Р Е Ш Е Н И Е
№
............
гр. София, 05.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-B въззивен състав, в публично съдебно
заседание на десети март две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА
мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Кристина
Първанова, като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска в.гр.дело
№ 14573 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 ГПК.
С
решение № 61629 от 11.03.2019 г.,
постановено по гр.д. № 4581/2018 г. по описа на СРС, 64 състав, са уважени
предявените от Л.В.Т. срещу „М.А.“ ЕООД, ЕИК *********, осъдителни искове с
правно основание, както следва:
-
за сумата от 1707,54 лева – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в
заплащане на консумативи, лекарства и материали, медицински услуги за възстановяване
и лечение вследствие от трудова злополука от 15.06.2017г., ведно със законната
лихва от 22.01.2018г. /дата на подаване на исковата молба/ до окончателното
плащане;
- за сумата от 20 000 лева – обезщетение за
неимуществени вреди /болки и страдания/ от трудовата злополука, ведно със
законната лихва от 15.06.2017г. до окончателното плащане, като този иск е
отхвърлен до пълния предявен размер от 40 000 лева.
С определение №
174592/23.07.2019 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК по същото дело, е оставено без
уважение искането на ответника за изменение на решението в частта за разноските
чрез отмяна на присъденото в полза на процесуалния представител на ищцата по
реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение.
Срещу решението в частта, с която
предявените искове са уважени за сумата от 1707,54 лева, като обезщетение за
прертърпени от ищцата имуществени вреди, както и за сумата над 5000 лева до
уважения с решението размер от 20 000 лева, като обезщетение за неимуществените
вреди от трудовата злополука, е подадена въззивна жалба от ответника „М.А.“
ЕООД. С жалбата са наведени оплаквания за допуснати от първия съд нарушения на
процесуалните правила и на материалния закон, като се поддържа, че решението е
и необосновано. В тази връзка са релевирани доводи, че неправилно първият съд
отказал да събере доказателства за размера на получените от ищцата суми по реда
на общественото осигуряване, които следвало да се приспаднат от обезщетението
за вреди от трудовата злополука по реда на чл. 200, ал. 3 КТ. Неоснователно СРС
отказал да допусне допълнителен въпрос към съдебно-медицинската експертиза във
връзка с изнесеното в показанията на разпитаните по делото свидетели за наличие
на декубитални рани след злополуката, като според жалбоподателя, макар от
страна на ищцата да не били наведени фактически твърдения за наличието на
такива наранявания във връзка с инцидента, те имали значение с твърденията й за
претърпени болки и страдания, с оглед което били част от предмета на делото.
Допълнителният въпрос целял и установяване достовереността на събраните в хода
на съдебното дирене свидетелски показания.
Доводите за необоснованост на
обжалваното решение са подкрепени с твърдения за необсъждане на гласните
доказателства, ангажирани от ответника, и кредитиране на показанията на
свидетелите на ищцата, противоречащи на останалия доказателствен материал. Така
съдът определил размер на обезщетението за неимуществени вреди, прекомерен и
несъответен на реално претърпените от ищцата неимуществени вреди. Неправилно
съдът възприел и заключението на вещото лице по съдебно-медицинската
експертиза, което не почивало на конкретни факти, а на база общия опит и
познанията на експерта. Част от болничните листове били издадени във връзка с
битов инцидент, а не за трудовата злополука. Ето защо периодът на
възстановяване, възприет с решението, бил необосновано дълъг, което се отразило
и на размера на обезщетението, определно в противоречие с принципите на чл. 52 ЗЗД.
По отношение на обезщетението за
имуществени вреди са изложени оплаквания, че СРС не обсъдил възражението за
липса на причинна връзка между направените разходи за лечение и уврежданията от
инцидента. Рехабилитацията, съгласно заключението на СМЕ, се покривала от
здравната каса, с оглед което не следвало да се увжава претенцията за сумата от
421 лева за хоспис „Сердика“. Разходите за кръвпоразреждащи препарати също не
следвало да се приемат за основателни, тъй като ищцата имала предшестващо
сърдечно-съдово заболяване, което налагало прием на такива медикаменти.
Аналогични съображения са изложени и във връзка с разходите за тубуларна плака
– ищцата била избрала да се лекува по този начин и тя следвало да понесе
разходите във връзка с този си избор, доколкото вещото лице не посочило, че
конвенционално лечение в случая не било приложимо, което би спестило и
последващите оперативни намеси за изваждане на плаката, съответно и неприятните
изживявания във връзка с тях.
Неправилно съдът приложил
разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ, като не намалил обезщетението за
неимуществени вреди поради факторите „тегло“ и „възраст“ на ищцата, които
конкретни измерения имали отношение към вредните последици – интензитета и
продължителността на болките и страданията. Не било справедливо работодателят
да отговаря за фактори, които бил извън неговия контрол. По-дългият период на
възстановяване в случая се дължал на обстоятелствата, че ищцата била
трудноподвижна, с наднормено тегло и със сърдечно-съдово заболяване.
СРС допуснал нарушение на
материалния закон като неправилно приложил нормата на чл. 52 ЗЗД, тъй като при
ищцата не била налице тежка телесна повреда, нито изключителни болки и
страдания, трайна невъзможност за придвижване, липсвали естетически белези, не
било налице състояние, опасно за живота, нито съществена промяна на живота й.
Считат, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза
сумата 5000 лева, като искането е в останалите части решението на първия съд да
бъде отменено, а исковете – отхвърлени.
Ищцата Л.Т. оспорва подадената от
ответника въззивна жалба по подробно изложените в депозирания по реда на чл.
263 ГПК отговор. Неоснователни били възраженията за приспадане на сумите,
получени по реда на общественото осигуряване поради временна
неработоспособност, доколкото иск за тези имуществени вреди /за разликата над
тези доходи до пропуснатия поради злополуката трудов доход/ не бил предявен. По
отношение на доводите на ответника за липса на декубитални наранявания
подчертава, че такива фактически твърдения не са въведени в процеса от страна
на ищцата, с оглед което и тези доказателствени искания на ответника целяли
единствено протакане на делото. Свидетелските показания били подрибно
анализирани от решаващия състав на първоинстанционния съд, така че не се
установявала основателност на наведените в тази връзка с въззивната жалба
доводи. Правилно СРС кредитирал заключението на СМЕ, направено след личен
преглед на ищцата и въз основа на обемната медицинска документация, приобщена
по делото. Неоснователни били оплакванията за неправилно приложение на
разпоредбите на чл. 201, ал. 2 КТ и чл. 52 ЗЗД.
