Р Е Ш Е Н И Е
№ VІ-47 17.08.2017 г. Град Бургас
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаският
окръжен съд, гражданско отделение, шести въззивен състав
На двадесет и четвърти април две
хиляди и седемнадесета
година
В публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ВЯРА КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ : 1. ГАЛЯ БЕЛЕВА
2. ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА
Секретар: Таня Михова
Прокурор: -
като
разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 410 по описа за 2017 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258
и сл.ГПК.
С решение №45 от
10.01.2017г. по гр.д.№3141/2015г. по описа на БРС Военно формирование 32890-
гр.Бургас, м.“Атия“- в структурата на Министерство на отбраната на Република
България е осъдено да заплати на ищеца С.С.С. със съдебен адрес *** следните
суми: 1/ 7757,16 лв.- неплатено допълнително възнаграждение за фактически
отработено служебно време над месечната продължителност на служебното време,
некомпенсирано с почивки за периода от 1.06. 2002г. – 20.03.2015г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата
молба- 18.05.2015г. до окончателното изплащане на сумите; 2/ 127,26 лв.-
мораторна лихва върху уважения размер на главницата, начислена за периода от
21.03.2015г. до 18.05.2015г., както и сумата от 1191,86 лв.- разноски.
Отхвърлени са
следните искове на С. против Военно формирование 32890- гр.Бургас: 1/ за
мораторната лихва- за разликата над уважения размер от 127,26 лв. до предявения
размер от 7668,60 лв., както и за периода от 1.08.2002г. до 20.03.2015г.; 2/ за
сумата от 356,80 лв.- разлика от неизплатеното основното месечно възнаграждение
на ищеца за периода от 1.05.2012г. до 31.12.2012г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от подаването на исковата молба до окончателното
изплащане на сумите; 3/ 93,96 лв.- обща мораторна лихва върху главницата от
356,80 лв., представляваща разликата от неизплатеното основно месечно
възнаграждение на ищеца за периода от 1.05.2012г. до 31.12.2012г., която лихва
е начислена за периода от 1.07.2012г. до 18.05.2015г.
С. е осъден да
заплати на Военно формирование 32890- гр.Бургас разноски в размер на 919,34 лв.
съразмерно с отхвърлените искове.
Военно формирование
32890- гр.Бургас е осъдено да заплати на Бургаския районен съд държавна такса
от 315,38 лв. върху размера на уважената част от исковете, както и 376,34 лв.-
разноски за експертиза.
Против решението са
постъпили две въззивни жалби.
Първата е подадена
от адв.П. като пълномощник на ищеца С.С. срещу тази част от решението на БРС, с
която са отхвърлени изцяло или частично исковете му против Военно формирование
32890- гр.Бургас. Този въззивник счита, че в обжалваната от него част решението
на БРС е незаконосъобразно и неправилно поради нарушение на материалния и
процесуалния закон. Намира, че районният съд неправилно е тълкувал фактите и
доказателствата по делото, при което е достигнал до неправилни, противоречащи
на материалния закон изводи. Същевременно се сочи, че изводите на съда са
формални и не почиват на доказателствата, събрани в хода на производството.
Изложени са и оплаквания за липса на мотиви.
Във връзка с
отхвърлената част от иска за разликата от неплатената лихва за забава върху
неплатеното трудово възнаграждение за положен извънреден труд се излагат доводи
за неправилно приложение на материалния закон, при правилно определена правна
квалификация на иска. Сочи се, че и при действието на отменените ЗОВСРБ, ПКВС,
МЗ №ОХ-313/8.05.2001г. дължимите възнаграждения и обезщетения на кадровите
служещи са се дължали в строго определени срокове, като след тази дата същите
са дължими със съответната лихва за забава. Цитирана е задължителна съдебна
практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК.
По иска, касаещ
претенцията за разликата за неплатеното трудово възнаграждение се изтъкват
доводи за незаконосъобразност на извода на съда, че претенциите са
неоснователни поради липса на акт на министъра на отбраната, който да предвижда
получаване на по-високо възнаграждение. Сочи, че са издадени ПМС №86 от 2010г.
и МПС №176 от 2011г., а през 2013г. е прието ПМС №13 от 2013г., които
представляват актове на МС за определяне основния размер на възнаграждението на
военнослужещите, но те противоречат на специалния закон за определяне статута
на военнослужещия- ЗОВСРБ и Закона за държавния бюджет за съответните
календарни години. Изложени са подробни съображения.
Изложени са и
оплаквания, касаещи разноските на ответника и по-конкретно определеното
юрисконсултско възнаграждение.
Моли решението на
БРС да бъде отменено в обжалваните от въззивника- ищец части, като вместо него
се постанови ново, с което исковете му бъдат уважени така, както са предявени.
Претендира разноски за двете инстанции.
Срещу тази жалба е
постъпил отговор от Военно формирование 32890- гр.Бургас, представлявано от
юрисконсулт Безергянова- Николова, с който същата се оспорва като неоснователна
и се иска да бъде отхвърлена, като се твърди, че аргументите в нея са
бланкетни, абсолютно погрешни, тенденциозно некоректни и неоснователни.
Относно иска за
разликата от неизплатената лихва за забава върху трудовото възнаграждение за
положен извънреден труд се сочи, че още в исковата молба е налице признание
относно началния момент на трансформиране на претендираните вземания за положен
труд- плащането на положения труд в хипотезата на превишение на служебното
време над общата продължителност на нормативно определеното време е било изискуемо
и ликвидно всеки месец. Затова според ответника поделението е било в забава с
настъпване изискуемостта на задължението за компенсация- от месеца, следващ
месеца, през който е следвало същата да бъде извършена и оттогава дължи
обезщетение за неизпълнение в определeния срок- така чл.250 ЗОВС (отм.) и чл.235 от действащия
закон. При взаимнопротиворечащи си твърдения от страна на ищеца в жалбата му-
за ежемесечна ликвидност и изискуемост на заплащането на престирания труд и от
друга страна- че правото да се претендира възнаграждението за извънреден труд
възниква от прекратяването на договора за военна служба и от този момент
вземането е лихвоносно, ответникът счита, че искането за отмяна на решението в
частта за мораторната лихва е напълно неоснователно. Изтъква се още, че ищецът
игнорира нормата на чл.111, б.“А“ ЗЗД като се опитвал да докаже, че между
страните са съществували вечни облигационни отношения, които не са погасени
нито с 3-годишния, нито с 5-годишния, нито с максималния 10- годишен срок и ответникът
е поставен в състояние на вечен длъжник. Посочена е задължителна съдебна
практика по реда на чл.290 ГПК, която според ответника разрешава въпроса от кой
момент започва да тече погасителната давност. Акцентира се на разликата, в
зависимост от това дали служебното правоотношение продължава или е прекратено.
