РЕШЕНИЕ
№ 94
гр. Свиленград, 20.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СВИЛЕНГРАД, ПЪРВИ НАКАЗАТЕЛЕН
СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети март през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Кремена Т. Стамболиева Байнова
при участието на секретаря Ренета Н. Иванова
като разгледа докладваното от Кремена Т. Стамболиева Байнова
Административно наказателно дело № 20235620200084 по описа за 2023
година
, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ІІІ, раздел V от ЗАНН.
С постъпилата Жалба от Е. Г. М. с ЕГН ******************* от град
********************************, със съдебен адрес: град Свиленград,
бул.„България” № 55, област Хасково, чрез адвокат П. Н., се оспорва
Електронен фиш (ЕФ) серия К № 6819860 на ОДМВР - Хасково, с който на
жалбоподателя за извършено нарушение по чл. 21, ал. 1 от Закона за
движението по пътищата (ЗДвП) и на основание чл. 189, ал. 4, вр.чл. 182, ал.
4, вр.ал. 1, т. 2 от ЗДвП е наложено административно наказание „Глоба” в
размер 100 лв. С Жалбата са релевирани оплаквания за незаконосъобразно и
неправилно издаване на ЕФ – издаден бил в противоречие с материалния
закон и в нарушение на процесуалния такъв. Претендират се разноски по
делото на основание чл. 38, ал. 2, вр.ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата (ЗА).
В съдебната фаза, редовно призована, жалбоподателят Е. Г. М., не се
явява. С Писмена молба-становище процесуалният й представител – адвокат
1
П. Н., иска от Съда да отмени обжалвания ЕФ като излага общи доводи,
несвързани с конкретното дело. Не е представен Списък на разноските.
В съдебната фаза не се ангажират доказателства.
Административнонаказващият орган (АНО) (въззиваемата страна) –
ОДМВР - Хасково, редовно призовани, не изпращат представител.
В съдебната фаза се ангажират писмени доказателства.
Районна прокуратура – Хасково, Териториално отделение - Свиленград,
редовно призовани по реда на надзора за законност, не изпращат
представител и не вземат становище.
Съгласно чл. 61 от ЗАНН ход на делото е даден, тъй като неприсъствието
на редовно призована страна не е пречка за водене на делото.
Съдът, след като прецени поотделно и в тяхната съвкупност
събраните по делото писмени доказателства, установи следното от
фактическа страна:
На 24.12.2022 година в 15.49 часа в град Свиленград, област Хасково, по
улица „Асен Златаров”, до дом № 12, с автоматизирано техническо средство
или система (АТСС) (радар) № 120с52а, представляващо преносима система
за контрол на скоростта на моторните превозни средства (МПС) с вградено
разпознаване на номера и комуникации ARH CAM S 1, е регистрирано и
заснето движещото се в посока град Любимец, МПС марка „Форд”, модел
„Пума” с държавен регистрационен номер *****************, със скорост
67 км/ч, при разрешена такава 50 км/ч, съответно превишена стойност на
скоростта 17 км/ч. След обработване на информацията от заснемането, от
ОДМВР - Хасково е издаден ЕФ серия К № 6819860 на името на
жалбоподателя Е. М. в качеството й на ползвател, т.е. на лице, на което е
предоставено превозното средство, видно от Справката за собствеността на
автомобила към датата на деянието. ЕФ е изготвен по образец съгласно
Заповед № 8121з-172 от 29.02.2016 година на Министъра на вътрешните
работи, ведно с образец към нея, представляващ Приложение № 1 към т. 1.1
от посочената Заповед. В обстоятелствената част на ЕФ съобразно отразените
данни за установена скорост и превишението й, респ. разрешената, приета и
съответно вписана е правна квалификация по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП за така
констатирането нарушение, за което на основание чл. 189, ал. 4, вр.чл. 182,
2
ал. 4, вр.ал. 1, т. 2 от ЗДвП на жалбоподателя М. е наложено
административно наказание „Глоба” в размер на 100 лв. Фишът е връчен на
лицето на дата 09.01.2023 година (, видно от Справката за нарушител и
Справка относно статуса на ЕФ) (възражения относно начина и формата на
връчване на ЕФ не се противопоставят в настоящото съдебно производство),
като съгласно чл. 189, ал. 5 от ЗДвП е даден 14-дневен срок да плати Глобата,
или да предостави писмена Декларация с данни на лицето, извършило
нарушението, респ. копие от Свидетелството му за управление на МПС. В
указания срок, жалбоподателят Е. М. не представя в ОДМВР - Хасково
Декларация по чл. 188 от ЗДвП и не прави възражения в срока по чл. 189, ал.
