Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 23.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и
втори март две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. с. ИВАН КИРИМОВ
при
участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл.съдия
Евелина Маринова в. гр. д. № 9484 по
описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 275723 от
15.11.2019 г., постановено по гр.д. № 20669/2014 г. на СРС, II ГО, 177 състав, е
признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Е.Л.П. искове, че Е.Л.П.
дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 6 344, 64 лв., представляваща стойност на
потребена топлинна енергия за периода м.11.2006 г. – м.04.2013 г., ведно със
законната лихва от датата на заявлението по чл.410 ГПК – 13.01.2014 г. до
окончателното изплащане, и сумата от 2 255, 68 лв., представляваща
мораторна лихва за периода 01.01.2007 г. – 09.01.2014 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 24.01.2014 г. по ч.гр.д. №
1370/2014 г. на СРС, 39 състав. Искът за главницата е отхвърлен за разликата
над уважения до пълния предявен размер от 8 750, 53 лв., а искът за
мораторна лихва – за разликата над уважения до пълния предявен размер от
4 222, 60 лв. Ответницата е осъдена да заплати на ищеца, на основание
чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 271, 44 лв. разноски за заповедното производство и
сумата от 594, 29 лв. разноски за исковото производство, съобразно уважената
част от исковете. Ищецът е осъден да заплати на ответницата, на основание
чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 101, 12 лв. разноски за заповедното производство и
сумата от 101, 12 лв. разноски за исковото производство, съобразно отхвърлената
част от исковете. Решението е постановено при участието на трето лице-помагач
на страната на ищеца - „Т.с.“ ЕООД.
Срещу така
постановеното решение в частта, с която са уважени предявените искове, е
депозирана въззивна жалба от ответницата Е.Л.П.. Излага съображения, че
решението в обжалваната част е неправилно, тъй като е постановено в
противоречие с материалния закон и е необосновано. Навежда оплакване, че за
процесния имот е учредено вещно право на ползване, поради което притежателят на
„голата собственост“ не ползва имота и не дължи заплащане на консумативните
разходи за него; че първоинстанционният съд е основал изводите си на документи,
които не са подписани от нея и следователно не са годни доказателства, а именно
– споразумение от 13.11.2011 г. и молба-декларация за откриване на партида; че
е налице неправилно приложение на института на погасителната давност; че не са
били спазени изискванията на Наредба № 16-334 от
6.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм.). Моли съда да отмени
решението в обжалваната част и вместо това да постанови друго, с което да
отхвърли изцяло предявените искове. Претендира направените по делото разноски.
С въззивната жалба не са заявени доказателствени искания.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не са постъпили писмени отговори на
въззивната жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД и от третото лице-помагач „Т.с.“ ЕООД.
Първоинстанционното решение е влязло в сила е
отхвърлителната част,необжалвано.
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК,
вр. ал.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД.
Представен
е нотариален акт за дарение на недвижим имот № 172, том VI, дело № 1135/90 от 02.03.1990 г., по силата на
който Г.С.П. дарява на дъщеря си Е.Л.П. следния свой собствен недвижим имот, а
именно: апартамент № 6, находящ се в гр. София, ж.к. „******, състоящ се от:
две стаи, дневна, обслужващи помещения със застроена площ от 65, 20 кв.м., като
дарителката запазва за себе си правото да живее в една от стаите безвъзмездно
до края на живота си.
С
молба-декларация от 28.09.2001 г. Е.Л.П. е поискала откриване на партида за
имота на нейно име.
Със
споразумителен протокол от 13.01.2011 г. между „Т.С.“ ЕАД и Е.Л.П. е прието, че
Е.Л.П. дължи на „Т.С.“ ЕАД, за топлоснабден имот, с адрес: ***, за периода
февруари 2003 г. до януари 2011 г. сумата от 8 178,75 лева, от които
5 875,40 лева главница, представляваща стойността на незаплатената
топлинна енергия и 2 303,35 лева законна лихва за просрочие. Уговорено е
дължимата сума да бъде заплатена на 13 вноски, всяка в размер на 681,56 лева.
