Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260292
01.03.2021г., гр. Пловдив
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, VІІ състав,
в открито съдебно заседание на девети
февруари две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
МИРЕЛА
ЧИПОВА
при участието на секретаря Ангелина
Костадинова, като разгледа докладваното от съдия Илиев въззивно
гражданско дело №3121/2020г. по описа на ПОС, VII гр. състав, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от
ГПК.
Делото е
образувано по въззивна
жалба на „Агенция за събиране на
вземания”
ЕАД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, чрез пълномощника
му по делото
юрк. И. Н., против Решение №260633 от 29.09.2020г., постановено
по гр.д. №11959/2019г., по описа на Районен съд- Пловдив,
II
гр. с., с
което са отхвърлени предявените от дружеството против А. А. М., ЕГН **********, искове за признаване на
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от
1200,48 лв.- главница, дължима по договор за стоков кредит №2547780 от 17.12.2016г., сключен с
„Уникредит кънсюмър файненсинг“
ЕАД, вземанията по който са прехвърлени
на „Агенция за събиране на
вземания”
ЕАД с индивидуален договор за
продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ от 18.10.2017г.
към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 20.12.2016г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК- 04.04.2019г.;
сумата от 192,66 лв. – договорна лихва за периода 21.03.2017г.-21.06.2018г.;
сумата от 241,10 лв. - обезщетение за забава за периода от 21.03.2017г. до 04.04.2019г.,
за които суми е издадена Заповед
№3056/11.04.2019г. за изпълнение на парично задължение по член 410 от ГПК по ч. гр. дело №5341 по описа за 2019г.
на ПРС, І бр.с. В жалбата
са изложени доводи
за неправилност на
решението, като се иска
отмяната му и постановяване на
ново решение, с което
предявените искове да
бъдат уважени.
В законоустановения срок е постъпил отговор от
въззиваемата страна- А. А. М. ***, ЕГН **********, чрез назначения й
особен представител по
делото адв. С. К.,
с
който се иска
обжалваното решение да
бъде потвърдено.
Пловдивският окръжен съд, след като
провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по
чл.269 от ГПК, прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с установителни искове с правно основание чл. 422 във връзка
с чл. 415, ал.1 от ГПК във
връзка с чл.240, ал.1
и ал.2 и
чл.86, ал.1 от ЗЗД
във връзка с чл. 99 от ЗЗД
за признаване за установено,
че ответникът А.
А. М. дължи на
ищеца „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД следните
суми: сумата от 1200,48
лв.- главница, дължима по договор за стоков кредит №2547780 от 17.12.2016г., сключен с
„Уникредит кънсюмър файненсинг“
ЕАД, вземанията по който са прехвърлени
на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с индивидуален договор за
продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ от 18.10.2017г.
към рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания
/цесия/ от 20.12.2016г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК- 04.04.2019г.; сумата от 192,66
лв. – договорна лихва за периода 21.03.2017г.-21.06.2018г.; сумата от 241,10
лв. - обезщетение за забава за периода от 21.03.2017г. до 04.04.2019г., за
които суми е издадена Заповед
№3056/11.04.2019г. за изпълнение на парично задължение по член 410 от ГПК по ч. гр. дело №5341 по описа за 2019г.
на ПРС, І бр.с. С
обжалваното решение съдът е
приел от фактическа
страна, че на 17.12.2016г. между ответника
А. М., в качеството на
кредитополучател, и „Уникредит кънсюмър
файненсинг“ ЕАД- кредитор, е бил сключен договор за стоков кредит
№2547780, съгласно който
кредиторът е предоставил на кредитополучателя кредит
в размер на общо 1319,86
лв. На 18.10.2017г.
между „Уникредит
кънсюмър файненсинг“ ЕАД, като продавач- цедент, и ищцовото
дружество, като купувач- цесионер, бил
подписан индивидуален
договор за продажба и прехвърляне
на вземания /цесия/ от
18.10.2017г. към рамков договор
за продажба и
прехвърляне на вземания
/цесия/ от 20.12.2016г., съгласно който вземането
на „Уникредит кънсюмър файненсинг“
ЕАД по сключения с ответника договор
е било прехвърлено на ищеца. Съдът
е приел, че
сключеният между ответника А. М. и „Уникредит кънсюмър
файненсинг“ ЕАД договор за
паричен заем е недействителен съгласно разпоредбата на
чл.22 във връзка с чл.10, ал.1
от ЗПК, тъй като от заключението на приетата по делото съдебно- техническа експертиза
се установява, че
договорът и общите
условия към него са
написани с шрифт с големина
11,5 и 10,5
пункта. Приел е
че договорът е
недействителен и на основание
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК поради непосочване на методика за формиране на
годишния процент на разходите
по кредита. С оглед
на така направени
извод за недействителност на
договора съдът е
отхвърлил предявените установителни
искове.