6 от ЗДвП (7 дни).
За работата и използването на конкретното АТСС ARH CAM S 1 на
процесната дата - 24.12.2022 година, когато е установено нарушението на
жалбоподателя М., е изготвен Протокол съгласно изискванията на чл. 10, ал. 1
от Наредба № 8121з-532 от 12.05.2015 година за условията и реда за
използване на АТСС за контрол на правилата за движение по пътищата
(Наредба № 8121з-532 от 12.05.2015 година), издадена от Министъра на
вътрешните работи. Същият е приложен по делото и приет като
доказателство. От съдържанието на Протокола се установяват данни за датата
на използването на АТСС – 24.12.2022 година и времето (13.45 часа до 16.30
часа), за общото ограничение на скоростта - 50 км/ч разрешена скорост в
населено място, режима на измерване - стационарен, така и броя на
установените нарушения и други сведения, съгласно реквизитите на образеца.
ЕФ е съставен на основание снимков материал за заснетото нарушение по
ЗДвП, въз основа на направените записи от системата, като e налична една
снимка за конкретния клип, на която е виден автомобила. От същата се
установява, че е заснет автомобил с държавен регистрационен номер Х 24 22
КХ в процес на приближаване към преносимата система за видеоконтрол, при
измерена скорост на движение 70 км/ч (преди приспадане на допустимата
грешка 3 км/ч) и разрешена такава от 50 км/ч.
От представения Протокол № 84-СГ-ИСИС/29.06.2022 година, издаден
от Българския институт по метрология (БИМ) се установява, че на посочената
дата е извършена проверка на преносима система за видеоконтрол ARH CAM
S 1 с фабричен № 120с52а, според който съответства на одобрения тип. В този
документ е посочено, че преносимата система за контрол на скоростта на
3
МПС с вградено разпознаване на номера и комуникации. ARH CAM S 1 е
одобрен тип, вписан под № 5126 в регистъра на одобрените за използване
типове средства за измерване.
След получаването на ЕФ жалбоподателят М. не се възползва от правото
си на възражения по него по чл. 189, ал. 6 от ЗДвП, а го обжалва в срока по
чл. 189, ал. 8 от ЗДвП пред съответния местно компетентен Съд – Районен
съд – Свиленград.
В кориците на делото е приложена и Справка за нарушител, видно от
която жалбоподателят М. има наложени множество административни
наказания „Глоба” с влезли в сила ЕФ и Наказателни постановления (НП) за
нарушения на ЗДвП и на Кодекса за застраховането, както и има налагани
принудителни административни мерки.
Като прецени така установената фактическа обстановка с оглед
нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, при
цялостната служебна проверка на акта, при условията на чл. 84 от ЗАНН,
вр.чл. 14, ал. 1 и ал. 2 от НПК и във връзка със становищата на
страните, настоящият състав на Свиленградски районен съд, достигна до
следните правни изводи:
Жалбата е с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗАНН и е допустима –
подадена е в преклузивния срок по ал. 2 на посочения текст, вр.чл. 189, ал. 8
от ЗДвП видно от датата на депозираното й в Регистратурата на Районен съд
– Свиленград, от надлежно легитимирано за това действие лице (срещу, което
е издаден атакувания ЕФ) – процесуален представител с Пълномощно,
приложено по делото, при наличие на правен интерес от обжалване и пред
местно (по местоизвършване на твърдяното нарушение) и родово (по
аргумент от чл. 59, ал. 1 от ЗАНН) компетентния Свиленградски Районен съд.
