№ 18933
гр. София, 21.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ИВ. ПОПОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ Гражданско дело
№ 20241110121611 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на М. И. З. срещу „фирма“ ЕООД.
Ищецът твърди, че на 26.07.2023г. с ответника сключили договор за потребителски
кредит № ***, по силата на който ответникът следвало да му предостави сумата от 3000лв.
срещу задължението на ищеца да я върне на 18 месечни погасителни вноски, при фиксиран
ГЛП от 47% и ГПР от 58,14%. Съгласно договора, кредитополучателят следвало в срок до 2
дни да предостави като обезпечение поръчител или банкова гаранция, а при неизпълнение
дължи неустойка от 5777,70лв. – чл. 6, като по този начин общият дължим размер по
кредита ставал 10 202лв.
Ищецът твърди, че процесният договор за кредит е нищожен на основание чл. 22
ЗПК, тъй като били нарушение чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че в ГПР не била включена
неустойката, а това било задължително, като с нейното включване ГПР надхвърлял
максимално допустимия размер. Посочва, че не само липсата и неясното посочване на ГПР в
договора, но и неточното му обявяване, води като последица до нищожност на същия.
Изтъква, че е налице неизпълнение и на задълженията по чл. 11, ал. 1, т. 2, 7, 9-12, 15-16 от
ЗПК. Твърди, че клаузата за неустойка е нищожна и на самостоятелно основание поради
противоречие с добрите нрави, тъй като е необосновано висока и се явява единствено
източник на неоснователно обогатяване. Счита, че нищожна се явява и клаузата за
дължимост на възнаградителна лихва, тъй като надхвърля трикратния размер на законната
лихва и противоречи на добрите нрави.
С оглед изложеното, моли за постановяване на решение, с което да бъде признато за
установено, че сключеният между страните договор за паричен заем е недействителен
съгласно чл. 22 ЗПК, а в условията на евентуалност, че са нищожни клаузите на чл. 18 и чл.
3 от него.
Ответникът е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок, с който
оспорва исковете. Признава, че между страните е сключен описания договор за кредит със
соченото съдържание, но отрича същият да е недействителен. Счита, че са спазени всички
законови изисквания относно договора и неговото съдържание. Твърди, че
кредитополучателят е разполагал с възможността да обезпечи договора по различни начини,
1
като сам е избрал с поръчителство от посоченото дружество. Изтъква, че това е пети по ред
договор между страните и на ищеца вече са му били известни условията по договора. Счита,
че неустойката не следва да се включва в ГПР. Излага допълнителни съображения за
неоснователност на претенциите, включително за действителност на клаузите за дължимост
на неустойка и възнаградителна лихва.
С оглед изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове.
Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност и обсъди доводите на страните, намира следното:
Предявени са за разглеждане установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1
ГПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 22 ЗПК и евентуални установителни искове с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
По делото не е спорно, а и се установява от събраните писмени доказателства, че на
26.07.2023г. между страните е сключен договор за потребителски кредит № ***, по силата на
който ответникът се задължава да предостави на ищеца потребителски кредит в общ размер
от 3000лв. Посочено е, че лихвеният процент е 47%, ГПР 58,14%, общата дължима сума
4424,30лв., срок за погасяване 18 месеца. В чл. 3, ал. 2, т. 8 е отбелязано – обезпечения:
поръчител или банкова гаранция. В чл. 6 са описани условията, на които трябва да отговоря
обезпечението. В чл. 18 е предвидено, че при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение в уговорени срок или същото не отговаря на описаните
условия, потребителят дължи неустойка от 5777,70лв. Видно от съдържанието на
погасителния план към договора за кредит, неустойката е начислена и включена в него.
При горните факти, съдът извежда следните правни изводи:
Процесният договор за заем има характеристиките на договор за потребителски
кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 от ЗПК легална дефиниция, а заемателят има
качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което в отношенията
между страните приложение намират императивните норми на ЗПК и ЗЗП.
Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7
- 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 58,14%, т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява реалният такъв,
тъй като не включва част от разходите по кредита, които се включват в общите разходи по
кредита по смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно § 1,
т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси. Процесната неустойка представлява разход, свързан с договора
за потребителски кредит и следва да бъдат включена в ГПР, като същата е била изначално
2
известна на кредитора. Видно е, че тази неустойка е била начислена още при сключване на
договора и е включена в погасителния план към него. В случая, в ГПР е включен само
размерът на възнаградителната лихва, което очевидно цели заобикаляне на императивните
изисквания и умишлено въвеждане в заблуждение на потребителя относно реалните разходи
по кредита. При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният
процент на ГПР. Текстът на тази норма не следва да се тълкува буквално, а именно - при
посочен, макар и неправилно определен ГПР, а нормативното изискване следва да се приеме
за изпълнено, когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР, така и
действителният му размер, за да бъде потребителят добросъвестно информиран и да не бъде
въвеждан целенасочено в заблуждение. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с
оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на
договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота
за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че
същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК. В задължителното Решение от 21.03.2024г. по
дело № C-714/2022г. на Съда на Европейския съюз е прието, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат
този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в
договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с
правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този
процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да
се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава
потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин
както непосочването на този процент. Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на
кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва
всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер. Член 23 от Директива 2008/48, разглеждан във връзка със
съображение 47 от същата директива, следва, че макар изборът на системата от санкции за
нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно тази директива, да е по
усмотрение на държавите членки, така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни,
пропорционални и възпиращи. Това означава, че строгостта на санкциите трябва да бъде в
съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ
ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност (вж. в този
смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т.
61—63 и цитираната съдебна практика).
Следва да се има предвид още, че според настоящия съдебен състав включването на
клауза в договора за кредит, в която се уговаря неустойка при неизпълнение на
несъществени задължения, представлява конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по кредита и да доведе единствено до извличане на по-голяма
облага на кредитора от договора. Тези съждения съвпадат с възприетото в Решение от
21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на Съда на Европейския съюз, което има задължителен
характер за всички съдилища и учреждения – чл. 633 ГПК. В случая, размерът на
неустойката за неизпълнение на едно несъществено задължение надвишава почти двойно
размерът на главницата. Очевидно, единствената цел на тази клауза е да доведе до
допълнителна облага за кредитора чрез заобиколяне на максимално допустимите параметри
според императивните изисквания на ЗПК.
По изложените съображения, съдът намира предявеният установителен иск за
3
недействителност на договора за потребителски кредит за основателен.
Предвид уважаването на главния иск, не са налице вътрешно-процесуалните
предпоставки за разглеждане на евентуалния иск за нищожност на отделни клаузи.
По разноските:
При този изход на спора, право на присъждане на сторените разноски има ищецът,
който е доказал такива в размер на 120лв. за държавна такса. Претендира се и на основание
чл. 38, ал. 2 ЗАдв. адв. възнаграждение от процесуалния представител на ищеца, на което
същият има право. При съобразяване материалния интерес по делото, неговата правна и
фактическа сложност, извършените процесуални действия, както и ориентировъчните
размери, определени в Наредба № 1/2004г., следва да му се присъди възнаграждение от
500лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от М. И. З., ЕГН: **********, с
адрес: /населено място/, срещу „фирма“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: /населено място/, че сключеният между страните договор за потребителски
кредит № ***/26.07.2023г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „фирма“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
/населено място/, да заплати на М. И. З., ЕГН: **********, с адрес: /населено място/, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 120лв. – разноски по делото за държавна такса.
ОСЪЖДА „фирма“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
/населено място/, да заплати на адв. С. К. М. от САК, с личен № **********, с адрес:
/населено място/ III“ ***, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 500лв. – адвокатско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4