Видно
от представения протокол от проведеното Общо събрание на собствениците на
етажна собственост, находяща се в гр. София, ж.к. „******“ от 15.09.2001 г.,
етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Т.С.“ ЕООД, което
дружество да извършва дялово разпределение на топлинната енергия в сградата в
режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните
собственици, които с подписите си са
удостоверили горното решение, като
видно от същия се съдържа и името на Е.Л.П., с нейния подпис. С договора между „Т.С.“ ЕООД и етажната собственост с адрес:
гр. София, ж.к. „******“, дружеството се е задължило да достави и монтира
необходимите уреди за регулиране и отчитане на консумацията на топлинна
енергия, както и да изготвя и предоставя на насрещната страна обща и
индивидуални изравнителни сметки за консумираната топлинна енергия в срок до 45
дни след предоставяне на информация от „Т.С.“ ЕАД за показанията на топломера
за отчетния период.
Пред
СРС е ангажиран договор от 01.11.2007
г., сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител и „Техем Сървиси“ ЕООД – изпълнител,
при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната
енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е възложил на
изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово разпределение на
топлинната енергия между потребителите в сгради етажна собственост или в сграда
с повече от един потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите
условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия,
одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение
на възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
От
заключението на вещото лице инж. Ива Урумова по изслушаната съдебно-техническа
експертиза, което съдът възприема като компетентно дадено, се установява, че
общият топломер в абонатната станция се отчита по електронен път в началото на
всеки месец, като посредством т.н. „терминал“ се снема показанието на топлинна
енергия в 0:00 часа на първо число от месеца. От отчетеното количество топлинна
енергия се приспадат технологичните разходи в абонатната станция за сметка на
топлопреносното дружество и разликата се разпределя между всички потребители,
което в случая е сторено. Констатира се, че в процесния имот през исковия
период е имало монтирани 4 броя ИРРО на радиатори в помещения хол, кухня, стая
и баня. През процесния период за сезон е осигурен достъп за отчет, като
отчетите от 2007 г., 2008 г., 25.05.2009 г., 27.05.2010 г., 01.05.2011 г.,
06.05.2012 г. и 18.05.2013 г. е с подпис на потребител като за същия период ТЕ
за отопление на имота е изчислена на база снети отчети на четирите уреда /уреда
в банята е с показание „0“ за периода 05.2008 г. – 04.2013 г./ . Начислена е
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, върху пълната отопляема
кубатура 152 кум. м., съгласно акт за разпределение на кубатурата. Не е
начислявана топлинна енергия за отопление на общите части, тъй като радиаторите
в стълбището са демонтирани на 18.10.2000 г. Дяловото разпределение през
исковия период е извършвано от „Т.С.“ ЕООД, като от същото са изготвени
изравнителни сметки за следните периода : 05.2006 г. – 04.2007 г. сума за
връщане – 386,79 лева /-124,54 лева за 11.2006 г. – 04.2007 г./, 05.2007 г. –
04.2008 г. – сума за доплащане + 322,52 лева; 05.2008 г. – 04.2009 г. – сума за
връщане – 37,14 лева; 05.2009 г. – 04.2010 г. сума за връщане – 266,90 лева;
05.2010 г. – 04.2011 г. – сума за доплащане - + 126, 04 лева; 05.2011 г. –
04.2012 г. – сума за доплащане + 110,32 лева; 05.2012 г. – 04.2013 г. – сума за
връщане – 100,97 лева или общо за периода 11.2006 г. – 04.2013 г. – сума за
доплащане + 29,33 лева.. Дяловото разпределение е извършено при съобразяване на
действалата през исковия период Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за
топлоснабдяването (отм. ДВ, бр. 25 от 20.03.2020 г.). Задължението за исковия период
възлиза на сумата от 6 210, 64 лв., формирана като разлика между
фактурираната по прогнозни стойности сума от 6181, 31 лв. и сумата за доплащане
от изравнителни сметки в размер на 29, 33 лв. В така определения размер не са
включени предишни неплатени и просрочени суми, както и лихви по тях. Констатира
се, че топломер с фабр. № 4013126 е преминал на метрологична проверка през 26
месеца и през 30 месеца вместо през 24 месеца за периоди 03.2007 г. – 05.2009
г. и 05.2011 – 11.2013 г., но топломера не е сменен през процесния период и при
проверките не са констатирани отклонения извън допустимите стойности..
