РЕШЕНИЕ № 588
гр. Пловдив, 07.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V въззивен състав, в
публично съдебно заседание на четвърти април две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВЕТЛАНА ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
АННА ДЪБОВА
при секретаря
Петя Цонкова, като разгледа докладваното от младши съдия Дъбова възз. гр. д. №
538/2019 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК
С Решение № 4216/05.12.2018 г.,
постановено по гр.д. № 7235/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XIX
граждански състав, са отхвърлени предявените от “УниКредит Булбанк” АД против В.А.Я.
и В.И.Я. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 430, ал.
1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за приемане за установено, че дължат солидарно
по Договор № 80КК/04.10.2007 г. за Кредитна карта тип Revolving, изменен с
Анекс № 1 от 24.09.2009 г., сумата от 2366, 64 лв. – главница, ведно със
законната лихва от 30.04.2015 г. до окончателното й изплащане и сумата от 535, 57
лв. – договорна лихва за периода 24.06.2015 г. – 29.04.2015 г., за които
вземания са установени в Заповед 2758/04.05.2015 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 5282/2015 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, V граждански състав, които парични вземания са
прехвърлени в хода на процеса в полза на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
на основание договор за цесия от 06.11.2017 г. С първоинстанционното решение са
отхвърлени предявените при условията на евентуалност осъдителни искове с правно
основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за осъждане на В.А.Я. и
В.И.Я. да заплатят в полза на “УниКредит Булбанк” АД посочените суми. Решението
е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца -
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД.
Първоинстанционното решение е обжалвано
от третото лице – помагач „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с доводи за
неговата неправилност и незаконосъобразност. Във въззивната жалба се поддържа,
че неправилно районният съд е отхвърлил предявените искове като не е съобразил
разпоредбата на чл. 226, ал 1 ГПК, съгласно която при прехвърляне на спорното
право в хода на процеса делото следва своя ход между първоначалните страни,
поради което и ищецът бил процесуално легитимирана страна по предявения
осъдителен иск. По изложените съображения намира, че съдът е следвало да разгледа
предявение при условията на евентуалност осъдителни искове по същество, тъй
като на основание чл. 226, ал. 3 ГПК постановеното решение се ползва със сила
на пресъдено нещи и спрямо приобретателя. Намира, че районният съд следвало да
съобрази и настъпилите в хода на процеса обстоятелства, а именно –
уведомяването на длъжниците за предсрочната изискуемост на вземането,
обективните предпоставки на която били правилно приети за налични при
разглеждане на главните установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК. По изложените съображения се моли за отмяна на първоинстанционното решение
и постановяване на друго, с което вземането за посочените суми да бъде
установено със сила на шресъдено нещо. Претендира присъждане на сторените в
производството съдебно-деловодни разноски.
В хода на производството, с определение,
постановено в открито съдебно заседание на 04.04.2019 г., в качеството му на
жалбоподател и на основание чл. 265, ал. 1 ГПК е конституиран и ищецът “УниКредит
Булбанк” АД, който изразява становище, с което поддържа депизраната въззивника
жалба.
В законоустановения за това срок по чл.