При
извършената служебна
проверка на решението
съобразно правомощията си
по чл.269, изр.
първо от ГПК съдът
намери, че същото
е валидно и
допустимо. Предвид горното
и съгласно чл.269, изр.
второ от ГПК
следва да бъде
проверена правилността на
решението по изложените
във въззивната жалба доводи
и при служебна проверка за
допуснати нарушения на
императивни материалноправни норми,
като въззивният съд,
като инстанция по
същество, се произнесе по
съществуващия между страните
правен спор.
От приложените
по делото писмени доказателства
се установява, че на 17.12.2016г. между ответника
А. М., в качеството на кредитополучател,
и „Уникредит кънсюмър
файненсинг“ ЕАД- кредитор, е бил сключен договор за стоков кредит
№2547780, съгласно който
кредиторът е предоставил на кредитополучателя кредит
в размер на общо 1319,86
лв. С договор
за продажба и прехвърляне
на вземания /цесия/ от
18.10.2017г. „Уникредит кънсюмър
файненсинг“ ЕАД, като продавач-
цедент, е прехвърлил на
ищцовото дружество „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, като купувач- цесионер, вземанията
си по сключения с ответника договор.
По делото е
представено пълномощно, с което
цедентът „Уникредит кънсюмър
файненсинг“ ЕАД е упълномощил
цесионера „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД от негово име
да уведомява съгласно
чл.99, ал.3 от ЗЗД длъжниците, чийто
вземания са прехвърлени
с договора за
продажба и прехвърляне
на вземания /цесия/
от 18.10.2017г. Посоченото
пълномощно, ведно с
исковата молба и
приложените към нея писмени
доказателства, вкл. уведомителното писмо
и договора за цесия, са
били връчени на
ответника, чрез назначения
му особен представител, в
хода на делото,
като този факт, който
е от значение
да спорното право,
следва да се
вземе предвид при
постановяване на решението
съгласно разпоредбата на чл.235, ал.3 от
ГПК. Доколкото длъжникът
не е бил
открит на посочения от него
адрес, поради което му е
назначен особен представител на основание
чл.47, ал.6 от ГПК, то
така извършеното връчване
на особения представител следва да се приеме,
че представлява надлежно
уведомяване на длъжника- ответник /в
този смисъл- Решение №198 от
18.01.2019г. на ВКС по т.д.№193/2018г., І т.о./. Тъй като действията
по съобщаването на
цесията на длъжника
не са от
личен и незаместим
характер, то няма
пречка предишният кредитор
да упълномощи и
друго лице, вкл.
цесионера, да ги
извърши от негово
име. Ето защо
следва да се приеме,
че ответникът е
уведомен по надлежния ред
от пълномощник на предишния си
кредитор за прехвърлянето на вземанията.
В този смисъл е налице
и съдебна практика-
/Решение №123 от 24.06.2009г.
на ВКС по
т.д. №12/2009г. ІІ т.о./.
С
отговора на исковата
молба са наведени доводи за недействителност на процесния
договор за заем поради изготвянето
му с шрифт,
по- малък от 12. Тези доводи
са основателни. От заключението на приетата по делото съдебно- техническа експертиза
се установява, че договорът и
общите условия към него
са написани с шрифт с
големина 11,5 и
10,5 пункта, което е
в нарушение на разпоредбата
на чл.10, ал.1 от ЗПК, съгласно която всички
елементи на договора следва
да бъдат представени с
шрифт, не по- малък
от 12, и съгласно
чл.22 от ЗПК води до недействителност на договора
за кредит. Във въззивната жалба на „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД се излагат съображения,
че разпоредбата на чл.10, ал.1 от ЗПК, отнасяща се до
минималния шрифт на договора,
противоречи на Директива
2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета
относно договорите за
потребителски кредит, тъй като такова
изискване не се съдържа
в директивата, предвиждаща хармонизирана рамка на
общността в областта
на потребителските кредити. Предвид
горното жалбоподателят счита,
че разпоредбата на чл.10, ал.1 от ЗПК не следва
да се прилага, тъй като
правото на ЕС
има примат над
националното право. Тези
възражения не се
споделят от настоящия състав на съда. Действително съгласно съображение 9 от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета относно договорите за потребителски кредит при наличие
на хармонизирани чрез директивата разпоредби
на държавите- членки не следва
да се позволява да въвеждат или запазят национални разпоредби, различни от предвидените в нея.