По отношение на цитираната от ищеца съдебна практика се сочи, че същата е по
приложението на чл.111, б.“А“ ЗЗД- че исковете за вземания за възнаграждение за
труд са основателни до три години назад от датата на прекратяване на договора
за военна служба, а ищецът прави опити да формулира от нея изводи в своя полза.
Намира за
неоснователно и искането за завишаване на трудовото възнаграждение на ищеца,
понеже в §3, ал.5 ПЗР на ЗОВСРБ във връзка с чл.212, ал.1 изрично е посочено,
че до влизане в сила на акта по чл.212, ал.2 се заплащат досегашните
възнаграждения. Понеже такъв акт не е издаван, то правилно районният съд е
постановил, че исковете за търсената разлика на базата на по-голямото
възнаграждение се явяват неоснователни, ведно с акцесорните искове за
обезщетение за забава. Ето защо моли въззивната жалба на ищеца да се остави без
уважение, а на ответника се присъдят разноските по делото за тази
инстанция.
Втората въззивна
жалба е подадена от Военно формирование
32890- гр.Бургас чрез пълномощника юрисконсулт Безергянова- Николова, срещу
тази част от решението на БРС, с която са уважени изцяло или частично
предявените искове.
Въведени са
оплаквания, че в тази му част решението на БРС е незаконосъобразно, неправилно
и немотивирано, постановено при груби нарушения на материалния и процесуалния
закон. Сочи се, че същото е постановено при неправилни изводи и тълкуване на
фактите и събраните доказателства. Счита, че съдът е игнорирал задължителната
практика на ВКС, представена от ответника, от което според него следва извод,
че същият не се е запознал с нея. Така се достигнало до постановяване на
съдебен акт с формални и при липса на смислени мотиви. Развити са подробни
съображения, почиващи на подробни цитати на съдебни актове на състави на ВКС и
БОС, като намира, че в случая задължителна е практиката, постановена с решение
№197/24.11.2015г. по гр.д.№7210/2014г. по описа на ВКС. Изложени са и аргументи
за неприложимост на разпоредбата на чл.76 ЗЗД към казуса.
Моли решението на
БРС да бъде отменено в обжалваната от въззивника- ответник част, като исковете
бъдат отхвърлени изцяло. Претендират се разноски. Приложена е съдебна практика.
Срещу въззивната
жалба на Военно формирование 32890- гр.Бургас е подаден отговор от страна на
ищеца С., представляван от адв.П.. С него жалбата на въззивника- ответник се
оспорва като неоснователна, незаконосъобразна и неправилна, поради което се
иска същата да бъде отхвърлена. Според ищеца в атакуваната от ответника част
решението на БРС е валидно, допустимо, правилно и законосъобразно, мотивирано и
постановено при пълнота на доказателствата, поради което следва да бъде
оставено в сила. Изложени са подробни съображения в подкрепа на становището на
страната за основателност и доказаност на исковете, подкрепени с цитати от
съдебни решения, постановени от ВКС по реда на чл.290 ГПК и от БОС.
В съдебно заседание
пред въззивната инстанция процесуалните представители на страните поддържат
подадените от тях жалби и молят същите да бъдат уважени, а тези на насрещната
страна- отхвърлени като неоснователни. Претендират разноски.
По допустимостта на
въззивното производство съдът намира следното:
Въззивните жалби са
подадени против подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, от
надлежно упълномощени представители на страни, които имат правен интерес да го
обжалват в съответните атакувани от тях части. Жалбите отговорят на
изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК и са допустими.
Ето защо делото
следва да се разгледа по същество.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид твърденията на страните и
събраните по делото доказателства, въз основа на приложимите разпоредби на
закона приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Ищецът е предявил следните искове (квалификацията им е дадена от него):
1/ за заплащане на сумата от 9984 лв., представляваща стойността на
неизплатеното трудово възнаграждение за положен извънреден труд, т.е.
фактически отработеното служебно време над месечната продължителност на
служебното време по чл.194, ал.1 ЗОВСРБ (нов) и по чл.152, ал.6 от ПКВС (отм.)
за периода от 1.12.2001г. до 20.03.2015г.- 160 месеца, общо 320 дни или 2560
часа, вследствие полагащите му се неползвани почивки след изпълнявано от него
дежурство по график и други в поделенията, в които е служил, както и мораторна
лихва в размер на 1000 лв., или 6,25 лв. месечно за всяко закъснение по месеци
от датата на падежа (1 число на месеца, следващ месеца, през който е трябвало
да бъде изплатено съответното възнаграждение) до предявяването на иска, за
периода от 1.12.2001г. до 20.03.2015г. включително, с начален падеж- 1.02.2002г.,
ведно със законната лихва от подаването на исковата молба до окончателното
изплащане на сумите.
2/ за заплащане на сумата от 1940,10 лв., представляващи разликата от
неизплатеното му основно месечно възнаграждение за периода от 12.05.2009г.
(приемането на новия закон) до 31.03.2012г. (43 месеца и половина), като
ежемесечно сумата се равнява на 44,60 лв., ведно със законната лихва от датата
на завеждането на иска до окончателното й плащане, както и мораторна лихва от 150
лв., или по 3,45 лв. месечно, за всяко закъснение по месеци от датата на падежа
(първо число на месеца, следващ месеца, през който е трябвало да бъде изплатено
съответното възнаграждение), като обезщетението за забавено плащане е за
периода 12.05.2009г.- 31.03.2012г.