263, ал. 1 ГПК въззиваемите - В.А.Я. и В.И.Я., са депозирали отговор на
въззивната жалба, в който излагат подробни съображения за нейната
неоснователност. Считат, че вземането по договора за кредит не е било обявено
за предсрочно изискуемо преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на основание чл. 417 ГПК, което обстоятелство е следвало да бъде
установено на основание чл. 154, ал. 1 ГПК от ищеца. Поддържат, че правилно
съдът е отхвърлил осъдителните искове, доколкото макар и ищецът да е бил
процесуално легитимиран, към момента на постановяване на решението не е бил
носител на правата, предмет на делото. Твърдят, че в производството по чл. 422 ГПК не следва да се съобразяват правилата на чл. 226 ГПК. Цедентът не бил
носител на материалното право от момента на прехвърляне на вземането си по
силата на сключения договор за цесия и от момента на сключването му. На следващо
място поддържат, че ищецът, чиято е доказателствената тежест за това, не е
доказал предаване на банковата карта на кредитополучателя. Поддържат, че макар
за удостоверяване на това обстоятелство да не е нормативно установено изискване
за съставяне на двустранен протокол, доколкото предаването е съществено
задължение по договора, при наличие на спор, в тежест на издателя е да докаже
изпълнение на посоченото задължение, което в случая не било сторено с
установяване на обстоятелството, че картата е била използвана. В този смисъл се
позовават и на разпоредбата на чл. 56 от Закона за платежните услуги и
платежните системи, съгласно която, когато ползвателят на платежната услуга
твърди, че не е разрешавал изпълнение на платежната операция, в тежест на
доставчика на услугата е да установи нейната автентичност.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт и възраженията
на въззиваемия.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна против подлежащ
на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Следователно, предметът на решаващата
дейност на въззивната инстанция е очертан не с наведените фактически доводи и
правни съждения в исковата молба, респ. в отговора на исковата молба, а с
релевираните във въззивната жалба основания за неправилност на обжалвания
съдебен акт – по отношение на неговата обоснованост, респ. по отношение на
обстоятелството дали първоинстанционният съд е допуснал съществени нарушения на
съдопроизводствените правила и не е приложил правилно материалния закон.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК във
вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, както и с предявени при
условията на евентуалност обективно съединени искове с с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и
чл. 92, ал. 1 ЗЗД
За
да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че между
страните “УниКредит Булбанк” АД и В.Я., в качеството му на оправомощен държател
е възникнало валидно договорно правоотношение по силата на договор за банков
кредит по смисъла на чл. 430 ТЗ за картова сметка и издаване на международна
кредитна карта MasterCard, тип Revolving, изпълнение на задължението по което
било обезпечено от В.Я. – в качесвтото й на солидарен длъжник. В изпълнение на
договора кредитодателят – ищец е предал на ответника Я. в качесвото му на
главен длъжник банкова карта, доколкото в производството по делото и от
заключението на вещото лице по приетата съдебно-счетоводна експертиза било
установено, че последната е използвана за теглене на суми и извършване на
транзакции. Първоинстанционният съд е приел, че последната транзакция,
извършена с кредитната карта е на 24.03.2014 г., a последната погасителна
вноска е заплатена 18.03.2014 г., поради което и на основание чл. 6.6.2 от
договора оправомощеният държател е следвало да възстановява ползваните суми от
кредитния лимит или да внесе минималната погасителна вноска на 15-то число на
месеца, следващ този на периода на клиентски плащания, т.е. на 15.04.2014 г. По
изложените съображеният съдът е приел, че след тази дата се е осъществил
първият елемент от фактическия състав на потестативното право на кредитора за
предсрочно събиране на вземанията му по договора за кредит. Счел е, че в случая
не се е осъществила втората предпоставка за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита, доколкото преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, кредиторът – ищец не е уведомил длъжниците за загубване
преимуществото на срока, поради което е приел и предявените установителни
искове по чл. 422 ГПК за неоснователни. Приел е и осъдителните искове за
неоснователни, тъй като с прехвърлянето на спорните вземания в хода на
производството по делото от ищеца в полза на третото-лице помагач, ищецът, макар
и процесуалноправно легитимиран по спора, не бил носител на правата – предмет
на делото към датата на приключване на съдебното дирене.
