Р E
Ш Е Н
И Е
№ ……….,
29.11.2023 година, град
София,
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IІ-ри
брачен въззивен състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и девети юни през 2023 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Галя Митова
ЧЛЕНОВЕ : Валентина Ангелова
М. Евтимов
При секретаря Мариана
Ружина,
след като разгледа
докладваното от съдия В. Ангелова,
гражданско дело № 7666 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 69220 от 13.03.2020 г., постановено по
гражданско дело № 58134 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, ІІІ
Гражданско отделение, 80 състав, бил прекратен гражданския брак, сключен между М.И.В.
и Д.Й.В., като дълбоко и непоправимо разстроен; утвърдено е постигнатото между
страните споразумение по чл. 49, ал. 4 от СК относно част от последиците от
развода; предоставено е ползването на семейното жилище-апартамент № 76, находящ
се в гр. София, ж. к. ***** на Д.Й.В., като всеки от съпрузите бил осъден да
заплати по сметка на СРС сумата от 25 лева, окончателна държавна такса по
развода, а М.И.В. и сумата от 499,20 лева-държавна такса върху определените в
полза на децата издръжки.
Недоволен от така постановеното решение останал М.И.В.,
ответник в първоинстанционното и въззивник в настоящото производство, който
обжалва същото изцяло с оплаквания за неправилност и недопустимост, като излага
подробни съображения в подкрепа на заявените оплаквания. Моли съда да отмени
обжалвания съдебен акт, като постанови решение по съществото на спора.
С определение от 27.05.2021 г., влязло в сила на
29.11.2022 г., съдебното производство по въззивната
жалба на М.В. е прекратено в частта, с която се обжалва утвърденото
споразумение между страните, като настоящото производство продължава с оглед въззивната жалба на М.В. относно прекратяването на брака и
ползването на семейното жилище.
В хода на съдебното дирене, лично и чрез пълномощника
си по делото, поддържа жалбата, като с писмена молба от 29.06.2023 г. сочи, че
въззиваемата страна отдавна е напуснала семейното жилище с децата, докато той
работел в Германия, за да осигури издръжката им, и му създавала пречки за
контакти с децата, а в хода на производството направила опити да противопостави
децата на бащата. Сочи тези обстоятелства като виновно поведение на съпругата. Моли
съда да постанови решение, с което да отмени обжалвания съдебен акт, като прекрати
брака между страните по вина на жената, с законните последици от това.
Претендира сторените във въззивната инстанция деловодни разноски.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от Д.Й.В., ищца в
първоинстанционното и въззиваема страна в настоящото производство, с която
оспорва същата като неоснователна. Излага се подробни съображения в тази насока
се и моли съда да остави жалбата без уважение. Претендира присъждане на
сторените деловодни разноски.
В хода на съдебното дирене, лично и чрез пълномощника
си по делото, оспорва въззивната жалба и поддържа подадения във връзка с нея
отговор. Счита постановеното от първоинстанционния съд решение за правилно и
законосъобразно и пледира за неговото потвърждаване. Претендира разноски по
представен списък.
Въззивната жалба в частите й относно прекратяването на
брака и ползването на семейното жилище е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице, имащо интерес от
обжалването, като отговаря на изискванията на чл. 261 от ГПК, поради което същата
е процесуално допустима и следва да бъдат разгледана по същество.
С оглед предмета на въззивна проверка, очертан във
въззивната жалба, съдът констатира, че решението на първоинстанционния съд е
влязло в сила в единствено в частта относно постигнатото между страните и
утвърдено от съда споразумение, както и в частта относно дължимата държавна
такса върху уговорените в полза на децата издръжки.
За да се
произнесе, въззивният съд взе предвид следното :
Първоинстанционният Софийски районен съд бил сезиран с
брачен иск от Д.Й.В. срещу М.И.В. с правно основание чл. 49, ал. 1 от СК, съединен
с небрачни искове по чл. 53, 56 и 59 от СК-за прекратяване на брака между
страните като дълбоко и непоправимо разстроен, без съдът да третира въпроса за
вината на съпрузите за настъпване на разстройството му, като претендирала
упражняване на родителските права по отношение на родените от брака деца,
определяне на местоживеенето им при нея, при съответен режим за контакти с
бащата и осъждането му да им заплаща издръжка в размер на 250 лева за всяко от
децата, считано от датата на предявяване на исковата молба, както и ползване на
семейното жилище. Желаела след развода да продължи да носи брачното си фамилно
име В..
