РЕШЕНИЕ
№ 316
гр. Бургас, 13.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти януари през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Даниела Д. Михова
Кристиян Ант. Попов
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20212100502002 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК и е образувано по въззивната
жалба, подадена от адв.Пресиана Мушехян от САК, в качеството й на процесуален
представител на М. Д. К. от ***, против Решение № 19 от 12.08.2021 г., постановено по
гр.д.127/2021 г. по описа на PC гр.Царево, В ЧАСТТА, с която е прието за установено по
отношение на „Банка ДСК“ АД, ЕИК ********* и М. Д. К., че въззивницата К. дължи на
„Банка ДСК“ АД, следните суми: главница - 10424,77 лв; дължима договорна
(възнаградителна) лихва - 6399,00 лв за периода от 08.09.2014 г. до 10.10.2018 г.;
обезщетение за забава (лихвена надбавка за забава) - 1062,92 лв за периода от 18.05.2015 г.
до 10.10.2018 г.; ведно със законната лихва върху главницата, начиная от 11.10.2018 г. до
окончателно изплащане на вземането, за които суми в полза на ищеца е издадена заповед за
изпълнение по чл.417 от ГПК, № 3666/12.10.2018 г. по ч.гр.д.7272/2018 г. по описа на
Районен съд Бургас, и с което решение въззивницата е осъдена да заплати на „Банка ДСК“
АД, сумата в размер на 906,74 лв, за разноски в първоинстанционното производство и
сумата от 410,13 лв, за разноски в заповедното производство.
Твърди се, че решението на ЦРС в обжалваната част е неправилно, необосновано,
постановено при нарушение на материалния закон в противоречие със събраните по делото
доказателства, при несъобразяване с приложимите правни норми и задължителната съдебна
практика по реда на чл.290 от ГПК, както и при несъобразяване с фактите по делото.
1
Оспорват се изводите на първоинстанционния съд, че въззивницата има
качеството на кредитополучател, тъй като съгласно приетата по делото ССчЕ процесният
кредит е усвоен и погасяван по разплащателната банкова сметка на трето неучастващо в
процеса лице - Христо Стоянов, срещу което производството по реда на чл.410 ГДК е било
прекратено.
Твърди се, че неправилно съдът не е възприел аргументите на ответната страна,
че за ответницата процесният договор за кредит е в същност такъв за поръчителство по
смисъла на чл.138 от ЗЗД, тъй като ответницата от една страна не е усвоявала каквато и да
било част от паричните средства, чието предоставяне е предмет на посочения по-горе
договор за банков кредит, нито е ползвала каквито и да било предоставени на главния
длъжник и кредитополучател права, а от друга страна е дала съгласието си да гарантира
изпълнението на поетите от кредитополучателя /по чиято сметка е преведена заетата сума
и погасяван кредита/ по този договор задължения. По изложените съображения се твърди,
че ответницата има ролята само на гарант по изпълнението на дълга от главния длъжник по
договора, и като такава носи солидарна отговорност във връзка с изпълнението на главния
дълг от Кредитополучателя, но в качеството си единствено и само на поръчител по смисъла
на чл.138 ЗЗД.
Поддържа се изложеното алтернативно пред първоинстанционния съд, че ако
съдът не приеме, че се касае за Договор за поръчителства, то това би изобщо довело до
нищожност на договора за кредит за текущо потребление от 10.12.2009 г., сключен между
ищеца и ответницата по смисъл на чл.26 ал.2 ЗЗД – поради невъзможен предмет, тъй като
изначално невъзможно би било за ответницата да изпълнява задължения по договор с така
декларирания пред ищеца доход.
Сочи се още, че доколкото ответницата следва да се приеме за поръчител по
договора за кредит, за нея само е възникнало задължението да плати, но единствено и само
при условие, че е спазен и срока по чл. 147 от ЗЗД.
Твърди се още, че обжалваното решение е и непълно, тъй като
първоинстанционният съд изобщо не е разгледал и възражението на ответната страна, че
Договорите следва да се разглеждат като се вземе предвид разпоредбата на чл.20 от ЗЗД, т.е
да се изследва действителната воля на страните. Изложени са подробни съображения.