Решението на СРС в частта, с която е
отхвърлен искът за неимуществени вреди за разликата над сумата от 20 000 лева
до пълния предявен размер от 40 000 лева, е атакувано с подадената от ищцата в
производството насрещна въззивна жалба. Със същата ищцовата страна ангажира
оплаквания за неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД, доколкото от материалите по
делото се установявало, че се касае за най-тежкото счупване на глезенната
става, с оглед броя на извършените опрации, продължителността на лечението,
търпените в период от една година болки и страдания, както и остатъчните
последици от инцидента – ограничени движения, накуцваща походка и
необходимостта от ползване на бастун. Искането е въззивният съд да отмени
решението в посочената част и да уважи този иск за пълния предявен размер от 40
000 лева.
Насрещната въззивна жалба е оспорена
от ответника по същата „М.С.“ ЕООД с отговор, в който са изложени аналогични
доводи на ангажираните вече от страната с депозираната срещу решението въззивна
жалба. Ответникът работодател поддържа, че едностранчиво и неосбосновано СРС
дал вяра на заключението на вещото лице по СМЕ, както и на показанията на
свидетелите А. Ге. и П. П.-Т.. Възразавява се и срещу доводите на въззивника по
насрещната жалба за неправилно приложение на нормата на чл. 52 ЗЗД. В
заключение от въззивния съд се иска да остави исканията, съдържащи се в тази
жалба, без уважение и да присъди разноски за производството.
Въззивният
съд е сезиран и с частна жалба от ответника работодател срещу постановеното от
СРС по реда на чл. 248 ГПК определение № 174592/23.07.2019 г., с което искането
на рази страна решението да бъде изменено в частта за разноските като бъде
отменено присъденото в полза на адвоката на ищцата адвокатско възнаграждение за
предоставена безплатна правна помощ, поради липсата на предпоставките за това.
Жалбоподателят поддържа, че в представения по делото договор за правна защита и
съдействие не било означено при коя от хипотезите по чл. 38, ал. 2 Задв. се
предоставя безплатно правната помощ, като това се извличало единствено от
твърденията на ищцата в производството. Освен това от ищцата не били ангажирани
доказателства, които категорично да установят наличието на предпоставките за
осъществяване на безплатно процесуално представителство поради материална
затрудненост. Жалбоподателят поддържа, че страната е разполагала с доходи и е
била в състояние да заплати възнаграждение на своя адвокат, с оглед което
неправилно СРС възложил същото в тежест на ответника.
Не
е подаден отговор на частната жалба. В проведеното пред въззивния съд на
10.03.2021 г. открито съдебно заседание ответникът по същата, чрез процесуалния
си представител, я оспорва и моли същата да бъде оставена без уважение.
Софийски градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба и насрещната
въззивна жалба пороци на атакувания съдебен акт, както и възраженията на страните
в качеството им на ответници по жалбите, намира за установено следното:
Безспорно между страните по делото е,
че към 15.06.2017 г. ищцата е заемала при ответника длъжността „охранител“ с
място на работа сградата на Университета за национално и световно стопанство,
гр. София.
Установява
се от приетите в хода на съдебното дирене пред първата инстанция писмени
доказателства, че претърпяната от ищцата на 15.06.2017 г. в 05:00 часа на път
за работа злополука с разпореждане № 20918/03.07.2017 г., издадено от НОИ,
Териториално поделение – София град, е приета за трудова злополука по чл. 55,
ал. 2 КСО, тъй като инцидента е настъпил при придвижване на работника по
обичайния път за работа от основното място на живеене към работното й място.
От
представената по делото медицинска документация – фиш за спешна медицинска
помощ, направление за хоспитализация, амбулаторен лист от преглед, резултати от
проведени изследвания, епикризи /6 бр./, болнични листове /9 бр./, протоколи на
медицинска комисия от 29.11.2017 г. и от 25.04.2018 г., експертни решения за
временна неработоспоссобност, лична амбулаторна карта, амбулаторен лист за
извършен преглед се установява следното:
Непосредствено
след инцидента ищцата е откарана от екип на Спешна медицинска помощ в УМБАЛ
„София Мед“, където е поставена диагноза фарктура трималеоларис синистра RSOM кум плаце й е извършена операция с
кръвна репозиция, поставяне на 1/3 тубуларна плака и са пласирани два винта.
Пациентката е изписана на 21.06.2017 г., с предписано профилактично лечение
/прием на ксарелто за 30 дни/ и е насочена към болница за рехабилитация и
долекуване.
На
24.06.2017 г. ищцата е приета в МБДПЛР „Сердика“ за лечение, включващо
рехабилитационни процедури във връзка със счупване на долния крайник, като е
изписана от това лечебно заведение на 01.07.2017 г. в подобрено състояние с
препоръки на лечението в амбулаторни условия.
За
изваждане на поставените супрасиндесмални винтове ищцата е приета в УМБАЛ
„Софиямед“ на 21.08.2017 г., като след извършената оперативна намеса,
пациентката е изписана от лечебното заведение на 24.08.2017 г. с препоръки за
провеждане на рехабилитация.
На
04.09.2017 г. ищцата е приета в СБПЛР „Панчарево“ за лечение, включващо
рехабилитационни процедури във връзка със счупването на долния крайник.
Изписана е от това лечебно заведение на 12.09.2017 г. с подобрение на мускулния
тонус и повлиян болков синдром, като на същата дата е приета в същото лечебно
заведение, от където е изписана на 27.09.2017 г. Дадени са указания за
продължаване на рехабилитацията в домашни условия.
На
20.02.2018 г. ищцата е приета отново в болница „Софиямед“, като е озвършена
операция за изваждане на тубуларната плака. Пациентката е изписана на
26.02.2018 г. с препотъки за прием на ксарелто, да се движи с помощни средства,
да провежда рехабилитация.
В
периода от 15.06.2017 г. до 09.06.2018 г. ищцата е ползвала отпуск за временна
неработоспособност, като в първия и последния болнични листове като причина за
неработоспособността са уврежданията, които е получила в резултат от
претърпяната трудова злополука.
Считано
от 13.06.2018 г. трудовото правоотношение между страните е прекратено на
основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ.
За
установяване на претърпените от ищцата имуществени вреди, изразяващи се в
сторени разходи във връзка с лечение, по делото са представени фактура № **********/15.06.2017
г. на стойност 924 лева за доплащане на 1/3 тубуларна плака за глезен,
придружена с касов бон, фактура № **********/21.06.2017 г. за 6 броя
потребителски такси всяка на стойност 5,80 лева или общо 34,80 лева, фактура №
**********/24.08.2017 г. на стойност 17,40 лева за 3 бр. потребителски такси
всяка по 5,80 лева, посочените три фактури издадени от УМБАЛ „Софиямед“ ООД, фактура
№ **********/28.06.2017 г. на стойност 196 лева за доплащане за допълнително
поискани услуги – леглоден /7 х 28 лева/, издадена от МБПЛР „Сердика“, фактура
№ **********/21.06.2017 г. на стойност 225 лева /3 х 75 лева/ за пролежани дни
от 21.06.2017 г. до 24.06.2017 г., издадена от хоспис „Сердика“ ООД рецептурна
бланка за предписан на ищецата лекарствен препарат Xarelto, придружена с касов
бон на стойност 155,34 лева, касов бон за заплащане на предоперативна
анестезиологична консултация на стойност 40 лева, издаден от „ДКЦ Софиямед“
ЕООД на 21.08.2017 г., както и три други касови бона на обща стойност 115 лева,
издадени от „М.М.Т.“ ЕООД.