В срока по чл.131 от ГПК ответникът не е депозирал
отговор на исковата молба.
В първото проведено по делото открито съдебно
заседание, страните, редовно призовани, се явили лично, като представили
споразумение по чл. 49, ал. 4 от СК относно част от предмета на спора, и
поотделно заявили, че доброволно са подписали същото, съгласни са с неговите
последици, като желаят бракът им да се прекрати без съдът да се произнася по
въпроса за брачната вина. Въззивникът заявил, че не оспорва иска за развод,
като също желае развод, оспорил небрачния иск по чл. 56 от СК относно
ползването на семейното жилище, като направил искане семейното жилище да бъде
предоставено за съвместно ползване на двамата съпрузи, като не изрично заявил,
че няма възражения по проекто-доклада, както и по
доклада на съда по делото. Същият не правил доказателствени искания,
включително и след провеждане на разпита на допуснатия на другата страна
свидетел. Пледирал за прекратяване на брака без съдът да се произнася по
въпроса за вината, като утвърди споразумението на страните и се произнесе по
съвместното ползване на семейното жилище. Не претендирал разноски.
В същото съдебно заседание съдът изменил проекто-доклада, обективиран в определението му от
06.01.2020 г., като го допълнил с постигнатото между страните споразумение по
чл. 49, ал. 4 от СК, в което са уредили въпросите, касаещи тяхната родителска
отговорност, фамилното име на съпругата след развода и издръжката на децата,
като разяснил на страните носената от тях доказателствена тежест. Съобразно
тези разяснения въззивникът следвало да установи жилищната си нужда и наличието
на търпимост в отношенията между страните, а въззиваемата следвало да установи
факта, че страните са съпрузи, както и положителните факти, които намира, че са
довели до дълбокото и непоправимо разстройство на брачната връзка, жилищната си
нужда, както и всички предпоставки, касаещи ползването на семейното жилище.
С оглед разяснената им доказателствена тежест,
въззиваемата ангажирала писмени доказателства и направила искане за разпит на
доведен от нея свидетел, а въззивникът не оспорил направените от другата страна
доказателствени искания, като уточнил, че родителите му имат запазено право на
ползване върху семейното жилище и желаят да го ползват, като признал също, че
семейното жилище на страните е апартамент № 76, находящ се в гр. София, ж. к. *****,
което към този момент той, съпругата му и родените от брака им деца ползвали,
като със съпругата му обитавали различни стаи в това жилище.
Между страните не е спорно, а и от представените по
делото удостоверение за сключен граждански брак, издадено въз основа на акт за
граждански брак № 163/-4.05.2003 г., съставен при СО, Район „Триадица“, област
София-град, удостоверение за семейно положение, съпруг и деца, издадено на
14.02.2020 г. от СО Район „Люлин“, област София град на Д.В., както и
удостоверение от 04.10.2019 г., издадено от АВ, се установява, че страните са
съпрузи, сключили са граждански брак на 04.05.2003 г. в гр. София, като към
04.10.2019 г. помежду им не е регистриран режим имуществени отношения и същите
са родители на децата М., родена на *** г., и Р., родена на *** г.
Видно от приетия като писмено доказателство по делото
нотариален акт за дарение на недвижим имот със запазено право на ползване, №
44, том І, рег. № 1275, дело № 58/2000 г. на нотариус В.А., рег. № 262 на НК,
въззивникът по силата на дарение от родителите му И.В. В. и З.А.В. е придобил в
собственост недвижим имот, а именно апартамент № № 76, находящ се в гр. София,
ж. к. *****, със застроена площ от 60,47 кв. м., състоящ се от една стаяь, дневна, кухня и обслужващи помещения, заедно с
избено помещение № 76 с площ от 2,76 кв. м. и с 2,894 % идеални части от
правото на строеж, като дарителите запазили правото на ползване върху имота до
края на живота си, безвъзмездно.
По делото била разпитана доведената от ищцата
свидетелка Е.Й.М., сестра на ищцата, която установила с показанията си, че
макар да обитават едно жилище – апартамент в гр. София, ж. к. „******, те не
поддържат отношения като съпрузи от много време. Те нямали общ бюджет, не
поддържали общо домакинство и се хранели отделно и това било така още от
времето, докато съпругът бил в Германия и отсъствал за около година-година и
нещо. Всеки от съпрузите водел самостоятелен начин на живот, който не включвал
другия. Сестрата на свидетелката и децата обитавали заедно една от стаите в
жилището, а между съпрузите нямало нормално общуване, двамата постоянно се
карали и в отношенията им нямало търпимост. Не стигали до бой, но имало случаи
въззивникът да посяга на въззиваемата и двамата си разменяли словесни нападки.
