Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
08.01.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на четвърти декември две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 17108 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 448226 от 11.07.2018г. по гр.д. № 54133/2017г. Софийски районен
съд, 153 състав осъдил А.П.А., ЕГН **********, да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******,
на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ сумата 448.95 лв., представляваща цена за
доставена топлинна енергия за имот в гр. София, ж.к. „******за периода от 01.05.2014г.
до 30.04.2016г., и сумата 20.68 лв. - за дялово разпределение за периода от
01.06.2014г. до 30.04.2016г., ведно със законната лихва, считано от 07.08.2017г.
до плащането, като отхвърлил иска за заплащане на цена за доставена топлинна
енергия за разликата над 448.95 лв. до пълния предявен размер 676.15 лв., както
и исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 135.95 лв.,
представляваща лихва за забавено плащане на цената за топлоенергия за периода
от 15.08.2014г. до 27.07.2017г., и 4.47 лв. - лихва за забавеното плащане на
таксата за дялово разпределение за същия период. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата 196.32 лв. - разноски по
делото съразмерно с уважената част от исковете. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА
ищецът е осъден да заплати на пълномощника на ответницата адвокатско
възнаграждение в размер на 131.72 лв., съразмерно с отхвърлената част от
исковете.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата А.П.А., която го
обжалва в осъдителните му части при твърдения решението да било невалидно,
недопустимо и неправилно. Излагат се неотносими за делото доводи за различен
предмет на искове по чл. 422 ГПК в сравнение с издадена преди това заповед за
изпълнение. Районният съд допуснал въпроси към СТЕ, които били неотносими за
спора. СТЕ била изготвена въз основа на непредставени по делото писмени
доказателства. Изцяло били игнорирани исканията на ответницата „в исковата
молба“. Изцяло бил игнориран принципа на действие на двутръбната система с
долно разпределение – посочен в отговора на исковата молба /такъв няма подаден
по делото/. Районният съд приел и приложил ОУ на ищеца в нарушение на правната
доктрина, цитирана с отговора на исковата молба /няма такъв/. Кредитирал
заключението на СТЕ, въпреки че в него се съдържали достатъчно данни, от които
било видно, че са нарушени основни закони на физиката. Излагат се съображения
във връзка с формулата за изчисляване на ТЕ от сградна инсталация в методиката
към Наредба № 16-334 за топлоснабдяването. Оспорва се пасивната
материалноправна легитимация на ответницата при твърдения, че разпоредбите на
чл. 153, ал. 1 и чл. 150, ал. 2 ЗЕ противоречат на правото на ЕС и са нищожни. Формата
на договора следвало да бъде писмена, а ОУ – приподписани от потребителя. Излагат
се и неотносими доводи във връзка с исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, които са
отхвърлени от районния съд и не са предмет на въззивна проверка. Неправилно
районният съд не приложил разпоредбите, според които по отношение на доставената
топлинна енергия до потребителя била приложима клаузата относно непоръчани
доставки. Във връзка с иска за главница за услугата дялово разпределение се
поддържа, че съгласно чл. 186 ЗЗД разходите за отчитане на показанията на
уредите за дялово разпределение трябвало да са за сметка на доставчика. Освен
това ищецът упражнявал чужди права пред съда – на „ПМУ инженеринг“ ООД, тъй
като съгласно чл. 149б ЗЕ сумите за
отчет се дължали на фирмата, извършваща дяловото разпределение. Излагат се и
доводи във връзка с преклудирани по силата на чл. 133 ГПК възражения, както и
се твърди неправилно определяне на реално потребената ТЕ и се правят изчисления
съгласно физични закони. Иска се отмяна на първоинстанционното решение в
атакуваните части и вместо това отхвърляне на предявените искове. Претендират
се разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор на жалбата в срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 03.12.2019г. оспорва жалбата и претендира
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави евентуално
възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от
въззивницата адвокатско възнаграждение.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
След частично прекратяване на производството по делото, първоинстанционният
съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове:
с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД
вр. чл. 150 ЗЕ за сумата 676.15 лв. – главница, представляваща ½ от
цената на доставена топлинна енергия в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к.
„******, аб. № 243021, за периода м. 05.2014г. - м. 04.2016г.;
с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 20.68 лв. – за дялово
разпределение на ТЕ за периода м. 06.2014г. – м. 04.2016г.;
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 135.95 лв., представляваща
лихва за забава в плащането на главницата за топлинна енергия за периода 15.08.2014г.