На следващо място се твърди, че след като предсрочната изискуемост е
настъпила, по твърдение на ищеца, на 12.12.2017 г., то кредиторът е следвало в 6-
месечен срок от тази дата да предяви иск, за да запази правата си срещу ответницата. Твърди
се, че това в случая не е сторено, тъй като заявлението по чл.417 от ГПК е депозирано в съда
на 11.10.2018 г. - след този срок, поради което ответницата не би могла да отговаря за
задълженията по кредита в качеството си на поръчител, тъй като съгласно императивната
норма на чл.147 ГПК, в настоящия случай отговорността й се е преклудирала с изтичане на
6 месечният срок по този член. Твърди се, че така изложените възражения не са възприети
от съда, като съдът не се е мотивирал. Поддържа се възражението за изтекъл 6 месечен срок
2
по смисъла на чл.147 ЗЗД, считано от 12.12.2017 г., изтекъл преди завеждане на
ч.гр.д.7272/2018 г. по описа на БРС. Твърди се, че ответницата не дължи процесните суми,
тъй като към датата на подаване на заявлението по горепосоченото ч.гр.д., правото на
кредитора да търси от нея суми по съдебен ред се е преклудирало ех lege.
На следващо място се твърди, че обжалваното решение е и непълно, тъй като
решаващият състав не е разгледал и обсъдил в мотивите си подробните възражения на
ответницата за неравноправност на редица клаузи в процесния договор. Излагат се
твърдения, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът
следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива
възражения. Цитира се съдебна практика в този смисъл. Излагат се твърдения, че клаузите
на чл.8 и чл.9 от договора, са нищожни по силата на чл.146, ал.1 от ЗЗП, тъй като не са
посочени лихвообразуващите компоненти; не е разписана методология за определяне вида,
тежестта и количествените измерения на ценообразуващите компоненти, които да са
публични и обективни и да се променят автоматично, а не по волята на банката; не е
предвидено промяната на лихвата да настъпва автоматично; не са съставени на ясен и
разбираем език, който да позволява потребителя да се информира за икономическите
последици от поемането на задълженията по кредита, както и на поръчителя за същото.
Освен това се твърди, че тези клаузи са неравноправни, като те не са уговорени
индивидуално.
По отношение на предсрочната изискуемост на кредита се твърди, че по делото
не е доказано да са налице законните предпоставки за настъпване на предсрочната
изискуемост на процесния кредит с оглед на твърденията на ищеца съобразно установеното
от ССчЕ, че до 12.05.2015 г. са били налице плащания по кредита, а ищецът още на
08.09.2014 г. е счел процесния договор за предсрочно изискуем по силата на т.19.1 и
следващи от ОУ, които се явяват нищожни. Сочи се още, че банката се е съгласила трето
лице, не участващо в процеса да обслужва процесния кредит чрез личната си банкова
сметка, като по този начин е лишил ответницата от възможността да предприема каквито и
да било действия, за да защити правата си, още повече, че ищецът умишлено е лишил
ответницата от информация, доколкото по делото не са събрани никакви доказателства
ищецът да е уведомил ответницата за нередовно изпълнение на договора от третото лице -
кредитополучател, както и за последствията от това.
Твърди се още, че първоинстанционният съд изобщо не е разгледал възраженията
на ответната страна, че в т.19.1 до т.21 от ОУ не е упоменато от какво зависи волята на
банката да се възползва или не от възможността, нито пък при какви условия ще направи
кредита частично или изцяло предсрочно изискуем, което остана неуточнено и до
приключване на устните състезания в производството.
Отново се излагат твърдения, че договорът за кредит за текущо потребление от
10.12.2009 г. и приложимите към него ОУ са нищожни, поради противоречие с изискванията
на чл.11, ал.1 и ал.2 от ЗПК. Твърди се, че макар съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД нищожността на
отделни части да не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от
3
повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните й части, в случая не е налице нито една от тези две
хипотези. Ето защо се твърди, че в случая не е приложима нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД и
нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния договор обуславя
недействителността на целия договор, поради което, съгласно чл.22 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е изцяло недействителен, и съгласно чл.23 ЗПК, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, в
случая - с оглед приетата по делото ССчЕ, евентуално дължимата от ответницата чиста стойност
на кредита би била 1 771,29 лв, представляваща, разликата между отпуснатия кредит от
15000 лв и платената сума за обслужване на същия в размер на 13 228,71 лв.