Претендират се и разноски.
В резултат на предприето от ищеца оттегляне на искове, както и прието
изменение в размера на останалите искови претенции, за разглеждане от районния
съд, а съответно и в настоящото производство са останали следните искове:
1/ за заплащане на сумата от на 9609,60 лв., представляваща стойността на
неизплатеното трудово възнаграждение за положен извънреден труд, т.е.
фактически отработеното служебно време над месечната продължителност на
служебното време за периода от 1.06.2002г. до 20.03.2015г., ведно с мораторна
лихва в размер на 962,50 лв., ведно със законната лихва от подаването на
исковата молба до окончателното изплащане на сумите.
2/ за заплащане на сумата от 356,80 лв., представляващи разликата от
неизплатеното му основно месечно възнаграждение за периода от 1.06.2002г. до
31.03.2012г., ведно със законната лихва от датата на завеждането на иска до
окончателното й плащане, както и сборна мораторна лихва от 93,96 лв. за периода
1.09.2012г.- 18.05.2015г.
Ищецът твърди, че страните са били в служебни правоотношения от 29.11.2001г.,
когато бил назначен на първа длъжност „Старши моторист на патрулна корвета“ в
под.22480- Бургас, със звание „Матрос“. През 2005г. бил повишен в звание „Старши
матрос“ и в длъжност „Моторист“ в сектор „Технически“ на фрегата в същото
поделение. На 17.03.2012г. договора му за военнослужещ бил прекратен, а с
последваща заповед от 20.03.2015г. бил отписан от списъчния състав на поделението,
считано от 21.03.2015г. Изплатено му било парично обезщетение по чл.227, ал.1
ЗОВСРБ в размер на 13587,60 лв., обезщетение за 19 дни неизползван отпуск; а
така също и обезщетения за неусвоен вещеви лимит и вещево доволствие.
В процесния период ищецът изпълнявал дежурства по график (не като основна
трудова функция), за което следвало да получава допълнително възнаграждение по
чл.226, ал.1 ЗОВСРБ (отм.)- чл.214, ал.1, т.1 вр. чл.196 от ЗОВСРБ (нов) и
Заповед на Министъра на отбраната № ОХ 241/10.04.2001г. за часовете над
максималната продължителност на служебното време по чл.152, ал.1 от ПКВС
(отм.)- чл.194, ал.2 от ЗОВСРБ (нов) или за почивни и празнични дни. При
дежурствата, обхващащи част от междуседмичната почивка, задължително на
кадровите военнослужещи следвало да се осигурява през следващата работна седмица ползването на
междуседмична почивка за почивния ден, в който са положили дежурство- чл.210 от
ЗОВСРБ (нов). Продължителността на служебното време през работния ден, в който
кадровия военнослужещ (КВ) ползвал междуседмичната си почивка се приспадала при
определяне фактическата месечна продължителност на служебното време за месеца,
през който е изпълнявал дежурствата.
Носенето на дежурства ставало по предварително утвърден от командира на
поделението график, който се утвърждавал до 25-то число на месеца, предхождащ
месеца, за който се изготвя и военнослужещите били уведомявани срещу подпис за
датите, на които са определени да носят дежурство. Същият се изготвял при
отчитане на месечната продължителност на служебното време в часове, което се
определяло на базата на на работните дни в календарния месец и нормалната
продължителност на служебното време, както и изискванията за осигурявана не
междудневната и и седмичната почивка на военнослужещите. Всекидневно, със
заповед по поделение се назначавали застъпващите на другия ден дежурни. Общата
продължителност на изпълнението на задълженията от длъжностните лица от
денонощния наряд се определяла от момента на неговото сдаване. Тя не можело да
превишава 24 ч. Заповедите за дежурствата се отчитали в нарочни заповедни и
докладни книги. Редът за ползване на почивките се определял от командира на
поделението, с писмена заповед, с която разрешавал ползването на почивката от
КВ. Същите се съхранявали в заповедна книга. Отлагането на ползването на
почивките по изключение според закона, правилника и заповедта било предвидено
само поради непреодолими служебни причини до края на календарния месец, в който
било положено дежурството. Твърди, че
именно поради такива обективни причини по време на службата му не му било
разрешено ползването на приблизително 320 дни почивки след изпълнявано по
график дежурство във военно формирование 22480 и ответното военно формирование
32890- Бургас. Сочи, че седмичната продължителност на служебното време на КВ е
40 часа, а общата продължителност на служебното време в денонощието не може да
надвишава с повече от ½ максималната продължителност на работното време,
установено с трудовото законодателство. При превишаване на продължителността на
служебното време законът предвиждал да се заплаща възнаграждение за извънреден
труд в размер, определен от МС. Сочи, че според чл.204, ал.3 ЗОВСРБ (отм.)-
чл.195, ал.3 от ЗОВСРБ (нов) времето за дежурство е служебно време. Затова
намира, че всяко превишение на служебното време над нормативно определената
месечна продължителност- чл.152, ал.6 ПКВС (отм.) се отчита като извънреден
труд. След положени дежурства ответникът бил длъжен да му заплати допълнително
възнаграждение за специфични условия на труд (носене на дежурство), но и
възнаграждение за извънреден труд за превишаване на продължителността на
служебното му време, извън посоченото в чл.203,
ал.2 ЗОВСРБ (отм.)- чл.194, ал.1 от ЗОВСРБ (нов). Задължително било със
заповедта, с която се предвиждало увеличаване продължителността на служебното
време да се осигури график за дни с намалено работно време, съответстващо на
превишението по време на дежурството (чл.152, ал.4 и 5 от ПКВС (отм.) До
изменението през 2000г. на чл.203, ал.3 ЗОВСРБ при превишаване продължителността
на служебното време се осигурявало компенсация с допълнителни почивни дни. С
изменение на цитираната норма и обнародването на наредба за определяне размера
на възнаграждението за извънреден труд на КВ, приета с ПМС №74/23.03.2001г. в
сила от 30.03.2001г. закона и подзаконовите нормативни актове допускали
отчитането на извънреден труд. Такава била и изричната заповед на министъра на
отбраната №ОХ-313/8.05.2001г., с която се определял начина, организацията и разпределението на работното време на КВ,
включени в месечен график за даване на дежурства- т.3.3 и т.3.5 . След
изтичането на срока за компенсация с почивка законът и подзаконовите нормативни
актове допускали отчитането на извънреден труд- чл.7 от заповед на министъра на
отбраната №ОХ-313/8.05.2001г., за който следвало да бъде водена книга за
извънредния труд.
