№ 524
гр. София, 03.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ивайло Хр. Родопски
Членове:Димитър Г. Цончев
Магдалена Д. Инджова
при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова
като разгледа докладваното от Ивайло Хр. Родопски Въззивно гражданско
дело № 20251800500942 по описа за 2025 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано e по въззивна жалба, депозирана от първоначалния ответники настоящ
въззивник от „Ю.“ ООД, чрез адвокати Ч. и Д. – А. от САК срещу решение № 136/
24.04.2025 г., постановено по гр.д. № 37/2024 г., по описа на Районен съд Костинброд (КРС),
с което съдът:
- на осн.чл.344, ал.1, т.1 от КТ е признал за незаконно и е отменил уволнението на
П. А. Т., ЕГН **********, извършено със заповед № 407/10.09.2023 г., издадена от
управителя на „Ю.“ ООД, ЕИК **********, за прекратяване на трудовото правоотношение
между страните на основание 330, ал.2, т.6 КТ;
-ЗАДЪЛЖИЛ „Ю.“ ООД, ЕИК **********, на основание чл.344, ал. 1, т. 4 от КТ
да извърши поправка в трудовата книжка на П. А. Т., ЕГН **********, като заличи
вписаното в нея обстоятелство за прекратяване на трудовото правоотношение, с правно
основание по чл.330, ал.2, т.6 КТ;
-ОСЪДИЛ „Ю.“ ООД, ЕИК **********, на основание чл.242, вр.чл.128 КТ,
вр.чл.86 ЗЗД да заплати на П. А. Т., ЕГН ********** сумата от 928, 50 лева, представляващо
незаплатено трудово възнаграждение за периода от 01.09.23 г. до 09.10.23 г., заедно със
законната лихва от 25.10.23 г. до 14.01.24г., в размер на 28,35 лева, ведно със законната
лихва от датата на депозиране на исковата молба - 15.01.2024 г. до окончателното й
заплащане;
1
-ОСЪДИЛ „Ю.“ ООД, ЕИК **********, на основание чл.226, ал.3, вр. ал.2 КТ да
заплати на П. А. Т., ЕГН**********, сумата от 1262,76 лева, представляваща обезщетение
за противоправно задържане на трудовата книжка за периода от 09.10.2023 г. до 24.11.2023 г.,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба - 15.01.2024 г. до
окончателното й заплащане;
-ОСЪДИЛ „Ю.“ ООД, ЕИК **********, на основание чл.221, ал. КТ, вр.чл.86 ЗЗД
да заплати на П. А. Т., ЕГН ********** сумата в размер на 2340 лева, представляваща
обезщетение за 90 дни (срокът на предизвестие съгласно трудовия договор), заедно със
законната лихва върху тази сума за времето от 25.10.2023 г. до 14.01.2024 г., в размер на 70,
54 лева, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба - 15.01.2024
година до окончателното й заплащане;
-ОСЪДИЛ „Ю.“ ООД, ЕИК ********** да заплати на П. А. Т., ЕГН **********
сумата от 2500 лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение;
-ОСЪДИЛ „Ю.“ ООД, ЕИК ********** да заплати по сметка на Районен съд -
Костинброд сумата от 794, 11 лева, представляващи платени суми за държавна такса за
уважените искове и разноски за съдебно-счетоводна експертиза;
-ОТХВЪРЛИЛ предявените насрещни искове от „Ю.“ ООД, ЕИК **********
срещу П. А. Т., с които е поискано да се осъди последния да му заплати сумата от 2 340
лева, представляващи дължимо от П. Т. обезщетение на основание чл. 221, ал. 2 КТ, за
заплащане на обезщетение за неспазено предизвестие относно прекратяване на процесния
трудов договор, както и законната лихва върху тази сума, която е в размер на 92.75 лева,
начислена за времето от 10.11.2023 г. до датата на депозирането на ОИМ - 22.02.2024 г.,
ведно със законната лихва от 23.02.2024 г. до датата на окончателното й заплащане, като
неоснователни;
-на основание чл. 242, ал. 1 ГПК е допуснал предварително изпълнение на съдебното
решение в частта, с която „Ю.“ ООД, ЕИК ********** е осъден да заплати на П. А. Т., ЕГН
**********, на основание чл. 242, вр.чл.128 КТ, вр.чл.86 ЗЗД сумата от 928,50 лева,
представляващо незаплатено трудово възнаграждение за периода от 01.09.2023 г. до
09.10.2023 г., заедно със законната лихва от 25.10.2023 г. до 14.01.2024 г., в размер на 28,35
лева, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба - 15.01.2024 г. до
окончателното й заплащане.