Установява се, че на 04.10.2007
г. между “УниКредит Булбанк” АД и В.Я. в
качеството му на оправомощен картодържател и В.Я. – в качеството й на солидарен
длъжник е сключен договор за Кредитна карта тип Revolving”, по силата на който кредиторът “УниКредит Булбанк” АД се е задължил да открие картова
сметка и да издаде международна кредитна карта MasterCard, тип Revolving с
кредитен лимит в размер на 2 380 лв., срещу насрещното задължение на
оправомощения държател да възстановява в срок до 15-то число на месеца, следващ
периода на клиентски плащания, поне минималната погасителна вноска в размер от
71, 40 лв., ведно с начислените върху кредитния лимит лихви и комисионни. Съгласно
разпоредбата на т. 7.2. от Общите условия, подписани от длъжниците и
представляващи неразделна част от договора, периодът на клиентски плащания
обхваща периода на усвояване на сумите до кредитния лимит, считано от първо до
последно число на всеки текущ календарен месец, с изключение на първия период,
който е със срок от датата на настъпване на първото ползване до първо число на
следващия месец. Страните са уговорили, че ползване на кредитния лимит се дължи
лихва, чиито размер се формира от сбора на базов лихвен процент от 4.476 % и
надбавка от 7.524 пункта или 12 % годишно. Установили са, че крайният срок за
ползване и погасяване на разрешения кредитен лимит е до 04.10.2008 г., като с
разпоредбата на т. 12.2. е установено, че в случай, че ако оправомощения
държател изрично писмено не поиска прекратяване на договора и е бил изправен в
изпълнение на задълженията си по него и погасяване на дължимите суми, такси и
лихви, банката може по своя преценка да продължи действието на договора за нов
двугодишен срок. Следователно правоотношението е със срок, като последното
продължава своето правно действие без да е необходимо изрично волеизявление от
страните (автоматично) с още 2 години и се прекратява при изрично уведомление
от картодържателя, че не желае банковата карта да бъде подновена след изтичане
на нейната валидност и установения краен срок.
С Анекс № 1 от 24.09.2009 г., страните
са договорили нов размер на лихвения процент върху усвоената сума от кредитния
лимит от 1.6 %, както и нов срок за ползване на разрешения кредитен лимит – до
24.09.2011 г.
При така установените
обстоятелства съдът приема, че между страните по делото е сключен договор за
издаване на кредитна карта, като чрез използването й картодържателя усвоява
отпуснатия от банката кредит в пределите на уговорения лимит. Този договор е
консенсуален, двустранен, възмезден и комутативен – правните последици
настъпват при съвпадане на волеизявленията на страните по него, като за тях се
пораждат взаимни права и задължения, чието предметно съдържание е известно на
страните при сключването на договора.
Тази двустранна сделка е
възмездна, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 430, ал. 2 ТЗ към момента на
сключването й следва да е уговорена възнаградителна лихва. По своето правно
естество възнаградителната лихва представлява възнаграждение за използвания финансов
ресурс, което длъжникът, поел задължение да върне усвоената парична сума,
следва да престира на кредитора като възнаграждение за използване на предадения
му финансов ресурс.
В хода на производството по делото ищецът е
прехвърлил вземането по процесния договор на конституираното като трето лице
помагач - „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с Договор за цесия от
06.11.2017 г., към който е представено Приложение № 566. В производството по
делото липсват данни цесията да е била съобщена на длъжниците – ответни страни
от страна на цедента на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД, но доколкото в съдебното
заседание пред първоинстанционния съд, проведено на 21.02.2018 г., в което
приложените доказателства са били приети, е присъствал надлежно упълномощен
представител на ответните страни, последните следва да се считат надлежно
уведомени, като договорът за прехвърляне на вземането е породил своето правно
действие.