За процесния период средно месечно работил извънредно, т.е. превишил установената месечна продължителност на служебното
време с по 16 часа месечно (или по 2 дни месечно) вследствие неизползвани
почивки след изпълняваните дежурства. Твърди, че това превишение на служебното
време над нормативно определената месечна продължителност следвало да се отчита
като извънреден труд, на основание действащите нормативни актове.
Възнаграждението за извънреден труд следвало да се изчисли на база основното
месечно възнаграждение за звание „матрос“- чл.3, ал.1, т.3 и съгласно Наредбата
се определяло завишено със съответния коефициент, в зависимост от това в какъв
ден е положен извънредния труд. Сочи, че основното дневното възнаграждение за
заеманата от него длъжност било 26 лв., почасовото- 3,25 лв., а с минималното
увеличение от 20%- 3,90 лв.
Твърди също, че с ПМС №54/6.03.2009г. били утвърдени нови размери на
основните заплати на военнослужещите, като за заеманото от него звание- „старши
матрос“ била 557 лв., считано от 01.01.2009г. След влизане в сила на ЗОВСРБ на
12.05.2009г. и съгласно чл.212, ал.3 от същия минималното възнаграждение
трябвало до бъде в размер на 601,60 лв. Едва в началото на 2013г. с ПМС №13 от
18.01.2013г. било изменено ПМС№86 от 3.05.2010г. и основната му заплата за
притежаваното от него звание „Старши матрос І клас“ била увеличена от 557 на
611 лв. Счита, че за периода от 12.05.2009г. до 31.12.2012г. бил ощетен с
основно месечно възнаграждение в размер на исковите суми, ведно с мораторната
лихва до датата на завеждането на исковата молба. Ангажира доказателства.
Претендира разноски.
Ответникът е представил своевременно отговор, с който е оспорил иска като
недопустим (оспорена е процесуалната му легитимация като ответник по делото), а
по същество го намира за неоснователен и недоказан.
Оспорва претенциите за положен труд над максималната продължителност на
служебното време по чл.194, ал.1 от ЗОВС РБ и чл.152, ал.6 от ПКВС (отм.)
Доколкото претенцията на ищеца била заявена за положен извънреден труд е
внесъл следните уточнения: В чл.203 ЗОВСРБ (отм.) било регламентирано
служебното време, свързано с изпълнение
на преките служебни задължения. Ал.2 поставяла ограничения на общата продължителност
на служебното време в денонощието. То не
следвало да превишава с повече от ½ максималната продължителност на РВ,
установено с трудовото законодателство. Затова от съществено значение намира въпроса
кога е налице превишение на увеличената с ½ максимална продължителност
на РВ, т.е. над кой час работа в денонощието е налице превишение по смисъла на
чл.203, ал.1. Поради изричното препращане към трудовото законодателство,
приложим бил чл.136а, ал.2 КТ- продължителността на удължения работен ден при
условията по ал.1 не може да надвишава 10 ч. Видно от чл.113, ал.6 КТ, вр.
чл.139а, ал.6 КТ, допустим бил и 12 часов работен ден. При анализа на тези
норми ответникът счита, че общата продължителност на служебното време на ВС не
може да превишава 18 ч. (евентуално 15ч.) в денонощие. Дори да се приемело като
база по смисъла на чл.203, ал.2 ЗОВСРБ (отм.), нормалната продължителност на
служебното време- 8 ч., което не било коректно, то дори и тогава следвало да се
докажат часове служебно време над 12- час, за да се дължи на ВС възнаграждение
за извънреден труд. Т.е. законът изисквал превишение на дневната
продължителност на служебното време, а не на месечната, както твърди ищецът.
Т.е. превишението следвало да е след 18-я (евентуално 15-я) час в денонощие. Разликата
между нормалната продължителност на служебното време и извънредният труд била
дефинирана в чл.158, ал.2 ПКВС (отм.) . На практика извънредният труд бил
служебно време, което се заплащало в завишен размер и се определяло в наредбата
за определяне размера на възнаграждението за извънреден труд на КВ, приета с
ПМС 74/2000г. Според ответника, за заплащане на възнаграждение за извънреден
труд било необходимо доказването на едновременното наличие на двете
предпоставки от хипотезата на правната норма – часовете да са отработени над
съответната месечна норма, както и над дневната продължителност на служебното
време. Доказателствената тежест за това носел ищецът. В тази връзка сочи, че
разпоредбата на т.7, изр.2 от МЗ ОХ-313/2001г. била неприложима, тъй като
противоречала на чл.158, ал.2 ПКВС (отм.). Изтъква също, че всяко дежурство
обхваща период от две денонощия, т.е. два дни (арг. от чл.154, ал.2 ПКВС
/отм./). Чл.154, ал.2 от същия правилник предвиждал , че за дните, включвани в
24-часовата продължителност на дежурството служебното време се зачитало в
размера по чл.152, ал.1, съгласно който нормалната продължителност не можело да
бъде увеличавана с повече от 4ч..Затова намира, че съобразявайки се с чл.151
ал.2, според който нормалната дневна продължителност на служебното време е 8 ч., следвало, че за
дните включени в 24-часовата продължителност на дежурството, служебното време
на лицата се зачитала в размер по 12 ч. за всеки от дните, което било
регламентирано и в т.4.2 от МЗ ОХ-313/2001г., и което следвало и от закона и
ПКВС. Заявява, че е налице едно необоримо предположение, създадено от ПКВС- че
на кадровите ВС за всеки от дните, през които е продължавало дежурството се
зачитали по 12 ч. служебно време, отработено по време на дежурство. Т.е. за двата
делнични дни, при които ВС е наряд, той отработвал три работни дни,
следователно за всяко дежурство обхващащо два работни дни се полагали по 8 часа
или 1 работен ден компенсация, но в ден, различен от полагане на дежурството.