Ето защо същата е проявила своя суспензивен (спиращ изпълнението на ЕФ –
аргумент от чл. 64, б. „б” от ЗАНН) и девулативен (сезиращ Съда – чл. 59, ал.
1 от ЗАНН) ефект.
За пълнота на настоящото изложение следва да се посочи, че
разпоредбата на чл. 79б, ал. 2 от ЗАНН е неприложима в случая, тъй като има
изрична разпоредба в тази връзка - чл. 189, ал. 9 от ЗДвП, т.е. настоящият
Съдебен състав намира, че нормата на чл. 79б от ЗАНН не е приложима по
отношение на ЕФ, издаден по реда на ЗДвП, поради което и евентуалното
4
заплащане на намаления размер на Глобата по същия няма за последица
влизането му в сила, респ. недопустимост на Жалбата против ЕФ.
Преценена по същество, Жалбата е основателна, за което Съдът
излага следващите правни съображения:
1. Налице са нарушения, свързани с описание на инкриминираното
нарушение, което е самостоятелно основание за отмяна на обжалвания
ЕФ, тъй като е съществено, довело до нарушаване правото на защита на
наказаното лице. Изискванията относно съдържанието на ЕФ са
императивни, тъй като осигуряват правото на защита на привлечения
към административнонаказателна отговорност, в чието съдържание се
включва и правото да знае точно какво административно нарушение се
вменява за извършено, за да може да организира защитата си в пълен
обем. Непълнотите в съдържанието му не могат да се санират в хода на
съдебното производство, поради което съставляват съществено
нарушение на процесуалните правила. Съдът няма правомощието да
изменя описанието на нарушението и обстоятелствата, при които е
извършено, тъй като това би довело до нарушаване правото на защита на
наказаното лице. Налагането на административни наказания засяга пряко
личната сфера на наказаното лице, с оглед на което следва АНО да бъде
стриктен, точен и да подхожда с изключителна прецизност при
изписване на нарушението и обстоятелствата, при които е извършено.
В случая лицето е санкционирано по ал. 4 на чл. 182 от ЗДвП, но липсва
описание, явяващо се елемент от състава на нарушението, свързано с датата
на влизане в сила на ЕФ серия К № 5060513. Отделно от това следва да се
вземе предвид фактът, че в Справката за нарушител, в таблицата, касаеща
ЕФ, в графа „Статус” е отбелязано, че ЕФ серия К № 5060513 е „потвърден”,
т.е. е бил обжалван по съдебен ред, поради което не може да се приеме за дата
на влизане в сила 14 дни след датата на връчването му. В издадения ЕФ не се
съдържа и описание в достатъчна степен на обстоятелствата във връзка с
извършеното нарушение по чл. 182, ал. 4 от ЗДвП относно израза „същото по
вид нарушение”, което е елемент от съдържанието на понятието
„повторност”. По този начин посочените обстоятелства са и останали извън
предмета на доказване по делото, а наказаният водач не е могъл да организира
своята защита срещу правните изводи на АНО, които са направени върху
5
неизвестни или неясни фактически обстоятелства. Всяко несъвършенство в
тази връзка ограничава правото на защита на наказаното лице и представлява
съществено нарушение на процесуалните правила.
Иначе казано нарушението следва да е ясно и точно индивидуализирано
на базата на наличните в преписката доказателства, което в настоящия случай
не е така. ЕФ представлява юрисдикционен акт, като за наказания и за Съда
следва да бъдат ясни всички елементи от състава на нарушението. Неяснотата
не може да бъде заместена от посочване в друг документ, който дори не е
упоменат в обжалвания акт.
