Р Е
Ш Е Н
И Е
№…………./………12.2016
г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично съдебно заседание проведено на тридесети ноември две
хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНА МАРКОВА
ТОНИ КРЪСТЕВ
при участието на секретаря К.М.,
като разгледа докладваното от съдия Тони Кръстев,
в.т.д. № 1479/2016
г., по описа на ВОС, ТО,
за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД, ЕИК *********, гр. София, против решение № 859/08.03.2016
г., постановено по гр.д. 6798/2015 г. по описа на PC – Варна, в частта, с която
„Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД, е осъдено да заплати на Г.П.Г. и А.П.Г.
сумата от 11949.07 швейцарски франка, представляваща платена в периода от
01.05.2011 г. до 12.01.2015 г. при начална липса на основание лихва, изчислена
като разлика между действително платените лихви и размера на лихвите, дължими
по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 43643-597/02.10.2008 г.,
ако не е увеличаван размера на БЛП, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на исковата молба – 11.06.2015 г. до окончателно
изплащане на задължението, на осн. чл.
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Оплакванията на въззивника са за недопустимост и неправилност
на решението поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа липса на пасивна
процесуална легитимация, тъй като плащанията са извършвани в полза на „Юробанк България“ АД и договорът за кредит е сключен с
банката. Излага, че взаимоотношенията между „Юробанк
България“ АД и „Бългериън Ритейл
Сървисиз“ АД във връзка със сключения между тях
договор за цесия са неотносими и не променят отношенията между банката и
кредитополучателите. Счита за недопустимо претенция с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, основаваща се на
нищожност на договорни клаузи, да се разглежда преди прогласяване на
нищожността на съответните договорни клаузи по съдебен ред по арг. от чл. 34 от ЗЗД. Не е обсъдено своевременно направено възражение за изтекла погасителна
давност. Поддържа, че за предявения иск е приложима кратката тригодишна
погасителна давност, тъй като се касае за платени лихви. Неправилно е приложен
материалният закон като е прието, че чл.3, ал.1, чл.3, т.5 и чл.6, т.3 от
договора за кредит са нищожни на основание чл. 143, т.10 и т. 12 от ЗЗП.
Неправилно е прието, че процесните клаузи не са индивидуално уговорени. Оспорва
изводите на съда относно методологията за формиране на БЛП. Поддържа неотносимост на цитираната съдебна практика на ЕС и на ВКС.
Неправилно не е взето предвид правилото на чл. 20а от ЗЗД, което следва да се
приложи в процесните отношения. Не е налице неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. Волята на страните е дължимата лихва
да се формира от два компонента – един променлив и един константен и по този
начин лихвата е ясно и категорично определена като причините и начина на
формиране на променливата величина са неотносими към спора. Спазени са
изискванията на чл. 58, ал. 1, т. 2 от ЗКИ при сключване на договора. Не е
налице нито една от хипотезите на чл. 143 от ЗЗП. Базовият лихвен процент се
определя от банката по конкретна методология, която включва няколко променливи
обективни компонента, чиито стойности не могат да се определят едностранно от
банката. По тази причина БЛП не подлежи на индивидуално договаряне и е еднакъв
за всички клиенти на банката. Не са налице предпоставките за прилагане на чл.
143, т. 10 от ЗЗП, тъй като основанието за промяна на лихвите по анюитетните
месечни вноски е предвидено в договора. Приложение следва да намери чл. 144, ал. 1, т. 1 от ЗЗП. Методологията за промяна на БЛП е свободно
достъпна във всеки офис на банката и е публикувана на интернет страницата на
банката и всеки има достъп до нея. Не е налице неравноправност и по смисъла на
чл. 143, т. 12 от ЗЗП. Кредитополучателят е свободен във всеки момент да се
откаже от договора като върне предсрочно цялата сума на получения кредит въз
основа на писмена молба до банката и след изпълнение на условията по чл. 8 и
чл. 9 от договора. При сключване на договора ищците не са направили възражения
по договорните клаузи. Променливата лихва е допустима по силата на чл. 58 от
ЗКИ. Процесните договорни клаузи възстановяват справедливо икономическо
равновесие между страните, отчитайки дългосрочния характер на договора.