Възникване на процесното вземане по договора за
кредитна карта е обусловено от установяване на правнорелевантното
обстоятелство, че кредитната карта е била реално предадена на оправоможения държател,
което обстоятелство е съответно оспорено от последния с отговора на исковата
молба, който довод се поддържа и пред настоящата съдебна инстанция. Това е
така, доколкото чрез използването на това техническо средство – кредитната
карта, картодържателят може да сключва сделки в търговски обекти, които са
технически оборудвани да приемат плащания посредством картата, както и да тегли
кредит в брой срещу задължение от негова страна да погасява на месечни вноски,
определени в месечните извлечения (които му изпраща ищецът), предоставените му
кредити и да заплаща такси за одобряване на кредит, за обслужване на кредит, за
ползване на кредит в брой, за ползване на кредит над кредитния лимит. Установяване
на това правнорелевантно обстоятелство е в доказателствена тежест на ищеца –
кредитодател, в който смисъл е и практиката на Върховния касационен съд,
постановена по реда на чл. 290 ГПК с Решение
№ 10/19.07.2016 г. по т.д. № 3386/2014 г., I т.о. на ВКС. С последното е прието, че едно от задълженията на издателя й е да
предаде картата на картодържателя, за да може да бъде използвана за извършване
на платежни операции. Няма изрично изискване за предаването на банковата карта
да бъде съставян протокол, но доколкото предаването е съществено задължение по
договора, то при спор между страните относно изпълнението на договора в тежест
на издателя е да докаже изпълнението на това задължение. При липса на съставен
протокол, няма пречка доказването да стане с всички допустими доказателствени
средства – други писмени документи, в които получаването на картата е
удостоверено от издателя, свидетелски показания и т.н.
С доклада по
делото, изготвен и приет без възражения от страните, първоинстанционният съд не
е разпределил в тежест на ищеца установяване на това обстоятелство – предаване
на кредитната карта на длъжника, при условията на пълно и главно доказване.
Въззивният съд не може да изправи този пропуск на съда и допуснатото на
основание чл. 146, ал. 1 ГПК процесуално нарушение, доколкото във въззивната
жалба липсва съответен довод за неправилно разпределение на доказателствената
тежест, респ. за изготвяне на непълен доклад по делото, в който смисъл са
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 2 от Тълкувателно решение
№ 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което за допуснати
от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото
въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/. Когато във въззивната
жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения
във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни,
въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в
чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва
повторение на действията, дължими от първата инстанция. В тази хипотеза
въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно
възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими
за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция
поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което
по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези
доказателства за първи път във въззивното производство.
Предвид посочения пропуск на съда ищецът –
кредитодател не е приложил писмени доказателства за установяване на това
обстоятелство, напр. чрез представяне на кредитното досие на длъжника, респ.
протокол за предаване на издадената на името на картодържателя кредитна карта.
В случая обаче съдът намира, че в производството по
делото това правнорелевантно обстоятелство е безспорно установено. Видно от
заключението на вещото лице по допуснатата и приета без възражения на страните
съдебно-счетоводна експертиза кредитната карта е била ползвана за периода
12.10.2007 г. до 24.03.2014 г. кредитната карта е била ползвана за теглене на
суми и извършване на сделки в търговски обекти, като по сметката на
картодържателя са постъпвали суми за погасяване на дълга, което е видно от
приложение № 7 към експертното заключение. Дори да се приеме, че използването
на кредитната карта по нейното предназначение съгласно договора, не установява
последното да е било осъществявано лично от ползвателя – длъжник, то плащането
на начислените задължения от последния представлява признание на възникналото
облигаторно правоотношение, което както вече бе изяснено, за да бъде валидно
породено изисква фактическо предаване на картата с персонален идентификационен
код за ползването й. Наистина в цитираното решение на Върховния касационен съд,
касационната инстанция приема, че „….Установените от вещото лице погашения по
картовата сметка, не могат да се приемат като признание на задълженията от
страна на касационната жалбоподателка, доколкото тя оспорва както тегленето,
така и внасянето в брой на суми по картовата сметка, като е поискала да бъдат
представени от ищеца в оригинал първичните счетоводни документи и за двата вида
операции. В тази връзка следва да се има предвид и разпоредбата на чл. 56 от
Закона за платежните услуги и платежните системи /обн., ДВ, бр. 23 от
27.03.2009 г., в сила от 01.11.2009 г./, предвиждаща, че когато ползвателят на
платежна услуга твърди, че не е разрешавал изпълнението на платежна операция
или че е налице неточно изпълнена платежна операция, доставчикът на платежната
услуга носи доказателствената тежест при установяване автентичността на
платежната операция, нейното точно регистриране, осчетоводяването, както и за
това, че операцията не е засегната от техническа повреда или друг недостатък.
