№ 5
гр. Кюстендил, 11.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание
на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Росица Б. Савова
Членове:Татяна Хр. Костадинова
Елисавета Г. Деянчева
при участието на секретаря Любка Евг. Николова
като разгледа докладваното от Росица Б. Савова Въззивно гражданско дело
№ 20211500500232 по описа за 2021 година
Д. Н. Ч. с ЕГН ********** и адрес: гр. Дупница, ул. „***“ №10, действащ чрез
пълномощника адв. С.Н. Г., със съдебен адрес за призоваване: гр. Благоевград, ул.
„***“ №18, ет.1, офис 5, обжалва Решение №260108 от 16.11.2020 г. на Районен съд –
Дупница, постановено по гр.д.№360/2020 г. по описа на същия съд.
С обжалваното решение районният съд е признал за установено по отношение
на ответника Д. Н. Ч., че дължи на „Галоп Груп“ ЕООД, както следва: на основание
чл.221, ал.2 от КТ сумата от 560.00 лева, представляваща обезщетение в размер на
брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестие, както и сумата от 1 680
лева, представляваща претърпените от дружеството вреди, дължими на основание
чл.207, ал.1, т.1 КТ, ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК в съда, за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№1941/2019 г. по описа на РС – Дупница.
Решението на първоинстанционния съд се приема за неправилно, поради
неговата незаконосъобразност, постановяването му при съществено нарушение на
материалния закон и процесуалните правила, както и в противоречие с установената
съдебна практика. Иска се отмяната му с последица отхвърляне на предявените искове
като неоснователни. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
На първо място въззивникът поддържа довод за необоснованост на обжалваното
решение, доколкото в същото не са взети предвид наведените от ответника
възражения. Твърди, че от доказателствата, събрани в хода на производството, се
установява, че договорните отношения между страните са първоначално нарушени от
страна на ищеца – работодател. Сочи, че нарушението се изразява в незаплащане на
уговорен аванс и възнаграждение за пътя му до Германия. Пояснява, че между
1
страните е имало уговорка ответникът да остави камиона на паркинг и от ищцовата
страна да изпратят друг шофьор, доколкото същият не бил съгласен с неспазените от
работодателя уговорки и отказал да изпълнява договора.
На следващо място се сочи, че ответникът не е получавал покана да дава
обяснения, поради което не е дал такива, при което неговото дисциплинарно уволнение
се явява неправомерно. В тази връзка оспорва претендираното от работодателя на
основание разпоредбата на чл.221, ал.2 КТ обезщетение като недължимо. Поставя
акцент, че същото не се дължи поради лишаването на ответника да се защити при
наложеното му дисциплинарно уволнение чрез даване на обяснения. Поддържа, че
следва да се има предвид и, че трудовият договор- въпреки че е бил сключен на
основание чл.67, ал.1, т.1 КТ, не е безсрочен, доколкото е бил сключен със срок на
изпитване, който към момента на налагане на наказанието не е изтекъл, при което
следва обезщетението да се определя на база действително причинените вреди, а не
както е заявено – в размер на брутното трудово възнаграждение за един месец.
Досежно исковата претенция, основана на разпоредбата на чл.207, ал.1, т.1 КТ,
излага довод и за нейната недължимост поради нарушение на изискванията на чл.210,
ал.1 КТ. В тази насока конкретизира, че в заповедта не е определено по ясен и
недвусмислен начин основанието за отговорността на работника и размера на тази
отговорност, който размер се оспорва. Отделно констативният протокол, установяващ
причинените щети, не е бил предявен на ответника, което го е лишило от възможността
да възрази срещу отразеното в същия. Като отделен довод за сочената неоснователност
на тази претенция се излага, че отговорността по чл.207, ал.1 КТ се прилага за работник
или служител, на който е възложено като трудово задължение да събира, съхранява,
разходва или отчита парични или материални ценности, какъвто ответникът не е с
оглед длъжностната му характеристика.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК насрещната страна – „Галоп Груп“ ЕООД е
депозирала отговор на въззивната жалба. Счита жалбата за недопустима,
алтернативно за неоснователна. Моли за потвърждаване на първоинстанционното
решение като последица от оставянето без разглеждане, респ. без уважение на
депозираната въззивна жалба.