Тези 8 часа обаче не били 8ч. извънреден труд. Дори да се приемело, че е налице
служебно време над 12-я час, то същото било заплатено по реда на чл.204, ал.4
вр. чл.226, ал.1 ЗОВС (отм.). Затова намира претенцията за недопустима. След
като било налице компенсиране чрез плащане, то но следвало да се отчита при
определяне размера на евентуалния извънреден труд. От това отново следвало, че
иска за извънреден труд е неоснователен.
Действащият ЗОВСРБ в чл.194, ал.1 установявал нормалната продължителност на
служебното време, която е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна
седмица. В ал.2 е посочено, че общата продължителност на служебното време в 1
денонощие не може да надвишава с повече от ½ нормалната дневна
продължителност на служебното време. Чл.195, ал.2 ЗОВС регламентирал, че максималната
продължителност на дежурството не може да надвишава 24 часа.
Заявява, че всички видове дежурства, които са полагани са 24-часови. Затова
счита, че след като дежурството не надвишава 24 часа не може да става дума за
превишаване продължителността на служебното време, чието заплащане се
претендира.
Твърди, че в исковата молба умишлено се смесват разпоредбите на двата
закона с цел да се заблуди съда, че при носенето на дежурство ВС превишава
продължителността на служебното време, за което му се дължи възнаграждение за
извънреден труд.
Предвид факта, че ищецът претендирал дължими парични вземания за престиран
труд, които са ежемесечни, ликвидни и изискуеми е направил възражение за
давност на основание чл.111, б.“А“ ЗЗД и ч.358 КТ за всички кумулативно
съединени искови претенции от 1.12.2001г. до 17.05.2012г.
Намира, че периодът, в който могат да се предявят валидни искови претенции
е 18.05.2012г.-20.03.2015г.
Относно иска за заплащане на разликата от неизплатено трудово
възнаграждение се позовава на §3, ал.5 вр. чл.212, ал.1 ЗОВСРБ, в който е
посочено, че се заплащат досегашните възнаграждения до влизане в сила на акта
по чл.212, ал.2 от ЗОВС. Поради липса на такъв акт на МС и съответно- на
министъра на отбраната възнаграждението на всички военнослужещи системата не било актуализирано. За това
намира, че и тези исковете следва да се отхвърлят. Ангажира доказателства.
Претендира разноски.
В първата инстанция се приети писмени доказателства, както и основно и
допълнително заключение на допуснатата съдебно-икономическа експертиза.
Първоинстанционният съд, след като е обсъдил подробно нормативната уредба
за съответните периоди, е изложил конкретни и ясни мотиви по обективно
съединените претенции.
Приел е, че в случаите, когато за положен труд над установената месечна продължителност на служебното
време (каквато е службата при дежурство до 24 часа), за който по принцип се
дължи компенсация чрез осигуряване ползването на намалено работно време в
рамките на общата продължителност на служебното време за месеца, когато до
прекратяване на правоотношението положената от военнослужещия при увеличено
работно време служба при дежурства не е компенсирана, трудът следва да бъде
заплащан като извънреден труд / решение № 439 от 1.07.2010 г. на ВКС по гр. д.
№ 1733/2009 г., III г.о., ГК; решение № 127 от
18.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1123/2010 г., III г.о., ГК и др./. Извел е извод, че в
хипотезата на положен труд над нормалната продължителност на служебното време,
некомпенсиран с почивки по реда на чл.152, ал.4, т.5 от ПКВС до прекратяване на
служебното правоотношение, служебното време, отработено над нормата, в
съответствие с чл.152, ал.6 от ПКВС, следва да се заплаща като извънреден труд. В случая не се касае
до същински извънреден труд по смисъла на специалния закон, а до приравнен на
него труд, чието възмездяване се дължи ”като извънреден труд” в случай на
прекратяване на правоотношението преди компенсирането му с почивка – чл.136а, ал.5 КТ.
Счел е, че претенцията на ищеца касае точно такъв вид вземане.
За установяване на броя часове
положен труд/служебно време над определената месечна продължителност по чл.152, ал.6 ПКВС (отм.) и
продължителност на служебното време по чл.203, ал.2 от ЗОВСРБ (отм.) и чл.194, ал.2 ЗОВСРБ, които към момента
на прекратяване на правоотношението не са били компенсирани с дължимата
почивка, съдът е кредитирал допълнителното експертно заключение, в което са
били отстранени допуснатите неточното и грешки на първоначалното. Въз основа на
данните от него е приел, че общата фактическа продължителност на служебното
време на ищеца за периода от 01.12.2001г. до 20.03.2015г. възлиза на 22848
часа. Нормативно определената продължителност на служебното време в часове за
периода от 01.12.2001г. до 20.03.2015г. е 20088 часа. Като ги е съпоставил е
счел, че положеният извънреден труд от ищеца С. за периода от 01.12.2001г. до
20.03.2015г. се явява разликата между фактическата продължителност на
служебното време /22848 часа/ и нормативно определената продължителност на
служебното време /20088 часа/, която била в размер на 2760 часа. Приел е, че общо
за процесния период сумата за дължимите и неизплатени възнаграждения за положен
извънреден труд е в размер на 7757,16 лв., която се следвала на ищеца, поради
факта, че от негова страна бил положен труд над установената месечна
продължителност на служебното време и който не бил компенсиран с почивки.
Доколкото вече такава компенсация не била възможна, поради прекратяване на
служебното правоотношение, следвало извод, че тези дежурства, положени в повече
от нормалното работно време, трябва да бъдат заплатени като положен извънреден
труд. Вземането на ищеца се доказва по основание и размер.