Процесният договор за банков кредит попада под изключението на чл. 144, ал. 3,
т. 1 от ЗЗП. Не е налице промяна на договорените условия по кредитното
правоотношение, тъй като страните са се съгласили размерът на дължимата лихва
да бъде обвързан с една променлива величина – БЛП. Неоснователна е претенцията
за присъждане на законна лихва. По същество иска отмяна на решението в
обжалваната част, отхвърляне на исковете и присъждане на разноски.
Въззиваемите Г.П.Г. и А.П.Г. са подали писмен отговор, с
който оспорват въззивната жалба. Излагат доводи за допустимост и правилност на
първоинстанционното решение, молят същото да бъде потвърдено с присъждане на
разноски за въззивното производство.
В съдебно заседание въззивникът не се представлява,
представя писмено становище. Въззиваемите чрез процесуалния си представител молят
за отхвърляне на жалбата и присъждане на разноски.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от активно
легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално
допустима.
За валидността на обжалваното решение, както и за неговата
допустимост в обжалваната част, въззивният съд следи служебно.
Атакуваният съдебен акт не страда от пороци водещи до нищожност.
Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба за
недопустимост на съдебния акт поради предявяване на кондикционния
иск преди прогласяване по съдебен ред на нищожност на договорните клаузи,
послужили като формално основание за имущественото разместване. Когато съдът е
сезиран със спор, отнасящ се до последиците от недействителност на търговска
сделка, въпросът за действителността на сделката има преюдициално значение и
следва да се разгледа от съда без да е необходимо същият да е предмет на отделен
иск. Няма пречка страната, която има интерес от това да предяви такъв иск, но
предявяването и разглеждането му не са процесуални предпоставки за произнасяне
по иска за връщане на даденото по сделката.
Оплакването за недопустимост поради липса на пасивна
процесуална легитимация на ответника също е неоснователно. Процесуалната
легитимация на страните се определя от въведените с исковата молба твърдения. Ищците
твърдят, че ответникът е получил от тях нещо без основание и е посочил начина,
по който това е станало, а именно чрез превеждане на дължимите по договора за
кредит суми на първоначалния кредитор, който от своя страна ги е превеждал на
новия кредитор, на когото вземанията са били прехвърлени с договор за цесия от 14.11.2008 г., т.е. преди
процесния период. Така изложеното основание на иска сочи наличие на пасивна
процесуална легитимация в лицето на ищеца, който е получил претендираните суми.
Доколкото обжалваното решение е произнесено при наличие на
изискващите се процесуални предпоставки и не са налице процесуални пречки, същото
е допустимо.
По отношение на
правилността на атакуваното решение настоящата въззивна инстанция се произнася
по приложението на императивни правни норми и в границите на въведените с
жалбата оплаквания. Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели на въззивното производство,
очертани в жалбата и отговора, и след съвкупен анализ на събраните по делото
доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна,
следното:
Пред ВРС е предявен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1
от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищците сумата от 12583.62
швейцарски франка, представляваща платена в периода от 01.05.2011 г. до 12.01.2015 г. при начална липса на основание
лихва, изчислена като разликата между действително платените лихви и размера на
лихвите, дължими по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL
43643-597/ 02.10.2008г., ако не е увеличаван размера на БЛП, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба
– 11.06.2015г. до окончателно изплащане на задължението.
Ищците твърдят, че на 02.10.2008 г. са сключили договор за
кредит за покупка на недвижим имот № HL 43643-597 с „Юробанк
България“ АД. След сключване на договора, кредиторът едностранно увеличил договорения
лихвен процент. Вземането по договора за кредит било прехвърлено от „Юробанк и Еф Джи България“ АД на ответното дружество с договор
за цесия. Ищците твърдят, че клаузите в договора за кредит позволяващи
едностранно изменение на лихвения процент, са неравноправни, поради което са и нищожни
на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Тъй като част от начислените по договора за
кредит лихви били получени в резултат от едностранно увеличение на лихвения
процент, извършено на основание неравноправни, съответно, нищожни договорни клаузи, претендираните суми
били недължимо платени на ответника. Искането е ответникът да бъде осъден да
заплати на ищците платените над първоначално уговорения размер лихви за
процесния период като получени при начална липса на основание.