- 27.07.2017г., и
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 4.47 лв. – лихва за забава в
плащането на сумите за дялово разпределение за същия период.
Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на подаване на исковата
молба до окончателното плащане.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата не е депозирала отговор на исковата
молба. В проведеното първо открито съдебно заседание същата е оспорила
предявените искове при твърдения, че исковата молба е нередовна. Признава, че е
ползвала топла вода в имота съгласно показанията на индивидуалния водомер, но
не била съгласна със специфичен разход, по-висок от физическия закон. Не
признавала и цената на ТЕ, тъй като била едностранно определена от продавача,
не била давала съгласие за тази пределна цена, определяна от КЕВР.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо - в атакуваните части. Въззивният
съд намира, че при постановяване на решението в обжалваните части не е
допуснато нарушение на императивни материалноравни норми, а с оглед релевираните в жалбата непреклудирани
доводи е правилно по следните съображения:
Неоснователни са доводите в жалбата във връзка с
наличието на валидно договорно правоотношение между страните по доставка на
топлинна енергия за битови нужди при общи условия.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от КЕВР, в които се определят правата и задълженията на
топлопреносното предприятие и на клиентите; редът за измерване, отчитане,
разпределение и заплащане на количеството топлинна енергия; отговорността при
неизпълнение на задълженията; условията и редът за включване, прекъсване и
прекратяване на топлоснабдяването; редът за осигуряване на достъп до
отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други контролни
приспособления и пр. Според изричната разпоредба на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, Общите
условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от клиентите. Според ал. 3 на чл. 150 ЗЕ, в срок до 30
дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с
тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в
което да предложат специални условия. Предложените от клиентите и приети от
топлопреносните предприятия специални условия се отразяват в писмени
допълнителни споразумения.
Противно на поддържаното от въззивницата, тези разпоредби
не противоречат на общностното право. Според задължителните разяснения, дадени
с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия.
В този смисъл е и приетото в мотивите на решението от
09.12.2019г. по съединени дела С-708/17 и С-725/17 на СЕС, с които, след преценка
на нормите на чл. 133, ал. 2, чл. 153, ал. 1 и ал. 6 ЗЕ е прието, че доставката
на отопление в сграда — етажна собственост е резултат от писмено искане,
направено за сметка на всички етажни собственици в съответствие с предвидените
в националното право особени правила за етажната собственост.
За неоснователни съдът намира и доводите за противоречие
на разпоредбата на чл. 150, ал. 2 ЗЕ на общностното право, доколкото с ал. 3 на
чл. 150 ЗЕ е предвидено право на клиентите, които не са съгласни с общите условия,
да предложат специални условия в посочения в разпоредбата срок от влизане в
сила на ОУ.
В случая не е било спорно и по делото се установява, че
сградата, в която се намира процесният имот, е присъединена към топлопреносната
мрежа. От приетия и неоспорен нотариален акт № 115/1993г. се установява, че ответницата
е собственик на ½ идеална част от имота. Относимите към процесния период
Общи условия на ищеца от 2014г. са публикувани във вестник „24 часа”, в брой от 10.02.2014г., и
същите са влезли в сила с изтичане на 30 дни от публикацията. Ответницата не
твърди и не установява да е подала заявление по реда и в срока по чл. 150, ал.
3 ЗЕ, с което да е предложила специални условия, нито да е сключено
допълнително писмено споразумение между нея и ищеца, поради което същата е
обвързана от влезлите в сила ОУ на договора. Поради това
ответницата, в качеството й на съсобственик на топлоснабдения имот, е клиент на
топлинна енергия за битови нужди и дължи 1/2 от цената на доставената в имота
ТЕ.
Неоснователен е и доводът в жалбата за наличие на
принудителна (непоискана) доставка по смисъла на чл. 62 ЗЗП. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/25.05.2017г. по
тълк.д. № 2/2016г. на ОСГК на ВКС, за отношенията, възникващи при доставяне на
топлинна енергия за битови нужди в сграда - етажна собственост, се прилагат
разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата
на чл. 62 във връзка с § 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите.
Непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя характеризиращата
договора престация на потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно
поради това законът постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно
отопление не поражда за потребителя задължение за плащане (чл. 62, ал. 2 ЗЗП). Законодателното решение не е в
колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към този
момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ (в редакция след измененията ДВ бр.