Видно
от удостоверение № 21-00104246/11.07.2019 г., издадено от НОИ, Териториално
поделение – София град, се установява, че за периода 17.06.2017 г. – 09.06.2018
г. ищцата е получила обезщетения за временна неработоспособност в размер на
4496,02 лева общо.
В
хода на първоинстанционното производство са събрани гласни доказателствени
средства чрез разпита на свидетелите А.Г., П.П.-Т., Д.К.и Г.Х..
От
показанията на св. Г., син на ищцата, се установява, че след инцидента
изглеждала сломена и изпитвала страх, притеснявала се откъде ще намерят парите,
необходими, за да бъде извършена операцията. Взели назаем. След операцията
първоначално била в инвалидна количка, после с проходилка. Около три месеца се
придвижвала с патерици, после с бастун. По време на болничния рехабилитационен
престой й показали как да ходи, като първоначално й била оказана психологическа
помощ, за да преодолее страха си да ходи. Изпитвала силни болки, приемала
лекарства за разреждане на кръвта и болкоуспокояващи. Операциите били общо три.
Когато се прибрала вкъщи след болничния престой свидетелят й помагал с
домакинската работа и за да отиде до тоалетна на специален стол, тъй като
счупването не позволявало да сяда на ниска повърхност. Посещавал я сутрин и
вечер. Преди инцидента била активна жена, като килограмите не й пречели.
Излизала с приятелки навън, посещавала културни мероприятия и ходела на почивки.
Към момента на депозиране на показанията според свидетеля ищцата вече сама се
грижела за себе си.
От
показанията на св. П.-Т. се установява, че след първата операция ищцата била
обездвижена, нямала възможност да става или да се обръща, била на системи, а
кракът й бил подут. Придвижвала се на инвалиден стол, след това с проходилка и
патерици. Изпитвала затруднения с домакинските задължения, личната хигиена и
отиването до тоалетна. Основните грижи, вкл. и финансови, се поели от сина й.
Преди инцидента поддържала социално-културен живот, който се наложило да
ограничи. По време на възстановителния период изпитвала силни болки, била
притеснена, че ангажира сина си и имала проблеми със съня. Приемала
обезболяващи.
Според
показанията на св. К., админстративен директор в „Мултифорс“ ООД, в деня, в
който получили първият болничен лист за временна неработоспособност на Т.,
между двете се провел разговор, в който Т. споделила, че няма болки, че не
приема болкоуспокояващи и се чувства в рамките на нормалното. Не се върнала на
работа след инцидента, а трудовото правоотношение било прекратено по желание на
ищцата, макар в проведените 5-6-7 телефонни разговори да споделила, че планира
да се върне на работа.
От
показанията на св. Х., служител на ответника, заемащ длъжността „помощник
ръководител охранителна дейност“ към УНСС се установява, че към момента на
постъпване на работа Т. била в добра физическа форма, но с „малко наднормено
тегло“. След инцидента не могли да се свържат с нея дори по телефона, като
свидетелят няма впечатления от възстановителния период при ищцата.
От
приетото по делото пред СРС заключение на съдебно – медицинската експертиза,
изготвено въз основа на представената по делото медицинска документация и
извършен на 09.10.2018 г. преглед на ищеца, се установява, че в резултат на
злополуката на ищеца е причинено трималеоларно счупване на лявата глезенна
става, като при първата операция с латерален достъп латералния малеол /външния
малеол на фибулата/ е открит и е монтирана фибуларна плака. С медиален достъп е
открит тибиалния малеол /вътрешния малеол/ и са поставени два спонгиозни винта.
Причиненото травматично увреждане според заключението е най-тежкото счупване на
глезенната става, тъй като са били засегнати и трите малеола
– външен, вътрешен и заден. Обстоятелството, че Т. е била с надноремно
тегло не е оказало влияние върху спъването, тъй като и при нормално тегло при
спъване може да се получи такава травма. Според заключението в съвременната
медицина такова счупване задължително се оперира – не е възможно наместване и
поставяне в гипс, тъй като и трите малеола са счупени. Лечението спрямо
травмата и състоянието на пострадалата е оценено като правилно.
В
началния период ищцата не е могла да ползва патерици поради наднорменото си
тегло, с оглед което се е придвижвала с проходилка за период от 4 месеца, след
което за около 3 месеца е ползвала патерици, а до 1 година след инцидента – 1
патерица. На 21.08.2017 г. по оперативен път са извадени двата винта от
тибиалния малеол, а на 20.02.2018 г. – металната плака от фибуларния малеол.
При прегледа вещото лице е установило, че ищцата ходи с леко накуцваща походка
и ползва бастун. Лявата глезенна става е била с оток и ограничени движения. По
вътрешната страна на лявата глезенна става е установен оперативен белег с
дължина 5 см., а по външната страна – белег с дължина 10 см. Според
заключението на направената рентгенова снимка се виждат винтовете и плаката,
поставени в крака на ищцата, които към момента на прегледа са били извадени.
Според вещото лице след всяка оперативна интервенция е било необходимо приемане
на препарат за разреждане на кръвта, както и провеждането на рехабилитация.
Болките
и страданията от травмата /възстановителният период/ са продължили около
година, като през първите 30 дни са били с по-голям интензитет. Към момента на
прегледа ищцата не е била напълно възстановена, като е небходимо провеждането
на допълнителна рехабилитация за период 2 до 3 години, поради по-затрудненото
придвижване и наднорменото тегло. Болките при по-голямо натоварване и промяна
на времето според заключението ще продължат до живот. Нормалният
възстановителен период от такава травма е около 6-8 месеца, а при ищцата е
отнело около година поради теглото и възрастта й.
Съгласно
заключението разходите за металната остеозинтеза не се покриват от лечението по
здравна каса.
При
поясняване на заключението на СМЕ по реда на чл. 200 ГПК, вещото лице е
пояснило защо оперативното лечение е било задължително в случая – тъй като
интраоперативно се наместват фрагментите – всеки на мястото си, след което се
фиксират с метални плаки и винтове, като плаките се изваждат минимум след
година. За да се стигне до трета операция, вещото лице е изразило становище, че
счупването е било сериозно. Пояснено е, че след всяка операция пациентът
изпитва болки. По отношение на разходите е разяснено, че потребителска такса се
заплаща винаги при консултация със специалист. След оперативна интервенция е
задължително предписването на противосъсирваща терапия, като след изписването
от болница същата е за сметка на пациента. Генезата на отока е обяснена с
тежкото счупване, от операциите, затруднението в походката, рехабилитациите.