Когато ползвателят на платежна услуга твърди, че не е разрешавал платежна
операция, регистрираното от доставчика на платежни услуги използване на
платежен инструмент не е достатъчно доказателство, че платежната операция е
била разрешена от платеца или че платецът е действал чрез измама, или че
умишлено или при груба небрежност не е изпълнил някое от задълженията си по чл.
53 от Закона.“ Съдът не изразява съгласие с така възприетото становище на
Върховния касационен съд. Следва да се посочи, че последното е възприето при
разрешаване на правния спор по същество с оглед вече цитирания и съобразен от
настоящия съдебен състав отговор на правния въпрос, с оглед конкретиката на
правния спор и съответно установените факти към поставения за решаване казус.
Видно от мотивите на посоченото съдебно решение е, че длъжникът е оспорил
констатациите на вещото лице своевременно, като експертизата е била изготвена
единствено при проверка в счетоводните книги на банката, доколкото първичните
счетоводни документи са били надлежно и по съответния ред унищожени.
В настоящия случай ответните страни не са оспорили
установените от вещото лице транзакции и плащания по сметката на длъжника, като
експертизата е била приета от първоинстанционния съд без възражения от страните
в съдебно заседание, проведено на 24.04.2018 г. Нещо повече в
съобразително-констативната част на експертизата вещото лице е посочило, че е
изготвило последната след проверка в счетоводството на дружеството и работа със
счетоводните справки, месечните банкови извлечения, хронологичните ведомости на
стопанските операции, извършени с кредитната карта. Следователно настоящия
случай е различен от разрешения с посоченото и цитирано от ответните страни
решение на Върховния касационен съд. Доколкото бе установено, че по сметката на
картодържателя са постъпвали суми за погасяване на кредита, усвоен чрез
използване на кредитната карта, и осъществяване на тази стопанска операция не е
било надлежно оспорено от ползвателя на съответната банкова услуга, следва да
се приеме за установено, че кредитната карта, издадена на основание сключения
договор от 04.10.2007 г. е била предадена на оправомощения картодържател В.Я..
Както вече бе посочено от приетата по делото
експертиза бе установено, че кредитната карта е ползвана за периода от
12.10.2007 г. до 24.03.2014 г. С анекс към договора за кредит от 24.09.2009 г.
страните са уговорили срок на действие на договора до 24.09.2011 г., но
доколкото предоставената услуга е била ползвана и след този период правното
действие на договора е било автоматично продължено на основание т. 10.2. от
Общите условия за нов двугодишен срок, изтекъл на 24.09.2013 г., като след този
период са настъпили предпоставките за продължаване на облигационното
правоотношение на страните с краен двугодишен срок до 24.09.2015 г.
В случая вземането по договора за издаване на
кредитна карта, който както бе изяснено представлява револвиращ банков кредит,
тъй като до размера на покритието (лимита) кредитополучателят може да упражнява
правата по договора за банков кредит, е разсрочено доколкото страните са
уговорили, че картодържателят може да върне в уговорения срок или цялата
уговорена сума или минималната месечна вноска, за продължаващото действие на
договора и за упражняване възможността за ползване на остатъка от отпуснатия
кредитен лимит. В клаузата на т. 15.1. от Общите условия е уговорено, че
кредиторът има право да обяви кредита за предсрочно изискуем, когато
оправомощеният държател е нарушил, което и да е условията по договора или общите
условия и не е платил на падежа, което и да е от изискуемите задължения за
дължима сума, лихви, такси и разноски.
Доколкото последната кредитирана от банката чрез
финансирана карта покупка през ПОС терминал в търговски обект е осъществена на
24.03.2014 г. и в установения срок до 15.04.2014 г. длъжникът не е изпълнил
задължението си да погаси усвоените суми по кредита, респективно минималната
погасителна вноска, са настъпили, установените в разпоредбата на т. 15.1.