От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изготвена от вещото лице
Виолета Стоянова, се установи, че няма данни за извършени плащания на задължения
за исковия период. Съгласно заключението общото задължение на ответника за
потребление на ТЕ за периода от м. 11.2006 г. до м.04.2013 г. е в размер на
8615,89 лева, като сумата от 2 299,19 лева е старо салдо към м. 11.2006
г., а лихвата за забава е в размер на 4316,54 лева, като от нея 2060,86 лева се
дължат по сумата от 2 299,19 лева. Дължима е и сума в размер на 134, 64
лева – такса за отчитане на уреди и разпределение на ТЕ и законна лихва върху
сумата в размер на 39,02 лева.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради
което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е частично основателна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
В
предмета на делото са включени установителни искове, предявени от кредитор, в
чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в
рамките на установения в чл.415, ал.1 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи
със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането,
предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Първоинстанционното
решение е постановено при правилно установена фактическа обстановка, въз основа
на точна и вярна интерпретация на събраните по делото доказателства, поради
което и в тази част настоящата инстанция препраща към мотивите на първия съд на
основание чл. 272 от ГПК.
С
въззивната жалба са въведени следните спорни от правна страна въпроси: за
процесния имот е учредено вещно право на ползване, поради което притежателят на
„голата собственост“ не ползва имота и не дължи заплащане на консумативните
разходи за него; първоинстанционният съд е основал изводите си за ненастъпила
погасителна давност за процесните суми на документи, които не са подписани от
ответницата и следователно не са годни доказателства, а именно – споразумение
от 13.11.2011 г. и молба-декларация за откриване на партида; че не са били
спазени изискванията на Наредба № 16-334 от
6.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм.)
Неоснователно
е възражението на ответника, че не са били спазени изискванията
на Наредба № 16-334 от
6.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм.). Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 – чл.148) и действалата през исковия
период Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм.).
В
случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и
вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения
имот в сградата в режим на етажна собственост е извършвано от „Т.С.“ ЕООД. Третото лице – помагач е
осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за исковия
период.
В
нормата на чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между
топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради –
етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата
на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на
реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от
средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището
и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация.
В
изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е поискал и съответно е
допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза, която е изготвена въз
основа на приложените по делото и допълнително изискани документи, въз основа на които вещото лице е дало
заключение относно реално потребената от ответника топлинна енергия през
процесния период, в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ.
Вещото лице е съобразило, че дяловото разпределение на топлинната енергия за
имота през процесния период е извършено правилно, съобразно изискванията на
действащата през периода нормативна уредба.