Въззивникът отправял към съпругата си обиди от всякакво естество и имало
случай, в който той поставил под възглавницата й яйца с майонеза. Скандалите им
ставали пред децата и те били потиснати от случващото се между родителите им. Р.
споделяла с леля си, че е тъжна от случващото се между родителите й, а и от това, че баща й й
казал, че не я обича толкова, колкото М.. В присъствие на свидетелката
съпрузите си разменяли обиди и се карали, като от сестра си и от децата на
страните знаела за случай, в който след употреба на алкохол, М.В. се изходил по
малка нужда на терасата, и след това сестра й почиствала. Свидетелката няма
представа къде пребивава въззивникът, когато не бил в семейното жилище, като
установява също, че сестра й заплатила курсовете по български език и математика,
свързани с кандидатстване след завършен седми клас през 2018/2019 г. на детето М., сестра й се
занимавала със записване на децата в учебни заведения, с воденето им на почивка
и се стремяла да задоволява нуждите им. Свидетелката М.не е чувала М.В. да
настройва децата срещу майка им. Свидетелката уточнява също, че семейното
жилище на страните, собственост на мъжа, със запазено право на ползване на
неговите родители, се ползва от страните и децата, като се състои три стаи,
една от които кухня. Допреди две години, когато за последно общувала с
родителите на М.В., свидетелката не била чувала те да са заявявали желание да
ползват това жилище.
При тази фактическа установеност, Първоинстанционният
Софийски районен съд постановил обжалвания съдебен акт.
Настоящият състав на Софийски градски съд, Гражданско отделение, след
като взе предвид становищата на страните, събраните в двете съдебни инстанции
доказателства, прецени ги по реда на въззивното производство и съобрази
приложения закон, по свое убеждение, приема за установено следното :
Въззивния съд споделя в цялост установената
в първоинстанционното производство фактическа обстановка, не счита за нужно да
я преповтаря и препраща към нея. Същата се установява от събраните в
първоинстанционното производство писмени доказателства и гласни доказателства.
От представените писмени доказателства относими към предмета на спора се явяват
следните: удостоверение за сключен граждански брак и удостоверения за раждане
на децата Р. и М., удостоверение за семейно положение, съпруг и деца,
удостоверение от АВ, нотариален акт за дарение на недвижим имот.
Въззивният съд, като прецени
по реда на чл. 172 от ГПК показанията на разпитаната в първоинстанционното
производство свидетелка Е.Й.М., сестра на въззиваемата, кредитира същите в
обсъдените от първоинстанционния съд части, като приема, че в тези си части
същите са обективни, безпристрастни, логично последователни и подробни, като
възпроизвеждат личните впечатления на свидетелите от отношенията на страните по
делото.
Други относими доказателства
за твърденията на страните не са ангажирани в настоящето производство.
При тази
фактическа установеност, въззивният съд достигна до следните изводи от правна
страна :
По прекратяването на брака :
Жалбата е неоснователна по изложените в нея доводи.
Въззивният съд изцяло споделя прецизните правни
изводи, изложени в обжалваната част на съдебния акт касаещи дълбокото и
непоправимо разстройство на брака между страните, като не счита за необходимо
да ги преповтаря, а на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях.
На първо място, следва да се отбележи, че между
страните няма спор относно разпада на семейната им връзка и невъзможността за
възстановяването на нормалните съпружески отношения помежду им, като същите са
трайно разделени, раздялата им продължава и сега и помежду им липсва
комуникация, включително по въпросите, касаещи децата им. Отделно от това,
дълбокото и непоправимо разстройство на брака се установява от събраните по
делото писмени и гласни доказателства, установяващи разделено живеене на
двамата съпрузи, липса на контакти и на взаимно уважение помежду им, както и на
желание за преодоляване на разногласията, като понастоящем всеки от тях води
самостоятелен начин на живот.
В този смисъл оплакванията в жалба, касаещи
прекратяването на брака не кореспондират с процесуалното поведение на самият
въззивник, който е заявил, че желае прекратяването на брака си с въззиваемата
без съдът да се произнася по въпроса за вината им за състоянието на брачната
връзка. Налице са признанията на страните за липса на каквато и да е
комуникация помежду ми. Никой от съпрузите не е навел брачни провинения на
другия съпруг и не е правил искания съдът да се произнесе по вината за
разстройството на брака. Предвид това, правилно първоинстанционният съд е изследвал
единствено трайната фактическа раздяла между съпрузите, както и липсата на
каквито и да е действия за преодоляването й. Понастоящем раздялата на страните
продължава и никой от съпрузите не е направил постъпки за възстановяване на
брачните отношения. Страните не поддържат отношения като съпрузи, нямат общо
домакинство, семеен бюджет и не полагат обща грижа за родените от брака им деца.