Сочи доводи за доказаност на исковите претенции, анализирайки установената
фактическа обстановка на база събраните в производството доказателства. Твърди, че
работникът умишлено не е получил изпратеното му по куриерска фирма искане за
даване на обяснение. Позовава се на практика на ВКС, където е прието, че когато по
какъвто и да било начин, без извинителна причина, работникът не приеме или се
постави в невъзможност да получи писмено искане на работодателя за даване на
обяснения, то обясненията му не са взети по негова вина. Оспорва се изложеният от
въззивника довод за допуснати от работодателя нарушения, свързани с незаплащане на
дължимия аванс, пояснявайки, че по делото са представени три броя платежни
нареждания за платени аванси за процесния период.
Оспорва и квалифицирането на трудовия договор като срочен, позовавайки се на
съдебна практика.
Относно оспорването на исковата претенция по чл.207, ал.1, т.1 КТ
въззиваемото дружество сочи, че констативният протокол, установяващ понесената
щета, и заповедта за налагане на ограничена имуществена отговорност не са били
оспорени от ответника и след запознаването с тях същият не е възразил. Въззиваемото
дружество възразява срещу твърдението, че ответникът не е изпълнявал материално-
отчетническа дейност, позовавайки се на вменени с длъжностната му характеристика
задължения и дадените в тази насока свидетелски показания.
Кюстендилският окръжен съд счита, че въззивната жалба е допустима,
2
доколкото същата е подадена в срок от надлежна страна и е насочена срещу подлежащ
на въззивна проверка съдебен акт. Същият е валиден и допустим, а по същество
въззивният съд приема следното:
Страните са били в трудови правоотношения по силата на сключен Трудов
договор № 77/04.07.2019г. , като са се споразумели въззивникът да изпълнява
длъжността „шофьор на товарен автомобил(международни превози)“ с основно
месечно възнаграждение в размер на 560лв.; който договор е за неопределено време, но
е уговорен и изпитателен срок от 6мес. в полза на работодателя.
Видно от приложените в първоинстанционното производство Заповед за
командировка № 113/05.07.2019 г.; възложение за маршрут с натоварване на
12.07.2019г. и разтоварване на 15.07.2019 г.; възложение за възложен маршрут с
натоварване на 15.07.2019г и разтоварване на 16.07.2019г., въззиваемият Ч. е бил
командирован от дружеството-работодател да извърши превоз в Германия , като
курсът е предвиждал натоварване на 12.07.2019г. и разтоварване на 15.07.2019г., след
което камионът отново е следвало да бъде натоварен.
Както се установява от показанията на свидетелите *** и ***, на 14.07.2019г.