С оглед изложеното, Съдът счита, че процесният обжалван ЕФ следва да
бъде отменен като незаконосъобразен, поради допуснато съществено
процесуално нарушение. Т.е. административната отговорност спрямо М. за
нарушението по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП следва да отпадне.
2. В § 6, т. 33 от Допълнителните разпоредби (ДР) на ЗДвП е дадена
легална дефиниция на понятието „повторно” – това е нарушението,
извършено в едногодишен срок от влизане в сила на НП, с което на
нарушителя е наложено наказание за същия вид нарушение. Настоящият Съд
счита, че нарушението, предмет на настоящото производство, не е извършено
в условията на повторност спрямо описаните в процесния ЕФ факти. Това е
така, тъй като, на първо място, за въпросното нарушение е издаден ЕФ, а не
НП. Според горецитираната дефиниция на понятието „повторно”, санкцията
за предходното нарушение следва да е била наложена с НП, а не с ЕФ, както е
в конкретния случай. Макар и да има силата на НП (аргумент от чл. 189, ал.
11 от ЗДвП), ЕФ е отделен административен акт и при липсата на изрично му
посочване от законодателя, същият не може да бъде допълван в
съдържанието на понятието „повторно” по силата на разширително
тълкуване.
Ето защо, обжалваният ЕФ следва да бъде отменен като
незаконосъобразен и на това самостоятелно основание (извън посоченото в т.
1 от настоящото изложение).
3. Тълкувайки нормите на чл. 189, ал. 5 от ЗДвП и чл. 188, ал. 1 от ЗДвП,
в тяхната взаимна връзка е видно, че ЕФ може да се издаде само по
отношение на собственика на МПС или на лицето, на което същото е
предоставено. Последното обстоятелство може да се установява единствено
6
с Декларация по реда на чл. 189, ал. 5, изречение второ от ЗДвП, в която
собственикът декларира изрично, кое е лицето, извършило нарушението.
В конкретният случай по представената Администратвнонаказателна
преписка (АНП) липсват доказателства, а и не се твърди от АНО, че преди
издаването на ЕФ такава Декларация е подадена.
Следователно с издаването на ЕФ незаконосъобразно е ангажирана
отговорността на лице, което не е собственик или лице, посочено от
последния по реда на чл. 189, ал. 5, изречение второ от ЗДвП.
Не може да се приеме, че е налице идентичност между лицето, вписано
в Талона като ползвател и лицето, на когото е предоставено МПС.
Последното подлежи винаги на конкретно установяване - спрямо момента, в
който е осъществено административното нарушение.
Както вече бе посочено, в случая не е установено по предвидения
законодателен ред, че на посочените в ЕФ дата и място именно
жалбоподателят М. е управлявала описаното в санкционния акт МПС, а
същата не се установява да е собственик на автомобила от представената от
АНО Справка за собственост. Предвид което неправилно М. е възприета за
субект на нарушението и спрямо нея е издаден санкционният акт. В този
смисъл е и практиката на касационната инстанция по идентични случаи -
Решение № 556 от 28.06.2019 година по КАНД № 506 по описа на
Административен съд - Хасково за 2019 година, Решение № 66 от 16.03.2021
година по КАНД № 1173 по описа на Административен съд - Хасково за 2020
година и др.
Т.е. жалбоподателят Е. М. в качеството си на ползвател на процесното
МПС не може да бъде адресат на ЕФ на основание чл. 188, ал. 1 от ЗДвП. Ето
защо ЕФ следва да бъде отменен и на това самостоятелно основание.
По разноските:
Съгласно разпоредбата на чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН в съдебните
производства пред Районния съд страните имат право на присъждане на
разноски по реда на Административнопроцесуалния кодекс
(АПК). Съгласно чл. 143, ал. 1 от АПК когато Съдът отмени обжалвания
административен акт или отказа да бъде издаден административен акт,
държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един
адвокат, ако подателят на Жалбата е имал такъв, се възстановяват от Бюджета
7
на органа, издал отменения акт или отказ.