С решението си РС Костинброд (КРС) е възложил разноските в тежест на ответника.
С въззивната жалба се изразява несъгласие с обжалвания съдебен акт в неговата цялост.
Излага твърдения за неправилност и незаконосъобразност на съдебното решение, като
счита, че първоинстанционният съд е установил еднопосочно фактите по казуса и
твърденията само на ищеца.
Счита, че издадената от него заповед за уволнение е в съответствие с фактите,
изложени в нея, мотивирана е и е изцяло съобразена със законовите изисквания. Излагат се
подробни мотиви и доводи в тази насока.
Претендират се разноски, сторени пред районния и въззивния съд.
2
В срок е подаден писмен отговор от насрещната страна П. А. Т. – първоначален
ищец и настоящ въззиваем, чрез адвокат А. Д., в който, по подробно изложени съображения
се иска въззивната жалба да бъде оставена без уважение, като неоснователна.
Процесуалният представител на въззиваемия намира обжалваното решение за
правилно, законосъобразно и постановено при адекватна оценка и анализ на събрания по
делото доказателствен материал.
Постановено е и решение № 246 от 24.07.2025 година, с което е оставена без
уважение молба с вх.№ 3131 / 03.06.2025 г. до КРС по делото, подадена от „Ю.“ ООД по
реда на чл.248 ГПК – за изменение на решението в частта за разноските, касателно
намаляване на определения и присъден от съда в тежест на ответника размер на платения
адвокатски хонорар в полза на ищеца по казуса.
В срок е депозирана и частна жалба от „Ю.“ ООД срещу решението на КРС по чл.248, ал.3
ГПК, с която се изтъкват съображения за неговата отмяна и основания за редуциране на
размера на присъдения адвокатски хонорар на ответника.
Претендира и присъждане на разноски съобразно оттеглен от ищеца иск пред КРС.
Постъпил е отговор по нея от ищеца и настоящ въззиваем, с която се оспорва същата, като
неоснователна, излагат се доводи и изчисления, че заплатения общ размер на адвокатския
хонорар, с оглед вида, броя и дължимия минимум по НВАР е определен от съда под
минимума.
От фактическа страна съдът възприема за установено следното:
Между ищеца - настоящ въззиваем и ответното дружество - въззивник е
съществувало трудово правоотношение на изпитателен срок от шест месеца в полза на
ответника, на пълно работно време с осем часов работен ден, по което ищецът е работил на
длъжност „шофьор тежкотоварен автомобил 12 и повече тона“ срещу месечно трудово
възнаграждение от 780 лева, видно от клаузите на подписан между страните трудов договор
№ 97 от 17.03.2023 година.
На 06.10.2023 година ищецът изпратил до ответника чрез пощенски оператор
писмено предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение, на основание чл.327,
ал.1, т.2 от КТ, надлежно получено от ответното дружество на 09.10.2023 година.
Със заповед № 407/10.09.2023 г., подписана от управителите на ответното
дружество се сочи, че работодателят също е прекратил трудовото правоотношение с ищеца,
на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ, като му е наложено дисциплинарно наказание
„уволнение“.
В графата за подпис на служителя ръкописно е изписано от ищеца, че според него
трудовото правоотношение е прекратено на 09.10.2023 г. от него на друго основание, като се
е подписал върху заповедта на 14.11.2025 година.
Налице и протекла двустранна кореспонденция между страните по делото относно
прекратяването на трудовото правоотношение: отговор на заявление по чл.327, ал.1, т.2 КТ
от 09.10.2023 година, подаден от ответника по делото на 25.10.2023 година., с което
последният е уведомил ищецът, че не е съгласен трудовото му правоотношение да е
3
прекратено на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ, както и това, че за времето от 01.09.2023 г. до
09.10.2023 г., не му се е следвало трудово възнаграждение; отговор от 01.11.2023 г., с който
ищецът уведомил ответното дружество, че трудовия договор бил прекратен на основание
чл.327, ал.1, т.2 КТ и че е предявил претенции за заплащане на дължими суми и връщането
на трудовата му книжка.