Болките при промяна на времето и при по-голямо натоварване, които ищцата ще
изпитва до живот, не са свързани с теглото й. Според вещото лице ползването на
отпуск поради неработоспособност е показател за продължаване на
възстановителния период, тъй като няма как да е налице оток и ограниченост на
движението, без да е налице болка. По отношение на рехабилитацията е пояснено,
че ако същата не се провежда възстановителният период се забавя, като в
началото е необходимо да се проведе от специалисти, които да покажат на
пациента как да се раздвижва, след което може да продължи сам с процедури у
дома. Рехабилитацията, според заключението, се покрива от здравна каса еднократно
за период от 7 дни, като ищцата се е
ползвала от тази възможност по време на престоя си в болницата в Панчарево.
При така установената фактическа обстановка въззивният
съд намира от правна страна следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо – в
обжалваните от страните части, като с него съдът правилно е приел, че предявените
искове са доказани в своето основание. Предвид наведените с въззивната жалба
оплаквания относно оценъчната дейност на доказателствата, изводите на съда
относно фактите и въпросите за приложението на материалния закон, настоящият
състав намира, че следва да изложи и свои мотиви по съществото на правния спор,
като даде отговор и на въпроса за размера, за който исковете са основателни.
В
конкретния случай спорни между страните по делото се явяват обстоятелствата основателен
ли е и за какъв размер иска за обезщетение за имуществени вреди, разходи за
лечение на травмите от злополуката, какъв е справедливият размер на
обезщетението за неимуществени вреди /болки и страдания, претърпени от ищцата
във връзка с инцидента/, приложима ли е разпоредбата на чл. 200, ал. 3 КТ,
следва ли съда по реда на чл. 201, ал. 2 КТ да намали обезщетението за
неимуществени вреди поради факторите „тегло“ и „възраст“ на ищцата.
Отговорността
на работодателя за причинени на работника увреждания на здравето при или по
повод изпълняваната работа е безвиновна отговорност, за разлика от гаранционно-обезпечителната
отговорност на възложителя по чл. 49 от ЗЗД, работодателят отговаря дори когато
трудовата злополука или професионалното заболяване са причинени от непреодолима
сила, при или по повод изпълнение на възложената работа или на каквато и да е
работа, извършена и без нареждане, но в интерес на работодателя. Това важи и за
особената хипотеза на чл. 55, ал. 2 КСО, съгласно която трудова е и
злополуката, станала по време на обичайния път при отиване или при връщане от
работното място до основното място на живеене или до друго допълнително място
на живеене с постоянен характер, както е в настоящия случай.
Следователно
настоящият състав приема, че ищецът е легитимиран да претендира от ответника в
качеството му на негов работодател към момента на настъпване на злополуката
репариране на имуществените и неимуществени вреди, причинени му от процесния
инцидент, признат за трудова злополука.
Безспорно
обстоятелство по делото е, че към 15.06.2017 г. страните са били обвързани от
трудово правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „охранител“
с място на работа УНСС, гр. София.
На
29.06.2017 г. работодателят – „М.А.“ ЕООД,
на основание чл. 55, ал. 2 КСО е подал декларация за трудова злополука,
в резултат на което е извършено разследване на декларираната злополука и на
основание чл. 60, ал. 1 КСО е издадено разпореждане от 03.07.2017 г., с което
настъпилото увреждане е признато за трудова злополука по чл. 55, ал. 2 КСО
– злополуката е станала при придвижване
по обичайния път от основното място на живеене към работното място, когато пострадалата
се спъва и пада, вследствие на което получава множество счупвания на
подбедрицата, закрито на левия крак.
Разпореждането по чл. 60, ал. 1 КСО
има характер на индивидуален административен акт и подлежи на обжалване от
заинтересованите лица, сред които са и страните по делото /пострадало лице и
осигурител/. Доколкото няма данни и не се твърди разпореждането по чл. 60, ал. 1 КСО да е било обжалвано и е
влязло в сила, гражданският съд е длъжен да приеме /поради забраната да
ревизира законосъобразността му съгласно чл. 17, ал. 2, изр. 2 ГПК/, че е
настъпило увреждане по описания в разпореждането начин и че същото съставлява
трудова злополука – а именно – че на 15.06.2017 г. на път за работа ищцата
паднала и счупила крака си.
От
заключението на съдебно – медицинската експертиза и приобщената по делото
медицинска документация се установява, че полученото увреждане съставлява
най-тежкото счупване на глезенната става, доколкото поразени са били и трите малеола
– външен, вътрешен и заден, като съгласно експертното заключение оперативният
път на лечение е бил единственият възможен в случая.
За
тежкия характер на увреждането свидетелстват и приетите по делото медицински
документи, като освен необходимостта от три оперативни намеси и ползването на
продължителен отпуск поради временна неработоспособност, ищцата в продължение
на година след инцидента е ползвала помощни средства за придвижването си, като
към момента на извършване на прегеледа от експерта години и четири месеца
по-късно е ползвала бастун, тъй като походката й не се е била възстановила.
За
неоснователни в тази връзка въззивният състав на съда намира доводите на въззивника
ответник, че някои от болничните листове на ищцата не били издадени за трудова,
а за битова злополука. Видно е в действителност, че болничните листове за
периодите 27.11.2017 г. – 11.12.2017 г., 12.12.2017 г. – 09.02.2018 г. и
10.02.2018 г. – 10.04.2018 г. са издадени, като е посочено, че причината е
злополука – нетрудова. Следва обаче да се посочи, че тези билнични листове са
издадени като продължение на предходно издадените такива, в това число на
първичния болничен лист, издаден от УМБАЛ „Софиямед“ ЕООД за периода 15.06.2017
г. – 21.07.2017 г., продължен с болничен лист за периода 22.07.2017 г. –
20.08.2017 г., продължен с болничен лист за периода 20.08.2017 г. – 23.09.2017
г., продължен с болничен лист до 27.10.2017 г., продължен с болничен лист за
периода 28.10.2017 г. – 26.11.2017 г. Ето защо и като съобрази относимите
разпоредби от Наредбата за медицинската експертиза /чл. 6 и чл. 9 от същата/,
както и представените по делото експертни решения на ТЕЛК по общи заболявания
към V МБАЛ,
по силата на които именно документи след констатации за продължаващата временна
неработоспособност на ищцата са издавани продължения на първичния болничен
лист, съставът на въззивния съд приема, че за периода до 09.06.2018 г. ищцата е
била неработоспособна по причина травматичните увреждания, причинени й от
трудовата злополука. Следователно в посочения период Т. е търпяла болки и
страдания, съставляващи неимуществени вреди, подлежащи на обезвреда.
Следва
да се даде отговор на въпроса какъв е справедливият размер на обезщетението за
неимуществени вреди, причинени на ищцата от процесния инцидент, признат по
надлежния ред за трудова злополука.
