№ 18717
гр. София, 17.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело №
20251110130879 по описа за 2025 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1,
предл.1 ЗЗД и чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД.
Производството е образувано по предявени от Ц. П. Т. срещу „ВИВУС.БГ“
ЕООД обективно съединени искове, както следва: 1/ за признаване за установено в
отношенията между страните, че Договор за кредит №**********/24.06.2023 г.,
сключен между ищеца и ответника, е недействителен на основание чл.22 ЗПК, вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК; 2/ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от общо
1222.20 лева, представляваща платена сума по договор за кредит
№**********/24.06.2023 г. при начална липса на правно основание за това.
В исковата молба ищецът твърди, че на 24.06.2023 г. сключил с ответното
дружество договор за кредит № **********, за сумата от 1200,00 лева, ГПР от 49,9 %,
ГЛП от 40,97 %, за срок от 21 дни, както и сумата от 212.25 лв. - такса за бързо
разглеждане. Твърди, че начинът по който била организирана процедурата за
кандидатстване кандидатурата започва с избрана не от него „допълнителна услуга“ и
се изисква допълнително действие за да не използва тази услуга. Съгласно чл. 4.1.-4.5.
от Общите условия към договора за заем Кредитополучателят може да заяви изрично
бързо разглеждане на подаденото искане за отпускане на кредит, при което да получи
отговор на искането си в срок до 15 (петнадесет) минути от изпращането на
запитването, като за тази услуга кредитополучателят дължи т. нар. „такса за бързо
разглеждане“, която кредиторът изчислява спрямо сумата на кредита. Ищецът
1
поддържа още, че в деня преди падежа на вноската бил в невъзможност да погаси
задължението си, поради което сключил с ответното дружество Анекс за удължаване
на срок, за което също платил такса. Сочи, че през периода от сключване на договора
за кредит до датата на подаване на исковата молба в съда сключил с ответника още
няколко анекса за продължаване на договора, за което платил сума в общ размер на
2,422.20 лв. Според ищеца, клаузата предвиждаща заплащане на такса за бързо
разглеждане е нищожна поради противоречие със закона и в частност с разпоредбата
на чл.10а ал.2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква заплащане на такси
и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, каквото
представлява бързото разглеждане на искането за кредит. Нещо повече, тази такса не
била включена в годишния процент на разходите по кредита, съответно заобиколена е
и нормата на чл. 19 ал. 4 ЗПК, което е отделен довод да се прогласи нищожност на
клаузата, на основание чл. 19 ал. 5 ЗПК. Отделно от предходното се изразява
становище, че таксата е в значителен размер в процентно съотношение от размера на
получения заем, с което безспорно се нарушава принципа на добросъвестност и
справедливост. Ищецът поддържа още и становище за нищожност на клаузата,
предвиждаща заплащане на такса при продължаване срока на действие на договора,
като в тази насока излага доводи, че не представлява услуга по смисъла на ЗЗП и ЗПК,
поради което не следва да се дължи заплащане за нея. Смята, че размера на всяка една
от таксите оскъпява по скрит начин кредита, доколкото тази сума не се вписва в ГПР,
като включването на сумите по горецитираните анекси и респективно увеличаване на
срока, относим към ГПР ще надвишава законоустановения императивен максимум,
предвиден в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Излага още, че в процесния случай липсва
еквивалентност на насрещните престации, защото цената на тази услуга надвишава
многократно размера на лихвата на забава, която би се дължала, ако липсва плащане
на падежа. Ето защо, клаузата води до значително неравновесие в правата и
задълженията на търговеца и потребителя и така тя се явява нищожна. Ищецът излага
и доводи за недействителност на договора за кредит поради неспазване на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – да е изготвен на разбираем език и да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит. Считам, че
невключването на разхода за допълнителни услуги в оповестения ГПР има за цел да
прикрие действителните разходи по кредита, като твърди, че клаузите не са
индивидуално уговорени, същите са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в
случаите на договор при общи условия, какъвто е настоящият. По изложените в
исковата молба доводи и съображения ищцата обуславя правния си интерес от
предявените искове. Претендира разноски.
В подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор от ответното дружество се
2
изразява становище за неоснователност на предявените искове. Ответникът не оспорва
наличието на облигационна връзка между страните по договор за кредит от 24.06.2023
г. и при посочените в исковата молба параметри. Оспорва твърденията на ищеца за
нарушения на чл. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като поддържа, че процесният договор
съдържа ясно посочени годишен процент на разходите по кредита, годишния лихвен
процент, размер на задължението, разпределено по пера и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. Изразява се
становище, че обстоятелството дали така посочения ГПР включва всички
задължително поставени от закона елементи, както и кои са те по смисъла на чл. 19, ал.
1 ЗПК, е относим към разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и касае действителността на
клаузата, с която се надхвърля размера на ГПР, което не влече след себе си
недействителност на целия договор. По отношение на твърденията на ищеца относно
клауза, предвиждаща допълнително заплащане на такси за бързо разглеждане на
заявлението за отпускане на кредит и такса за допълнителна незадължителна услуга за
удължаване на срока, се излагат доводи, че съгласно ОУ искането/заявлението за
отпускане на кредит се разглежда в рамките на седем календарни дни от датата на
получаването им, като в посочения срок кредиторът се задължава да предостави
отговор на заявителя. Съгласно т.4.2 от ОУ заявителят разполага с възможността да
заяви допълнителна услуга за Бързо разглеждане на заявлението, при която
заявлението за отпускане на кредит се разглежда и заявителят получава отговор от
кредитора в рамките на до 15 минути от подаване на заявлението, от която възможност
ищецът се е възползвал. Допълнителната услуга за удължаване на срока, уредена в т.
13.1 от приложимите Общи условия се предоставяла единствено след изрично
поискване от страна на кредитополучателя, съобразно кредитната му оценка и не била
задължително условие за отпускане на кредит. Конкретният размер на таксите и на
какво правно основание са дължими последните, било изрично посочено в самия
договор за кредит и анексите. В случая кредиторът предоставил на ищеца услуга по
негово изрично желание, срещу заплащане на такса, чийто размер не води до извод за
непропорционалност спрямо размера на отпуснатата главница. Сочи се също, че
ответникът изрично е избрал да ползва допълнителна незадължителна услуги към
договора за кредит, като се е съгласил с общите условия към договора, включително и
с оспорените клаузи. По изложените съображения се иска от съда да постанови
решение, с което да отхвърли изцяло предявените искове и да присъди на дружеството
направените по производството разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност, и като взе предвид становището на страните, приема за
установено следното от фактическа страна:
По делото е представен сключен между страните от разстояние договор за
кредит № **********/24.06.2023 г., по силата на който ответникът е предоставил
3
потребителски кредит на ищеца в размер на 1200,00 лева, със срок на издължаване 21
дни, с падеж 15.07.2023 г., при посочен в договора размер на годишния лихвен
процент /ГЛП/ 40,97 % и размер на годишния процент на разходите /ГПР/ 40,93 %
ГПР. Видно още от договора е, че кредит съдържа уговорка, че кредитополучателят
дължи и сумата от 212,25 лева – такса за бързо разглеждане на кредита.
По делото са приложени 8 анекса към гореописания договор.
Като доказателства по делото са представени и Общите условия към договора за
кредит. Съгласно същите таксата за бързо разглеждане е за предоставяне на
допълнителна, незадължителна услуга по искане на кредитополучателя, която
гарантира обработка на искането за кредит и отговор в рамките на 15 минути от
подаването му, при срокове и условия, посочени в ОУ и Тарифа на кредитора. В чл.6
от ОУ към договора за кредит - „Сключване на договора за кредит“ е описана
процедурата по сключване на договора от разстояние, в т.ч. и се съдържа
договореност, че страните се съгласяват съобщенията по ел.поща, потвърждаващи
приемането на договора за кредит, да имат значението на саморъчни ел.подписи по см.