Съгласно разпоредбата на чл. 38 от ЗА, адвокатът или адвокатът от
Европейския съюз може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие
на лица, които имат право на издръжка; материално затруднени лица и
роднини, близки или на друг юрист. Съгласно ал. 2 на чл. 38 от ЗА, в
случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право
на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не
по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна
да го заплати.
В производство пред настоящия Съд от процесуалния представител на
жалбоподателя своевременно е заявена претенция за заплащане на разноски –
възнаграждение за един адвокат, който е представлявал жалбоподателя по
делото. В представения пред този Съд и съдържащ се по делото Договор за
правна защита и съдействие от 10.01.2023 година, сключен между Е. Г. М. и
адвокат П. Н., изрично е посочено, че договорените правна защита и
съдействие адвокатът извършва на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, т.е. като
безплатна за доверителя.
Правото на адвоката да окаже безплатна адвокатска помощ на лице по
чл. 38, ал. 1 от ЗА, е установено със закон. Когато в съдебното производство
насрещната страна дължи разноски, съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от
ЗА, адвокатът, оказал на страната безплатна правна помощ, има право на
адвокатско възнаграждение, в размер, определен от Съда, което
възнаграждение се присъжда на адвоката. За да упражни последният това
свое право, е достатъчно да представи сключен със страната Договор за
правна защита и съдействие, в който да посочи, че договореното
възнаграждение е безплатно на основание чл. 38, ал. 1 от ЗА, като наличието
на конкретното основание от нормата не се нуждае от доказване.
В конкретния случай производството пред настоящия Съд е инициирано
по Жалба на санкционираното лице Е. Г. М., която е била представлявана по
делото от надлежно упълномощения адвокат П. Н., а оспореният от нея ЕФ е
отменен от Съда. При тези обстоятелства безспорно е възникнало
регламентираното от нормата на чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН право – при отмяна на
обжалвания акт, възнаграждението за един адвокат, ако подателят на Жалбата
8
е имал такъв, да се възстанови от бюджета на органа, издал отменения акт.
Предпоставките на закона за осъждане на АНО да заплати на
жалбоподателя адвокатско възнаграждение са налице, поради което следва да
се уважи искането на процесуалния представител на жалбоподателя за
присъждане на адвокатско възнаграждение за оказаната от него безплатна
правна помощ.
На основание чл. 38, ал. 2, вр.ал. 1, т. 3 от ЗА и чл. 7, ал. 2, т. 1, вр.чл. 18,
ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, Съдът определя размера на адвокатското
възнаграждение на 400 лв. за въззивната инстанция.
По делото не бе представен Списък на разноските, поради което
жалбоподателят, респ. процесуалният му представител нямат право да искат
изменение на Решението в частта за разноските.
Независимо от изложеното в случай че не се приеме горния извод, то
Съдът излага следните съображения:
Обжалваният ЕФ би бил законосъобразен от формална,
процесуалноправна страна.
Съдът би приел, че не са допуснати съществени процесуални нарушения
по образуването и приключването на административнонаказателната
процедура.
Административнонаказателната отговорност на жалбоподателя М. би
била правилно ангажирана за нарушение на чл. 182, ал. 4, вр.чл. 21, ал. 1 от
ЗДвП, установено с АТСС № 120с52а (радар) на основание издаден против
нея ЕФ. Последният според легалното си определение, съдържащо се в
разпоредбата на § 6, т. 63 от ДР на ЗДвП представлява електронно изявление
записано върху хартиен, магнитен или друг носител, създадено чрез
административно-информационна система въз основа на постъпили и
обработени данни за нарушения от АТСС (в същия смисъл е и определението,
съдържащо се в § 1, т. 1 от ДР на ЗАНН). Съдът би приел, че ЕФ съдържа
минимално изискуемото съдържание. При наличие в ЕФ на посочените в
цитираната разпоредба обективни признаци, Съдът би приел, че се покриват
основните съществени елементи от административнонаказателния състав на
чл. 182, ал. 4, вр.чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, твърдян в ЕФ за осъществен и вменен в
9
отговорност на жалбоподателя.