В подаден в срок писмен отговор ответникът оспорва
предявения иск като недопустим, а в условията на евентуалност и като
неоснователен. Недопустимостта на претенцията обосновава с твърдението, че за
да се претендира връщане на получено въз основа на нищожни клаузи, то тези
клаузи следва да бъдат признати за нищожни с влязло в сила съдебно решение. Твърди
се също липса на пасивна процесуална легитимация. Въведено е възражение за
изтекла тригодишна погасителна давност по отношение на процесните суми, тъй като
същите били лихви. По основателността на иска се твърди, че посочените в
исковата молба клаузи от договора за кредит не са неравноправни по смисъла на
ЗЗП, съответно не са и нищожни. Възразява, че не е налице неравноправност и по
смисъла на чл. 143, т.т. 3, 10 и 12 от ЗЗП. Позовава се на индивидуално
договаряне на спорните клаузи, приложение на изключенията по чл.144 от ЗЗП Поискано е прекратяване на производството по делото, като
образувано по недопустим иск, а в условията на евентуалност исковата претенция
да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана.
В първото по делото заседание докладът на съда е допълнен с
изричното твърдение на ищците, че клаузите от договора за кредит, за които се
твърди в исковата молба че са неравноправни, не са били индивидуално уговорени,
като съдът е разпределил доказателствената тежест указвайки на ответника, че той
следва да докаже извършено индивидуално договаряне.
Не се спори между страните, че по
силата на сключен между ищците и „Юробанк и Еф Джи
България“ АД договор за кредит за
покупка на недвижим имот HL 43643-597/02.10.2008г. банката е предоставила на
ищците кредит в размер на равностойността в швейцарски франкове на 77 000
евро, по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на Юробанк
и Еф Джи България АД в деня на усвояване на кредита. Съгласно договора за
кредит ищците дължат на банката възнаградителна годишна лихва, в размер на
сбора на Базовия лихвен процент /БЛП/ на „Юробанк и
Еф Джи България“ АД, валиден за съответния период на начисляване на лихвата,
плюс договорна надбавка в размер на 1 пункт като БЛП не подлежи на договаряне и
промените в него стават незабавно задължителни за страните. Кредитът е усвоен
от ищците на 10.10.2008 г. чрез заверка
на банковата сметка на ищеца Г.П.Г.. За обезпечаване на задълженията по
договора в полза на банката е учредена договорна ипотека върху придобития с
отпуснатия кредит недвижим имот. С договор за цесия от 14.11.2008 г. „Юробанк и Еф Джи България“ АД е прехвърлило на ответното дружество „Бългериън ритейл сървисиз“ АД всички свои вземания по договори за жилищни и
потребителски кредити, които са обезпечени с ипотека, сред които е и вземането
по посочения договор за кредит. В т. 8 от договора е уговорено, че ако след
датата на прехвърляне цедентът получи плащане по прехвърлените кредити, от
който и да е от длъжниците по прехвърлените вземания, то същият е длъжен да
преведе на цесионера получената сума по посочена от ответното дружество сметка.
В чл. 28, ал. 1 от договора изрично е предвидено правото на банката да
прехвърли вземането си на ответника по делото „Бългериън
ритейл сървисиз“ АД, а в
ал. 2 е посочено,че след цедиране на вземанията
кредитополучателите са длъжни да погасяват задълженията си по договора за
кредит чрез превеждане на дължимите суми по сметка в банката, която от своя
страна се задължава да превежда същите по сметка на цесионера.
От събраните писмени доказателства
се установява, че БЛП е бил в размер на
5% към датата на усвояване на кредита, на 17.10.2008 г. БЛП е увеличен на 7.20
% и на 03.11.2012 г. е намален на 6.95%. Видно от представената от ответника методология
БЛП се определя като сбор от трансферна цена на ресурса и буферна надбавка. Трансферната
цена на ресурса се формира от разходите, които банката прави при привличане на
паричен ресурс, в това число: пазарните (бенчмаркови)
лихвени мерители – Софибор,
Юрибор, Либор, рисковата
премия, приложима за Банката при привличане на ресурс и директните нелихвени
разходи на Банката по привличания паричен ресурс – минимални задължителни резерв,
фонд за гарантиране на влоговете в банките и др.
От заключението на назначената от
първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от
страните по делото, което съдът кредитира като пълно, обективно и компетентно
дадено, се установява, че в резултат на увеличенията в БЛП за периода от
10.05.2010 г. до 12.01.2015 г. ищците са заплатили 11949.07 шв.