Претендира се съдът да отмени обжалваната част от първоинстанционното
решение, както и да присъдите на въззивницата изцяло направените разноски за
производството пред въззивната инстанция, представляващи внесена д.т. за разглеждане на
въззивната жалба и адвокатски хонорар за правна защита и съдействие за 1 адвокат
определена по реда на Наредба № 1/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения.
Няма искания по доказателствата.
В законовия срок по чл.263 ГПК против въззивната жалба е подаден отговор от
въззиваемия „Банка ДСК” АД, с който жалбата се оспорва като неоснователна. Твърди се, че
решението на ЦРС в обжалваната част е правилно, обосновано, изцяло постановено в
съответствие с материалния и процесуалния закон. Излагат се твърдения, че съдът правилно
и обосновано е установил, че е налице валидно сключен Договор за кредит за текущо
потребление между страните, по който ответницата и настоящ въззивник, е
кредитополучател. Твърди се, че от събраните по делото доказателства е установено, че
банката е изпълнила задължението си по договора, като е предоставила на
кредитополучателя кредит в размер на 15 000 лв, както и, че от м.януари 2014 г.
кредитополучателят е направил непълни и ненавременни вноски, като натрупаната забава на
плащанията към 08.09.2014 г. е над 90 дни – основание по чл.19.2 от Общите условия,
неразделна част от договора за кредит, целият остатък от кредита да стане предсрочно
изискуем, поради което и банката е обявила целия кредит за предсрочно изискуем. Твърди
се, че към м.октомври 2014 г. кредитът е бил със забава над 120 дни, поради което са отнети
лихвените преференции без право на възстановяване и лихвата по кредита е променена на
14,95 %, съответно първоначалната месечна вноска от 232,45 лв е променена на 237,95 лв.
Твърди се, че Банката е изпълнила задължението си да обяви кредита за предсрочно
изискуем преди сезирането на съда по чл.417, т. 2 от ГПК. Оспорват се твърденията на
въззивницата, че няма качеството на кредитополучател, а е поръчител, поради което се
твърди, че за нея не важат правилата на ЗЗД относими към поръчителите по договор за
кредит. Оспорват се твърденията в жалбата за наличието на неравноправни клаузи в
договора и в ОУ към него. Твърди се, че клаузите на договора и на ОУ са съобразени с
нормативните изисквания на ЗПК.
Претендира се потвърждаване на решението на PC – Царево в обжалваната част и
4
присъждане на съдебни разноски за въззивното производство, вкл.на юрисконсултско
възнаграждение на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК в размер, определен от съда,
съгласно реда до чл. 37 от Закона за правната помощ. Също няма искания по
доказателствата.
Въззивната жалба е подадена в законовия срок, от легитимирано лице, поради
което съдът я намира за допустима.
С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото доказателства, съдът
приема от фактическа и правна страна, следното:
Производството пред първоинстанционния РС Царево е образувано по исковата
молба на „БАНКА ДСК“ АД за приемане за установено, че ответницата М. Д. К. от ***
дължи на ищеца, следните суми: 10 424,77 лв - главница, 6 399,00 лв - договорна
(възнаградителна) лихва, дължима за периода от 08.09.2014 г. до 10.10.2018 г., 1 062,92 лв -
обезщетение за забава (лихвена надбавка за забава) за периода от 18.05.2015 г. до 10.10.2018
г., 120,00 лв - заемни такси и разноски, ведно със законната лихва върху главницата, начиная
от 11.10.2018 г. до окончателно изплащане на вземането, за които суми в полза на ищеца е
издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, по ч.гр.д.7272/2018 г. по описа на РС
Бургас.
Твърди се, че по Договор за кредит за текущо потребление от 10.12.2009 г.,
сключен между ищеца като кредитор от една страна, и от друга страна – Х. Г. С. и
ответницата М. Д. К. като кредитополучатели, банката е предоставила на
кредитополучателите кредит в размер на 15 000,00 лв, като кредитът е бил одобрен като
стандартен кредит за текущо потребление, с отстъпка от 1 пункт по програма ДСК
Партньори. Твърди се, че кредитът е усвоен чрез посочената в т.4 разплащателна сметка на
Х. Г. С. на 10.12.2009 г. В исковата молба се сочи, че погасяването на кредита е уговорено
да стане за срок от 120 месеца, като кредитополучателят е поел ангажимент да заплаща на
кредитора лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, определян
периодично от кредитора и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно
Условията за ползване на преференциален лихвен процент по определена програма. Твърди
се, че към датата на сключване на договора за кредит, базовият лихвен процент е 7,44%,
стандартната надбавка е в размер на 6,51%, намаляването е с отстъпка от 0 процентни
пункта, или лихвеният процент по кредита е общо 13,95%.