Що се отнася до правосубектността и персонификацията на органа, издал
процесния ЕФ, законодателното изискване се свежда до посочване
териториалната структура на МВР, на чиято територия е извършено
нарушението, което е достатъчно касателно авторството. И тук отново,
изключението следва по силата специалната норма на чл. 189, ал. 4 от ЗДвП,
установяваща отклонение от общите правила на ЗАНН. Обсъжданият
задължителен реквизит, Съдът би приел че е налице, видно от съдържанието
на ЕФ, в който фигурира вписана териториалната единица - ОДМВР –
Хасково, в структурата на Министерството на вътрешните работи (МВР).
ОДМВР представлява основна структура на МВР по силата на нормата на чл.
37, ал. 1, т. 2 от Закона за МВР. Посочването на дата на издаване на ЕФ не е
след задължителните реквизити на ЕФ.
Относно спазването на срока по чл. 34 от ЗАНН - ЕФ е своеобразен
властнически акт с установителни и санкционни функции. Той се приравнява
едновременно към Акта за установяване на административно нарушение
(АУАН) и НП, но само по отношение на правното му действие (съгласно чл.
189, ал. 11 от ЗДвП), не и по форма, съдържание, реквизити и процедура по
издаване. От това следва, че изискванията за форма, съдържание, реквизити и
процедури (включително срокове) за издаване на АУАН и НП, сравнително
подробно регламентирани в ЗАНН, са неприложими по отношение на ЕФ.
Предвид изложеното, и в светлината на Тълкувателно решение № 1/2014
година по т.д.№ 1/2013 година на ВАС, настоящият Съдебен състав би
намерил, че разпоредбите на чл. 34 от ЗАНН не намират приложение и не
следва да се прилагат по аналогия при липса на изрична разпоредба (в този
смисъл са и Решение № 185 от 26.03.2019 година на Административен съд –
Хасково по КАНД № 902/2018 година, докладчик Съдията Василка Желева,
Решение от 29.12.2020 година на Административен съд – Хасково по КАНД
№ 965/2020 година, докладчик Съдията Антоанета Митрушева). Дори и да се
приеме обратното, релевантно в случая би било, че към датата на връчване на
ЕФ не е бил изтекъл, респ. несъмнено е спазен общия давностен срок - една
година от извършване на нарушението, според неговия вид (с основание по
ЗДвП извън изключенията с предвидена по-дълга давност).
Преносимото средство за контрол е одобрен тип, съгласно правилата на
10
Закона за измерванията (ЗИ), притежава надлежния Протокол за проверка №
84-СГ-ИСИС от 29.06.2022 година, издаден от БИМ, констатация на Съда
видно от наличния по делото Протокол. Същото Съдът би приел, че е в
съответствие с метрологичните изисквания, технически изправно и
преминало проверка, както би се установило от приетите доказателства от
Административнонаказателната преписка (АНП). Т.е. контролните органи са
изпълнили изискванията на чл. 4 от Наредба № 8121з-532 от 12.05.2015
година. В обжалвания ЕФ се съдържа номерът на АТСС, използвано за
измерване на скоростта. В този смисъл не би имало нарушение на нормата на
чл. 6, ал. 1 от цитираната Наредба. Действително в кориците на делото
липсват данни по чл. 6, ал. 2 от посочената Наредба за анализ относно избора
на място за контрол с АТСС, но в случая това би било ирелевантно, тъй като
мястото за контрол с АТСС е определено от контролния орган и дори да не
отговаря на критериите, посочени в ал. 2 на чл. 6 това не би представлявало
нарушение на цитираната Наредба, тъй като по безспорен и категоричен
начин би било установено нарушението.
