О П Р Е Д Е Л
Е Н И Е
№…………../……….12.2018 г.
гр.Варна
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание
на пети декември през две хиляди и осемнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНА
МАРКОВА
ТОНИ КРЪСТЕВ
като разгледа докладваното от съдия
Маркова
в.ч.т.д. № 1883/2018 г., по описа на ВОС,
ТО,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 ГПК, вр.
чл. 413, ал. 2 ГПК и е образувано по частна жалба вх. № 69948/26.10.2018 г. от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „В. Левски“, № 114, ет. мецанин,
представлявано от Т.Я.К.срещу Разпореждане № 38132/28.09.2018 г., постановено
по ч.гр.д. № 14472/2018 г., по описа на ВРС, LXVI с. в частта, с която е оставено
без уважение искането за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу
МИГЛЕНА Н.Д., ЕГН **********, с местожителство ***, за сумата 236.25 лв., за периода 12.08.2017 г. –
05.05.2018 г., представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение
за предоставяне на обезпечение и за сумата 245.00
лв., разходи и такси за извънсъдебно събиране на просрочени задължения.
В частната жалба се твърди, че разпореждането
е неправилно и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените
правила. Излага разсъждения относно целта на заповедното производство, както и
относно същността на неустоечното задължение. Счита, че претендираната
неустойка имала обезщетителна функция, поради което не попадала в обхвата на
разясненията дадени с ТР № 1/15.06.2010 г., т.д. № 1/2009 г. ОСТК на ВКС. Сочи,
че не е налице и приетото от ВРС противоречие с добрите нрави. По отношение на
претенцията за разходи за извънсъдено събиране на задължението, сочи, че
допълнителните услуги, от които тя е акумулирана са в резултат на виновното неизпълнение
от страна на заемателя на договорното му задължнеие да върне получената сума в
уговорения срок. По същество отправя искане за отмяна на разпореждането и
издаване на заповед за изпълнение за сумите предмет на атакуваното разпореждане
в отхвърлителната му част.
В хипотезата на чл. 413, ал. 2 ГПК, препис от
частната въззивна жалба не е връчван на длъжника.
Жалбата е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване и срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
След запознаване с писмените доказателства
по делото и като съобрази приложимия закон, настоящият състав на Варненски
окръжен съд намира частната жалба за неоснователна, по следните съображения: Производството пред
ВРС, е образувано по заявление на „Агенция за контрол на просрочени задължения“
ЕООД, ЕИК *********, за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и изпълнителен лист срещу
Миглена Д., за сумите: - 500.00 лв., главница по Договор за заем №
5375486/08.10.2017 г.; - 87.61 лв., договорна лихва за периода 07.09.2017 г. –
05.05.2018 г.; - 236.25 лв., такса за експресно разглеждане на документи; -
236.25 лв., неустойка за неизпълнение на задължение, за периода 12.08.2017 г. –
05.05.2018 г.; - 245.00 лв., разходи за извънсъдебно събиране на задължението;
- 52.76 лв., законна лихва за периода 08.09.2017 г. – 20.09.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата от подаване на заявлението до изплащане на
вземането. Сочи, че вземането произтича от Приложение № 1/01.09.2017 г. към Рамков
договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 01.12.2016 г., сключен
с предходния кредитор – цедент „Вива Кредит” ООД, ЕИК *********.
За да постанови съдебен акт в атакуваните му
части, първоинстанционния съд е приел, че досежно вземането за разходи и такси
за извънсъдебно събиране, договорът заобикаля забраната на чл. 33 ЗПК и по
съществото си представлява още едно обезщетение за забава, както и че в тази
част противоречи на забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК да се изисква заплащане на
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. По
отношение на претенцията за неустойка, заповедния съд е приел, че цели да
заобиколи вмененото с разпоредбата на чл. 16 ЗПК задължнение на заемодателя да
извърши оценка на платежоспособността на заемополучателя, тъй като се твърди,
че тя е за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, след
сключване на договора.
При произнасянето си по подаденото заявление,
съдът извършва преценка, както на наличието на положителните предпоставки, закрепени
в разпоредбата на чл. 410, ал. 1 ГПК , така и следи за липсата на отрицателните,
съобразно разпоредбата на чл. 411, ал. 2 ГПК. Разпоредбата на чл. 410, ал. 2 ГПК предвижда, че заявлението следва да съответства на изискванията на чл. 127,
ал. 1 ГПК, т.е. следва да е налице пълна и ясна индивидуализация на вземането,
което се претендира, както и изложение на фактите, от които то произтича, така щото длъжника да прецени дали да
възрази срещу заповедта за изпълнение или не. Тази преценка съдът следва да
извърши преди преценката по съществото на всяко едно вземане.