Твърди се, че от м.януари 2014 г. кредитополучателят правил непълни и
ненавременни вноски, като натрупалата се забава на плащанията към 08.09.2014 г. е над 90
дни, поради което и съгласно чл.19.2. от Общите условия към договора за кредит, целият
остатък от кредита е станал предсрочно изискуем и е отнесен в просрочие. Сочи се, че към
м.октомври 2014 г. кредитът е бил със забава над 120 дни и съгласно т.3 от р.Условия за
отнемане на лихвените отстъпки към Условия за ползване на преференциален лихвен
процент по програма „ДСК Партньори“, считано от м.ноември 2014 г. лихвата по кредита е
променена на 14,95%, съответно първоначалната месечна вноска от 232,45 лв е променена
на 237,94 лв.
5
Твърди се, че поради просрочия в изплащането на задълженията по договора за
кредит, на 12.12.2017 г. кредиторът е предприел действия по обявяване на предсрочна
изискуемост на вземането по кредита, като за целта е изпратила нотариална покана до
кредитополучателя, че поради забава в погасяване на задълженията обявява кредита за
предсрочно изискуем, която нотариална покана на 14.12.2017 г. е връчена лично на
ответницата М.К. като кредитополучател. Според ищеца, вземането е осчетоводено при
кредитора като изискуемо на 30.01.2018 г., от който момент ищецът се е позовал на правото
си да обяви вземането си за предсрочно изискуемо.
Сочи се, че поради липса на изпълнение от страната на кредитополучателя на
изискуемото вземане, на 11.10.2018 г. Банката е депозирала пред БРС заявление за издаване
на заповед за изпълнение и изпълнителен лист на основание чл.417 ГПК против
кредитополучателите, по което заявление, по ч.гр.д.7272/2018 г. по описа на БРС са
издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист против длъжника М.К. за сумите:
10 424,77 лв - главница; 6 399,00 лв - дължима договорна (възнаградителна) лихва за
периода от 08.09.2014 г. до 10.10.2018 г.; 1 062,92 лв - обезщетение за забава (лихвена
надбавка за забава) за периода от 18.05.2015 г. до 10.10.2018 г.; 120,00 лв - заемни такси и
разноски, ведно със законната лихва върху главницата, начиная от 11.10.2018 г. до
окончателно изплащане на вземането, както и за деловодни разноски в размер на 410,13 лв.
Твърди се, че въпреки, че по издадени изпълнителен лист против ответницата е
образувано изпълнително дело при ЧСИ Д-р Росица Стоянова, peг. № 706 на КЧСИ, до
момента задължението не е погасено.
Предявени са искове с правно основание чл.422 ГПК, вр.чл.79 ГПК, вр.чл.240 и
сл.ЗЗД, и чл.86 ЗЗД.
В законовия срок по чл.131 ГПК ответникът не е представил писмен отговор на
исковата молба. Ответницата е представила „Отговор на исковата молба“ (вх.№
571/11.05.2021 г.), който е постъпил в съда след изтичане на едномесечния срок по чл.131
ГПК. Независимо от неясния печат на пощенския плик, с който „Отговор на исковата
молба“ (вх.№ 571/11.05.2021 г.) е бил изпратен и е постъпил в съда, настоящият състав
споделя извода на първоинстанционния съд, че „Отговор на исковата молба“ (вх.№
571/11.05.2021 г.) не е подаден в законовия срок (изтичащ на 04.05.2021 г.), тъй като от една
страна не са представени доказателства за точната дата на изпращане на отговора по
пощата, а от друга страна, в съдебното заседание на 10.06.2021 г. процесуалният
представител на ответницата – адв.Мушехян изрично е заявила, че е запозната с проекто-
доклада по делото (в който е прието, че ответникът не е депозирал писмен отговор в срок), и
има „едно възражение“ против доклада – че съдът е посочил, че ответникът не посочва
възражения. Заявено е искане съдът „да възприеме като възражение по делото, изложените
такива възражения в частното производство, като за тези възражения преклузия няма, и това
е единственото възражение“. В съдебното заседание на 22.07.2021 г. адв.Мушехян е заявила
искане „така депозираният извън срока отговор“, да бъде приет като становище по иска,
6
както и съдът да съобрази възраженията за нищожност и за недействителност на договора
„въпреки, че са направени извън срока за отговор“. С оглед изявлението на адв.Мушехян,
съдът приема, че ответната страна е признала, че депозираният от нея писмен отговор на
исковата молба (вх.№ 571/11.05.2021 г.), е подаден след изтичане на преклузивния срок по
чл.131 ГПК. По същество ответната страна е заявила, че искът е неоснователен, както
поради нищожност на договора за кредит, така и поради това, че „сумата е усвоена от друго
лице, по негова банкова сметка, по която е следвало да бъде заплащан кредитът“.
