Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 18.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-А въззивен състав в открито съдебно заседание на двадесет и пети януари две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. съдия МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при секретаря Цветелина Добрева,
като разгледа докладваното от мл. съдия Стоянов в.гр.д. № 11700/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 14.06.2018 г. на „А.Д.Т.“ ЕООД чрез управителя Е.Д.срещу Решение № 407536 от 15.05.2018 г. по гр.д. № 23783/2015 г. на СРС, с което е признато за установено, че „А.Д.Т.“ ЕООД дължи на „М.и п.“ ЕООД следните суми:
- на основание чл. 258 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД - 18079,00 лв., представляваща възнаграждение по договор за изработка, обективиран във фактури с №№ 2517/21.12.2013 г., 2549/31.01.2014 г., 2572/28.02.2014 г., 2590/31.03.2014 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението по ч.гр.д. № 52669/2014 г. на СРС на 29.09.2014 г. до изплащане на сумата,
- на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД - 1147,19 лв. - обезщетение за забава за главницата за периода 01.12.2013 г. - 23.09.2014 г.
Твърди, че съдът не взел предвид възраженията на дружеството в първоинстанционното производство. Представените фактури не обосновават задължение за плащане и не съдържат подпис на упълномощено от дружеството лице. Счита, че е заплатил всички СМР с механизирана техника, но за остатъка от сумите по издадените от ищеца фактури не дължи плащане. Дружеството е извършило частично плащане в съответни размери по 3 от процесните фактури, но с това не е признало задължение за плащане на остатъците от сумите по представените фактури. Ищецът не е доказал изпълнение на твърдените работи, като процесните фактури са едностранно съставени от него документи без доказателствена сила относно отразеното в тях. Иска отмяна на обжалвания акт като неправилен.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от „М.и п.“ ЕООД, в който я оспорва като неоснователна.
Съдът, като прецени
събраните доказателства и доводите на страните, приема за установено следното
от фактическа и правна страна:
Обжалваното решение е изцяло валидно, а в обжалваната част допустимо (чл. 269 ГПК).
Предявени са искове по чл. 258 вр. чл. 266 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Производството пред районния съд е образувано по искова
молба, подадена в срока по чл. 415 ГПК от заявителя и ищец по делото. Постъпило
е възражение в срок от длъжника и ответник срещу издадената заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, с която е разпоредено длъжникът да заплати на
заявителя суми на основание и в размери, за които са предявени исковете.
С обжалваното решение е прието, че главницата, претендирана въз основа на 4 бр. фактури, е дължима, тъй като същите фактури отразяват възникнало задължение по договор за изработка. Фактурите са осчетоводени в ответното дружество, включени са в дневника за покупко-продажби по ДДС и по тях е ползван данъчен кредит, което представлява недвусмислено признание на задълженията по тях.
Отразяването на неподписана от възложителя фактура в счетоводството на ответника, включването й в съответния дневник по ДДС и ползването на данъчен кредит по нея представляват недвусмислено признание на задължението и доказват неговото съществуване, а осчетоводяването на фактурата представлява и признание за изпълнение на възложената работа (арг. от Решение № 185 от 14.04.2020 г. на ВКС по т. д. № 3224/2018 г., II т. о.; Решение № 178 от 13.10.2017 г. на ВКС по т. д. № 638/2017 г., II т. о.; Решение № 198 от 13.05.2016 г. на ВКС по т. д. № 2741/2014 г., I т. о.; Решение № 67 от 31.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 631/2014 г., II т. о.; Решение № 71 от 8.09.2014 г. на ВКС по т. д. № 1598/2013 г., II т. о.; Решение № 212 от 7.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 696/2012 г., I т. о.; Решение № 65 от 24.04.2012 г. на ВКС по т. д. № 333/2011 г., II т. о.; Решение № 211 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1120/2010 г., II т. о.; Решение № 23 от 7.02.2011 г. на ВКС по т. д. № 588/2010 г., II т. о.; Решение № 42 от 19.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 593/2009 г., II т. о.; Решение № 96 от 26.11.2009 г. на ВКС по т. д. № 380/2008 г., I т. о.; Решение № 46 от 27.03.2009 г. на ВКС по т. д. № 454/2008 г., II т. о.).
От неоспореното от страните заключение на съдебно счетоводна експертиза, което съдът възприема като компетентно и обективно изготвено, се установява, че процесните 4 бр. фактури са включени в дневниците за покупки и справките-декларации по ЗДДС в съответните данъчни периоди и по тях е упражнено право на приспадане на данъчен кредит. Поради това се приема, че ответникът изцяло е признал задълженията си по фактурите, като е приел и фактически извършените работи. Липсват доказателства за плащане на претендираната главница, поради което и съобразно гореизложените мотиви предявеният иск за нея е основателен.
Решението в частта по иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е правилно при липса на оплаквания в тази насока в жалбата.
С оглед на гореизложеното и при съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно.
По разноските
Въпреки изхода на делото и чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемият няма право на разноски за настоящото производство при липса на доказателства за тяхното извършване.
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 407536 от 15.05.2018 г. по гр.д. № 23783/2015г. на СРС.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.