франка (в заключението л. 125 ВРС е посочено лева, но в.л. в съдебно заседание коригира
в шв.фр. – л. 185 ВРС) в
повече от колкото биха заплатили, ако не е променян БЛП. Към датата на
сключване на процесния договор за кредит тримесечния индекс LIBOR е имал
стойност в размер на 5,31750, при първата промяна на БЛП стойността на
тримесечния LIBOR е нараснала с 0,049 пункта до стойност 5,36625, като банката е
повишила БЛП в швейцарски франкове с 220 базисни пункта – от 5 на 7,2 %. Към
датата на втората промяна на БЛП в швейцарски франкове /10.09.2012г./
тримесечния индекс LIBOR e намалял с 5,20625 пункта до стойност 0,16000, като
банката е намалила БЛП в швейцарски франкове от 7,2% до 6,95% или с 25 базисни
пункта. Вещото лице посочва, че може да се направи извод, че промените в БЛП
следват посоката на тримесечния индекс LIBOR, но в какъв размер се вземат при
определянето на БЛП не става ясно от предоставените данни. БЛП се състои от
компоненти, които могат да се разделят на обективни, чиято стойност не зависи
от волята на банката и други, чийто размер се определя от банката и за които не
е предоставена информация как е определена рисковата премия, от какво се влияе
и как се определят нелихвените разходи при промени в пазарните условия. Вещо
лице посочва в с.з., че са му предоставени разяснения и данни, но не му е
предоставена формула или алгоритъм за изчисляване на БЛП. Установено е, че
вноските за погасяване на кредита са правени от Г.П.Г. и А.П.Г. по сметка в „Юробанк и Еф Джи България“ АД, след което средствата са
прехвърляни от банката на цесионера „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД на основание
„прехвърляне на средства за продаден кредит“ – л. 131 ВРС, което съответства на
уговореното в чл. 28, ал. 2 от договора за кредит и води до извод за
неоснователност на възражението за липса на пасивна, в т.ч. материалноправна,
легитимация на ответника, доколкото банката е действала като негов довереник и
е получавала превежданите от кредитополучателите суми за сметка на доверителя
си – „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД в качеството му на цесионер.
За доказване начина по който е извършено
договарянето на условията по кредита ВРС е допуснал гласни доказателствени
средства чрез разпит на свидетеля Николай Илиев Тодоров. Свидетелят заявява, че
посетил банката заедно с ищеца Г.Г., когато последният подписал договора за
кредит. Посочва, че ищецът му споделил, че е искал да вземе договора за кредит
за да се консултира с адвокат преди подписването му, но не му е било дадено
копие.
Спорът
пред настоящата инстанция се свежда до прилагането на материалния закон досежно
действителността на уговорките обективирани в чл. 3, ал. 1, чл.
3, ал. 5 и чл. 6, ал.3 от договора за кредит, вземанията по който са цедирани на ответника, и приложимата за претендираното
вземане погасителна давност.
Осъдителната
претенция е основана на твърдението за нищожност на посочените клаузи. В случай, че се установи такава, то нито банката,
нито цесионерът са имали право едностранно да
увеличават лихвата по договора и при съблюдаване на правилото на чл. 20а, ал. 2
от ЗЗД, заплащането от кредитополучателите на лихви, в частта надвишаваща
първоначално уговорения размер, се явява лишено от основание, поради което
полученото от цесионера следва да се върне.
Процесният договор
за кредит за покупка на недвижим имот HL 43643-597/ 02.10.2008г., попада в
предметния обхват на ЗЗП. Въззиваемите са потребители по смисъла на § 13, т. 1 ДР
от ЗЗП, а банката е търговец по смисъла на § 13, т. 2 ДР
от ЗЗП.
Въведеното от
ищците основание за нищожност на процесните уговорки е предвидено в чл. 146,
ал. 1 от Закона за защита на потребителите, съгласно който неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно,
на установяване подлежи първо дали оспорените клаузи са индивидуално уговорена.
При положителен отговор на този въпрос е без значение дали клаузата е
неравноправна или не.