С обжалваното решение ЦРС е приема за установено, че ответницата М.К. дължи
на ищеца: главница - 10424,77 лв; дължима договорна (възнаградителна) лихва - 6399,00 лв
за периода от 08.09.2014 г. до 10.10.2018 г.; обезщетение за забава (лихвена надбавка за
забава) - 1062,92 лв за периода от 18.05.2015 г. до 10.10.2018 г. и законна лихва върху
главницата, начиная от 11.10.2018 г. до окончателно изплащане на вземането, за които суми
в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, № 3666/12.10.2018 г.
по ч.гр.д.7272/2018 г. по описа на Районен съд Бургас и е осъдил ответницата да заплати на
ищеца 906,74 лв за разноски в исковото производство и 410,13 лв за разноски в заповедното
производство. Искът е отхвърлен за сумата от 120,00 лв - заемни такси и разноски.
Решението е обжалвано само от ответницата – в частта, с която исковете против
нея са уважени, поради което е висящо само в тази му част, а в останалата –
отхвърлителната част, решението е влязло в сила поради липсата на обжалване.
При извършената проверка по реда на чл.269 ГПК съдът констатира, че
обжалваното решение е валидно, а в обжалваната част, подлежаща на проверка за
допустимост – и допустимо.
По наведените оплаквания за неправилност на решението, по които въззивният
съд дължи произнасяне, съдът намира следното:
Установява се от приложения Договор за кредит за текущо потребление от
10.12.2009 г., сключен между ищеца от една страна като кредитор и Х. Г. С. и М. Д. К., от
друга страна като кредитополучатели, че страните са се договорили Банката-кредитор да
предостави на двамата кредитополучатели кредит за текущо потребление в размер на 15
000,00 лв; със срок за издължаване на кредита 120 месеца, считано от датата на неговото
усвояване; базов лихвен процент към датата на сключване на договора за кредит - 7,44%,
стандартна надбавка в размер на 6,51% и е намален с отстъпка от 0 процентни пункта, или
лихвеният процент по кредита е общо 13,95%. Видно от представения Погасителен план към
договора, той е сключен при уговорен ГПР 15.66%. По делото не е спорно, че кредитът е
одобрен като стандартен кредит за текущо потребление, с отстъпка от 1 пункт по програма
ДСК Партньори. Видно от представения Договор за поръчителство от 10.12.2009 г.,
изпълнението на задължението на кредитополучателите Х. Г. С. и М. Д. К. по процесния
договор за кредит е обезпечено чрез поръчителството на Д. В. С. от ***.
Не е спорно също, че кредитът е усвоен на 10.12.2009 г. чрез посочената в т.4 от
договора разплащателна сметка с титуляр Х. Г. С.. По делото са представени Общите
7
условия за предоставяне на кредити за текущо потребление, Погасителен план, Приложение
№ 3 Такси по кредити за текущо потребление, Искане за кредит вх.№ 2179604 от 09.12.2009
г. и Условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК Партньори“.
Установява се от заключението на приетата по делото съдебно-икономическа
експертиза, че кредитът е усвоен на 10.12.2009 г. по банковата сметка на кредитополучателя
Х. Г. С.. От отговора на въпрос № 2 към експертизата се установява, че кредитополучателят
е допуснал забава в плащанията по главница и лихва от м.януари 2014 г., като
преустановането на редовното погасяване на кредитните задължения е от 08.01.2014 г. като
не е платена дължимата вноска от 232.45 лв, съгласно погасителния план. Според вещото
лице, към 08.10.2014 г. дължимата, но неплатена главница и лихва са в размер на 1225,09 лв.