В случая, съдът намира, че вземането за
неустойка срещу длъжника не е индивидуализирано в достатъчна степен.
Претенциите в заповедното производство следва да бъдат конкретизирани по
начина, по който се извършва индивидуализация на претендираното вземане и в
исковото производство, тъй като при подадено възражение от длъжника срещу заповедта
за изпълнение, вземането подлежи на установяване в исково производство и е
необходимо да е налице идентичност между двата предмета, която се преценява въз
основа на заявлението и исковата молба (така О № 744/28.10.2010 г., по ч.т.д. № 731/2010 г., на ВКС).
В т. 9 от сезиралото първоинстанционния съд
заявление е посочена сума, претендирана като неустойка, а в т. 12 е пояснено,
че поради неизпълнение на договорни задължения за предоставяне на обезпечение
на длъжника е била начислена неустойка в размер на 236.25 лв., след изтичане на
срока за предоставянето му, до крайния падеж на договора – 05.05.2018 г. Посочено е, че тя по своя характер била санкционна,
а не мораторна такава, и е била начислена еднократно в момента на допускане на
неизпълнението като била разсрочена на
равни части и включена към всяка от месечните погасителни вноски като съответно
е дължима на падежната дата на всяка вноска. Липсват обосновани допълнителни
твърдения, в кои клазуи от договора е уговорено предоставянето на обезпечение,
както и дължимостта на неустойката, какъв е начина на определяне на размера на
последната, както и кога и по какъв начин настъпва изискуемостта на това
задължение на длъжника, на какво основание е разсрочено плащането на това
задължение, респективно е част от погасителния план. Още повече, че последният
се подписва при подписване на договора, към който момент няма как да е изтекъл
срокът за изпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави
обезпечение (по твърдения в
заявлението тридневен срок от сключване на договора). Отделно от посоченото, прави впечатление, че размерът на
претендираната неустойка е идентичен по размер с претенцията за такса за
експресно разглеждане на документи.
Не е индивидуализирана в достатъчна степен и
претенцията за заплащане на разходи и такси за извънсъдебното събиране на
просрочени задължения. Посочено е, че претенцията възлиза общо на сумата 245.00
лв., но не е налице индивидуализация по какъв начин е формиран този общ размер,
при наличие на твърдения, за различни по вид направени разходи.
Задължение на заявителя е да индивидуализира
надлежно претенцията си по основание и размер, още повече, че в производството
по чл. 410 ГПК съдът не събира доказателства, нито може да прави изводи въз
основа на представени такива (така ТР № 4/18.06.2014
г., т.д. № 4/2013 г. на ВКС). След като закона
не изисква към заявлението да са представени доказателства за вземането, то
именно в заявлението, което очертава и предмета на спора, следва да е изложена надлежна
конкретизация на претенциите, както по основание, така и по размер, което в
случая не е сторено. Ако ответникът не е наясно, кои са фактите, които пораждат
вземането по заповедта за изпълнение, в т.ч. и размера на претенцията към него,
то той бива поставен в невъзможност да упражни адекватно правата си.
По изложените съображения се налага извода,
че депозираното изявление не отговаря на формалните изисквания на Закона,
поради което и в частта, предмет на въззивната частна жалба, подлежи на
отхвърляне.
Като е достигнал до идентичен краен извод, първостепенния
съд е постановил законосъобразен и правилен акт, който следва да бъде потвърден,
макар и по различни мотиви.
Мотивиран от изложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л
И :
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане №
38132/28.09.2018 г., постановено по ч.гр.д. № 14472/2018 г., по описа на ВРС,
LXVI с. в частта, с която е оставено без уважение искането на „АГЕНЦИЯ ЗА
КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „В. Левски“,
№ 114, ет. мецанин, представлявано от Т.Я.К.за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу МИГЛЕНА Н.Д., ЕГН **********, с местожителство ***,
за сумата 236.25 лв., за периода
12.08.2017 г. – 05.05.2018 г., представляваща неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за предоставяне на обезпечение и за сумата 245.00 лв., разходи и такси за
извънсъдебно събиране на просрочени задължения
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.