Съгласно
заключението на съдебно-техническата експертиза стойността на доставената
топлинна енергия възлиза на сумата от 6210, 64 лв., формирана като разлика
между фактурираната по прогнозни стойности сума от 6181, 31 лв. и сумата за
възстановяване от изравнителни сметки в размер на 29, 33 лв. На невярна
интерпретация се дължи изложеното във въззивната жалба, че отдадената от
сградна инсталация ТЕ надвишава ТЕ на имотите. Видно от заключението на вещото
лице по назначената СТЕ т. 1 от отчетеното количество ТЕ са приспаднати
технологичните разходи в абонатната станция за сметка на топлопреносното
дружество и разликата се разпределя между всички потребители: за отопление/
имот и сградна инстанлация/ и БГВ. Съгласно т. 2 от заключението през процесния
период ТЕ за отопление от сградната инсталация е изчислена по формула приложена
в Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм.) върху пълната
отопляема кубатура 152 куб. м, като към изчислената стойност по формулата се
прибавя ТЕ на отоплителните тела надхвърлили инсталираната топлинна мощност, а
изчислените проценти за процесния период са: 10.06.2006 г. – 04.2007 г. 33 %;
10.2007 г. – 04.2008 г. г. – 29,22 %; 2008 – 04.2009 г. – 38,59 %; 10.2009 г. –
04.2010 г. – 49,34 %; 10.2010 г. – 04.2011 г. – 44,20 %; 10.2011 г. – 04.2012
г. 47,07 % и 10.2012 г. – 04.2013 г. – 39,28 %.
Възражението
на ответника за неправилно приложение на института на погасителната давност се
обосновават с позоваване от съда на приети по делото писмени доказателства –
споразумение от 13.11.2011 г. и молба – декларация за откриване на партида,
които били неистински и не били подписани от ответницата. Такова възражение –
за неавтентичност на посочените документи се заявява за първи пред настоящата
инстанция, поради което същото като несвоевременно заявено не следва да бъде
разглеждано.
Съгласно
нормата на чл.153 ЗЕ в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието
„потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е дефинирано в §1, т.42 ДР ЗЕ
/отм./, действал до 17.07.2012 г., като физическо лице – собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване.
След
отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г. е въведено понятието „клиент на топлинна енергия“, което е
еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Според
новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са
длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в
имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С
ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не
е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено,
че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично
оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на
клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови
нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Разяснено
е също така, че клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и
правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на
вещното право на ползване, за собствени битови нужди и същевременно са сключили
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при
публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази
хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна
енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като
страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например
с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество, но не се презюмира с установяване на факта на ползване на
топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл.153,
ал.1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване
като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно.
Противното разбиране би противоречало на принципа за договорна свобода,
регламентиран в чл.9 ЗЗД и приложим както за гражданските, така и за
търговските сделки. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и
правен субект, различен от посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ, за сключване на
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот
при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи
неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на доставената
топлинна енергия за собствените му битови нужди.
Тези
разяснения се отнасят за хипотезата на трето лице, различно от собственика и
вещния ползвател, което ползва имота на договорно основание – със съгласието на
собственика/вещния ползвател и е в договорно правоотношение с топлопреносното
предприятие, за доказване на което би могло да послужи откриването на
индивидуална партида на негово име при топлопреносното дружество, какъвто не е
разглежданият случай.
Извън
посочената хипотеза, законът не придава на откриването на партида за имота
значението на правопораждащ факт за възникването на облигационно правоотношение
с топлопреносното предприятие. За наличието на облигационно правоотношение по
продажба на топлинна енергия е ирелевантно обстоятелството кое конкретно лице
реално упражнява фактическа власт върху топлоснабдения имот. С оглед на това
следва да се приеме, че депозирането на молба - декларация за откриване на
партида от лице, различно от ползвател на договорно основание, в случая – от
приобретателя на имота, е ирелевантно за облигационното правоотношение между
ответницата в качеството на собственик и ищцовото дружество, а има значение
единствено за воденото от ищеца счетоводство и начина на отразяване в същото на
формираните за съответния период задължения.