Видно от покана от 02.11.2023 година на ответното дружество, било поискано
писмено обяснение на основание чл.193, ал.1 КТ от ищеца, за причините за неявяване на
работа за времето от 02.10.2023 г. до 06.10.2023 г.
Последвал отговор от ищеца на 06.11.2023 г., с който повторил, че трудовото му
правоотношение било прекратено едностранно от него на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ на
09.10.2023 г., поради което не дължи писмени обяснения и отново настоява да му бъде
оформена и върната трудовата книжка.
Видно от придружително писмо от 15.11.2023 година на ответника, от извлечение
на трудовата книжка на ищеца и от приложената към нея справка по чл.62, ал.5 КТ,
адресирана от ответното дружество до НАП, работодателят е приел, че ТПО с ищеца е
прекратено на 14.11.2023 година, като това обстоятелство е било заявено пред НАП и
отразено в трудовата книжка на ищеца.
Ищецът бил уведомен, че може да си получи трудовата книжка.
Видно от заповед № 17 / 20.07.2020 година, на ищецът е било наложено
дисциплинарно наказание „забележка“ за извършено нарушение на трудовата дисциплина
преди настоящито нарушение, през 2023 година.
Правилно районният съд е констатирал, което се възприема и от настоящата
въззивна инстанция, че в тази и в обжалваната заповед е налице несъответствие между
датата на нарушението и налагането на наказанието, като и в двете заповеди от
работодателя се налага наказание преди да е било извършено и вменено нарушение на
работника, т.е. – датата на наказанието предхожда тази на извършване на твърдяното
нарушение.
Ето защо правилно районният съд не е кредитирал заповед №17/20.07.2020 г. и
приложените докладни записки към нея, както и поради тяхната ирелевантност за настоящия
спор.
Разпитана в хода на първоинстанционното производство, св. Поли Христова
(служител при ответника) установява, че познава ищецът от края на 2022 година, преди
назначаването му на работа при ответника, когато бил обучаван за международен шофьор,
като заявява, че поради лични проблеми не се бил явил на работа повече от месец,
възприятията на свидетелката не били непосредствени, а опосредени, чрез „счетоводен
отдел“.
От заключението на допуснатата, извършена и приета от КРС ССчЕ се установяват
размерите на дължимите искови суми от ответника на ищеца, като в открито съдебно
заседание, проведено на 02.04.2025 година пред КРС ищецът на осн.чл.214 ГПК е изменил и
уточнил претенциите си в тази насока, в съответствие с прецизираните суми от експерта.
След като взе предвид направените с жалбата възражения и по реда на чл. 269 от
ГПК, Софийски окръжен съд приема за установено следното :
Въззивната жалба се явява процесуално допустима – подадена е от активно
4
легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването, в преклузивния срок за
обжалване и подлежи на разглеждане по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение, Софийски
окръжен съд намира следното:
Обжалваното решение не се явява нищожно. Същото е постановено от съдия от
Костинбродски районен съд, в рамките на неговата компетентност и в предвидената от
закона форма.
Обжалваното решение се явява процесуално допустимо. Налице е гражданскоправен
спор, между процесуално правоспособни и дееспособни страни, подведомствен на съда,
като родово и местно компетентен да разгледа делото, се явява Костинбродси районен съд.
При предявяването на иска са били налице положителните процесуални предпоставки за
това и не са били налице отрицателни процесуални предпоставки, водещи до неговото
погасяване. Районният съд се е произнесъл именно по предявения иск.
Софийският окръжен съд следва да отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 269 от
ГПК, по въпросите за незаконосъобразност на обжалваното решение, въззивният съд е
ограничен от изложеното в жалбата.
Същото е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от КРС, тъй като фактическите и правни констатации на
настоящата инстанция съвпадат с тези, направени от районния съд в атакувания съдебен акт.
При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно разпоредбата на чл.