30/2006 г.) изисква решение на общото събрание на етажните собственици за
присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Поради това не може да
става въпрос за приложението на § 1 ДР ЗЗП – двата закона (ЗЕ и ЗЗП) не си противоречат. Съгласието за доставката и
нежеланието за преустановяването й по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява „искане” на услугата по смисъла
на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, поради което между двата закона
не съществува противоречие. В този смисъл са и мотивите на цитираното по-горе
решение от 09.12.2019г. по съединени дела С-708/17 и С-725/17 на СЕС.
Въззивният съд намира за неоснователни и доводите в
жалбата във връзка с отчитането на доставената в имота топлинна енергия и
установяването на нейното количество.
Съгласно
ЗЕ в относимата му за спора редакция, разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение –
чл. 139, ал. 1 ЗЕ. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран
в чл. 139 - чл. 145 ЗЕ и в подзаконовите актове по прилагането му. Общото консумирано
количество топлинна енергия в сграда - етажна собственост, присъединена към
една абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, се разпределя на
ТЕ за горещо водоснабдяване и ТЕ за отопление, а ТЕ за отопление от своя страна
– на ТЕ за отопление на имот, ТЕ, отдадена от сградна инсталация и ТЕ от
отоплителните тела в общите части на сградата. Според чл. 143, ал. 3 ЗЕ,
ТЕ, отдадена от сградна инсталация се разпределя между всички клиенти
пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти по проект. Съгласно легалната
дефиниция в § 1, т. 38 ЗЕ, „отопляем обем на имот” включва обема на всички
собствени и/или ползвани от абоната помещения и съответните припадащи се части
от общите части на сградата, предвидени за отопление по проект.
Неоснователни са доводите в жалбата за недължимост на
суми за ТЕ от сградна инсталация. Съгласно разясненията, дадени с цитираното Тълкувателно
решение № 2/25.05.2017г. по тълк.д. № 2/2016г. на ОСГК на ВКС, законодателят
регламентира доставката на топлинна енергия в сгради под режим на етажна
собственост като услуга, която се ползва от самата етажна собственост. Макар
последната да не е персонифицирана, за отношенията в енергетиката законодателят
я разглежда като колективен субект, явяващ се самостоятелен потребител на
услугата „доставка на централно отопление“. Законодателното решение е обяснимо
с оглед особеностите на етажната собственост и невъзможността в заварените
сгради централното отопление да бъде доставяно по друг начин, освен чрез
представляващата обща част на сградата отоплителна инсталация. Както е
посочено в решение на Конституционния съд № 5/22.04.2010г. по к.д. № 15/2009г.,
топлоснабдяването на сградите под режим на етажна собственост неизбежно се
извършва чрез инсталация, която се явява обща част на сградата.
Предназначението на сградната инсталация е да отоплява
вътрешната част на сградата - етажна собственост, и чрез топлопроводите й
топлинната енергия да достига до индивидуалните имоти на потребителите. Общите
части не могат да бъдат отделени от сградата по начин да задоволяват нуждите
само на някои собственици и титуляри на вещни права. Потребителите на топлинна енергия в такава сграда могат да имат различни
интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът,
който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на
конфликти между етажните собственици, е „решава мнозинството“. Затова при
доставката на централно отопление в сградите под режим на етажна собственост
искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик (той не би
могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като
обща част), а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да
вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребител на
услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни
обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му централно
отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената
от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите
части енергия при доставката на централно отопление в сградата – чл. 153, ал. 6
ЗЕ.
В тази връзка вече
е налице и тълкуване от СЕС с цитираното по-горе решение от 09.12.2019г. по
съединени дела С-708/17 и С-725/17 на СЕС, съгласно т. 1 от което член 27 от
Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011
година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на
Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна
на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни
търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и
изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и
2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004
на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски
практики“), трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба,
която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост,
присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в
разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната
инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и
не го използват в своя апартамент – т.е. нормата на чл. 150, ал. 6 ЗЕ не е в
нарушение на общностното право; Съгласно т. 2 от същото решение, член 13,
параграф 2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5
април 2006 година относно ефективността при крайното потребление на енергия и
осъществяване на енергийни услуги и за отмяна на Директива 93/76/ЕИО на Съвета
и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на
Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, за изменение
на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и
2006/32/ЕО, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна
уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките
за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на
апартамент в сградата пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.
В случая от приетото в първоинстанционното производство
заключение на СТЕ, се установява: Общият
топломер в АС е преминавал през изискваните от ЗИ метрологични проверки със
заключение „съответства“. Вещото лице е посочило отчетените ежемесечно по
електронен път данни в приложена справка към заключението. От отчетеното
количество ищецът е приспадал технологичните разходи, последните правилно
изчислени по формулата в методиката към Наредба № 16-334
и съобразно техническите характеристики на абонатната станция, като вещото лице е извършило проверка при която е установило, че същите са
отчислявани в съответствие с предвиденото в нормативната уредба.