В същото съображение
обаче се предвижда,
че при липса на хармонизирани
разпоредби държавите- членки са свободни
да запазят или
въвеждат национално законодателство. В
случая с чл.10
от директивата е извършена
хармонизация на изискванията
относно информацията, която следва
да се съдържа в договорите за
кредит, но в директивата липсват разпоредби относно начина на представяне на
тази информация и в
частност относно шрифта
на договора. Ето защо следва
да се приеме, че
няма пречки в българския
Закон за потребителски
кредит да бъдат предвидени
такива разпоредби и
същите не са в
противоречие с правото на ЕС.
Само
за пълнота на изложението
следва да се
посочи, че съображенията на първоинстанционния съд, че
процесният договор противоречи на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК,
не могат да бъдат споделени. Посочената
разпоредба изисква посочване
на годишния процент на
разходите по кредита,
както и на общата сума,
дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване
на договора, което
изискване в случая, видно
от съдържанието на приложения
договор, е спазено.
Изискването за посочване поотделно на
конкретните разходи,
произтичащи от договора за
кредит, се съдържа
в чл.11, ал.1, т.14 от
ЗПК, като съгласно
чл.22 от ЗПК неспазването
му не води до недействителност на
договора за кредит. Предвид горното
настоящият състав на съда
намира, че непосочването
поотделно на отделните
елементи, включени в
годишния процент на разходите, не
съставлява основание за
недействителност на договора
по чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК.
От изложеното
дотук се налага
изводът, че процесният договор не
отговаря на изискването на чл.10, ал.1 от ЗПК за
представяне на елементите
му на шрифт, не по- малък от 12, поради
което и съгласно
разпоредбата на чл.22
от ЗПК същият следва
да се приеме за нищожен.
Съгласно разпоредбата
на чл.23 от ЗПК при недействителност на договора за потребителски кредит
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. Предвид
горното ищцовото дружество може
да претендира от ответника връщане само
на предоставената главница по
кредита. Същата е в
размер на 1319,86 лв.,
като от заключението на приетата по делото съдебно- счетоводна експертиза
се установява, че
ответницата е извършила плащания по договора
в размер на 185,01 лв., с
които следва да се приеме,
че е погасила
задължението си за връщане на главницата. Предвид горното следва
да се признае за установено,
че тя дължи на ищцовото
дружество сумата от
1134,85 лв.- незаплатена
част от главницата
по кредита. Действително в настоящото производство ищецът основава
претенцията си за
връщане на предоставената главница
на сключения договор
за заем, но с оглед
изричната разпоредба на
чл.23 от ЗПК
това не може
да съставлява пречка
за присъждане на сумата и
при направен в
хода на делото извод
за недействителност на
същия. Целта на
разпоредбата на чл.23 от
ЗПК е да уреди
отношенията между страните
по договора за потребителски кредит
при недействителност на последния,
включително като намери приложение по предявен от кредитора
срещу длъжника иск,
основаващ се на сключения
договор, тъй като въпросът за
недействителността на договора обичайно
възниква и се разглежда
именно в производството по такъв
иск. В противен случай самостоятелното съществуване
на разпоредбата в ЗПК би било безпредметно, тъй като
същата възпроизвежда общите
правила на чл.34
и чл.55, ал.1 от ЗЗД,
които биха могли да намерят приложение.
По
така изложените съображения
в частта му, с която
и била отхвърлена
претенцията на ищцовото дружество спрямо ответника за сумата от 1134,85
лв.- предоставена главница,
обжалваното решение следва
да бъде отменено. В останалата
му част,
с която са били отхвърлени претенциите
за главница за
разликата над 1134,85
лв. до 1200,48 лв.,
както и за договорна
лихва и обезщетение
за забава, обжалваното
решение следва да
бъде потвърдено, тъй като
предвид недействителността на договора
за заем и разпоредбата
на чл.23 от
ЗПК ответникът не
дължи на ищеца други суми, освен чистата стойност на кредита.
С оглед изхода
на спора и на
основание чл.78, ал.1 и ал.8
от ГПК на
дружеството- жалбоподател следва
да бъдат присъдени
направените в заповедното, първоинстанционното и въззивното
производство разноски и
юрисконсултско
възнаграждение, съразмерно на уважената
част от претенциите. По
заповедното производство в полза
на ищеца са присъдени разноски
в размер на 32,69 лв.
и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв.,
по първоинстанционното производство
е направил разноски
за държавна такса в размер на 117,31 лв.,
за особен представител
на ответника в размер на 344,40 лв. и за експертиза в размер
на 120 лв. и
следва да му се определи юрисконсултско възнаграждение в размер на
100 лв., и по въззивното производство
е направил разноски
за държавна такса в
размер на 75
лв., за особен представител
на ответника в размер на 344,40 лв. и
следва да му се определи юрисконсултско възнаграждение в размер на
100 лв. Общият размер на
направените от ищцовата
страна разноски и
дължимото юрисконсултско възнаграждение възлизат
на 1283,80 лв.,
от които съразмерно на
уважената част от претенциите следва
да й се присъдят 891,49 лв.
