Решение по дело №10692/2020 на Софийски градски съд

               Р      Е     Ш    Е    Н    И    Е     № ……

          гр. София, 08.07.2022 г.

 

 

 

                              В     И М Е Т О     Н А     Н  А  Р  О Д А

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав :

                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова

                                                ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска

                                                  Мл. съдия : Десислава Чернева

при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 10692/2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното :

 

Производството по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 152507/16.07.2020 г. по гр. д. № 62800/2018 г. по описа на СРС, 159 с - в е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 124 ГПК, чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че А. С.П., ЕГН **********, дължи на „Т.С." ЕАД, с ЕИК ******, сумата от 1 479. 75 лв. стойност на ползвана, но незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се на адрес: ар. София, ж. к. „******, аб. № 052926, за периода от 01.10.2014 г. до 30.04.2017, както и сумата от 164. 32 лв. лихва за забава за периода от 16.09.2015 г. до 15.11.2017 г. ведно със законната лихва върху главницата от 22.11.2017 г. (подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, до окончателното й изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 82312/2017 г. на СРС, 159 с-в. Ответницата е осъдена за разноски в исковото и заповедното производства.

С решението исковете са отхвърлени за главница, над уважения до пълния предявен размер от 1 670. 41 лв. и за периода от 01.05.2014 г. - 30.09.2014 г., а за обезщетение за забава - за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 206.79 лв.като изцяло са отхвърлени исковете за установяване на задължения за сумата от 43,75 лв. - главница за дялово разпределение за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2017 г., ведно със законна лихва от подаване на заявлението 22.11.2017 г. до окончателното плащане на дължимото и за сумата 7, 09 лв. лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода от 16.09.2015 г. до 15.11.2017 г.

Недоволна от решението в частта, в която са уважени исковете са установяване на задължения за главници за ТЕ и лихви върху нея, е останала ответницата А. С.П., която го оспорва, чрез особения си представител. В жалбата излага доводи, че решението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно постановено в уважената част. Поддържа, че по делото не са представени категорични доказателства, че страните са обвързани в облигационна връзка в периода, както и че ответницата е  собственик или ползвател на имота в процесния период. Ищецът не е освободен от задължението да докаже посочените обстоятелства пълно и главно. Сочи, че не се установява потребителят да е обвързан от ОУ на дружеството за доставка на ТЕ, както и че е приел тези ОУ. Позовава са на неравноправни и нищожни клаузи на чл. 32 и 33 от ОУ на ищеца по смисъла на ЗЗП, които му дават право да начислява прогнозни стойности за потребената ТЕ, като е налице колизия с Директива № 93/13/ЕО на Съвета на ЕС относно неравноправните клаузи в потребителските договори и регламент 2006/2004  на ЕО. Сочи, че не се установява ОУ да са известни на потребители, както и че ответницата не е поканена да плати, поради което не е изпаднала в забава. Поддържа, че задълженията не са ликвидни и изискуеми, защото ответницата не е уведомена за тях. Решението се основава на доказателства, които ползват ищеца и са оспорени от особения представител на ответницата и не са годни да установят възникването на задължения за ответницата. Поддържа още, че не се установява реално количество доставена ТЕ. По тези и допълнителни съображения  моли да се отмени решението в оспорените части и исковете да се отхвърлят.

Ищецът - въззиваема страна „Т.С.“ ЕАД, не взема становище по въззивната жалба в срока по чл. 263 ГПК. В молба от 13.04.2022 г. ищецът оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа, че решението в оспорената от ответника част е законосъобразно постановено, в съответствие с материалния закон и практиката на съдилищата. Моли жалбата да се остави без уважение. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Третото лице помагач на ищеца „Б.“ ООД, редовно призовано, не взема становище по жалбата.

Като съобрази изложеното в жалбата по реда на въззивната проверка, настоящият състав намира следното от фактическа и правна страна :

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. СРС е изложил установената по делото фактическа обстановка, която настоящият състав не намира за необходимо да преповтаря, а препраща към нея, на основание чл. 272 ГПК.