От събраните и обсъдени и по-горе
доказателства: писмени, гласни и от заключението на СМЕ, се установява, че причинената
на ищцата травма на лява глезенна става е наложило спешното й хоспитализиране в
деня на инцидента, след което е била насочена за оперативно лечение, като са
извършени общо три оперативни намеси, последвани от периоди на рехабилитация. Установено
е, че след първото й изписване от болницата след операцията, ищцата е приета в
болница за рехабилитация под лекарски надзор, където да започне периодът на
възстановяване. Първоначално се е придвижвала с инвалиден стол и с проходилка,
след което с две патерици, с една патерица и накрая /повече от година след
инцидента/ с бастун. През посочения период ищцата се е нуждаела от чужда помощ,
което освен неудобства от промяна на начина й на живот, е рефлектирало върху нейното
самочувствие и самооценка в негативен план. Установява се, че ищцата, която до
инцидента се е справяла сама, е имала нужда от помощ в домакинството, както и
за осъществяване на хигиенните й нужди, която помощ й е била оказана от сина й.
От последното същата е чувставала неудобство, притеснение и безпокойство. Година
след инцидента Т. е започнала да се справя сама, без чужда помощ, макар да не е
била напълно възстановена /доколкото при прегледа през м.октомври 2018 г. е
ползвала бастун, накуцвала е, а глезенът е бил с оток/, в която връзка освен
заключението на СМЕ по делото са събрани и гласните доказателствени средства на
свидетеля Г..
Съгласно заключението на СМЕ
обичайният темп за възстановяване от подобна травма трае около 6-8 месеца, но в
конкретния случай по делото са налице доказателства, че при ищцата,
възстановителният период е отнел повече време, като по официален ред комисии от
лекари са констатирали във времето необходимостта от продължаване на отпуска
поради временна неработоспособност, с оглед което съдът приема, че и след
изтичане на този обичаен възстановителен период травмата е създавала на Т.
неудобства, дискомфорт и болезнени усещания в продължение на година след
инцидента. Оперативните намеси за изваждане на остеосинтезните средства
настоящият състав намира, че са продължили във времето оздравителния период,
през който ищцата е продължила да изпитва негативни преживявания, повлияни от
инцидента, макар и с по-нискък интензитет. Същевременно съдът отчита, че пълната
стабилност на лявата глезенна става е трайно засегната, в сравнение с другата
здрава глезенна става, че е била необходима допълнителна рехабилитация с
продължителност след предявяване на иска, както и че трайно до живот ще остане
дискомфорт и болезнени усещания за ищцата при промяна на времето и по-голямо
натоварване на крака. Вземайки предвид последното въззивният състав приема, че
е налице трайно засягане на стабилността на този крайник, обусловено от
увреждането, което е причинило на ищцата болки и страдания, както от физическо,
а така също от психо-емоционално естество.
В тази връзка следва да се посочи,
че въззивният състав на съда дава вяра на заключението на вещото лице по СМЕ,
като прецени съответствието на същото със събраните писмени и гласни
доказателства по делото, а също и като съобрази, че експертизата в пълнота и
компетентно е отговорила на стоящите за изясняване въпроси. Заключението е изготвено
от лице, притежаващо необходимата компетентност и знания из областта на
медицинските науки /лекар ортопед – травматолог /
и доколкото не възникват съмнения относно правилността на заключението, съдът
използва същото при изграждането на изводите си за фактите. Неоснователни в
тази връзка са оплакванията на въззивника, че съдът едностранчиво е кредитирал
заключението, както и че същото почива на предположения, основани на опита на
експерта, а не на обстоятелствата по делото. Обратно, вещото лице е пояснило
защо е възприело, че въстановителният период при ищцата е продължил над
обичайното за този вид травми – основавайки се на медицинската документация, на
представените болнични листове и решения на експертните лекарски комисии, но не
на последно място и извършения личен преглед на ищцата, при който лекарят е
констатирал оток, накуцваща походка и необходимостта да ползва бастун година и
четири месеца след настъпване на увреждането. Пояснил е, че възрастта на
ищцата, както и теглото й са фактори, които са удължили въстановителния процес,
с оглед което и съдът не намира основание да не се довери на заключението на
експерта и да отдаде приоритет на същото по медицинските въпроси за отговорите
на които са необходими и специални знания.
Наред с изложеното съдът очтита, че
към датата на инцидента ищцата, макар и в пенсионна възраст /67 г./ е била в
добра физическа форма с леко наднормено тегло /съгласно показанията на
свидетелите Т., Г. и Х./, работела е и е водела активен социален живот за жена
на нейната възраст, чието ежедневие и ритъм на живот е променено съществено в
резултат от трамватичната увреда, обусловила ползването на дългосрочен отпуск
поради временна неработоспособност, необходимост от чужда помощ за значителен
период от време, наситен с физически болки и негативни психоемоционални
състояния.
Във връзка с оплакванията на
въззивника ответник по допуснати нарушения при оценката на гласните
доказателства от решаващия състав на СРС при постановяване на съдебното решение
въззивният състав намира следното:
Не са налице основания съдът да не
даде вяра на показанията на свидетелите Г. и П. в частта, с която тези лица
установяват релевантни за спора обстоятелства в това число периодът на
възстановяване, физическото и емоционалното състояние на ищцата през същия.
Показанията на тези свидетели пресъздават личните им впечатления във времето
непосредствено и месеците след инцидента. Отличават се с последователност на
изложението, яснота и детайлност, кореспондират с приетите писмени
доказателства и заключението на вещото лице по СМЕ. Преценявайки ги по реда на
чл. 172 ГПК, доколкото св. Г. е лице от най-близкия семеен кръг на ищцта, а св.
Т. – нейна дългогодишна приятелка, съдът не намери основание да не кредитира
същите. На първо място, както се посочи, показанията на свидетелите в тази част
не противоречат, а се подкрепят от останалите доказателства по делото. На
следващо място, те пресъздават личните впечатления на тези лица от претърпените
от ищцата болки, страдания, безпомощност, неудобства и дискомфорт, като
житейски обяснимо е именно най-близките /членовете на семейството, роднините,
доверените приятели/ да са свидетели на несгодите и да имат непосредствени
възприятия за хода на събитията и естеството на преживяното.
В трайната си практика ВКС приема,
че самият факт на родствена, семейна или друга връзка със страната не е
предпоставка, достатъчна за да дискредитира свидетелските показания и да
послужи за основание същите да не бъдат ползвани от съда при изграждане на
изводите за фактите поради евентуалната заинтересованост на свидетеля от изхода
на делото. Така напр. с решение № 118 от 11.01.2021 г. на ВКС по гр. д. №
665/2020 г., II г. о., ГК, се приема, че всяко лице, извън посочените в чл. 166 ГПК, дори и да е заинтересовано от изхода на делото, може да бъде свидетел. В
такава хипотеза съдът не може да игнорира допустимите и относими към факти от
спорното право показания на свидетеля само поради неговата заинтересованост, а
е задължен да прецени достоверността им, чрез цялостна съпоставка на всички
доказателства по делото. Следователно, с доказателствена стойност се ползват и
показанията на лицата по чл. 172 ГПК и само близката родствена връзка със
страната, посочила ги като свидетел, не е основание за отричане достоверността
на изнесеното от тези лица.