Тежестта за
доказване, че клаузата е индивидуално уговорена се носи от търговеца, в случая
ответника – чл. 146, ал. 4 от ЗЗП. Спорните клаузи са част от предварително
изготвен от банката договор за кредит, което се потвърждава от показанията на
разпитания свидетел. Ищците изрично твърдят, че клаузите не са били предмет на
индивидуално договаряне. От показанията на свидетеля не може да се установи
наличие на индивидуално договаряне на клаузите от договора за кредит, даващи
право на банката да изменя едностранно лихвения процент. По делото не са
ангажирани други доказателства от ответника, че същите са индивидуално
уговорени, следователно следва да се извърши преценка за тяхната
неравноправност.
В чл. 3, ал.1
от договора за кредит е уговорено, че ищците дължат на банката възнаградителна
годишна лихва, в размер на сбора на Базовия лихвен процент на „Юробанк и Еф Джи България“ АД /БЛП/, валиден за съответния
период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка в размер на 1 пункт. В
чл. 3, ал.5 от договора е посочено, че БЛП не подлежи на договаряне и промените
в него стават незабавно задължителни за страните, а в чл. 6, ал. 3 е
предвидено, че в случай,че банката промени едностранно БЛП, размерът на
погасителните вноски се променя автоматично в съответствие с промяната, за
което кредитополучателите с подписването на договора дават своето неотменимо и
безусловно съгласие.
Не е посочено
на какво основание банката ще променя БЛП. Не е посочено, че е необходимо да е
налице основателна причина за промяната. Не са посочени и обективни критерии
като пазарни индекси, котировки, курсове и пр., които ще водят до определена
или определяема промяна, в т.ч. увеличение на размера на БЛП. Не се установи
използваната от банката методология за промяна на БЛП да е предоставяна на ищците
при сключване на договора
за кредит. От представените
от ответника методологията на банката, според която са извършвани промените в
БЛП и извлечение от протоколи от заседания на Комитета по управление на
активите и пасивите на „Юробанк и Еф Джи България“ АД
също не става ясно по каква методология или алгоритъм се изменя БЛП. Посочено
е, че БЛП ще се формира като сума от трансферната цена на ресурса в съответната валута и
лихвената премия, прилагана за най-кредитоспособните клиенти в съответното
бизнес направление (л. 83 ВРС), но не е посочено, кои обективни лихвени
проценти,
индекси и пр. ще влияят
на БЛП и по какъв начин. Това
създава възможност банката да определя изцяло по своя преценка по какъв начин да
изчисли базовия си лихвен процент и така едностранно да определи съдържанието
на договора. Обясненията, дадени от ответника относно факторите, които
влияят на решението на банката за конкретния размер на БЛП са ирелевантни,
защото такива обяснения, а още по-малко конкретна методология или алгоритъм
липсват в договора за кредит, а действителността на договора се преценява към
момента на сключването му.
Правото на информация
за цената на услугите е основно право на потребителя /чл.1 ЗЗП/, респ.
задължение на добросъвестния търговец е да даде на потребителя информацията,
позволяваща му да направи своя избор /чл.4 ЗЗП/. Законово задължение на
банката, произтичащо и от текста на чл. 147, ал. 1 ЗЗП, е да посочи като част
от съдържанието на договора ясни и разбираеми критерии, при които цената на
заетите парични средства може да бъде променена. То е гаранция за възможността
кредитополучателят да предвиди както точните промени, които търговецът би могъл
да внесе в първоначално уговорения размер на лихвата, така и да има
предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна вноска (Решение
№ 205/07.11.2016 г. по т.д. № 154/2016г. на ВКС, ТК, І т.о.).
Процесните клаузи не съдържат
достатъчно ясна и разбираема за потребителя информация за условията и начина на
изменение на размера на лихвения процент по договора за кредит. Същите
съдържат неравноправни уговорки по смисъла на чл. 143, т.т. 10 и 12 от ЗЗП, тъй като дават
възможност на банката да увеличи
едностранно лихвата, което е във вреда
на потребителя, създават неравновесие в правата и задълженията на страните като
поставят задължението на потребителя в зависимост от определянето
на съдържанието на едно понятие
само от банката
и противоречат на принципа на добросъвестност,
защото дават възможност за произвол
като въвеждат понятието БЛБ, без да го дефинират, което поставя в по-благоприятно
положение страната, предложила договорните клаузи.