Дори да
се приеме, че е налице сключен договор между ответницата, в качеството й на
„гол собственик“ и Г.С.П., в качеството ѝ на вещен ползвател „на една от
стаите“ макар да липсват своевременно въведени в спорния предмет на делото
твърдения в тази насока, следва да се съобрази също така и обстоятелството, че
съгласно горепосоченото тълкувателно решение съдбата на първоначалния договор
за продажба на топлинна енергия за същия топлоснабден имот, сключен с титуляра на ограниченото вещно право на
ползване, зависи от договореното в последния, включително в публично известните
общи условия към него. В зависимост от постигнатото съгласие между
топлопреносното предприятие и собственика, респективно носителя на вещното
право на ползване върху топлоснабдения имот, в първоначално сключения договор
за продажба на топлинна енергия за битови нужди, при сключване на такъв
последващ договор с ползвател на договорно основание, първоначалният договор или
се прекратява през времетраенето на последващия договор, или продължава да
действа, като отговорността на собственика или титуляра на вещното право на
ползване може да е уговорена като такава при встъпване в дълг (чл.101 ЗЗД), в която
хипотеза първоначалният и последващ длъжници ще отговарят солидарно, или като
такава при заместване в дълг (чл.102 ЗЗД), в която хипотеза първоначалният
длъжник се освобождава от отговорност. Ако в първоначалния договор със
субектите по чл.153, ал.1 ЗЕ не е уредено какво се случва с него при сключване
на последващ договор с ползвател - трето лице, която хипотеза ще следва да се
преценява във всеки конкретен случай, като се изхожда и от договорното
правоотношение между носителя на вещното право на ползване и „голия собствеик“
на топлоснабдения имот лице, дали волята на страните е старият длъжник да бъде
освободен от отговорност или да отговаря при условията на солидарна отговорност
с новия длъжник.
Ето
защо следва да се приеме, че при липса на постигнато съгласие между титуляра на
вещното право на ползване и „голия собственик“, че с депозиране на молбата –
декларация първоначалният договор се прекратява и вещният ползвател се
освобождава от отговорност, такова действие не би могло да се придаде на посочения
документ, тъй като съдът не може да замести волята на страните по едно
облигационно правоотношение, нито да я презюмира.
Съгласно
представения по делото нотариален акт за дарение на недвижим имот № 172, том VI, дело № 1135/90 от 02.03.1990 г., Г.С.П. е
дарила на дъщеря си Е.Л.П. следния свой собствен недвижим имот, а именно:
апартамент № 6, находящ се в гр. София, ж.к. „******, състоящ се от: две стаи,
дневна, обслужващи помещения със застроена площ от 65, 20 кв.м., като
дарителката е запазила за себе си правото да живее в една от стаите
безвъзмездно до края на живота си. По този начин правото на собственост върху
една част от процесния имот на приобретателя е ограничено от вещното право на
ползване. Собственикът притежават т. нар. „гола собственост“ на тази част и
докато съществува правото на ползване за трето лице, той не би могъл да
упражнява правомощието да ползва вещта. С оглед на това и на основание чл.57,
ал.1 ЗС, задължен за разноските за ползването на тази част от имота е
ползвателят. Отговорността на собственика на топлофицирания имот е за
останалата част от имота, върху която не е учредено вещно право на ползване.
От
качеството на ответницата на собственик на топлоснабден имот произтича и
качеството й на клиент на топлинна енергия за битови нужди. Доколкото не се
установи с депозиране на молба – декларация първоначалният договор между
страните да се прекратява и вещният ползвател да се освобождава от отговорност,
се налага изводът, че ответницата следва да понесе задължение за една част от
имота, а остатъкът следва да бъде търсен от вещния ползвател.
Нормата
на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно
предприятие на потребители /клиенти/ на топлинна енергия за битови нужди, като
постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се
урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните
страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба.
Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между
топлопреносно предприятие и потребителя /клиента/, по силата на закона – чл.150
ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и
относно приемането на Общите условия, в какъвто смисъл са й разясненията,
дадени в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО,
постановено по реда на чл.290 ГПК.
Изложените
обстоятелства в своята съвкупност обосновават заключението, че за исковия
период между
главните страни в процеса е съществувало валидно облигационно правоотношение с
предмет: доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот.
