ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 23289
гр. София, 05.06.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в закрито заседание на
пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА
като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело №
20211110165669 по описа за 2021 година
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.248 ГПК.
Съдът е сезиран с молба от ответника ..., ЕИК ...с искане за изменение на
постановеното по делото решение в частта за разноските. Претендира, че следва да му бъдат
присъдени по-високи от присъдените с решението размери на адвокатски възнаграждения за
исковото и заповедното производство. Оспорва като неоснователно възражението за
прекомерност. Поддържа, че следва да му бъдат присъдени пълните размери на разноските,
сторени за адвокатски възнаграждения. Евентуално, ако бъдат намалени същите следва с
ДДС да са в минималните размери по чл. 7. ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения с включен с ДДС в размер на
2642,50 лева за исковото производство и в размер 1561,25 лева за заповедното производство.
От ищцата в срока по чл. 248, ал. 2 ГПК не е постъпил отговор.
Молбата е допустима – подадена е от легитимирана страна, в срока по чл.248, ал.1
ГПК и е спазено изискването на чл.80, ал.1 ГПК.
Разгледана по същество молбата съдът намира за неоснователна.
С решението по делото, съдът е разпределил отговорността на страните за разноски
съобразно изхода на спора, фактическата и правна сложност на делото и направеното
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съдът е изложил мотиви
относно отговорността на страните за разноските. В допълнение следва да се посочи, че
присъдените разноски са адекватни на оказана адвокатска защита в конкретното
производство и не следва да бъдат определени в по-висок размер. Съображенията на
ответника за необходимост от съобразяване на минималните размери на адвокатски
възнаграждения с вкл ДДС, заложени в Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните
адвокатски възнаграждения, не следва да бъдат споделени и с оглед приетите разрешения с
Решение от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 на СЕС. С посоченото решение е прието, че
член 101, параграф 1 ДФЕС, във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в
1
смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да
откаже да я приложи. Национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се отчете като ограничение на
конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС.
Следователно размерите на адвокатските възнаграждения в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като
ориентир, но без да са обвързващи за съда, като уговореното възнаграждение подлежи на
преценка с оглед вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и
преди всичко фактическата и правна сложност на делото.
По отношение на възражението за разноските за заповедното производство следва да
се посочи и че защитата на длъжника в заповедното производство се изчерпва в депозиране
на възражение по реда на чл. 414 ГПК. По възражението заповедният съд не дължи
произнасяне, а указания до молителя за предявяване на иска по чл. 422 ГПК. То няма
самостоятелен характер и е само формалната предпоставка за прерастване на заповедното
производство в състезателно и двустранно, а не израз на материалноправната защита на
длъжника /в този смисъл – определение № 45/23.01.2019 г. на ВКС, ТК, І т. о. по ч. т. д. №
3074/2018 г./. Поради това и липсва изискване възражението да е мотивирано, а следва
единствено да изразява валидно волята на длъжника, че не дължи изпълнение на
вземанията, за които е издадена заповедта. Следователно и възражението по чл. 414 ГПК
като процесуално действие е равнозначно по фактическа и правна сложност на подаването
на молба в смисъла на разпоредбата на чл. 6, ал, 1, т. 5 НМРАВ /действително посочена
погрешно в решението/. Като критерий за определяне на намаления размер на
възнаграждението съдът е ползвал именно размера от 50 лева, посочен в тази норма в
редакцията й, действаща към сключване на договор за правна защита и съдействие от
10.09.2021 г. - бр. 68 от 31.07.2020 г., преди изменението с бр. 88 от 4.11.2022 г.
Неприложима е разпоредбата на чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1/2004 г., тъй като същата може да
се съотнесе само към заявителя, а не и към защитата на длъжника срещу заповедта.
По изложените съображения съдът не намира основание да измени възприетия с
решението начин за разпределяне на разноските и не споделя за съответен на конкретното
производство предложения от ищеца подход за определяне на разноските, вкл. за
заповедното производство.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадена от ..., ЕИК ... молба по чл. 248 ГПК с искане за
2
изменение в частта за разноските на Решение № 15616 от 28.09.2023 г. по гр.д. №
65669/2021 г. на СРС, 118-ти състав.
Определението подлежи на обжалване пред СГС с частна жалба в двуседмичен срок от
съобщението до страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3