Приел е за
неоснователно възражението за давност. Посочил е, че изискуемостта на вземането
на кадровия военнослужещ за възнаграждение за положен труд над нормалната
продължителност на служебното време, некомпенсиран с почивки не настъпва през
месеца, следващ месеца на полагането му. Приел е, че началният момент, от който
вземането става изискуемо и започва да тече погасителната давност е моментът на
прекратяване на служебното правоотношение. Изложил е следните аргументи:
Погасителната давност за едно вземане не може да започне да тече преди то да е
възникнало, като в този смисъл е и решение № 427 от 3.11.2011г. на ВКС по гр.д.
№ 503/2010г., IV г. о., ГК,
постановено по реда на чл.290 ГПК, макар по повод на служебно правоотношение по друг закон. При
анализа му е приел, че изводите на съда са в насока, че когато в хода на
отношенията между страните едно вземане се трансформира в друго, за
нововъзникналото вземане започва да тече нова давност от деня на
трансформацията. До момента, в който между страните съществува служебното
правоотношение служителят би могъл да бъде компенсиран с почивка, а тази
възможност престава да съществува от момента на прекратяването на служебното
правоотношение. Ето защо правото на компенсиране с почивка се трансформира във
вземане на военнослужещия като за извънреден труд и същото възниква от момента
на прекратяване на служебното правоотношение, тъй като от този момент нататък
компенсация с почивка не е обективно възможно да бъде извършена. Това вземане
се погасява с тригодишна давност, която започва да тече от датата на
прекратяването на служебното правоотношение. Подкрепил е изводите си със
съдебна практика: Решение № 427/03.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 503/2010г., IV г.о., Решение № 183 от 02.07.2010 г. по гр.д. № 3626/2008 г. на ВКС, І г.о.; Определение №
1599/20.12.2011г. на ВКС по гр. дело № 785/2011г., IV г. о., ГК, определение на ВКС по гр.д. № 5452/2015 г., както и решение №
127/17.11.2016г. на БОС по в.гр.дело № 1615/2016г., решение № 113/13.12.2016г.
на БОС по гр.дело № 1429/2016г. и решение № 109/14.12.2016г. на БОС по
в.гр.дело № 1412/2016г. Констатирал е, че с част от тези решения е прието, че нито ЗОВС (отм.), нито ПКВС
(отм.) са предвидили възможност, че ако дължимата компенсация чрез почивка /намалено работно време/ не е
била разрешена/определена за реално ползване в следващия месец, това да може да
стане само по искане от военнослужещия. Приел е също, че предвид специфичните задължения на военнослужещия, нормата на чл.136а ал.4 от КТ е
неприложима. Затова, като е съобразил, че вземането за извънреден труд е възникнало от
момента на прекратяване на служебното правоотношение е направил извод, че
същото не е
погасено по давност, тъй като прекратяването на правоотношението е настъпило на 21.03.2015г.,
а искът бил предявен на 18.05.2015г., т.е. преди изтичането на тригодишния давностен срок. Затова е счел
иска за основателен и доказан, поради което
е приел, че военното формирование следва да бъде осъдено да заплати на
ищеца С. посочената по-горе сума, ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба до окончателното изплащане.
Относно иска за
присъждане на лихва за забава районният съд е изложил съображения, че след като
вземането за възнаграждение за положен труд над нормативно определения размер
на служебното време е възникнало към момента на прекратяване на служебното
правоотношение, то и обезщетението за забава в размер на мораторната лихва
върху възнаграждението следва да се дължи от датата на прекратяване на
служебното правоотношение до датата на завеждането на исковата молба – т.е. от 21.03.2015г.
до 18.05.2015г., защото след като вземането за главницата става изискуемо от
прекратяване на служебното правоотношение, то оттогава тече и периодът на
забавата. Понеже да този период вещото лице не е изчислило размера на лихвата
съдът по реда на чл.162 ГПК е извършил собствени изчисления, при което установил,
че за периода от 21.03.2015г. до 18.05.2015г. тя възлиза на 127,26 лева. Затова
е счел, че ответникът следва да се осъди да заплати на ищеца лихва за забава от
127,26 лв., а за горницата до 7668,60 лева, както и за периода от 01.08.2002г.
до 20.03.2015г. иска следва да бъде отхвърлен.
По отношение на претенцията за заплащане на разликата между неизплатеното основно месечно възнаграждение на ищеца и
действително изплащаното, районният съд приел, че искът е изцяло неоснователен.
Анализирал е разпоредбата на чл. 212 от ЗОВСРБ /в редакцията
от влизане в сила на закона през 2009г. до изменението с ДВ, бр.98 от 2016г./ и е приел, че военнослужещите имат право на
основно месечно възнаграждение в съответствие с присвоеното им военно звание и
степента в обхвата на военното звание, като размерите на основното месечно
възнаграждение по ал. 1 се определяли с акт на Министерския съвет по
предложение на министъра на отбраната. Според ал.3 на същата разпоредба базата
за определяне размера на основното месечно възнаграждение за най-ниската
длъжност се определяла ежегодно със закона за държавния бюджет на Република
България, като месечното възнаграждение се увеличавало с коефициент спрямо
базата, както следва:1. за офицери - не по-малко от 2,3; 2. за офицерски
кандидати и сержанти - не по-малко от 1,75; 3. за войници (матроси) - не
по-малко от 1,6. Затова е приел, че размерите на възнагражденията за посочения
период от 01.05.2012г. до 31.12.2012г. се определят и съответно се изменят с
акт на Министерския съвет, какъвто повишаващ размера на възнагражденията акт
обаче не бил постановяван в този период. Затова е счел, че липсва основание за присъждането на по-висок размер на възнаграждението.
След като няма акт на МС, в полза на С. не било възникнало правото да получава
по-високо възнаграждение. Затова е счел, че липсва основание за присъждането на
по-висок размер на възнаграждението, поради което искът, ведно с акцесорните
претенции за лихви следвало да бъдат отхвърлени като неоснователни.