С оглед приетото по-горе в съдебното решение, че ответницата следва да отговаря
за една част от доставената топлинна енергия, а именно за 2/3, доколкото жилището
се състои от три стаи, баня и обслужващи помещения, настоящата инстанция намира, че за исковия период от м.11.2006 г. до м.4.2013 г. вкл.
определената от СТЕ стойност на доставената топлинна енергия за това време следва да бъде
намалена с 1/3.
Гореизложените обстоятелства обосновават
извода, че задължението на ответницата относно разглежданото главно
задължение за исковия период от м.011.2006 г. до м.04.2013 г. вкл., е
в размер на сумата 4229,76 лева, до която стойност искът по чл. 422, ал.1 ГПК във връзка с чл. 79,
ал.1, пр.1 ЗЗД и чл. 150 ЗЕ се явява основателен. Искът над тази сума до приетия от първата инстанция размер от 6344,64
лева е неоснователен.
Вземането
на ищеца е парично, поради което и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД за периода на
своята забава длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва. Същата
отново следва да се определи по реда на чл. 162 от ГПК и същата е в размер на
1503,79 лева.
От изложеното следва, че първоинстанционното решение
следва да се отмени в частта, с която са уважени исковете на ищеца над сумата
от 4229, 76 лева до размера на сумата 6344,64 лева, за периода м.11.2006 г. – м.04.2013 г., представляваща
стойност на потребена топлинна енергия; над сумата от 1503,79 лева до размера
на сумата 2255,68 лева. мораторна лихва върху нея за периода 01.01.2007 г. –
09.01.2014 г. В останалата обжалвана част решението следва да се потвърди.
По разноските:
Разноските в заповедното производство настоящата
инстанция преизчислява на база приетата от първоинстанционния съд база в размер
на 409,45 лева изчислена от настоящата инстанция чрез определяне на пропорция
от присъдения размер от 271, 44 лева, претендираната сума от 12 973,13
лева и уважената част от 8600, 32 лева, доколкото в тази част не е направено
искане по чл. 248 от ГПК. При така изложеното разноските следва да се
преизчислят в размер на 180,96 лева.
Гореизложеното важи и за разноските за исковото
производство, като база на разноските за ищеца настоящата инстанция приема
сумата от 896,46 лева изчислена по същия начин. При така изложеното сумата за
разноски в исковото производство се преизчислява в размер на 396,20 лева.
От разноските във въззивното производство приет на
основание чл. 78, ал. 8 от ГПК в размер на 100 лева въззиваемият ищец има право
на сумата от 66, 67 лв., съобразно уважената част от исковете.
Общият размер на дължимите разноски на ищеца за
заповедното, исковото и въззивното производство възлиза на сумата от 643, 83
лв.
От разноските в заповедното производство в размер на 300
лв. адвокатско възнаграждение, съобразно уваженото от СРС възражение за
прекомерност на ищеца, ответницата има право на сумата от 167, 41 лв.,
съобразно отхвърлената част от исковете.
От разноските в исковото производство в размер на 300
лв. адвокатско възнаграждение, съобразно уваженото от СРС възражение за прекомерност
на ищеца, ответницата има право на сумата от 167, 41 лв., съобразно
отхвърлената част от исковете.
Общият размер на дължимите на ответницата разноски за
заповедното и исковото производство възлиза на сумата от 334, 82 лв.
Ответницата по жалбата претендира разноски за
въззивната инстанция, които следва да бъдат изчислени съобразно чл. 7, ал. 2,
т. 3 от НАРЕДБА № 1 ОТ 9 ЮЛИ 2004 Г. ЗА МИНИМАЛНИТЕ
РАЗМЕРИ НА АДВОКАТСКИТЕ ВЪЗНАГРАЖДЕНИЯ, доколкото е предоставена безплатна правна помощ по
реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Съдът като съобрази уважената част
от въззивната жалба, намира че дължимите разноски за въззивната инстанция,
които следва да бъдат присъди в полза на адв. М.З., са в размер на 253,39 лева.