предпоставки за обявяване на вземането по усвоения, но непогасен остатък от
кредита, за предсрочно изискуемо.
Съгласно задължителните за правосъдните органи
разяснения, дадени с т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по
тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС по силата на чл. 60, ал. 2 от Закон за
кредитните институции банката може да са поиска издаване на заповед за
незабавно изпълнение по реда на чл. 418 ГПК, когато "кредитът бъде обявен
за предсрочно изискуем" поради неплащане на една или повече вноски.
Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика
от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната
от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на
неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно
изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2
ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения
остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с
ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми.
Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните
факти, обуславящи настъпването й.
В случая в производството по делото не бе
установено, че преди депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на 30.04.2015 г. от банката – ищец, по което е образувано ч.гр.д. №
5282/2015 г. по описа на Районен съд – Пловдив и е издадена Заповед от
04.05.2015 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.
417 ГПК, банката е изпратила уведомление на длъжниците за обявяване на
вземането за предсрочно изискуемо. По изложените съображения и предвид
обстоятелството, че вземането по договора за кредитна карта се претендира на
основание настъпила предсрочна изискуемост, преди изтичане на установения срок
за ползване на предоставената финансова услуга, правилно предявеният
установителен иск по чл. 422 ГПК е отхвърлен като неоснователен.
Доколкото и пред настоящата съдебна инстанция се
сбъдна вътрешно процесуалното условие за разглеждане на предявения при
условията на евентуалност осъдителен иск за същото вземане, въззивният съд
дължи произнасяне и досежно неговата основателност.
Даденото принципно разрешение в решаващите мотиви
на т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС намира приложение при договорена „автоматична предсрочна
изискуемост“ по договор за банков кредит, независимо, дали кредиторът
осъществява защита на правата си по реда на заповедното производство, което при
възражение се съпътства с установителен иск по реда на чл. 422 ГПК, или
защитата е чрез предявяване на осъдителен иск срещу длъжника по договор за
кредит, какъвто в настоящия случай е предявен при условията на евентуалност.
Волеизявлението за обявяване на вземането за
предсрочно изискуемо следва да е обективирано в писмен документ и да съдържа
ясно изразено позоваване на обстоятелствата по чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните
институции или на обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на
кредитора да упражни правото си да обяви предсрочна изискуемост на кредита.
Съдебната практика не поставя формални изисквания към съдържанието на
волеизявлението за обявяване на предсрочната изискуемост, но във всички случаи
то трябва да е изрично и недвусмислено.
В случая предсрочната изискуемост следва да се
счита настъпила от момента на връчване на исковата молба, в която се съдържа
изрично изявление на ищеца - цедент в тази насока. Уведомяването на длъжниците,
че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем, направено с връчване на
препис от исковата молба, има за последица настъпване на предсрочна изискуемост
на кредита, когато са налице уговорените в договора за кредит условия за
нейното настъпване.
Процесното
вземане по договора за кредитна карта е било надлежно прехвърлено в хода на
производството пред първата инстанция от ищеца „УниКредит Булбанк“ АД в полза
на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, конституирано в качеството му на
трето лице – помагач. От
момента на съобщаване на извършеното прехвърляне на вземанията и на основание
чл. 99, ал. 2 ЗЗД върху новия кредитор преминават всички права, които старият
кредитор е имал по отношение на длъжника във връзка със съществуващото към
момента на сключване на цесионната сделка вземане към длъжника. По отношение на
длъжника, след като цесията му е съобщена по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, титуляр на
вземането е цедентът - чл. 99, ал. 4 ЗЗД, поради което той, в качеството си на
кредитор, е легитимиран да иска изпълнение на вземането.