Съгласно чл.19.1 от ОУ, неразделна част от договора за кредит, при забава в
плащането на месечната вноска от деня, следващ падежната дата, определена в договора за
кредит, частта от вноската, представляваща главница, се олихвява с договорената лихва,
увеличена с наказателна надбавка от 10 процентни пункта, а ако кредитополучателят погаси
дължимата месечна вноска до 7 ден след падежната дата, наказателната надбавка не се
прилага. Съгласно чл.19.2 от ОУ, при допусната забава в плащанията на главница и/или
лихва над 90 дни целият остатък по кредита става предсрочно изискуем и се отнася в
просрочие. До предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред, остатъкът от
кредита се олихвява с договорен лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка от 10
процентни пункта.
Видно от представените по делото нотариални покани до Х. Г. С. (л.7-8 от
ч.гр.д.7272/2018 г. на БРС) и до ответницата М.К. (л.9-10 от ч.гр.д.7272/2018 г. на БРС),
Банката е уведомила кредитополучателите, че поради забава в погасяване на задълженията
по договора за банков кредит от 10.12.2009 г., Банката обявява кредита за предсрочно
изискуем. От представените нотариални покани и разписка се установява, че нотариалната
покана до кредитополучателя Х. Г. С. е връчена при условията на чл.47 ГПК, а нотариалната
покана до ответницата М.К. й е връчена лично на 14.12.2017 г.
По ч.гр.д.7272/2018 г. на БРС, по заявление от Банката за издаване на заповед за
изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист против Х. Г. С., М. Д. К. и Д. В. С., е
издадена Заповед № 3666 за изпълнение на парично задължение въз основа но документ по
чл.417 ГПК против длъжницата М. Д. К. за сумите: 10 424,77 лв – главница, 6 399,00 лв -
договорна лихва, 1 062,92 лв - лихва за забава, 120.00 лв – заемни такси, законна лихва
върху главницата и 410,13 лв – деловодни разноски. С разпореждане, инкорпорирано в
заповедта за изпълнение, БРС е отказал издаване на заповед за изпълнение и изп.лист
против кредитополучателя Х. Г. С. и поръчителя Д. В. С. по съображения, че не са
уведомени за обявената предсрочна изискуемост. Разпореждането е влязло в сила след
потвърждаването му от БОС с определение по ч.гр.д.1733/2018 г.
След подадено в законовия срок възражение от длъжницата М. Д. К., по указание
на заповедния съд заявителят „Банка ДСК“ АД е завела настоящия иск за установяване на
вземането си по отношение на длъжника М. Д. К..
8
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни
изводи:
На първо място, предвид липсата на подаден в законовия срок писмен отговор на
исковата молба, съдът намира, че въведените с „Отговор на исковата молба“ (вх.№
571/11.05.2021 г.) възражения от ответницата, по аргумент от чл.133 ГПК, не следва да се
разглеждат. Независимо от това обаче, доколкото преклудирането по чл.133 ГПК на
възможността на ответника да заяви възраженията си против иска не освобождава ищеца от
задължението си да докаже иска си, съдът следва да даде отговор на въпросите: налице ли е
твърдяното от ищеца облигационно правоотношение между него и ответницата М. Д. К., в
частност – има ли ответницата качеството на кредитополучател по договора и, доколкото
договорът за заем е реален договор, налице ли усвояване на кредита по отношение на
ответницата; доколкото в случая се касае до договор за потребителски кредит – валиден ли е
този договор или е недействителен на някое от изброените в ЗПК основания; какъв е
размерът на дължимата от ответницата сума, и в тази връзка – настъпила ли е по отношение
на нея предсрочна изискуемост на вземането по договора за кредит.
С оглед липсата на своевременно надлежно въвеждане на възражение за
нищожност на договора за кредит поради невъзможен предмет, заявяването му с писмените
бележки пред първоинстанционния съд и с въззивната жалба, е преклудирано, поради което
съдът няма да го обсъжда.