В процесния период в апартамент № 50 не е имало монтирани
отоплителни тела и съответно - уреди за дялово разпределение. Суми за ТЕ за
отопление на имот не са начислявани, такива са начислявани за ТЕ, отдадена от
сградна инсталация, която е правилно изчислявана въз основа на отопляемия обем
на имота по проект от 216 куб. м, и ТЕ за БГВ – въз основа на реален отчет на 2
бр. водомери за топла вода в имота. Съгласно заключението на СТЕ, дяловото
разпределение е извършвано от ФДР в съответствие с действалата в периода
нормативна уредба. Общо дължимата за имота сума за ТЕ след извършените
изравнявания е в размер на 897.89 лв., от които ответницата, съразмерно с дела
си в собствеността, дължи ½ или 448.95 лв., както правилно е приел и
районният съд.
При изготвяне на заключението вещото лице е взело предвид
както предоставените му документи за извършените метрологични проверки на общия
топломер, така и справката за показанията на общия топломер, документите за отчет
и дяловите разпределения. При установеното количество ТЕ, доставено в
процесната сграда - етажна собственост, измерена с годно СТИ, извършвания реален
отчет и заключението на експерта, че дяловото разпределение е извършено в
съответствие с нормативната уредба, ищецът е доказал количеството на доставената
в имота на ответницата ТЕ, стойността на която се определя съобразно установените
от КЕВР цени. Ответницата е оспорила заключението, но не е ангажирала
доказателства във връзка с оспорването, вкл. във връзка с твърдените от нея
нарушения на „законите на земята“. Предвид ясната разпоредба на чл. 195 АПК,
неотносима за спора, касаещ периода м. 05.2014г. – м. 04.2016г., е отмяната с
решение № 4777/13.04.2018г. на ВАС по адм.д. № 1372/2016г. на формулата, приета
в т. 6.1.1 от Методиката за дялово разпределение на топлинната енергия в сгради
– етажна собственост в редакцията й, приета с Наредбата за изменение и
допълнение на Наредба № 16-334 от 2007г. за топлоснабдяването, обн. ДВ бр. 94
от 2013г., представляваща Приложение към чл. 61, ал. 1 от Наредба №
16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването. Не е налице и твърдяната
неравноправна клауза в потребителски договор, доколкото не се твърди ищецът да
е определял цени на ТЕ над определените от КЕВР пределни такива.
Доводите в жалбата във връзка с иска за суми за дялово
разпределение също са неоснователни. Противно на твърдяното в жалбата, чл. 186 ЗЗД предвижда като правило, че разноските по договор за продажба са за сметка
на купувача. Както е посочил и районният съд, съгласно клаузите на чл. 36 от ОУ
от 2014г. и чл. 10 от Общите условия на договорите между „Т.С.“ ЕАД и търговец
за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия между
потребители в сграда – етажна собственост, сумите за дялово разпределение се
заплащат от потребителите на продавача, който от своя страна заплаща цената на
услугите на дружествата за дялово разпределение. Поради това не е налице
твърдяното упражняване на чужди права от
ищеца, а с оглед установения от СТЕ и приложената неоспорена справка размер на
сумите за дялово разпределение от 41.37 лв., ответницата дължи ½ от тази
сума, или 20.68 лв., както е приел и районният съд.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваните части. Това
обосновава и извод за присъждане на в посочените от СРС размери, определени
съобразно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.
При този изход, разноски за въззивното производство се
следват на въззиваемия, който е заявил претенция за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК (ред. ДВ бр.
8/24.01.2017г.) вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр.
чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ (обн. ДВ бр.
5/17.01.2006г.), съобразявайки че освен подаването на молбата от 03.12.2019г.
упълномощеният от въззиваемия юрисконсулт не е извършвал никакви процесуални
действия – не е подал отговор на въззивната жалба, не се е явил в проведеното
едно открито съдебно заседание, въззивният съд определя размер на
възнаграждението от 20 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 448226 от 11.07.2018г., постановено по гр.д. № 54133/2017г. на Софийски
районен съд, 153 състав в обжалваните осъдителни части.
ОСЪЖДА А.П.А., ЕГН **********,***, да
заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 78 ГПК сумата 20.00 лв. (двадесет лева),
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
В необжалваните части решението по гр.д. № 54133/2017г. на Софийски районен
съд, 153 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.