Обжалваното решение е валидно и допустимо постановено в оспорената част. Производството се развива по реда на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК.

Решението е влязло в сила в цялата отхвърлителна част, като неоспорено от ищеца.

Във връзка с доводите във въззивната жалба настоящият състав приема, че в съответствие със събраните в производството доказателства СРС е направил извод, че страните са обвързани от валиден договор за продажба на топлоенергия - чл. 153, във вр. е чл. 149 от ЗЕ, по реда на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ при действие на Общите условия за периода.

Следва да се посочи освен това, че съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), „клиенти“ на ТЕ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Така е уредено понятието и според легалната дефиниция, дадена в пар. 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.). Съгласно нормата на пар. 1, т. 2 а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Същото тълкуване е застъпено и в разясненията по въпроса, дадени в ТР № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК.

Съгласно посочените норми и тълкуването на закона дадено от ВКС следва, че страна по договора за доставка на топлинна енергия и потребител на топлинна енергия е или собственикът на имота, или физическото лице, на което е учредено ограничено вещно право на ползване или лицето, което е поискало откриване на партида на свое име със заявление до доставчика.

В случая договорното отношение между страните е възникнало от качеството на ответника на собственик на процесния имот, което се установява от приетия пред СРС нот. акт № 58/1992 г., т. LL, дело № 21426/1992 г. за продажба на недвижим имот. Индиция за собственост на омота е и вписаната възбрана върху процесния имот, собственост на ответницата, по молба изх. № 25748/22.04.2013 г. от ЧСИ С.Я., peг. № 844 на КЧСИ.

Предвид изложеното изцяло неоснователно е възражението, че е не е проведено доказване на качеството на ответницата на потребител на ТЕ в периода.

На следващо място, законодателят не е предвидил като условие за влизането на ОУ в сила приемане от страна на потребителите, въпреки че е уредено право на потребителите да искат специални условия като внесат в топлопреносното предприятие писмено заявление. Не са представени доказателства ответницата да е възразила срещу прилаганите от ищеца ОУ в периода. Неоснователно в жалбата се поддържа, че ответницата следва да бъде индивидуално запозната с ОУ на дружеството, за да се приложимо спрямо нея.

Сградата е етажна собственост и в исковия период се установява, че ищецът е подавал в нея топлоенергия за битови нужди. Съгласно действащото законодателство - чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ и действалата през периода Наредба № 16 - 334 от 06.04.2007 г.

В случая се установява, че измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия от топлоснабдените имоти в сградата в режим на етажна собственост е възложено на „Б.“ ООД.

Съдът намира, че реалното потребление на топлинна енергия в процесния имот, както и стойността на топлинната енергия се установява не само от представените от ищеца доказателства, но и от приетата и неоспорена СТЕ, както и от представените от ФДР и документите, касаещи дяловото разпределение за периода. Представените от третото лице помагач документи за главен отчет на уредите за 2015 г., 2016 г. и 2017 г. съдържат подпис на потребителя. Предвид изложеното неоснователно в жалбата се възразява, че не е установено реалното потребление на ТЕ в имота.

Не е налице и нарушение на общностното право (ЕО), в какъвто смисъл са изложени възражения на ответницата във въззивната жалба, тъй като предмет на установяване в настоящото производство е именно наличието на задължение за реално потребена топлоенергия, доказването на което в рамките на производството обуславя основателността на иска. Следва да се има предвид, че Европейските директиви са актове, които обвързва по отношение на дължимия резултат, но оставят националните власти да изберат формата и начина за въвеждането им в действащото право. Те нямат пряко действие, когато са транспонирани в българското право в срока, указан в тях, както в случая. Настоящият съдебен състав намира за неоснователни възраженията на въззивницата - ответник за нарушение на европейското законодателство и за нарушение на ЗЗП. Разпоредбата на чл. 62, ал. 2 ЗЗП, забраняваща доставката на централно отопление без искане на потребителя, е приета с цел транспониране в националното законодателство на разпоредбите на Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 г. относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета. В тази връзка е постановено ТР № 2/25.05.2017 г. по т. д. № 2/2016 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което разпоредбите на ЗЕ не противоречат на чл. 62 вр. § 1 от ДР на ЗЗП. Съгласно задължителните указания в цитираното ТР, съгласието за доставката и нежеланието за преустановяването й по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява „искане“ на услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, поради което между двата закона не съществува противоречие.