на чл. 13 ЗЕДЕП. След сключването на договора за кредит, кредиторът превежда
сумата по кредита на кредитополуателя. Съгласно чл.7 от ОУ „Изчисление на ГПР“
същият представлява процент, отразяващ общите разходи по кредита /настоящи и
бъдещи/, като напр. лихва, комисионни, преки и косвени разходи. Според тази клауза
от ОУ ГПР не включва разходите, възникнали в резултат от неизпълнение на
договорни задължения, както и разходите за допълнителни незадължителни услуги,
предоставени на кредитополучателя по негово искане.
Други относими и допустими доказателства не са представени.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По иска с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД:
Между страните не се спори, а и от представения по делото договор №
**********/24.06.2023 г. се установява, че страните са били обвързани от
облигационно правоотношение, по силата на което на ищеца е предоставена в заем от
ответника сумата в размер на 1200 лв., както и че ищецът е погасил задължението си
по кредита, като е върнал на ответника сумата в общ размер на 2 422,20 лв.
С оглед качеството на заемателя, е налице договор с потребител по смисъла на
§13 от ДР на ЗЗП, по отношение на който намират приложение съответно
разпоредбите на ЗПК.
С оглед предходното, преценката относно действителността на процесния
договор за потребителски кредит следва да се извърши както в съответствие с общите
правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който е
сключен договорът.
В случая и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не
4
може да се приеме, че процесното договорно съглашение отговаря изцяло на
изискванията, съдържащи се в глава ІІІ /"Договор за потребителски кредит. Форма и
съдържание"/, чл. 9 - чл. 11 ЗПК.
Договорът е сключен при спазване нормата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, при
съобразяване на обстоятелството, че преди отпускане на кредита страните са
използвали средства за комуникация от разстояние, поради което възникналото между
тях правоотношение представлява договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние по смисъла на чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние /ЗПФУР/. По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 40,93
%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не
надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява
действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно –
такса експресно разглеждане.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Възможността на кредитора да въвежда такси извън стойността на договорения
размер на заема е регламентирана в чл. 10а от ЗПК и е предвидена за допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Налице е изрична забрана
съгласно сочения текст да се изискват такси и комисионни за действия, свързани с
усвояването и управлението на кредита. Съдът счита, че в случая не е налице
допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Допълнителни са тези услуги,
5
които са извън основната престация на заемодателя, съдържаща се в облигационното
отношение възникнало в резултат на договора, а именно отпускане на заема и
неговото администриране. Посочените услуги са свързани с усвояването и
управлението на кредита. Следователно клаузата заобикаля изискванията на чл. 10а,
ал. 1 и ал. 2 ЗПК, поради което е нищожна съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК. Същите не
представляват и реално предоставени допълнителни възможности или
преференциални условия, от които кредитополучателят да може да се възползва и да
носят допълнителни ползи за него. Не се установява длъжникът реално да се е
възползвал от някоя от посочените услуги.
При това положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва
действителният процент на ГПР. Текстът на последната норма не следва да се
възприема буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да
се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора.
Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за
потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води
до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е
спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Предвид гореизложеното, съдът намира процесния договор за кредит за
нищожен поради противоречие със закона, поради което искът е основателен и като
такъв съдът следва да го уважи.
По иска с правно основание чл.55, ал.1, предл.1-то ЗЗД:
Предвид гореизложените изводи за нищожността на процесния договор за
кредит и разпоредбата на чл. 23 ЗПК, според която когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, и при липса на спор между
страните, че ищецът е изплатил всички дължими суми по договора в полза на
ответното дружество, същият се легитимира като кредитор на вземане в общ размер на
1 222,20 лева
Ето защо при установяване на имущественото разместване за процесната сума и
при липса на основание за него, предявеният осъдителен иск за връщане на платеното
също е основателен и следва да бъде уважен в предявения размер.