В случая производството по делото е
продължило между първоначалните страни – ищецът – цедент и длъжниците, като на
основание чл. 226, ал. 2 ГПК цесионерът е бил привлечен и конституиран в
производството в качеството му на трето лице – помагач. Според съда в настоящия
съдебен състав ищецът е процесуално легитимиран в качеството му на процесуален
субституент на носителя на спорното материално право да участва в
производството по делото, като това обстоятелство не представлява пречка за
уважаване на исковата претенция. Това е така, тъй като в разпоредбата на чл.
226, ал. 3 ГПК е установено, че във всички случаи (независимо дали
производството по делото продължава между първоначалните страни или носителят на
спорното материално право избере една от възможностите по чл. 226, ал. 2 ГПК),
решението се ползва със сила на пресъдено нещо и спрямо приобретателя. В този
случай се стига до т.нар. процесуална
суброгация, характерна за която е самостоятелността на правото на иск на
субституента. Следователно и предвид изрично установената законова
регламентация на прехвърляне на спорното материално право в хода на
производството, това обстоятелство не следва да се цени като такова, водещо до
неоснователност на предявения от процесуалния субституент иск, доколкото
постановеното решение обвързва и носителя на правото със сила на пресъдено
нещо.
От приетата по делото и неоспорена от
страните съдебно-счетоводна експертиза се установява, че размерът на
незаплатената главница е 2 366, 64 лв., като изтеклата лихва за периода от
24.06.2014 г. до 29.04.2015 г. е в размер на сумата от 144, 28 лв., която за
посочения период се изчислявала на основание фиксирания лихвен процент от 19, 2
% годишен лихвен процент, като размерът на начислената лихва върху просрочената
главница за периода от 24.06.2014 г. до 29.04.2015 г. е в размер на сумата от
391, 29 лв., изчислена в размер от по 1,26 лв. на ден при 310 дни забава. Предвид
така установеното и предвид установяване в производството по делото, както на
наличието на валидно облигаторно правоотношение между ищецът – цедент и
длъжниците, така и на изискуемостта на породеното вземане, предявеният
осъдителен иск следва да бъде уважен до пълния му предявен размер. Претенцията
за заплащане на договорна лихва е основателна за посочения период и размер,
предвид установените от вещото лице периоди, в които такава е начислявана,
както и обстоятелството, че посоченото задължение не е заплатено. Следва да се
присъди на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД и наказателна лихва за забава за
посочения период и размер, доколкото бе установено, че предсрочната изискуемост
като обективен факт е настъпила на дата, предхождаща началния момент на тази
претенция.
Предвид изложените правни съображения
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта му, с която
исковете с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени
за пълния им предявен размер и потвърдено – в останалата му част досежно
исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 430, ал. 1 и
ал. 2 ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
В полза на жалбоподателя – трето
лице – помагач не се дължат разноски в производството с оглед изричната
разпоредба на чл. 78, ал. 10 ГПК и такива не следва да се присъждат, въпреки
основателността на депозираната въззивна жалба.
Разноски в производството пред въззивната инстанция не следва да се
присъдят и в полза на конституирания на основание чл. 265, ал. 1 ГПК
жалбоподател „УниКредит Булбанк“ АД, доколкото такива не се претендират.
С оглед изхода на правния
спор в полза на ищеца „УниКредит Булбанк“ АД следва да бъдат присъдени
сторените в хода на първоинстанционното разглеждане на делото разноски за вещо
ли в размер на сумата от 80 лв. Не следва да се присъжда заплатената държавна
такса, с оглед установената и от въззивната инстанция неоснователност на
главния иск, както и претендираното пред първоинстанционния съд адвокатско
възнаграждение от 519, 79 лв., доколкото приложеното на л. 46 извлечение от
банковата сметка на Адвокатско дружество „Д. и П.“ не представлява надлежно
доказателство, че такова реално е било заплатено. Това е така, тъй като макар в
извлечението да е посочено, че в банковата сметка на представляващото
адвокатско дружество е постъпила сумата от 519, 79 лв. – липсва посочване на
наредителя на това плащане, както и основанието, на което последното е
направено. В този смисъл са и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с
т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на
ВКС.