При служебната проверка на обжалвания съдебен акт въззивната инстанция
намира, че в обжалваната част решението не страда от пороци, водещи до неговата
нищожност или недопустимост. Същото е постановено по допустими искове от
законен състав на съда, в законоустановената форма и съдържа реквизитите по
чл.236, ал.1 ГПК. Решението е мотивирано в съответствие с изискванията на
чл.236, ал.2 от ГПК, като оплакванията на въззивникът-ищец за липса на мотиви,
както и за формалност на мотивите са неоснователни.
Пред въззивната инстанция страните не спорят по фактите, а спорните въпроси
за правни. Ето защо, при липса на оплаквания в жалбите по този въпрос,
въззивната инстанция не следва да обсъжда фактическите констатации на БРС по
въпросите за наличието на служебно правоотношение между страните в процесния
период, полаганите от ищеца дежурства по график, още повече, че същите са
правилни и обосновани.
На първо място, във връзка със задължението на въззивната инстанция да
прецени допустимостта на обжалвания акт, следва да се обсъди въпроса с правната
квалификация на първата претенция на ищеца.
Ищецът не
твърди, че дежурствата, които е давал са надвишавали максимално допустимата
продължителност- 24 ч. на денонощие, поради което не може да се приеме, че
претендира възнаграждение за извънреден труд (макар навсякъде да го нарича
така). Съгласно чл.158, ал.2 от ПКВС (отм.) извънреден е трудът, с който се
превишава продължителността на служебното време, определена в чл.203, ал.2
ЗОВСРБ (отм.) /т.е. трудът над общата продължителност, или над т.нар.
„удължена“ продължителност на служебното време/.
Твърденията
на ищеца, че с даването на 24- часови дежурства по график и неспазването от
работодателя на задължението да му осигури почивка след дежурство била
превишена максималната продължителност на служебното време за месеца, за което
с прекратяването на служебното правоотношение се дължи възнаграждение за
извънреден труд, следва да се квалифицират като такива за превишение на
нормалното служебно време, но в рамките на увеличената обща продължителност на
служебното време за месеца - така чл.203, ал.2 ЗОВСРБ (отм.) във връзка с
чл.154, ал.2 ПКВС (отм.)- претенцията, обхващаща периода от постъпването на
ищеца на кадрова военна служба до влизането в сила на новия ЗОВС- 12.05.2009г.,
както и чл.194, ал.2 от действащия закон. По аргумент от чл.152, ал.4, т.5 ПКВС
(отм.) за положен труд над нормалната, но в границите на увеличената
продължителност на служебното време, какъвто е и трудът, при дежурствата,
непревишаващи 24 часа се дължи компенсация чрез осигуряване ползването на
намалено работно време в рамките на общата продължителност на служебното време
за месеца (така - Решение №128 по гр.д.№282/2009г., ІV г.о. ВКС).
Районният
съд е квалифицирал иска неправилно като е подвел фактическите твърдения на
ищеца под нормата на чл.203, ал.3 ЗОВСРБ (отм.) за вземанията от по-стария
период и тази на чл.214, ал.1, т.3 вр. чл.194, ал.3 ЗОВСРБ за вземанията за
последната част от периода. Първата норма предвижда възнаграждение за същински
извънреден труд- т.е. при превишаване на общата продължителност на служебното
време на военнослужещия. Втората (за която чл.194, ал.5 ЗОВС изрично е
посочено, че не се прилага при дежурства), урежда хипотеза на превишаване на
общата продължителност на служебното време, при която се дължи заплащане на
допълнително възнаграждение за работа в специфични условия. Новият ЗОВС не
предвижда изплащане на възнаграждения за извънреден труд на кадровите
военнослужещи. Неправилната квалификация следва да се коригира от въззивната
инстанция. Няма основание за обезсилване на решението като постановено по
непредявен иск, понеже съдът се е произнесъл в рамките
на заявените в исковата молба фактически твърдения.
Правната квалификация на иска е от съществено
значение, тъй като от нея зависи и решението по най-спорния въпрос- този за
давността.
В случай, че иска се квалифицира като такъв за
извънреден труд, няма съмнение, че по въпроса за изискуемостта на вземането на
извънреден труд приложима би била задължителната практика, постановена от ВКС в
решение №427/3.11.2011г. по гр.д.№503/2010г. ІV г.о. на ВКС и решение
№470/28.02.2014г. по гр.д.№3253/13г., ІV г.о. Но, както вече беше посочено
искът не е за вземане на извънреден труд.
Настоящият съдебен
състав споделя задължителната практика, изложена в Решение №128 от
26.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 282/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията
Бойка Ташева, че в ЗОВС /отм./, а и действащия към прекратяване на служебното
правоотношение на ищеца ЗОВС има непълнота, която следва да бъде преодоляна по реда на чл.46 ал.2 от ЗНА и се приложи
разпоредбата на чл.136а КТ, ал.5 КТ, съгласно която това
превишение се заплаща „като извънреден труд”.
Затова намира, че правната квалификация на иска за
обезщетение/ възнаграждение за превишението на месечната продължителност на служебното време в рамките
на удълженото служебно време в периода от 1.10.2002г. до 31.03.2012г.,
вследствие некомпенсирани с почивки дежурства, е по чл.136а, ал.5 КТ във връзка
с чл.203, ал.2 ЗОВС (отм.)- за периода до 12.05.2009г. и във вр. чл.194, ал.2
ЗОВС- от 12.09.2009г. до 21.03.2012г.
При анализа на разпоредбите на
отменения и действащия закони, както и от вътрешно - ведомствените нормативни и
административни актове, на които се позовават станите следва да се направи
извод, че превишението на служебното време над установеното, но в рамките на
максимално допустимото е
следвало да се компенсира с почивка, а при липса на възможност за такава
компенсация – да се изплати обезщетение към датата на прекратяване на
правоотношението, в размерите на възнаграждение за извънреден труд. Този извод
е съобразен с преобладаващата съдебна
практика, постановена по реда на чл.290 от ГПК /вж. решение № 439 от 1.07.2010
г. на ВКС по гр. д. № 1733/2009 г., III
г.о., ГК; решение № 127 от
18.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1123/2010 г., III г.о., ГК и др./. В случая не се касае до същински
извънреден труд по смисъла на специалния закон, а до приравнен на него труд,
чието възмездяване се дължи "като извънреден труд" в случай на
прекратяване на правоотношението преди компенсирането му с почивка - чл.136а, ал. 5 КТ.