при разговор между въззивника и втория от посочените свидетели, изпълняващ
длъжност “организатор спедиторска дейност“, за да се уточнят относно разтоварването
на камиона, се установило, че всъщност Ч. не е в Германия,а се е прибрал в
гр.Дупница, като е оставил камиона, без да бъде разтоварен, на паркинг в
Германия.Това наложило да бъде спешно изпратен друг шофьор от фирмата в
Германия, за което били разходвани съответни средства, за да се довърши поетият
ангажимент за превоз на товара, находящ се в камиона, но било осъществено забавяне
с един ден, което се отразило негативно върху имиджа на търговското дружество пред
съконтрагентите.Шофьорът Ч. не дал логично обяснение за действията си, а по въпроса
за товара на камиона отговорил, че не е негов проблем. Свид.*** посочва и, че на
шофьора е поверена карта, която служи за разплащания от името и за сметка на
дружеството, с която се заплащат горива, смазочни материали, ремонти , пътни такси,
както и други стоки, които може да закупи от паркинги в Германия.На шофьорите се
плащат и служебни аванси, които те отчитат три пъти седмично, като за целта са
снабдени с лаптоп, скенер и карта с интернет.В показанията си визираната свидетелка
посочва, че загубите за дружеството се изразяват освен в разходите за изпращане на
другия шофьор, който да изпълни курса – самолетен билет, командировъчни, гориво за
камион, който е управлявал до паркинга, където Ч. е оставил натоварения камион, още
и за преиздаване на служебната карта, която въззивникът не е върнал, както и закупено
със служебната карта масло, което е станало след напускане на камиона и не е
използвано за този камион.Свид.*** допълва, че е платена и неустойка поради
неизпълнения друг курс, след разтоварване на първоначалния товар. Свидетелят не е
разбрал причината за поведението на ***, като счита, че последният дори не е осъзнал
какви са нанесените от поведението му щети.Посочените свидетели поддържат и, че са
правени опити да връчат констативния протокол за нанесените щети, както и да бъдат
изискани обяснения от ***, но същия спрял контактите с дружеството, не отговарял на
служебния телефон, поради което от страна на работодателя се наложило
предприемане на мерки за връчване по пощата и чрез куриер на книжата, но така и не
получили обяснения,а документите не са били приети.
Свидетелят *** от своя страна посочва в показанията си, че въззивникът му
споделил, че си е намерил работа в софийска фирма, като трябвало да пътува за
Германия , но два-три дни по-късно му се обадил и казал, че бедства в Германия,тъй
като от фирмата не са спазили обещанието си да му дадат аванс, а свидетелят е
изпратил по свой познат 200 евро, като междувременно Ч. е оставил ключовете от
3
камиона на човек от паркинга и е казал във фирмата къде се намира камионът, като
след това започнал работа във фирма в Германия и се е върнал за Нова година.
От приложените в първоинстанционното производство преводни нареждания е
видно, че на името на въззивника Ч. са превеждани служебни аванси по 100лв. на
11.07.2019г. и на 12.07.2019г., а преди тази дата – и на 08.07.2019г.в размер на 80лв.за
стикер.
В длъжностната характеристика, връчена на въззивника на 04.07.2019г.,
подробно са изброени отговорностите и задълженията на шофьора, сред които
носенето на имуществена отговорност за всички вреди, настъпили за дружеството
вследствие преразход и пр./т.2/; за своевременното отчитане на предоставените му
парични средства и материални ценности, както и за липсите на такива /т.5 и т.6/.
В първоинстанционното исково производство са приложени искане до
въззивника за даване на обяснения, изпратено на адрес гр.Дупница, ул.“***“10 чрез
куриерска служба „Спиди“- като пратката е съдържала освен искането за обяснение
още и заповед за ограничена имуществена отговорност – видно от товарителница
№50711950676-л.19 от първоинстанционното производство, изпратена на 22.07.2019г.
с отказ за получаване от 23.07.2019г. и върната на 24.07.2019г., както и Заповед за
дисциплинарно уволнение на отв.Ч. на осн.чл.188,т.3 КТ във вр.с чл.190,ал.1,т.2 от КТ
във вр.с чл.330,ал.2,т.6 КТ - №1/26.07.2019г., изпратена до същия адрес чрез
„Български пощи“/с дата на изпращане 31.07.2019г.и дата на връщане 22.08.2019г./,
при липса на данни за връчване на въззивника.
При справка за постоянен и настоящ адрес се констатира, че посоченият адрес
(ул.“***“10,гр.Дупница), регистриран към м.07.2001г., не е променен и фигурира като
постоянен и настоящ адрес на въззивника Ч..