154 ГПК и в изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е мотиви,
като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото
и съобразно приложимия материален закон.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи настоящата съдебна инстанция
намира, че към изложените правни и фактически констатации на първоинстанционния съд
следва да се добави и следното:
При предявяване на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ работникът или служителят е
достатъчно само формално да направи оспорване на законността на уволнението, като в хода
на съдебния процес работодателят носи цялата доказателствена тежест да установи и
обоснове при условията на успешно проведено пълно и главно доказване посоченото в
заповедта за уволнение основание за налагане на най-тежката дисциплинарна мярка срещу
работника.
В тежест на ищеца е да докаже, че правота на работодателя да прекрати трудовия
договор с работника чрез налагане на най – тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“
не е било надлежно и правомерно упражнено, а в тежест на ответника е да докаже
законността на прекратяване на трудовото правоотношение (ТПО).
Ищецът е провел успешно пълно и главно доказване при реализираното оспорване
на прекратяване на ТПО, като установява, че първи надлежно и правомерно е упражнил
5
потестативното си право да прекрати сключения договор на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ,
чрез изпратено писмено заявление, получено от работодателя на 09.11.2023 година.
По силата на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ работникът или служителят има право да
прекрати трудовия договор писмено, без предизвестие, когато работодателят забави
изплащането на трудовото възнаграждение. Потестативното право на работника се
упражнява с едностранно, ясно и безусловно писмено волеизявление до работодателя,
поради забава от работодателя, като причините и срока на неизпълнението са ирелевантни.
В случая горното се установява по бедспорен начин от установеното по казуса
непревеждане от работодателя на дължимото възнаграждение на ищеца.
С достигане на едностранното изявление на работника до работодателя за
прекратяване на ТПО, последното престава да съществува в правния мир автоматично.
Неотносимо се явява обстоятелството дали посоченото основание за прекратяване на
трудовото правоотношение в действителност е било налице.
От своя страна, ответното дружество е изпратило чрез куриер до ищеца заповед №
407/10.09.2023 година - за прекратяване на трудовия договор, като същата е била получена
от ищеца след 09.11.2023 година - на 14.11.2023 година.
В процесната заповед от 10.09.2023 година е отразено, че нарушението е било
извършено след издаването й, в периода 02.10.2023 г. - 06.10.2023 г., а поканата за писмено
обяснение е била отправена едва на 02.11.2023 г.
Горното води до нъсемнени и категоричен извод, че иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от
КТ - за признаване на уволнението, извършено със заповед № 407/10.09.2023 г. се явява
основателен, а като заповедта, като незаконна следва да бъде отменена, поради предходно,
своевременно и надлежно право на работника да прекрати ТПО с едностранно предизвестие
преди това да стори работодателя с последвала това прекратяване заповед за уволнение.
Горното обуславя оставяне без уважение на предявената насрещна искова
претенция от работодателя спрямо работника по насрещния иск, с правно основание чл.221,
ал.2 и чл.86 ЗЗД – за заплащане на сумата от 2 340 лева, представляващи дължимо от П. Т.
обезщетение за неспазено предизвестие относно прекратяване на процесния трудов договор,
както и законната лихва върху тази сума, в размер на 92.75 лева, начислена за времето от
10.11.2023 г. до датата на депозирането на ОИМ - 22.02.2024 г., ведно със законната лихва от
23.02.2024 г. до окончателното й заплащане, като неоснователна.
С оглед основателността на иска за отмяна на заповед № 407/10.09.2023 г., такъв се
явява и искът по чл.344, ал.1, т.4 КТ, тъй като в трудовата книжка на ищеца е отразено
неправилно от ответното дружество, че трудовото правоотношение е прекратено на
основание чл.330, ал.2, т.6 КТ, като горното подлежи на корекция на основанието, като се
отрази действителното - чл.327, ал.1, т.2 КТ.
Касателно претенцията по чл.242, вр.чл.128 КТ и вр.чл.86 ЗЗД – за заплащане на
сумата от 928, 50 лева и 28,35 лева - мораторна лихва върху тази сума, за периода от
25.10.2023 г. до 14.01.2024 г., същите се явяват доказани по основание и размер,
съгл.заключението на ССчЕ.