С оглед цената на иска по
чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Окръжен съд - Пловдив
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 4216/05.12.2018 г., постановено по гр.д. №
7235/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XIX граждански състав, в частта му, с която са отхвърлени
предявените от “УниКредит Булбанк” АД против В.А.Я. и В.И.Я. искове с правно
основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане солидарно,
сумата от 2366, 64 лв. – главница по Договор № 80КК/04.10.2007 г. за Кредитна
карта тип Revolving, изменен с Анекс № 1 от 24.09.2009 г. и сумата от 535, 57
лв. – договорна лихва за периода 24.06.2015 г. – 29.04.2015 г., които парични
вземания са прехвърлени в хода на процеса в полза на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, на основание договор за цесия от 06.11.2017 г., както и в частта
му, с която на основание чл. 78, ал. 3 ГПК “УниКредит
Булбанк” АД
е осъден да заплати в полза на В.А.Я.
сумата
от 180 лв. – разноски в първоинстанционното производство, с която на основание
чл. 38, ал. 2 ЗАдв. е осъден да заплати в полза на адвокат Е.Г.И. – пълномощник на В.А.Я. сумата от 433, 14 лв. - адвокатско
възнаграждение
и на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. е осъден да заплати на адвокат Е.Г.И. – пълномощник на В.И.Я. сумата от 433, 14 лв. - адвокатско
възнаграждение,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА В.А.Я.,
ЕГН ********** и В.И.Я., ЕГН **********,*** и съдебен адрес *** – адв. Е.И., да заплатят солидарно на “УниКредит
Булбанк” АД, ЕИК *********, със седалище в гр. София и адрес на
управление – Община Столична, район “Възраждане”, пл. “Света Неделя” 7, на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ сумата от 2 366, 64 лв. – главница по
Договор № 80КК/04.10.2007 г. за Кредитна карта тип Revolving, изменен с Анекс №
1 от 24.09.2009 г., на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ сумата от 144, 28 лв. –
договорна лихва за периода от 24.06.2014 г. до 29.04.2015 г. и на основание чл.
92, ал. 1 ЗЗД сумата от 391, 29 лв. – наказателна лихва, изтекла за периода от
24.06.2014 г. до 29.04.2015 г., които парични вземания са прехвърлени в хода на
процеса в полза на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, на основание договор
за цесия от 06.11.2017 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4216/05.12.2018
г., постановено по гр.д. № 7235/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XIX
граждански състав, в останалата му
обжалвана част, с която са отхвърлени предявените от “УниКредит Булбанк” АД
против В.А.Я. и В.И.Я. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка
с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за приемане за установено, че
дължат солидарно по Договор № 80КК/04.10.2007 г. за Кредитна карта тип
Revolving, изменен с Анекс № 1 от 24.09.2009 г., сумата от 2366, 64 лв. –
главница, ведно със законната лихва от 30.04.2015 г. до окончателното й
изплащане и сумата от 535, 57 лв. – договорна лихва за периода 24.06.2015 г. –
29.04.2015 г., за които вземания са установени в Заповед 2758/04.05.2015 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 5282/2015
г. по описа на Районен съд – Пловдив, V граждански състав, които парични
вземания са прехвърлени в хода на процеса в полза на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, на основание договор за цесия от 06.11.2017 г.
ОСЪЖДА на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК В.А.Я., ЕГН ********** и В.И.Я., ЕГН **********,*** и съдебен
адрес *** – адв. Е.И., да заплатят на
“УниКредит Булбанк” АД, ЕИК *********, със седалище в гр. София и адрес на
управление – Община Столична, район “Възраждане”, пл. “Света Неделя” 7, сумата от 80 лв. – разноски, сторени в първоинстанционното производство.
РЕШЕНИЕТО
е постановено при участието на трето лице – помагач
на страната на ищеца - „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.