Липсва желание у двамата съпрузи за промяна на това състояние на брака им,
както и взаимно уважение помежду им, а всеки от тях води самостоятелен начин на
живот, без да се съобразява с другия съпруг. Това състояние на брачната връзка
е установено и посредством показанията на разпитаната по делото свидетелка,
като въззивникът не е оспорил показанията й и не е правил никакви
доказателствени искания. Последният не е осигурил разпита на друг свидетел
относно състоянието на брачната връзка, като обстоятелствата относно
родствената връзка на свидетелката с другата страна са му били известни и преди
разпита й, но въпреки това въззивникът не е възразил срещу разпита й. Само по
себе си обстоятелството, че свидетелката М.е сестра на въззиваемата
не е основание показанията й да не бъдат ценени от съда. В случая
първоинстанционния съд е кредитирал и ценил показанията й с оглед признанията
на самите страни, че бракът им е трайно и непоправимо разстроен, че са трайно
разделени и макар да живеят под един покрив обитават различни стаи и не общуват
като съпрузи. Въззивникът възприел поведение на процесуално бездействие пред
първоинстанционния съд, като не може да черпи от него права пред въззивния съд.
В случай, че не е желаел
прекратяване на брака, респективно, в
случай, че състоянието на брачната връзка между страните е било различно, от
установеното с показанията на свидетелката, същият е могъл да посочи и ангажира
доказателства за това. Той обаче бездействал, като следва да понесе последиците
от това, като по отношение на доказателствата, които е могъл да ангажира в
първоинстанционното производство е настъпила предвидената в закона прекузия, такава е настъпила и по отношение на основанията
за развод и исковете, които въззивникът е могъл да предяви пред
първоинстанционния съд. В този смисъл жалбата и изложените в нея доводи за
недоказаност на брачния иск, за допуснати множество процесуални нарушения при
събиране и оценка на доказателства, са неоснователни, произволни и изолирани от
доказателствената съвкупност по делото, като видно от изложеното в приложените
по делото молба, вх. № 279894/29.06.2023 г., подадена от тази страна, и понастоящем
въззивникът приема и желае прекратяването на брака, но по вина на съпругата.
Въззивният съд обаче не следва да се произнася по
вината на съпрузите, доколкото такива искания не са правени от тях в
първоинстанционното производство и е недопустимо да релевират
за първи път пред въззивната инстанция. Брачната вина на страните за
разстройството на брака им, не е в предмета на доказване по делото, както в
първоинстанционното, така и настоящото въззивно производство. Налице са
изричните изявления на страните, че не желаят съдът да се произнася по
въпросите за вината им за състоянието на брачната връзка, като липсват и
надлежно наведени брачни провинения за всеки от тях. При това положение и
предвид липсата на изрично сезиране на първоинстанционния съд с претенция по
чл. 49, ал. 3 от СК и предвид изричната разпоредба на чл. 322, ал. 3 от ГПК,
липсва правна възможност този въпрос да бъде разглеждан от въззивния съд.
Въпросът за брачната вина на съпрузите е извън предмета на въззивна проверка,
като въззивният съд не дължи произнасяне по него.
Предвид неоснователността на жалбата в частта относно
прекратяването на брака между страните, съдът следва да се произнесе по
наведените оплаквания за пороци на първоинстанционното решение в частта относно
ползването на семейното жилище.
Жалбата е неоснователна по изложените в нея доводи и в
тази си част. Въззивникът не е установил с допустимите доказателствени средства
по ГПК наличието на своя незадоволена по
друг начин жилищна нужда, като не може да основава жалбата си на ограничените
вещни права на ползване на семейното жилище от трети на спора лица. Все пак
следва да се отбележи, че първоинстанционният съд е отчел правото на ползване
на родителите на въззивника по отношение на семейното жилище, като предоставил
ползването му не при условията на чл. 56, ал. 2 от СК, а при условията на чл.