Воден
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №
275723 от 15.11.2019 г., постановено по гр.д. № 20669/2014 г. на СРС, II ГО, 177
състав, в ЧАСТТА, с която е признато
за установено, че Е.Л.П., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл.422,
ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата над 4229,76 лв. до
сума в размер на 6344,64 лв., представляваща стойност на
доставена топлинна енергия за периода м.11.2006 г. – м.04.2013 г. за
имот с абонатен номер 105215, находящ се в гр. София, ж.к. „******“, ведно със
законната лихва от датата на заявлението по чл.410 ГПК – 13.01.2014 г. до
изплащане на вземането, на основание
чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД – сумата над 1503,79
лева до сума в размер на 2255,68 лева, представляваща обезщетение за забава в размер
на законната лихва върху главницата за периода 01.01.2007 г. – 09.01.2014 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 24.01.2014 г. по
ч.гр.д. № 13701/2014 г. на СРС, 39
състав, както и в ЧАСТТА, с която Е.Л.П., ЕГН ********** е осъдена да заплати
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл.78, ал. 1 ГПК, сумата над 577,16
лв. до 865,73 лв. разноски за заповедното и исковото
производство, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете, предявени от „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК ****** срещу Е.Л.П., ЕГН **********, с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата над 4229,76 лв. до
сума в размер на 6344,64 лв., представляваща стойност на
доставена топлинна енергия за периода м.11.2006 г. – м.04.2013 г. за
имот с абонатен номер 105215, находящ се в гр. София, ж.к. „******“, ведно със
законната лихва от датата на заявлението по чл.410 ГПК – 13.01.2014 г. до
изплащане на вземането, с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД – за
сумата над 1503,79 лева до сума в
размер на 2255,68 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода 01.01.2007 г. – 09.01.2014 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 24.01.2014 г. по ч.гр.д. № 13701/2014 г.
на СРС, 39
състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
275723 от 15.11.2019 г., постановено по гр.д. № 20669/2014 г. на СРС, II ГО, 177
състав, в ЧАСТТА, с която е признато
за установено, че Е.Л.П., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл.422,
ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата до 4229,76 лв., представляваща
стойност на доставена топлинна енергия за периода м.11.2006 г. – м.04.2013
г. за имот с абонатен номер 105215, находящ се в гр. София, ж.к. „******“,
ведно със законната лихва от датата на заявлението по чл.410 ГПК – 13.01.2014
г. до изплащане на вземането и на
основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД – сума до
1503,79 лева, представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 01.01.2007 г. –
09.01.2014 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от
24.01.2014 г. по ч.гр.д. № 13701/2014 г. на СРС, 39 състав.
ОСЪЖДА Е.Л.П., ЕГН **********да заплати на Е.Л.П., ЕГН **********, на основание чл.78,
ал. 1 ГПК, сумата от 66, 67 лв. разноски за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Е.Л.П., ЕГН **********да заплати на Е.Л.П., ЕГН **********, на основание чл.78,
ал.3 ГПК, сумата от 334, 82 лв.
разноски за заповедното и първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК ******да заплати на адв. М.З., адрес: гр. София, ул. „******,
на
основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 253, 39 лв. разноски за въззивното производство.
Първоинстанционното
решение е влязло в сила, в частта, в която е отхвърлен искът с правно основание
чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД над уважения от първата
инстанция размер от 6344, 64 лева до пълния предявен размер от 8750,53 лева,
както и иска с правно основание чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86 от ЗЗД над
уважения от първата инстанция размер от 2255,68 лева до пълния предявен размер
от 4222,60 лева.
Решението е постановено при участието на трето лице - помагач
на ищеца: „Техем Сървисис“ ООД.
Решението подлежи на касационното обжалване в
едномесечен срок от съобщението.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.