Досежно иска с правно основание чл. 226, ал. 3, вр. ал. 2 от КТ, работодателят и
виновните длъжностни лица отговарят солидарно за вредите, причинени на работника или
служителя поради неиздаване или несвоевременно издаване на необходимите му документи,
удостоверяващи факти, свързани с трудовото правоотношение, както и поради вписване на
6
неверни данни в издадените документи.
При прекратяване на трудовото правоотношение по силата на чл. 62, ал.3 от КТ
работодателят е задължен в седем дневен срок от прекратяването да впише данните в
регистъра на заетостта. При невписване на прекратяването по посочения ред работодателя
носи отговорност за претърпените от работника вреди.
Правилно и в съответствие със закона и задължителната съдебна практика,
обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 02.12.2019 г., постановено по тълк. д. №
1/2019 г., на Върховен касационен съд, ОСГК, районният съд е изследвал и конкретизирал
момента на възникване и изискуемостта на задължението по чл. 350, ал. 1 КТ на
работодателя да предаде незабавно на работника или служителя надлежно оформената
трудова книжка след прекратяване на трудовото правоотношение, момента на изпадането му
в забава за изпълнението му, кога е налице незаконно задържане на трудовата книжка по
смисъла на чл. 226, ал. 2 КТ и кога възниква правото на работника или служителя да получи,
съответно - задължението на работодателя да заплати обезщетението по чл. 226, ал. 2 и ал. 3,
изр. 2 КТ.
От обсъдената по-горе в обстоятелствената част на настоящото решение
кореспонденция между работника и работодателя се установява, че преди подаване на
уведомление до НАП от ответника на 15.11.2023 година, трудовата книжка се е намирала у
него преди този период, което се доказва и от писменото й изискване от ищеца,
последвалото попълване и връщане от работодателя на 24.11.2023 година.
Съгласно чл. 226, ал. 2 КТ обезщетението за незаконно задържане на трудовата
книжка е в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за
времето на задържане на трудовата книжка. Работникът или служителят не е длъжен да
доказва размера на конкретно претърпените от него вреди, защото той е нормативно
определен и се определя от периода на незаконно задържане на трудовата книжка и от
размера на получаваното брутно трудово възнаграждение, а не от действително
претърпените вреди.
Тъй като в случая трудовата книжка не е била върната от работодателя след
прекратяване на трудовото правоотношение на 09.10.2023 година, а по-късно, на 24.11.2023
година, налице е забавата, поради противоправното поведение на работодателя и незаконно
задържане на трудовата книжка на работника.
Горното обуславя основателност и на иска по чл. 226, ал. 3, вр. ал. 2 от КТ - за
заплащане на сумата в размер на 1262,76 лева, представляваща обезщетение за незаконно
задържане на трудовата книжка на ищеца, след като трудовото му правоотношение е било
прекратено, считано от 09.10.2023 г. до 24.11.2023 г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба до окончателното й заплащане.
По иска с правна квалификация чл. 221, ал. 1 от КТ:
При прекратяване на трудовото правоотношение от служителя без предизвестие в
случаите по чл. 327, ал. 1, т. 2 - забавяне в изплащане на трудовото възнаграждение,
работодателят му дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за
срока на предизвестието - при безсрочно трудово правоотношение, и в размер на
действителните вреди - при срочно трудово правоотношение. Основателността на този иск
се предпоставя от надлежно упражненото потестативно право на работника едностранно да
прекрати трудовото правоотношение при условията на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, както е сторено
7
в настоящия казус със заявлението, отправено на 06.10.2023 г. и достигнало до работодателя
на 09.11.2023 г., като с оглед клаузите на трудовия договор следва да се дължи сума в
трикратен размер на трудовото възнаграждение, поради което за същото възлиза в размер на
сумата от 2340 лева и налага уважаване на претенцията в цялост, ведно с дължимата лихва
върху тази сума за периода от 25.10.2023 г. до 14.01.2024 г.в размер на сумата от 70, 54 лева.
С оглед всичко изложено дотук се налага извода, че въззивната жалба се явява
неоснователна, а решението на районния съд – правилно и законосъобразно.