От справка за актуалното състояние на трудовите договори на въззивника към
11.06.2020г.се установява, че след отразеното прекратяване на трудовия договор между
страните е регистриран последващ трудов договор с дружество „Стад-Близнаков“,
ЕООД,гр.Благоевград, сключен на 24.02.2020г. и прекратен на 07.04.2020г., както и с
„Ей Би Ди Ес Транс“,ООД,гр.Благоевград, сключен на 14.05.2020г., без данни за
прекратяване.
На 24.09.2019г. въззиваемото търговско дружество е подало до Районен съд -
Дупница заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Ч. , въз
основа на което било образувано ч.гр.д. № 1941/2019г. по описа на РС-Дупница и
издадена заповед за изпълнение на парично задължение за сумата от 2 240 лв., от които
560 лева , представляващи обезщетение по чл. 221, ал. 2 от КТ и сумата от 1680
лв.,представляваща наложена имуществена санкция на основание чл. 203, ал. 1 от КТ и
чл. 207, ал. 1, т. 1 от ГПК, заедно със законната лихва за забава от датата на подаване
заявлението - 24.09.2019г., както и направените разноски по делото в размер на 44, 80
лева държавна такса и 465, 00 лв. адвокатско възнаграждение. Доколкото е
констатирано, че заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл.
47, ал. 5 от ГПК, това обстоятелство е съобщено на заявителя (изпратеното съобщение
е връчено на 15.01.2020г.), с оглед на което са предявени и настоящите искови
претенции по реда на чл.422 ГПК в 1-месечния срок по чл.415 ГПК- предвид датата на
депозиране на молбата -14.02.2020г.
При горната фактическа обстановка, въззивният съд приема следното:
По отношение претенцията с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ, съдът намира,
че доколкото в трудовия договор съществува противоречие между текстовата част за
срок - неопределено време, и посочената в "други условия" разпоредба на чл. 70, ал. 1
от КТ , първата е с предимство при извличане на точния смисъл и съдържание на
4
уговореното (срвн.Определение № 358 от 27.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 102/2009 г.,
III г. о., ГК).На следващо място, трудовият договор не е прекратен в специалната
хипотеза на чл. 71, ал. 1 от КТ, а на общо основание чрез налагане на дисциплинарно
наказание „уволнение“ , макар това да е станало в рамките до изтичане на срока за
изпитване страната, в чиято полза е уговорен – т.е.на работодателя. Съгласно чл. 190
КТ, дисциплинарното наказание „уволнение“ се налага за нарушения на трудовата
дисциплина, като законодателно са определени някои нарушения, извършването на
които е основание за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание, сред които е
и неявяването на работа за повече от два последователни работни дни/чл.190,ал.1,т.2
КТ/,като смисълът на закона е, че те се определят като тежки.
Самата заповед за уволнение от 26.07.2019 г. е връчена по пощата 22.08.2019 г.,
на която дата е върната пощенската пратка, като непотърсена от получателя, което е и
в рамките на срока по чл.194,ал.1 КТ. Според чл. 195 КТ дисциплинарното наказание
се налага с мотивирана писмена заповед, която трябва да се връчи на работника или
служителя. В закона изрично е посочено, че при невъзможност заповедта да бъде
връчена на работника или служителя, работодателят му я изпраща с препоръчано
писмо с обратна разписка и в този случай наказанието се смята за наложено от деня на
нейното получаване. Следователно законодателят е предвидил като допустим способ за
връчването на заповедта изпращането й по пощата. За да е осъществено надлежно
връчване по пощата не е необходимо то да е извършено лично на получателя. Редовно
е и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно специалния закон – чл. 36 от
Закона за пощенските услуги- изрично в тази насока срвн. Определение № 64 от
23.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2953/2019 г., III г. о., ГК.
Не се поддържа предявяване на иск за отмяна на дисциплинарното уволнение
както в срока по чл.358,ал.1,т.2 КТ, така и въобще в хода на производството, нещо
повече, въззивникът е сключил впоследствие последователно два нови трудови
договора, видно от цитираната по-горе справка.