Тъй като
спорните клаузи не са индивидуално договорени, същите са нищожни, освен ако се
установи наличие на някое от изключенията,
визирани в чл. 144, ал. 3, т. 1, вр. 143, т. 10 и т. 12 от ЗЗП или в чл.
144, ал. 2, т. 1, вр. 143, т. 10 от ЗЗП.
На първо място
следва да се отбележи, че изключенията по чл. 144, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 1 от
ЗЗП са въведени при презюмирана от закона
добросъвестност на търговеца, т.е. недобросъвестното му поведение прави
неприложими специалните отклонения от генералната дефиниция за
неравнопоставеност, а както се посочи по-горе спорните клаузи дават възможност
за произвол като въвеждат понятието
БЛБ, без да го дефинират, без да информират потребителя за
неговото съдържание, с което поставят търговеца в по-благоприятно положение пред потребителя. Следователно не може да се
приеме, че търговецът е действал добросъвестно.
По въпроса за
приложното поле на чл. 144, ал. 3, т. 1, вр. 143, т. 10 и т. 12 от ЗЗП е налице
и задължителна практика по чл. 290 от ГПК, обективирана в Решение №
424/2.12.2015 по гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС, ІV г.о. Разгледаният от ВКС материалноправен въпрос
касае прилагане на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП към клаузи, предвиждащи
увеличаване на лихвата – чл. 143, т. 12 ЗЗП, или промяна в условията на
договора – чл. 143, т. 10 ЗЗП. Съгласно изложеното в мотивите на посоченото
решение, както и в Решение № 77/22.04.2015 г. по гр.д. № 4452/2014 г. на ВКС,
ІІІ г.о., изключението по цитирания законов текст е приложимо само когато
съответната клауза предвижда промяната да не е в зависимост от волята на
кредитора. Така например, хипотезата на чл. 144, ал. 3, т. 1, вр. 143, т. 10 и
т. 12 от ЗЗП е приложима в случаите, когато лихвеният процент е уговорен като
сбор от лихвен процент на финансовия пазар като LIBOR, Euribor, Sofibor, ОЛП и пр. и
определена фиксирана надбавка. Възможно е промяната да не настъпва автоматично,
например да се извършва от банката веднъж месечно или два пъти в годината, но
във всички случаи тя трябва да е определена като математически алгоритъм в
самия договор и да е ясно каква промяна в кой обективен фактор на пазара, до
каква промяна в лихвата ще доведе.
В случая
атакуваните клаузи от договора за кредит не предвиждат автоматична промяна на
лихвата, която да се дължи на външни причини и да не зависи от волята на
кредитора. Предвидено е изменението на лихвения процент да се извършва
посредством промяна на един от двата компонента, от които е съставен, а именно
т.нар. „базов лихвен процент“ (БЛП). Тази промяна се извършва по усмотрение на банката, след
нейна субективна преценка на фактори, които самата банка е избрала за
релевантни и е определила тяхното относително тегло, а кредитополучателите
трябва единствено да приемат промяната „безусловно и неотменимо“. Кои са тези
фактори и по каква методология банката взема предвид тяхното влияние, не е
уговорено в договора за кредит.
За да не е
нищожна клаузата в хипотезата на чл.
143, т. 10 от ЗЗП, когато касае лихва по договор за доставка на
финансова услуга, е въведено и изключение по 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП. Фактическият
състав на това изключение, освен добросъвестността на търговеца, включва
следните елементи: договорът да е с предмет доставка на финансова услуга,
правото на промяна на лихвения процент да е обусловено от наличие на основателна
причина, търговецът да е поел задължение да уведоми потребителя за промяната в
7-дневен срок и потребителят да има право незабавно да прекрати договора.
Процесният
договор за кредит има за предмет доставка на финансова услуга, но не предвижда
нито наличие на основателна причина като условие за едностранна промяна на
лихвата, нито задължение за банката да уведоми кредитополучателя в 7-дневен
срок, нито право на последния да се откаже от договора. Липсата на посочване в
договора на ограничителното за търговеца условие изменението да се извършва
само при наличие на основателна причина води до неравноправност на уговорките.