Съдът намира, че по процесния договор за потребителски кредит, ответницата
има качеството на кредитополучател, а не на поръчител, в какъвто смисъл са твърденията на
ответницата, вкл.във въззивната й жалба. До този извод съдът достига предвид
обстоятелството, че ответницата е подписала единствено договора за потребителски кредит,
и то - в качеството си на кредитополучател. Не е налице подписан между ответницата и
Банка ДСК ЕАД договор за поръчителство, по силата на който ответницата да е поела
задължението да отговаря за задълженията на Х. Г. С. към Банката. Съгласно чл.138, ал.1,
изр.второ ЗЗД, договърт за поръчителство е формален и трябва да е сключен в писмена
форма. Обстоятелството, че процесният договор за потребителски кредит също е в писмена
форма, не е достатъчно, за да се приеме, че по силата на този договор ответницата е поела
задължение, в качеството си на поръчител спрямо кредитора на Х. С. да отговаря за
изпълнение на неговото задължение, тъй като такова изявление в договора няма. Напротив –
в договора за кредит ответницата, изрично посочена като кредитополучател, е поела
задължение да погасява, заедно с другия кредитополучател, предоставения им кредит в
сроковете и при условията, посочени в договора, т.е.тя се е задължила да погасява свое, а не
чуждо задължение. Според настоящия състав, обстоятелството, че усвояването на кредита в
случая е станало чрез превод на сумата по сметката само на единия от двамата
кредитополучатели, не променя качеството на кредитополучател на ответницата, още по-
малко я превръща в поръчител по договора. И двете страни по договора за кредит,
вкл.двамата кредитополучатели, са се съгласили усвояването на кредита да стане чрез
превод на сумата по определена сметка, в случая – на единия кредитолучател, като
9
вътрешните отношения между двамата кредитополучатели не касаят отношенията им с
кредитора. На последно място, процесният договор за кредит действително е обезпечен с
поръчителство, но – на лицето Д. В. С., подписала съответния договор за поръчителство с
кредитора – Банка ДСК ЕАД.
По изложените по-горе съображения – че по процесния договор за кредит
ответницата има качеството на кредитополучател, както и че по изразена воля на двамата
кредитополучатели, усвояването на кредита е станало чрез превод на сумата по посочена в
договора банкова сметка, съдът приема, че е налице усвояване на кредита и по отношение на
ответницата.
С оглед извода на съда, че по процесния договор ответницата има качеството на
кредитополучател, а не на поръчител, неоснователни са възраженията й, заявени с
възражението й против заповедта за незабавно изпълнение, както и оплакванията във
въззивната жалба, че по отношение на нея е изтекъл преклузивния срок по чл.147 ЗЗД, в
който Банката би могла да ангажира отговорността на ответницата като поръчител по
договора за кредит.
Доколкото в случая се касае до договор за потребителски кредит, следва да се
обсъди – валиден ли е този договор или е недействителен на някое от изброените в ЗПК
основания.
За процесното правоотношение приложим е Законът за потребителския кредит
(обн.ДВ, бр.53 от 30.06.2006 г., отм.ДВ, бр.18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.).
Разпоредбите на чл.6-10 уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски
кредит, а съгласно чл.14, ал.1 ЗПК (отм.), когато не са спазени изискванията на чл.6, чл.7,
т.4-14, чл.8, ал.1, чл.9, ал.1 и чл.10, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците
по чл.14 ЗПК – изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като
същите са изискуеми при самото му сключване, и, съгласно ал.2 - когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен – връщане от потребителя само на чистата
стойност на кредита, но не и на лихва или други разходи по кредита.
Неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че договорът и приложимите
към него Общи условия са нищожни поради противоречие с с изискванията на чл.11, ал.1 и
ал.2 от ЗПК, по-конкретно – с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК.
След като прегледа представения по делото договор съдът не установи същият да
страда от пороци, водещи до неговата недействителност. Договорът е сключен в
предвидената за това форма, има всички изискуеми реквизити съгласно чл.7 от ЗПК (отм.),
вкл.базов лихвен процент и ГПР, към договора е подписан Погасителен план, в който са
описани по пера и стойност размерите на дължимите ежемесечни вноски. Представеният по
делото договор, ведно с погасителен план и Общи условия, са достатъчно четливи, при
запознаване с тях потребителят лесно може да се ориентира в съдържанието им.
Ето защо съдът намира, че процесният договор за потребителски кредит е
10
валиден и е неоснователно оплакването във въззивната жалба, че той е нищожен, както и, че
са недействителни отделни негови клаузи, както и приложимите към него Общи условия.