По оплакванията на въззивника
ответник за вътрешни противоречия на показанията на тези свидетели, с
твърденията, че същите изнесли факти, които не отговарят на обективната истина,
съдът следва да посочи на първо място, че твърдения за декубитални наранявания
и претърпени във връзка със същите неимуществени вреди не са въведени от ищцата
в производството. На следващо място, според настоящия състав на съда не е от
съществено значение за предмета на делото коя е последната опера, която ищцата
и св. Т. са посетили, както и дали като не съжителствал в общо домакинство с
майка си свидетелят Г. може да има реална представа от социалния й живот. Тези
свидетели в достатъчна степен са изяснили обстоятелствата, за които са
разпитани – болките, несгодите, притесненията, безпокойството и нуждата от
чужда помощ през възстановителния период, от която ищцата е имала нужда, в
която част свидетелските показания се подкрепят от писмените доказателства и
заключението на експертизата, с оглед което и правилно СРС се е доверил на
същите.
По оплакванията, че съдът не
кредитирал показанията на останалите двама свидетели, въззивният съд приема
следното:
Показанията на свидетеля Х. не
допринасят съществено за изясняване на спора от фактическа страна с изключение
на изнесеното от този свидетел, че при постъпването си на работа ищцата била с
„леко наднормено тегло“, но в добра физическа форма. По отношение на периода
след инцидента този свидетел не излага пред съда нищо относимо, доколкото не е
разговарял с нея нито лично, нито по телефон. Показанията на другия разпитан
свидетел, доведен от ответника, обаче, съдът намира, че не кореспондират с
писмените доказателства, със заключението на вещото лице травматолог, а също и
с показанията на другите двама свидетели, с оглед което и не следва да бъдат
кредитирани. Според св. К., след като им бил представен първият болничен лист
/същият е приет като доказателство по делото и е видно, че е за периода
15.06.2017 г. – 21.06.2017 г., според свидетеля – за 15 дни/ тя провела
разговор с ищцата, която се намирала в болнично заведение и последната споделила,
че се чувства добре и че няма болки, въпреки че не е на болкоуспокояващи.
Колегите, които я посетили в болницата, също споделили на свидетелката, че Т.
се чувства добре. Съгласно заключението на СМЕ, счупването на глезенната става
при ищцата е било сериозно и тежко /тройно счупване/, като в първите тридесет
дни след инцидента болките са били с по-голям интензитет. Съгласно показанията
на разпитаните свидетели Г. и Т. в този период ищцата е изпитвала болки, не е
могла да се движи, а от документите се установява, че след изписването от болница
е насочена за рехабилитация. Ето защо в тази част показанията на св. К. не се
подкрепят от другите доказателство по делото, с оглед което и според настоящия
състав на съда не следва да се кредитират.
При тези фактически констатации
съдът намира, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от ищцтаа
във връзка с процесния инцидент неимуществени вреди при отчитане на стандарта
на живот и социално-икономическите условия през 2017 г. е сумата от 20 000 лева,
както е приел с решението си и СРС, с оглед което и неоснователни се явяват
възраженията и на двете страни за неправилно приложение на нормата на чл. 52 ЗЗД.
За обосноваване основателността на
претенцията за обезщетение за имуществени вреди, претърпяни от ищцата под
формата на разходи за лечение на травматичните увреждания от инцидента по
делото са представени описаните по-горе фактури и касови бонове, удостоверяващи
извършени плащания. Според настоящия състав на съда искът е правилно уважен, а
по доводите на въззивника ответник, съдържащи се в депозираната срещу тази част
на съдебното решение въззивна жалба, въззивният съд приема следното:
Напълно неоснователни са
оплакванията за неправилност на решението, с което съдът е уважил иска за
сумата от 1120 лева – разходи за тубуларна плака и потребителски такси,
заплатени от ищцата при първата операция. На първо място, от заключението на
вещото лице по СМЕ се установява, че при такова уреждане оперативният път на
лечение е единственият възможен в съвременната медицина и доколкото счупването
е тройно, не е възможно поставяне в гипс или прилагането на т.нар.
конвенционално според ответника лечение. На следващо място, експеризата е
категорична, че разходът за плаката, който се явява консуматив при този вид
операции, не се поема от здравната каса, с оглед което е следвало да се заплати
от ищцата. Експертът е обяснил и защо на ищцата са били начислени потребителски
такси – доколкото последната е приета по спешност и е било наложително
провеждането на консултации със специалисти, то за същите се дължат
потребителски такси, които са начислени, фактурирани и заплатени от ищцата. По
отношение на нея същите са разход, имуществена вреда, подлеждаща на обезвреда
по реда на обективната отговорност на работодателя, предвид наличието на
причинна връзка между вредата и настъпилата злополука, призната по надлежния
ред за трудова. Ето защо искът правилно е уважен за сумата от 1120 лева, съгласно
така релевираните с въззивната жалба оплаквания.
По отношение на частта от тази
претенция за сумата от 155,34 лева – разходи за лекарство за разреждане на
кръвта, следва да се посочи, че по делото е установено наличието на пряка
причинно-следствена връзка между травмата от събитието и тази вреда. След
извършените оперативни лечения на ищцата е предписана терапия с антикоагуланти
– препарати за разреждане на кръвта, снижаващи риска от образуване на кръвни
съсиреци, повишаващ се след опративни интервенции. По делото е представена
рецептурна бланка, както и касов бон за извършения разход. Вещото лице по СМЕ е
пояснило, че такава терапия е обичайно да бъде предписвана след оперативно
лечение, като след изписване на пациента от болничното заведение той сам
финансира закупуването на кръворареждащите препарати. Следователно и тези
оплаквания на въззивника ответник следва да се оценят като неоснователни. Дали
ищцата е имала сърдечно-съдово заболяване не е от значение за този разход,
доколкото лекарственият продукт й е предписан за приемане във връзка с извършените
оперативни интервенции.
На следващо място съдът дължи
обсъждане на възражението за разходи, направени от ищцата за лечението й в
хоспис „Сердика“, които съгласно посоченото във въззивната жалба възлизали на
сумата от 421 лева. В тази връзка се поддържа, че ищцата е могла да се
възползва от възможностите, които й предоставя здравната система, доколкото според вещото лице рехабилитацията
се покривала от здравната каса в тези случаи. И тези възражения на ответника
следва да се преценят като неоснователни. Въззивникът не докрай коректно е
интерпретирал казаното от вещото лице в съдебното заседание пред СРС, проведено
на 24.10.2018 г. Съгласно записаното в протокола изявление на вещото лице
рехабилитацията се покрива от здравна каса, когато пациентът е на стационарно
лечение или чрез направление от личния лекар еднократно за период от седем дни.