С оглед
изхода на спора и
на основание чл.78, ал.6
от ГПК ищцовото дружество дължи
в полза на държавата по бюджета
на съдебната власт по сметка на Районен съд- Пловдив сумата
от 25,45 лв.- разноски за
експертиза, заплатени от
бюджета на съда, съразмерно на
отхвърлената част от претенциите, поради което
в частта му, с
която е осъден да заплати
такива над посочената сума обжалваното
решение следва да
бъде отменено.
С оглед
изхода на спора
ответницата А. А. М. следва
да бъде осъдена да заплати в полза на държавата по
бюджета на съдебната власт по сметка
на Районен съд- Пловдив
сумата от 55,55 лв.- разноски
за експертиза, заплатени
от бюджета на съда,
съразмерно на уважената част
от претенциите.
По изложените
съображения съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение
№260633 от 29.09.2020г., постановено по гр.д. №11959/2019г., по описа на
Районен съд- Пловдив, II гр.
с., в частта му, с която
е отхвърлен предявения от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев”
№ 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2,
офис 4, против А. А. М. ***, ЕГН **********, иск за признаване на
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от
1134,85 лв.- главница по договор за стоков кредит №2547780 от 17.12.2016г., сключен с
„Уникредит кънсюмър файненсинг“
ЕАД, вземанията по който са прехвърлени
на „Агенция за събиране на
вземания”
ЕАД с
индивидуален договор за продажба
и прехвърляне на вземания /цесия/
от 18.10.2017г. към рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземания /цесия/
от 20.12.2016г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК- 04.04.2019г., за които суми е издадена Заповед №3056/11.04.2019г. за изпълнение на парично
задължение по член 410 от ГПК по ч. гр.
дело №5341 по описа за 2019г. на ПРС, І
бр.с., както
и в частта му, с
която „Агенция за събиране на
вземания”
ЕАД е било
осъдено да заплати в полза на държавата по
бюджета на съдебната власт по сметка
на Районен съд- Пловдив
сумата над 25,45 лв.-
разноски за експертиза,
заплатени от бюджета
на съда, като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за установено,
че А.
А. М. ***, ЕГН **********, дължи
на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев”
№ 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2,
офис 4, сумата от 1134,85
лв.- главница по договор за стоков кредит
№2547780 от 17.12.2016г., сключен
с „Уникредит кънсюмър
файненсинг“ ЕАД, вземанията по който са прехвърлени
на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с индивидуален договор за
продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ от 18.10.2017г.
към рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания
/цесия/ от 20.12.2016г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК- 04.04.2019г.; за която сума е била издадена Заповед №3056/11.04.2019г. за изпълнение на парично
задължение по член 410 от ГПК по ч. гр.
дело №5341 по описа за 2019г. на ПРС, І
бр.с.
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№260633 от 29.09.2020г., постановено по гр.д. №11959/2019г., по описа на
Районен съд- Пловдив, II гр.
с., в
частта му, с която са
отхвърлени предявените от „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, против А. А. М. ***, ЕГН **********, искове за признаване
на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца
следните суми по договор за стоков кредит №2547780 от 17.12.2016г., сключен с
„Уникредит кънсюмър файненсинг“
ЕАД, вземанията по който са прехвърлени
на „Агенция за събиране на
вземания”
ЕАД с
индивидуален договор за продажба
и прехвърляне на вземания /цесия/
от 18.10.2017г. към рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземания /цесия/
от 20.12.2016г.- главница по кредита
за разликата над 1134,85
лв. до претендирания размер
от 1200,48 лв.; сумата от 192,66 лв. – договорна лихва за периода 21.03.2017г.-21.06.2018г.;
сумата от 241,10 лв. - обезщетение за забава за периода от 21.03.2017г. до 04.04.2019г.,
за които суми е била издадена Заповед №3056/11.04.2019г. за изпълнение на парично
задължение по член 410 от ГПК по ч. гр.
дело №5341 по описа за 2019г. на ПРС, І
бр.с.
ОСЪЖДА А. А. М. ***, ЕГН **********, да
заплати на „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, сумата
от 891,49 лв.-
разноски и юрисконсултско възнаграждение за заповедното,
първоинстанционното и въззивното производство,
съразмерно на уважената
част от претенциите.
ОСЪЖДА А. А. М. ***, ЕГН **********, да
заплати в полза на държавата
по бюджета на съдебната власт по сметка
на Районен съд- Пловдив
сумата от 55,55 лв.- разноски
за експертиза, заплатени
от бюджета на съда,
съразмерно на уважената част
от претенциите.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.