Съдът намира за неоснователни оплакванията във въззивната жалба за
неравноправност на клаузите по чл.8 и чл.9 от договора за потребителски кредит, тъй като
годишният процент на разходите по кредита и начина на образуването му, годишният
лихвен процент и всички разходи, приложими към момента на сключване на договора за
кредит са описани както в договора за кредит (чл.8 и чл.9), така и в Общите условия към
договора (чл.7.1, чл.8.1., чл.8.2, чл.9.1, 9.2), а условията за едностранно променяне на
базовия лихвен процент и таксите, които съответно се отразяват на годишния лихвен
процент и на ГПР, са изброени в чл.9.3 от Общите условия.
Ето защо съдът намира за неоснователни твърденията във въззивната жалба, че
поради недействителност на договора за кредит, ответницата дължи връщане само на
чистата стойност на кредита.
Съдът намира за неоснователно и недоказано твърдението, въведено с
възражението против заповедта за незабавно изпълнение и с въззивната жалба, че по
отношение на ответницата предсрочната изискуемост на кредита не е настъпила, тъй като
ответницата не е била уведомена за настъпването й. Съгласно чл.19.2. от Общите условия
към договора за кредит, при допусната забава в плащанията на главница и/или на лихва над
90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие.
Съгласно разрешението, дадено по т.18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на
ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК
вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е
упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната
изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се
обявява по реда на чл.60, ал.2 от ЗКИ, правото на кредитора следва да е упражнено преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е
уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
В настоящия случай, както се посочи по-горе, от заключението по ССчЕ се
установява, че кредитополучателят е допуснал забава в плащанията по главницата и лихвите
по кредита от 08 януари 2014 г., като към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК,
е налице неизпълнение на 41 погасителни вноски, т.е.налице е основание по чл.19.2 от
Общите условия към договора за кредит, за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.
Видно от представената със заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417
ГПК нотариална покана до ответницата М.К. (л.9 от ч.гр.д.7272/2018 г.), нотариалната
покана, с която тя като кредитополучател е уведомена за обявяване от Банката на
предсрочната изискуемост на кредита, й е връчена лично на 14.12.2017 г. (преди подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – на 11.10.2018 г.). Ето защо съдът
приема, че предсрочната изискуемост на кредита е надлежно съобщена на ответницата като
кредитополучател – при това – преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК.
След като по делото е доказано наличието на валидно правоотношение между
11
страните по процесния договор за кредит, усвояването на кредита и неизпълнението на
кредитополучателите на задължението им да погасят кредита, както и с оглед доказване от
заключението по ССчЕ на размера на задължението на ответницата по кредита, след
обявяването му за предсрочно изискуем, съдът намира предявения иск за основателен и
доказан до размера, в който е уважен и от първоинстанционния съд.
Поради съвпадането на изводите на двете инстанции, решението на РС Царево
следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
При така постановения резултат, на основание чл.78, ал.8 ГПК, вр.чл.37 ЗПП,
вр.чл.25 от Наредбата за заплащането на правната помощ, на въззиваемия Банка ДСК АД
следва да се присъдят съдебни разноски за въззивното производство в размер на 300 лв за
юрисконсултско възнаграждение.
Мотивира от изложеното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 19 от 12.08.2021 г. по гр.д.127/2021 г. по описа на
PC гр.Царево, в обжалваната част, с която е прието за установено по отношение на „Банка
ДСК“ АД, ЕИК ********* и М. Д. К., че М. Д. К. дължи на „Банка ДСК“ АД, следните суми:
главница - 10424,77 лв; дължима договорна (възнаградителна) лихва - 6399,00 лв за периода
от 08.09.2014 г. до 10.10.2018 г.; обезщетение за забава (лихвена надбавка за забава) -
1062,92 лв за периода от 18.05.2015 г. до 10.10.2018 г.; ведно със законната лихва върху
главницата, начиная от 11.10.2018 г. до окончателно изплащане на вземането, за които суми
в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, № 3666/12.10.2018 г.
по ч.гр.д.7272/2018 г. по описа на Районен съд Бургас, и с което решение въззивницата е
осъдена да заплати на „Банка ДСК“ АД, сумата в размер на 906,74 лв, за разноски в
първоинстанционното производство и сумата от 410,13 лв, за разноски в заповедното
производство.
ОСЪЖДА М. Д. К., ЕГН **********, от ***, да заплати на „Банка ДСК“ АД,
ЕИК ********* , сумата от 300 лв (триста лева), представляваща съдебни разноски за
въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12
13