Съдът би приел, че ЕФ отговаря на образеца, изготвен от Министъра на
вътрешните работи.
За пълнота на настоящото изложение би следвало да се посочи, че при
връчване на ЕФ, АНО няма задължението да представя и наличния снимков
материал на нарушителя, който се прилага към АНП.
Предвид изложеното биха липсвали предпоставки за отмяна на
процесуално основание поради недостатък във формата на акта или
допуснато друго процесуално нарушение от категорията на съществените
такива, рефлектиращо върху правото на защита на санкционираното лице.
От обективна страна, Съдът би приел, че са установени елементите от
фактическия състав на инкриминираното нарушение. Тези доказателства,
обсъдени в съвкупност Съдът би приел, че доказват обективните признаци на
процесното нарушение и биха били основание за санкцията на чл. 182, ал. 4
от ЗДвП.
От събраните по делото доказателства, Съдът би направил извод, че са
спазени изискванията на ЗДвП и на посочената Наредба при използването на
АТСС за контрол на скоростта - преносима камера за контрол на скоростта
ARH CAM S 1 № 120с52а.
11
Видно от снимковия материал, който Съдът би приел за надлежно
доказателство би станало ясно, че процесното МПС е категория В съгласно
чл. 150а, ал. 2, т. 6 от ЗДвП. С разпоредбата на чл. 10, ал. 3 от Наредба №
8121з-532 от 12.05.2015 година е въведено изискването при работа с
временно разположени на участък от пътя АТСС за контрол на скоростта,
Протоколът по ал. 1 на същата норма да се съпровожда със снимка на
разположението на уреда. Представена е снимка на разположението на уреда,
с който се извършва заснемането.
Следва да се отбележи, че доколкото работният процес на АТСС, в
конкретика преносимото такова, не изисква непосредствена манипулация от
страна на контролен орган през времетраенето на неговата работа, а само
включване и изключване, физическото присъствие на контролния орган на
мястото на контрол не оказва влияние върху работата на техническото
средство за контрол, намиращо се в автоматичен режим, а оттам - на
достоверността на отчитанията му.
При този вариант на разсъждение Съдът би приел, че правилно е
пристъпено към издаване на процесния ЕФ в съответствие с разпоредбата на
чл. 189, ал. 4, изречение първо от ЗДвП. ЕФ за санкциониране на допуснато
нарушение на ЗДвП може да бъде издаден, когато нарушението бъде
установено и заснето с преносимо АТСС, при условие, че са изпълнени
изискванията на Наредба № 8121з-532 от 12.05.2015 година, какъвто би бил и
настоящият случай.
По отношение на мястото на извършване на нарушението - същото Съдът
би приел, че е посочено коректно с текстово описание и координатите,
индивидуализиращи точно определено място на извършване. От приложените
доказателства също би се установило точното място, на което е извършено
нарушението. Иначе казано мястото на нарушението съвпада с мястото на
установяване на нарушението. За пълнота би следвало да се посочи, че
посочването на град Свиленград, ул.„Асен Златаров”, област Хасково, би
било достатъчно за означаване на мястото на нарушението. Още повече, че по
делото е представен и заснетият клип, на който освен автомобила, са отразени
локацията, включително с GPS координати.
Налице би бил и субективният елемент от състава на нарушението –
извършено виновно, при пряк умисъл, Т.е. жалбоподателят М. е разбирала
12
свойството и значението на извършваното и е могла да ръководи
постъпките си.
В конкретния случай скоростта е превишена със 17 км/ч (стойност,
получена явно след приспадане на допустимата техническа грешка при
изчисляване скоростта на движение), поради което за нарушението, което
Съдът би приел, че е повторно (съгласно данните от Справката за нарушител),
би била приложима санкцията по ал. 4 от разпоредба на чл. 182, вр.ал. 1, т. 2
от ЗДвП. Чл. 182, ал. 4 от ЗДвП предвижда за превишаване на разрешената
максимална скорост във фиксирано допустим размер, извършено при
условията на повторност, точно фиксирано по размер наказание – Глоба в
двоен размер, изключващо възможността за преценка на обстоятелствата по
чл. 27, ал. 2 от ЗАНН, респ. изключващо възможността за намаляне на
наложената административна санкция.