Във връзка с доводите във въззивната жалба, съдът констатира, че от заключението на съдебно - техническата експертиза, изготвено след анализ на приетите писмени документи по делото, както и на тези от ФДР, се установява, че ищцовото дружество ежемесечно е извършвало отчети на общия топломер в АС, като технологичните разходи на общия топломер са за сметка на ищеца. Вещото лице е констатирало, че за периода в имота не е имало монтирани отоплителни тела, а само щранг - лира в банята, за която стойността на ТЕ е начислявана съгласно Наредба № 16- 334/2007 г. (НТ). Разходите за БГВ са начислявани на база показанията на водомер за топла вода. Според експертизата ТЕ за сградна инсталация също е начислявана съобразно изискванията на НТ.

В заключение, според СТЕ, за периода от 01.05.14 г. - 30.04.17 г. е общо в размер на 1 670. 33 лв.

Основателно СРС е съобразил направеното своевременно възражение за погасяване на част от вземанията с изтичане на 3 - годишна давност, по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД и във връзка с ТР № 3/2011 г. по тълк. дело № 3/2011 г., на ОСГТК на ВКС. Според нормата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, а при срочните задължения давността тече от деня на падежа - т. е. погасени биха били вземанията, станали изискуеми три години назад от подаване на заявлението - 22.11.2017 г. Съобразен с материалния закон е извода на съда, че погасени по давност са всички вземания, чиято изискуемост е настъпила преди м.11.2017 г.

Предвид гореизложеното, съдът намира, че предявения иск за главницата е основателен и доказан до размера от 1 479. 75 лв. за периода от 01.10.2014 г. до 30.04.2017 г., а за разликата до пълния предявен размер от 1 670. 41 лв. и за периода от 01.05.2014 г. - 30.09.2014 г., искът е неоснователен и следва да се отхвърли. В тази част решението не е оспорено от ищеца и е влязло в сила.

По претенциите за установяване на задължения за лихви за забава върху главното вземане за ТЕ, по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, съдът намира следното :

Въззивният състав намира, че за забавата на длъжника за част от периода, за който вземанията не са погасени по давност, приложение ще намерят ОУ на ищеца от 2014 г. Според тях отделните периодични задължения стават изискуеми ежемесечно - до 30 число на месеца следващ този, за който се отнасят, но длъжникът изпада в забава на плащането им само ако не изпълни задължението в 30 - дневен срок от публикуване на фактурата за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период на интернет страницата на ищеца. По делото липсват доказателства за такова публикуване, поради което  акцесорната претенция в частта, върху непогасената по давност главница, за периода м. 10.2014 г. – м. 05.2016 г., е недоказана и от там - неоснователна.

За периода след м. 06.2016 г. относно забавата на длъжника ще намери приложение нормата на чл. 32, ал. 2 ОУ от 2016 г., одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, според която месечната дължима сума за доставената топлинна енергия, се формира въз основа на определеното за него реално количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача. Съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ - 2016 г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 45 - дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Съгласно чл. 33, ал. 4 от ОУ 2016 г., продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията, неплатени в посочения срок. Предвид изложеното, съгласно ОУ от 2016 г., изпадането в забава вече не е обусловено от изпращане на покана до длъжника, а отново има конкретен срок за изпълнение - 45 дни след изтичане на периода, за които се отнасят съответните месечни задължения.