В случая, материалноправните предпоставки от фактическия състав на
имуществената отговорност по чл. 207, ал. 1, т. 1 КТ също са осъществени, както е
приел и районният съд.
Работникът и служителят отговарят имуществено пред работодателя за вредите,
причинени по непредпазливост при и по повод изпълнение на трудовите задължения.
Размерът на отговорността е уреден в чл. 206, ал. 1 и 2 КТ - тя е ограничена до размера
на месечното трудово възнаграждение, а по отношение на ръководителите - до
трикратния размер на месечното трудово възнаграждение. По-строга е отговорността
на отчетниците - те отговарят ограничено до размера на три месечни трудови
възнаграждения /чл. 207, ал. 1, т. 1 КТ/, а при липси - в пълен размер /чл. 207, ал. 1, т. 2
КТ/. Ограничената имуществена отговорност се осъществява по правилата на чл. 210
КТ.
Ответникът фактически е изпълнявал материално-отчетническа дейност по
трудово правоотношение и е имал задължение да съхранява, разходва и отчита
материални ценности (МПС, оборудване, гориво и др.).
Изхождайки от заявеното в обстоятелствената част и петитума на исковата
молба,съдът квалифицира претенцията като такава по чл. 207, ал. 1, т.1 от КТ.
Предпоставките по чл. 210 от КТ са следните: наличие на трудово
правоотношение между ищеца и ответника; неизпълнение на трудови задължения от
страна на работника; реално претърпяна имуществена загуба от работодателя;
виновно поведение на работника, под формата на небрежност или самонадеяност;
вреда, причинена от работника при или по повод работата по трудово правоотношение;
наличие на пряка причинно-следствена връзка между поведението на работника и
5
претърпяната вреда; вредата да не е следствие на нормален производствено-стопански
риск; да е спазен определеният от КТ ред за осъществяване на отговорността-издаване
на заповед по реда и в сроковете на чл. 210 от КТ, ограничената имуществена
отговорност да е лимитирана до трикратния размер на уговореното месечно трудово
възнаграждение при лицата, заемащи отчетническа длъжност
Ищецът носи доказателствена тежест да докаже елементите на основанието за
носене на имуществена отговорност, а именно причинена вреда, противоправно
поведение, пряка причинна връзка между поведението на работника или служителя и
вредоносния резултат и вината. От представените гласни и писмени доказателства се
установяват в необходимата степен тези предпоставки - причинената вреда
представлява неблагоприятна последица в правната сфера на работодателя с оглед
необходимостта от допълнителни разходи, посочени в заповедта и показанията на
свидетелите, които разходи засягат имуществото на работодателя.Изискване на чл.210
КТ е връчване на заповедта, а не на предхождащия я констативен протокол, като
такова връчване на заповедта работодателят е предприел чрез куриерски услуги, както
се посочи по-горе .Неоснователно е и възражението, че не е определена недвусмислено
търсената сума, доколкото изрично в заповедта се сочи такава, която е в трикратния
размер на месечното възнаграждение – 1680лв./3 х 560лв./.
Предвид съвпадение на крайните изводи на двете съдебни инстанции
решението,предмет на настоящата въззивна проверка следва да бъде потвърдено, а
предвид изхода на спора на въззиваемата страна ще бъдат присъдени и сторените
разноски в размер на 460лв.за адвокатско възнаграждение съгласно представените
доказателства и списък по чл.80 ГПК.
Воден от изложеното, Кюстендилският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260108 от 16.11.2020 г., постановено по гр.д.
№360/2020 г. на Районен съд –Дупница.
ОСЪЖДА Д. Н. Ч. с ЕГН ********** и адрес: гр. Дупница, ул. „***“ №10, да
заплати на „Галоп Груп“ ЕООД, гр.София, ЕИК *** сумата 460лв.разноски за
настоящата инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6