Ищцата се е възползвала от тази възможност – проведена й е рехабилитация в
болницата в Панчарево именно за 7 дни, с оглед което и необсоновани се явяват
изложените в тази връзка доводи.
При липсата на други оплаквания по
дейността на съда по тази претенция на ищцата и с оглед правилото на чл. 269 ГПК, съгласно което по правилността на
решението съдът е ограничен от изложеното в жалбата, то и решението на СРС в
тази част следва да се потвърди като правилно.
По възраженията на ответника за
неправилно неприлагане от СРС на правилото на чл. 201, ал. 2 КТ:
Съгласно тази разпоредба на
материалния закон отговорността на работодателя може да се намали, ако
пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба
небрежност. В конкретния случай не е установено от страна на ищцата да е
допусната каквато и да било небрежност още по-малко груба такава, с оглед и
което не са налице предпоставките за прилагането на посочената норма. По
доводите на въззивника, че при определяне размера на обезщетението съдът
следвало да съобрази възрастта, придружаващите заболявания и наднорменото тегло
на ищцата, допринесли за по-продължителния възстановителен период, съответно и
за интензитета на болките и страданията въззивният съд приема следното:
Индивидуалните особености на човека
са част от обстоятелствата, които съдът съобразява при определяне на
справедливия размер на обезщетението. При реализиране на травматично увреждане
обаче, на изследване подлежат настъпилите в резултат на събитието вреди за
конкретно лице с всички негови индивидуални особености, включително и
здравословен статус отпреди събитието. Възрастта е фактор, който съдът винаги
отчита при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Относно
съпътстващите заболявания на ищцата не е установено същите да са в причинна
връзка с по-продължителния възстановителен период. По отношение на доводите за наднормено
тегло като съпричиняващ вредоносния резултат фактор, настоящият състав на съда
споделя мотивите, изложени от първия съд и на основание чл. 272 ГПК препраща
към същите, като намира за ненужно да ги преповтаря.
По искането за прилагане на чл. 200,
ал. 3 КТ за приспадане на получените обезщетения за временна неработоспособност
по реда на държавното обществено осигуряване от размера на интегралното
обезщетение за имуществени и неимуществени вреди при трудова злополука:
С решение № 54 от 23.04.2019 г. на
ВКС по гр. д. № 3649/2018 г., III г. о., ГК, е възприето становището, че хипотезата,
която предвижда приспадане на обезщетението от общественото осигуряване, е
конкретизация на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване. Един от
случаите на неоснователно обогатяване е, когато се плаща два пъти за едно и
също нещо, респ. два пъти се задоволява един и същи интерес. Когато
обезщетението от общественото осигуряване компенсира загубата на трудовото
възнаграждение, то следва да се приспадне от присъденото обезщетение за
пропуснати ползи, причинени от трудовата злополука и изразяващи се в неполучено
трудово възнаграждение. Само в този случай неприспадането на сумата би довело
до двойно плащане и съответно до неоснователно обогатяване. Обезщетението за
неимуществени вреди компенсира причинените болки и страдания чрез предоставяне
на други блага. Това обезщетение, съответно неимуществените вреди, няма връзка
с обезщетението по общественото осигуряване, което компенсира загубата на
трудовото възнаграждение, представляваща имуществена вреда от вида на
пропусната полза. Получаването на двете обезщетения - за неимуществени вреди по
чл. 200 КТ и обезщетението от общественото осигуряване, компенсиращо загубата
на трудовото възнаграждение, не е двойно плащане и не води до неоснователно
обогатяване, а напротив - до пълно и справедливо обезщетение на причинените
видове вреди. Тази практика на върховната касационна инстанция се споделя и от
настоящия съдебен състав.
В конкретния случай от страна на
ищцата са предявени искове, насочени към компенсиране на други вреди, причинени
й от трудовата злополука, извън разликата между полученото по реда на
социалното осигуряване и пропуснатия поради временната неработоспособност
трудов доход. Ето защо не са налице предпоставките полученото обезщетение, за
което по делото е представено удостоверение, издадено от НОИ, да бъде
приспаднато от присъденото обезщетение за неимуществени вреди и за имуществени
такива като разходи за лечение на уврежданията, причинени от злополуката.
Върху така определеното обезщетение за
неимуществени вреди се следва присъждане на мораторна лихва от датата на
увреждането /15.06.2017 г./ до окончателното плащане по арг. от чл. 84, ал. 3 ЗЗД, както е сторил с акта си по същество и СРС /в този смисъл решение № 86 от
6.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3856/2016 г., III г. о., ГК/. Върху
обезщетението за имуществени вреди лихва е присъдена съобразно заявеното с
иковата молба – от предявяване на претенцията до окончателното плащане.
Предвид изложеното въззивните жалби
следва да бъдат преценени като неоснователни, а решението на СРС - да бъде
потвърдено, като правилно и законосъобразно.
По частната жалба среу определението на първия съд
от 23.07.2019 г.:
Частната
жалба е допустима, като подадена от страна, която има интерес да обжалва
постановеното определение, с което искането по чл. 248 ГПК за изменение на
решението в частта за разноските чрез неприсъждане в полза на адв. В. на
адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ е оставено без
уважение.
В
конкретния случай по делото е представен договор за правна защита и съдействие,
в който е вписано, че договореното между страните по същия възнаграждение е
дължимо по реда на чл. 38, ал. 2, вр. чл. 36 ЗАдв. В исковата молба е направено
искане такова да бъде определено и присъдено по реда на чл. 38, ал.2, вр. чл.
36, ал. 1, т. 2 ЗАдв. /като съставът на съда приема, че се касае за техническа
грешка и се има предвид чл. 38, ал. 1, т. 2, доколкото чл. 36, ал. 1 ЗАдв. е
разписана с алинеи без точки/. С решението си по делото СРС е възложил в тежест
на ответника да заплати адвокатското възнаграждение в полза на адв. В. в размер
на 900, 41 лева.
Срещу
тази част на решението е постъпило искане за изменение от ответника, който е
поддържал, че не са били налице предпоставките за приложението на чл. 38 ЗАдв.,
тъй като ищцата не е била материално затруднено лице.
С
обжалваното определение съдът е оставил искането без уважение, като е приел, че
с оглед цената на предявените искове адвокатското възнаграждение, което е
следвало да плати ищцата с оглед получаваните доходи я определя като лице в
материално затруднено положение, с оглед което и са били налице предпставките
адв. В. да й предостави безплатна правна помощ в производството.