По частната жалба на „Ю.“ ООД срещу решение № 246 от 24.07.2025 година, с
което е оставена без уважение молба с вх. № 3131 / 03.06.2025 г. до КРС по делото,
подадена от „Ю.“ ООД по реда на чл.248 ГПК – за изменение на решението в частта за
разноските, въззивният съд счита, че същата се явява неоснователна.
От една страна, ищеца по делото е предявил пет главни и два акцесорни иска, които
КРС е разгледал и уважил, както и главен насрещен и акцесорен насрещен иск от ответника
– отхвърлени от съда.
За пълнота на изложеното следва де се уточни, че липсва предявен иск по чл.344,
ал.1, т.2 от КТ – за въстановяване на ищеца на предишната му работа при ответника, както
неправилно се твърди във въззивната частна жалба на „Ю.“ ООД.
От друга страна - в проведеното о.с.з. на 02.04.2025 година пред КРС от ищеца е
било направено искане, допуснато от съда - за изменение на размера за част от исковите
претенции на ищеца по реда на чл.214, ал.1, изр. II ГПК, с оглед заключението на приетата
пред районния съд ССчЕ, което не представлява оттегляне на иск от ищеца по реда на
чл.232 ГПК, както неоснователно твърди частният жалбоподател, в каквато насока липсва и
прекратително произнасяне от КРС.
При допуснато от съда изменение на размера на иска липсва законово основание,
даващо право на другата страна да претендира дължими разноски за разликата от
първоначално предявения размер на иска.
Тъй като в случая КРС е приел за разглеждане и се е произнесъл по пет главни, два
акцесорни, един главен насрещен и един акцесорен насрещен иск, като резултатът е изцяло в
полза на ищеца, съответно - ответник по насрещния иск, въззивният съд приема, че
дължимия минимален общ размер за адвокатско възнаграждение, изчислен съгл.чл.7, ал.2,
вр.ал.1, вр.чл.2, ал.5 от НВАР възлиза над сумата от 3500 лева, поради което присъдената от
КРС обща сума от 2500 лева (веднъж намалена от 2600 лева) е под минимума и напълно
съответства на следната фактическа и правна сложност на казуса, броя на съединените
главни, акцесорни и насрещни искове, като в оптимална степен овъзмездява положения
адвокатски труд в количествено и качествено отношение. Правилно и законосъобразно
районният съд е възложил разноските по делото за един адвокат, експертиза и държавна
такса в тежест на ответника.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред окръжния съд, въззивникът следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемия общата сума от 2277 лева – сторени разноски за един адвокат пред
въззивната инстанция, съгласно своевременно и надлежно представен списък за разноски по
8
реда на чл.80 ГПК – л.65.
С оглед направеното в последното по делото о.с.з. от адв.Д. – А. възражение за
прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК, съдът намира същото за неоснователно, тъй като горната
сума представлява сбор от минимално дължими размери на полагаемо адвокатско
възнаграждение по НВАР, за което съдът препраща към мотивите си от по-предходния абзац
касателно изложените от него доводи за отхвърляне на частната жалба от работодателя –
въззивник.
За пълнота на изложението следва да се прецизира, че въззиваемият не е включил в
списъка си за разноски и успешната защита, която е реализирал срещу оставената без
уважение от СОС частна жалба по реда на чл.248, ал.3 ГПК. Горното представлява
допълнителен аргумент за основателност на присъдения общ минимум на осъществената
правна помощ и съдействие по казуса от процесуалния представител на въззиваемия пред
въззивния съд.
На осн.чл.280, ал.3, т.3 от ГПК, решението на СОС подлежи на касационно
обжалване.
Воден от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 136/ 24.04.2025 г., постановено по гр.д. №
37/2024 г., по описа на Районен съд Костинброд и решение № 246 от 24.07.2025 година, с
което е оставена без уважение молба с вх. № 3131 / 03.06.2025 г. до КРС по делото,
подадена от „Ю.“ ООД, по реда на чл.248 ГПК – за изменение на решението в частта за
разноските.
ОСЪЖДА „Ю.“ ООД да заплати на П. А. Т. сумата от 2277,00 (две хиляди двеста
седедесет и седем) лева, направени по делото разноски пред СОС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване чрез Софийски окръжен съд пред
Върховен касационен съд в едномесечен срок от съобщението до страните, че е изготвено,
съгл.чл.283 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9