Следователно претенцията за лихва би била основателна само върху главницата за периода 16.07.2016 г. до 15.11.2017 г., която е в размер на 454, 57 лв., определена съгласно заключението на СТЕ.

При това съдът определя лихвата за забава върху главницата в размер на  454, 57 лв., на основание чл. 162 ГПК, в размер на 36, 49 лв. за посочения период. Над този размер до уважения от 164, 32 лв. и за периода 16.05.2015 г. - 15.07.2016 г. - решението следва да са отмени и искът за установяване на задължения за лихви да са отхвърли.

В заключение и по изложените до момента съображения, решението на СРС е съобразено с материалния и процесуален закон по отношение на признатите задължения за главницата и в тази част следва да се потвърди, като се отмени само в частта относно лихвите за забава върху част от главницата, в размера, посочен по - горе.

Предвид частична промяна в изхода от спора, решението следва да са отмени и в частта, в която в тежест на ответницата са присъдени разноски над общия размер от 891, 41 лв., разноски за исковото и заповедното производства, до присъдените общо 1 051, 20 лв. за тези производства.

По разноските пред СГС :       

При този изход от спора, частично уважаване на жалбата, право на разноски за въззивното производство има ответницата. Тъй като тя е представлявана от особен представител и не е направила други разноски за такси, такива не се присъждат в нейна полза.

Съдът не присъжда разноски в полза на ищеца за процесуално представителство във въззивното производство, като приема, че в негова полза не е осъществено същинско процесуално представителство. В полза на ищеца  следва да присъдят единствено част от разноските за особен представител в размер на 147 лв., с оглед отхвърлената част от жалбата (уважената част от исковете), на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

При тези мотиви, Софийски градски съд

                                                       

       Р  Е  Ш  И :

 

ОТМЕНЯ решение № 152507/16.07.2020 г. по гр. д. № 62800/2018 г. по описа на СРС, 159 с – в, в частта, в която е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че А. С.П., ЕГН **********, дължи на „Т.С." ЕАД, с ЕИК ******, сумата над 36, 49 лв. до уважения от 164, 32 лв. за периода 16.05.2015 г. - 15.07.2016 г., както и в частта в която е осъдена за разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, над размер от 891, 41 лв., общо разноски за исковото и заповедното производства, до присъдените 1 051, 20 лв. за тези производства и вместо това ПОСТАНОВЯВА :

 

ОТХВЪРЛЯ иска за признаване за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 124 ГПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че  А. С.П., ЕГН **********, дължи на „Т.С." ЕАД, с ЕИК ******, над размер от 36, 49 лв. до уважения от 164, 32 лв. и за периода 16.05.2015 г. - 15.07.2016 г., за която е издадена заповед по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 82312/2017 г. на СРС, 159 с - в.

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 152507/16.07.2020 г. по гр. д. № 62800/2018 г. по описа на СРС, 159 с – в, в частта, в която е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 124 ГПК и чл. 79, ал. 1 ЗЗД, че А. С.П., ЕГН **********, дължи на „Т.С." ЕАД, с ЕИК ******, сумата от 1 479. 75 лв. стойност на ползвана, но незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се на адрес: ар. София, ж. к. „******, аб. № 052926, за периода от 01.10.2014 г. до 30.04.2017, ведно със законната лихва върху нея от 22.11.2017 г. (подаване на заявлението) до окончателното изплащане, за която е издадена заповед по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 82312/2017 г. на СРС, 159 с-в.

 

РЕШЕНИЕТО е влязло в сила в цялата останала неоспорена от ищеца отхвърлена част на исковете 

 

ОСЪЖДА А. С.П., ЕГН **********, с адрес на особения си представител по делото : гр. София, ул. ******, чрез адв. Р., да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, част депозита за особен представител пред СГС в размер на 147 лв.

 

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на третото лице помагач на ищеца „Б.“ ООД.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                ЧЛЕНОВЕ : 1.                                   

 

 

 

 

        

                                                                                                                     2.