За
уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. е достатъчно по делото да е била
осъществена правна помощ без данни за договорен в тежест на доверителя размер
на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗАдв.; заявление, че предоставената правна
помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни, които да го
опровергават; отговорност на насрещната страна за разноски съобразно правилата
на чл. 78 ГПК. Договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и
адвокат, а писмената форма е за доказване. /т. 1 на ТР № 6/2012 г. ОСГТК, ВКС/.
Следователно, липсата на писмен договор не е пречка да бъде удостоверено в
процеса постигнатото съгласие, че учредената с пълномощното процесуална
представителна власт за адвокатска защита ще бъде предоставена безплатно.
Договарянето на осъществяваната правна помощ като безплатна не се презюмира, а
следва да бъде установено от данните по делото. Изявленията за наличие на
конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗАдв.,
обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната
хипотеза.
Съвместното
тълкуване и прилагане на разпоредбите на чл. 38 вр. с чл. 36 ЗАдв. в хипотеза
на представителство от пълномощник, с представено по делото пълномощно и
договор, в който е вписано, че договореното възнаграждение не е заплатено, а ще
бъде дължимо по реда на чл. 38, ал. 2, вр. чл. 36 ЗАдв., като по делото не се
установява да е била договорена или заплатена сума за адвокатско възнаграждение
и при заявено с исковата молба искане за присъждане на възнаграждение на
адвоката поради наличие на обстоятелствата по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. не обуславя
извод за неоснователност на искането за приложение на разпоредбата на чл. 38,
ал. 2 ЗАдв.
В
хипотезите на чл. 38, ал. 1 ЗАдв. предпоставка за плащането на минималния
размер на адвокатското възнаграждение по Наредбата е единствено постановяване
на позитивно за представляваната от адвоката страна решение - чл. 38, ал. 1 ЗАдв.
във вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК, а интересите на насрещната страна не се явяват
накърнени, тъй като недоказването на договорен размер на възнаграждение над
гарантирания от Наредбата, е в ущърб на страната, имаща право на възмездяването
му /в този см. определение № 291 от 22.07.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. №
1459/2020 г., IV г. о., ГК/.
По
изложените съображения, настоящият състав на съда намира за неоснователни
доводите, съдържащи се в частната жалба, с която е сезиран. По делото е
установено, че към момента на депозиране на исковата молба ищцата е била с
влошено здравословно състояние, ползвала е отпуск поради временна
неработоспособност, предстояла й е оперативна интервенция за изваждане на
тубуларната плака. Макар същата да е получавала обезщетение по реда на
социалното осигуряване / със среден месечен размер около 350 лева/ и пенсия в
размер на 302,31 лева месечно към януари 2018 г., когато е подадена исковата
молба, то не се установява да е разполагала с други доходи, които да й позволят
да заплати адвокатско възнаграждение на адв. В. дори в минимален размер
съгласно правилата на Наредба № 1, приета от Висшия адвокатски съвет, който
съобразно предвиденото в чл. 7, ал. 2, т. 4 възлиза на 1781,22 лева.
По
отношение на другите изтъкнати съображения, че в договора за правна защита и
съдействие не било посочено в коя от хипотезите се предоставя безплатната
правна помощ следва да се отбележи, че същите са наведени за първи път едва с
частната жалба и не се съдържат в искането, с което СРС е бил сезиран по реда
на чл. 248 ГПК и в което е поддържано, че ищцата не е материално затруднено
лице. Самите изявления на страната в тази връзка показват, че на ответника е
било ясно в коя от хипотезите на чл. 38, ал. 1 ЗАдв. е уговорено да се
предостави безплатната помощ, като следва да се отчете обстоятелството, че
такова изявление се съдържа и в исковата молба.
Ето
защо и частната жалба срещу определението на СРС е неоснователна и следва да се
остави без уважение, а съдебният акт да бъде потвърден, като правилен и
законосъобразен.
По разноските:
С
оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски на
страните се следват само в качеството им на въззиваеми страни по жалбите,
подадени от другата страна. Искания за присъждане на разноски са релевирани
своевременно и от двете страни по спора. Установява се от представните
доказателства, че въззиваемият ответник е направил разноски за процесуалното си
представителство в размер на 1200 лева с ДДС за правно съдействие по изготвяне
на отговор на насрещната жалба, депозирана от ищцата, какъвто е подаден по
делото. Страната е представлявана и в проведеното пред въззивния съд съдебно
заседание. Въззивницата е релевирала възражение за прекомерност на заплатеното
от страната възнаграждение, което съдът намира за неоснователно с оглед
обжалваемия с насрещната жалба интерес /20 000 лева/, доколкото минималният
размер съобразно правилото на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата сочи, че същият възлиза
на сумата 1356 лева с ДДС. Разноски за въззивното производство се следват и на
адв. В., предоставила безплатна правна помощ на въззиваемата ищца по въззивната
жалба, депозирана от ответника чрез подаването на отговор на същата и
процесуално представителство в съдебното заседание. Като взе предвид
обжалваемия с тази жалба интерес /15 000 + 1707,54 лева/, и правилото на чл. 7,
ал. 2, т. 4 от Наредбата, съдът определя адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция по реда на чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. в
размер на 1031,22 лева, които следва да се присъдят в полза на адв. В..
Мотивиран
от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 61629 от
11.03.2019 г., постановено по гр.д. № 4581/2018 г. по описа на СРС, 64 състав, в
частта, с която са уважени предявените
от Л.В.Т., ЕГН **********, срещу „М.А.“ ЕООД, ЕИК*********,
осъдителни искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за сумата от 1707,54
лева – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплащане на
консумативи, лекарства и материали, медицински услуги за възстановяване и
лечение вследствие от трудова злополука от 15.06.2017г., ведно със законната
лихва от 22.01.2018г. /дата на подаване на исковата молба/ до окончателното
плащане; за сумата над 5000 лева до присъдения с решението размер от 20 000
лева – обезщетение за неимуществени вреди /болки и
страдания/ от трудовата злополука, ведно със законната лихва от 15.06.2017г. до
окончателното плащане, както и в частта, с която този иск е отхвърлен за
разликата над уважения размер от 20 000 лева до пълния предявен размер от 40
000 лева, а също и в частта за разноските.
ПОТВЪРЖДАВА определение №
174592/23.07.2019 г., постановено по гр.д. № 4581/2018 г. по описа на СРС, 64
състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК Л.В.Т., ЕГН **********, да заплати на „М.А.“ ЕООД, ЕИК*********,
сумата от 1200 лева с ДДС - разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК, вр. чл. 38 ЗАдв., вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ГПК „М.А.“
ЕООД, ЕИК*********, да заплати на адвокат Т.Т.В., САК, сумата от 1031,22
лева – адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство
на въззиваемата Л.В.Т. във въззивното производство.
Първоинстанционното
решение в частта, с която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 200,
ал. 1 КТ за сумата от 5000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени
вреди /болки и страдания/ от трудовата злополука, ведно със законната лихва от
15.06.2017г. до окончателното плащане, е влязло в сила.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.