Така наложеното с обжалвания ЕФ наказание Съдът би намерил за
правилно с оглед постигане на предвидените в чл. 12 от ЗАНН цели на
административното наказание.
Процесното административно нарушение не би разкрило пред настоящия
Съдебен състав характеристиките на маловажен случай. Касае се за формално
нарушение - на просто извършване. Като релевантен аргумент би се отчел и
би се ценил характерът на обществените отношения, засегнати от конкретната
простъпка - административнонаказателна, с оглед сферата на отношенията,
ползващи се със засилена защита, който и пряко е свързан с охраняването на
публичните интереси, тъй като се касае за правила за движение по пътищата.
В този смисъл не биха били налице основания за приложение на чл. 28, вр.§ 1,
ал. 1, т. 4 от ДР на ЗАНН за отпадане на наказуемостта, като
незаконосъобразно санкционираща маловажен случай на нарушение. Отделно
от това съгласно чл. 189з от ЗДвП за нарушения по този закон не се прилага
чл. 28 от ЗАНН.
При този вариант на разсъждение Съдът би изградил изводите си на
базата на писмените доказателства. С правна преценка за достоверност, Съдът
би кредитирал писмените доказателства, приложени в АНП, приобщени по
реда на чл. 283 от НПК, вр.чл. 84 от ЗАНН, които не се оспориха по тяхното
съдържание от която и да е от страните в процеса (с изключение на ЕФ, чиято
доказателствена сила Съдът би приел, че не се опроверга от събраните по
13
делото доказателства, т.е. направеното оспорване от страна на жалбоподателя
М. не би било проведено успешно), като би ценил същите при формиране на
фактическите и правните си изводи. Същите биха се ценили изцяло по
съдържанието си спрямо възпроизведените в тях факти, респ. автентични по
признак – авторство. По своя доказателствен ефект и стойност, така
обсъдените и оценени с кредит на доверие писмени доказателства биха били
пряко относими към изпълнителното деяние на процесното нарушение и
неговото авторство, времето и мястото на осъществяването му, като биха
потвърдили фактическото му извършване от жалбоподателя Е. М. с оглед
установения факт на управление на МПС със скорост над разрешената при
условията на повторност.
По разноските:
При този вариант на разсъждение в полза на процесуалния представител
на жалбоподателя не биха се дължали разноски.
Водим от изложеното и на основание чл. 63, ал. 1 и ал. 2, т. 1, вр.ал. 3, т. 1
и т. 2 и чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН, вр.чл. 189, ал. 8 от ЗДвП, Съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ ЕФ серия К № 6819860 на ОДМВР - Хасково, с който на Е. Г.
М. с ЕГН *************** от град *****************************, е
наложено административно наказание „Глоба” в размер 100 лв.
На основание чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН, вр.чл. 38, ал. 2, вр.ал. 1, т. 3 от ЗА,
ОСЪЖДА ОДМВР – Хасково с адрес: град Хасково, бул.„България” № 85,
ДА ЗАПЛАТИ на адвокат П. Ц. Н. от Адвокатска колегия - Разград, сумата от
400 лв. (четиристотин лева), представляваща адвокатско възнаграждение за
осъществена по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА адвокатска защита и
съдействие на Е. Г. М. по АНД № 84 по описа на Свиленградския Районен съд
за 2023 година.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Административен съд
– Хасково в 14-дневен срок, който тече от получаване на Съобщението за
постановяването му, с Касационна жалба на основанията, предвидени в НПК
и по реда на Глава XII от АПК.
14
Съдия при Районен съд – Свиленград: _______________________
15