Съдът намира още, че уговорената възможност за предсрочно погасяване срещу
заплащане на определена такса, не може да се квалифицира като право на
потребителя да прекрати договора едностранно по смисъла на чл. 144, ал. 2, т. 1
от ЗЗП. Предвидената в чл. 8, ал. 2 от договора такса за предсрочно погасяване в
размер на 4 % има характер на неустойка, следователно, банката не дава право на
кредитополучателя да прекрати договора, а приема, че в случай на едностранно
прекратяване по единствено възможния с оглед на спецификата на сделката начин –
чрез предсрочно погасяване, кредитополучателят е неизправна страна и трябва да
обезщети банката за пропуснати ползи. Не е предвидена възможност неустойката да
не се дължи в случай, че прекратяването е мотивирано от едностранно увеличение
на лихвата от страна на банката. Законодателят е предвидил правото на
едностранно прекратяване на договора като пазарен механизъм за защита от
недобросъвестно изменение в условията на договорите от страна на доставчиците
на финансови услуги. При наличие на развит свободен финансов пазар всяко
поведение на търговец, което е произволно и не отговаря на критериите за
добросъвестност и наличие на основателна причина, се „санкционира“ чрез
възможността кредитополучателят незабавно да прекрати договора без да дължи
обезщетение за вреди като, например, се рефинансира от друга доставчик на
същите услуги при по-добри условия. Въведената от банката такса за предсрочно
погасяване, без да е предвидена недължимост на същата, когато потребителят се
отказва от договора заради извършена от банката едностранна промяна в него,
създава пречка за кредитополучателя да прибегне към тази защита. Изводът е, че
към процесните договорни клаузи не може да се приложи и изключението по чл.
144, ал. 2, т. 1, вр. 143, т. 10 от ЗЗП.
Горното
обуславя основателност на твърдението за нищожност на клаузите от договора за
жилищен кредит, в които е предвидено право на банката едностранно да определя
размера на базовия лихвен процент.
Нищожността на посочените
клаузи от договор за кредит
за покупка на недвижим имот
HL 43643-597/ 02.10.2008г., означава, че извършените увеличения на
БЛП на 17.10.2008 г. на
7.20 % и на 03.11.2012 г. на
6.95%, при посочен в договора БЛП в размер на 5 % са недоговоросъобразни
и като такива – неправомерни. По силата на чл. 20а, ал. 2 от ЗЗД при липса на валидна
уговорка между страните едностранното увеличение на лихвата основано на нищожна
договорна клауза няма действие спрямо кредитополучателите, съответно платеното
в повече спрямо първоначално уговореното, се явява лишено от основание и
подлежи на връщане.
По въпроса за
давността.
Искът е
квалифициран правилно от ВРС като такъв с правно основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД. Вземането за връщане на нещо получено без основание не
е вземане за лихви, обезщетения или други периодични плащания. Вземането на ответника
от кредитополучателите, ако би имало правно основание, би било за лихви и
спрямо банката би се прилагала тригодишната давност. Вземането на
кредитополучателите за връщане на даденото при начална липса на основание,
обаче, не е за лихви, независимо, че поводът за разместване на имущественото
благо е бил начисляване на лихви по нищожна клауза от договор за кредит.
Даденото си остава получено при начална липса на основание и като такова
подлежи на връщане на основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД като приложимата за вземането давност е общата по чл.
110 от ЗЗД.
С оглед на
гореизложеното и поради съвпадане на правните изводи на настоящата инстанция с
тези на ВРС, обжалваното решение ще бъде потвърдено. На основание чл. 278 от ГПК съдът препраща и към мотивите, изложени от ВРС.
Отговорност
за разноски.
При този изход
на спора на въззиваемата страна се следват разноски за въззивната инстанция на
осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК в размер на 1500 лева адвокатско възнаграждение,
съгласно приложен списък и доказателство за заплащането му.
Мотивиран от
изложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 859/08.03.2016 г., постановено по
гр.д. 6798/2015 г. по описа на
PC – Варна.
ОСЪЖДА „Бългериън
Ритейл Сървисиз“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление
гр.София, ул. „Околовръстен път“ № 260, ДА ЗАПЛАТИ на Г.П.Г., ЕГН ********** и А.П.Г., ЕГН ********** и двамата с настоящ адрес *** сумата
от 1500.00 лв. (хиляда и
петстотин) лева, представляваща сторени по делото съдебно-деловодни разноски
във въззивната инстанция, на основание чл.78, ал. 3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от съобщаването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.