56, ал. 3 от СК. По този начин първоинстанционния съд мотивирал ползването на
семейното жилище да се предостави на родителя, упражняващ родителските права по
отношение на родените от брака деца, за срок от една година, както и че мъжът
следва да напусне жилището за този срок. В случая, по отношение ползването на
семейното жилище и доколкото първоинстанционният съд е мотивирал предоставянето
му на майката за срок от една година по реда на чл. 56, ал. 3 от СК, без да
възпроизведе така определения срок в диспозитива на решението, е налице
очевидна фактическа грешка в решението по смисъла на чл. 247 от ГПК (противоречие
между формираната от съда воля, обективирана в
мотивите на решението и нейното изразяване в диспозитива му). Същата обаче е
отстранима по посочения ред, а не по реда на въззивното обжалване.
Все пак, с оглед изчерпателност, въззивният съд
намира, че първоинстанционния съд правилно е предоставил ползването на
семейното жилище на съпругата, упражняваща родителските права по отношение на
родените от брака деца. В случая правилно съдът е обсъждал, че предоставянето
на семейното жилище, собственост на въззивника, но обременено с вещно право на
пожизнено и безвъзмездно ползване в полза на неговите родители следва да е по аналогия на реда на чл. 56, ал.
3 от СК за срок от една година от прекратяването на брака. Също така,
въззивникът не е установил наличието на своя жилищна нужда, както и на
търпимост в отношенията с другата страна, по отношение на които обстоятелства е
носел (като му е била разяснена) доказателствена тежест. Съобразно това е следвало да установи същите
обстоятелства при условията на пълно и главно доказване, като създаде у съда
сигурното убеждение за осъществяването им в обективната действителност. След
като не е сторил това, твърденията му за негова жилищна нужда, както и за
търпимост в отношенията с другата страна са останали недоказани. Недоказаните
твърдения не са факти и не могат да породят никакви последици, включително не
следва да бъдат зачетени от съда при произнасянето по съществото на спора. Аналогично
е положението и по повод твърденията, изложени от въззивника в молбата му до
въззивния съд от 29.06.2023 г., в която твърди, че семейното жилище е напуснато от съпругата и
родените от брака деца. По отношение на тези твърдения липсват каквито и да е
ангажирани доказателства, поради което по отношение на тях не може да намери
приложение нормата на чл. чл. 235, ал. 3 от ГПК и съответно въззивният съд не
следва да ги обсъжда при своето произнасяне.
Други конкретни доводи за пороци на решението в
обжалваните части, не са изложени в жалбата, която макар и пространна, е бланкетна в частите, в които е допустима и се разглежда от
въззивния съд (прекратяването на брака и ползването на семейното жилище).
При цялостната проверка на решението по реда на чл.
269 от ГПК, съдът намира същото за валидно и допустимо - в обжалваната част. По
въпросите за неправилността на решението, преценката на съда е ограничена до
посоченото в жалбата. При липсата на конкретно развити доводи във връзка с
неправилността на решението в тази му част, преценката на съда следва да се
ограничи до изложения по-горе анализ на доказателствената съвкупност. Все пак
следва да се отбележи, че при тази проверка съдът не констатира такива
нарушения на процесуалните правила, довели до накърняване правото на защита и
на участие на въззивника в първоинстанционното производство, които да
съставляват основание за отмяната на постановеното решение в обжалваните части.
С оглед изложеното и поради съвпадението на правните
изводи на въззивния съд с тези изложени от първоинстанционния съд решението в обжалваните
му части относно прекратяването на брака между страните и, като правилно,
законосъобразно и обосновано следва да се потвърди, а подадената въззивна жалба
следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна.
По разноските
:
Претенция за присъждане на сторените по делото в настоящата
съдебна инстанция разноски има и от двете страни по спора, като тази на
въззивника се явява неоснователна предвид изхода на делото. С оглед разпоредбата на чл. 329, ал. 1 от ГПК
и доколкото няма произнасяне по вината на съпрузите за разстройството на брака,
неоснователна се явява и заявената от въззиваемата страна претенция и като таката следва
да се отхвърли.
Мотивиран от изложеното и на основание чл. 271 от ГПК,
Софийски градски съд, Гражданско отделение, IІ-ри брачен въззивен
състав,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение№ 69220 от 13.03.2020 г.,
постановено по гражданско дело № 58134 по описа за 2019 г. на Софийски районен
съд, ІІІ Гражданско отделение, 80 състав, в обжалваните части относно
прекратяването на брака и ползването на семейното жилище.
ОТХВЪРЛЯ
претенциите на страните за присъждане на сторените в настоящето
производство разноски като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ……………… ЧЛЕНОВЕ: 1. ……………
2. ……………