По разноските:
С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата
следва да се присъди сумата от 107,72 лева, представляваща заплатена държавна такса
6
в производството.
Видно от представения по делото е и договор за правна защита и съдействие за
осъществена безплатна правна помощ на ищцата от адв. Д. Г. в хипотезата на чл.38, ал
1, т 3, предл. 2 ЗАдв., като в представения по делото списък на разноските се
претендира да му бъде определено възнаграждение по всеки от предявените искове
поотделно. Съдът намира това искане за неоснователно. Това е така, тъй като с
Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II т. о., ТК е
прието, че когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен
ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху
който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е
сборът от цената на всички искове.
Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в случаите на оказана безплатна правна помощ и
съдействие в хипотезите на чл. 38, ал. 1 ЗАдв., ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена на разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, определено от съда.
Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед действителната
правна и фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с решение от
24.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС виждане чл.101, §1 ДФЕС във вр. с чл.4, §3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл.101,
§1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба
по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е
обвързан от размерите, разписани в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско
възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на преценка относно
правната и фактическа сложност на производството и извършените от процесуалния
представител действия. В таза насока съдът съобрази и влязло в сила решение от
15.11.2022 г. на Европейския съд по правата на човека, по делото „Бойчев срещу
България“ /жалба № 59667/14/, с което държавата е осъдена да заплати на
жалбоподателя обезщетение по чл. 6, § 1 от Конвенцията именно поради
несъразмерност и неразумен размер на разноските по делото. В решението е прието,
че националните съдилища не са извършили преценка за пропорционалността на
претендираните разноски, въпреки направените възражения.
На последно място следва да се отбележи, че целта на разпоредбата на чл.38 ЗА
е определени категории лица да имат възможност да получат безплатна правна помощ,
но не води автоматично до извод, че адвокатът ще реализира икономическа облага
7
чрез поемането на процесуално представителство, респ. предоставянето на правни
съвети. Следва да се отбележи още, че когато се поемат т.нар. „pro bono“ случаи,
адвокатът носи икономическият риск. Отделно от предходното, нито е в съответствие
със закона, нито с добрите нрави, чрез договор за правна защита и съдействие, при
условията на чл.38 ЗА, да се търси икономическа облага.
В случая повдигнатият спор не се отличава с правна или фактическа сложност,
която да е обусловена от събирани в производството доказателства и доказателствени
средства, като производството е приключило в едно открито съдебно заседание, на
което процесуалния представител на ищеца не се е явил, съдът определя адвокатско
възнаграждение в размер на 400,00 лева. Тъй като по делото са представени
доказателства, че адвокатското дружество е регистрирано по ДДС, върху
горепосочената сума се дължи и сумата от 80,00 лева /20 % ДДС/. С оглед
предходното, ответникът следва да заплати на адв.Г. сумата от общо 480,00 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Ц. П. Т., ЕГН **********
срещу „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, ул.“Д. Хаджикоцев“ № 52-54 иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.1
ЗЗД, че сключения между страните договор за кредит №**********/24.06.2023 г. е
нищожен поради противоречие на закона.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Д. Хаджикоцев“ № 52-
54 да заплати на Ц. П. Т., ЕГН ********** сумата от общо 1222.20 лева,
представляваща платена сума по договор за кредит №**********/24.06.2023 г. при
начална липса на правно основание за това.
ОСЪЖДА „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“Д. Хаджикоцев“ № 52-54 да заплати на основание чл.78,
ал.1 ГПК на Ц. П. Т., ЕГН ********** сумата от 107,72 лева, представляваща
направените разноски в производството пред първоинстанционния съд.
ОСЪЖДА „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“Д. Хаджикоцев“ № 52-54 да заплати на основание чл.38,
ал.2, вр.ал.1, т.2 ЗА на адвокат Д. Г., вписан в АК – Ловеч с № ********** сумата от
480,00 лева с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатно
адвокатска помощ и съдействие на ищеца в първоинстанционното производство.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
8
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9