Изрично този
подход е възприет от законодателя едва с изменението на ЗОВС с ДВ бр.98/16г., с
което в закона е въведена нова ал.5 на чл.194, съгласно която служебното време
над нормалната му продължителност се компенсира с намалено служебно време при
услоия и ред, определени с акт на министъра на отбраната по ал.8.
В тази връзка следва да се разгледа
направеното от ответника с отговора на исковата молба възражение за погасяване
на исковата претенция по давност. По делото е налице спор
по въпроса от кой момент започва да тече давностния
срок - от момента на прекратяване на служебното
правоотношение или от момента възникване на правото на военнослужещия да поиска
да упражни правото си на почивка за некомпенсираните наряди.
Мнозинството от настоящия
съдебен състав споделя становището, което представлява и актуалната съдебна
практика по въпроса, а именно- решение
№197 от 24.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7210/2014 г., III г. о., ГК, докладчик
съдията Диана Хитова. Съгласно това задължително за долустоящите съдебни инстанции разрешение „При полагане на труд от
кадровите военнослужещи над нормалната, но в границите на увеличената
продължителност на служебното време, се дължи компенсация чрез осигуряване
ползването на намалено работно време в рамките на общата продължителност на
служебното време за съответния месец. Задължението на работодателя да осигури
компенсация следователно е изискуемо от месеца следващ месеца, през който е
следвало тя да бъде извършена. В случай, че работодателят не компенсира
положения труд с увеличена продължителност в четиримесечен срок, съгласно
нормата на чл.136а КТ,
която поради непълнота в закона намира приложение и за служебни правоотношения,
за военнослужещия възниква правото сам да определи времето на компенсацията.
Това негово преобразуващо право, като свързано с положен труд, също се погасява
с тригодишна давност. Само когато компенсиране не е извършено, при прекратяване
на договора на военнослужащия се дължи заплащане на труда положен в удълженото
работно време като извънреден, т.е. преобразуващото право да се извърши
компенсация се трансформира във вземане, което възниква от прекратяването на
договора. Когато е направено възражение за изтекла погасителна давност,
трансформация ще настъпи само за непогасеното по давност преобразуващо право да
се извърши компенсация. Притезанието за плащане в този случай е в корелация
именно с него“.
В настоящия случай,
правоотношението между страните е прекратено на 21.03.2015г. Следователно ако към този момент са останали некомпенсирани с
почивка часове в превишаване на служебното време, те следва да се обезщетят в
пари, за период три години преди прекратяване на правоотношението – 21.03.2012г. – 21.03.2015г. В тази връзка и в
съответствие с указанията, дадени от ВКС в цитираното по-горе решение №197/24.11.15г., въззивника- ответник
пред първата инстанция е поставил допълнителна задача на съдебно – икономическата експертиза, от
отговора на която (справка №6- л.425) е видно, че за периода от 18.05.2012г. до 20.03.2015г. ищецът е положил труд над
нормалната, до увеличена продължителност на служебното време, който не е
компенсиран с почивки, в размер на 56 часа, обезщетението за което е в размер на 210,40 лева.
По отношение на претенцията за
обезщетение за забава, в размер на законната лихва: по този въпрос разрешението,
съдържащо се в решение
№ 197 от 24.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7210/2014 г., III г. о., ГК също представлява
задължителна съдебна практика. В него е посочено следното:
„ … задължението на
работодателя да компенсира служебното време с увеличена продължителност на
военнослужащия и задължението му за заплащане на обезщетение като за извънреден
труд са срочни. Съгласно чл. 84, ал. 1 ЗЗД
когато денят на изпълнение на задължението е определен длъжникът изпада в
забава след изтичането му. Според чл. 250 ЗОВСРБ (отм.) военнослужещите получават полагащите им се
възнаграждения, обезщетения, помощи и доволствия в определения срок. След този
срок те стават изискуеми и се получават заедно с лихва, равна на основния лихвен
процент за съответния период. Както беше казано на мястото на задължението,
респ. правото за компенсация, в резултат на трансформация възниква задължението
за плащане. От това следва, че работодателят е в забава с настъпване на
изискуемостта на задължението му за компенсация, т. е. от месеца следващ
месеца, през който е следвало да я извърши и от този момент дължи обезщетение
за неизпълнение в определения срок. Относно забавата въпросът стои аналогично и
при сега действащия ЗОВСРБ.
Съгласно чл. 235 ЗОВСРБ
на военнослужащите се изплащат възнаграждения и обезщетения по този закон при
условия и ред, определени с акт на министъра на отбраната. Създадената
нормативна уредба, като Наредба
№Н-12/12.04.2010 г. за условията и реда за изплащане на
възнагражденията и обезщетенията на военнослужащите, Наредба №Н-15 от 27 април 2010
г. за условията, размерите и реда за изплащане на допълнителни
възнаграждения за специфични условия при изпълнение на военната служба на
военнослужещите и за специфични условия на труд на цивилните служители от
Министерството на отбраната, структурите на пряко подчинение на министъра на
отбраната и Българската армия, Заповед № 296/19.05.2011 г. на министъра на
отбраната и др. не уреждат начина на плащане на задължения, като настоящото.
Поради това приложение следва да намерят общите законови разпоредби. Ще се
приложи общото правило на чл. 86 ЗЗД,
като обезщетението за забава ще е в размер на законната лихва и ще е дължимо от
месеца следващ месеца, през който е следвало работодателят да извърши
компенсация“.
В
съответствие с това разрешение на съдебно – икономическата експертиза е
поставена задача да определи размера на обезщетението за забава. Видно от
експертизата, за периода от подаване на исковата молба – 18.05.15г. и три
години назад – 18.05.12г., този размер е 43,03 лева.
Поради
изложените съображения Бургаският окръжен съд намира иска за частично
основателен. Решението на Бургаския районен съд, в частта, с която искът е
уважен за периода 01.06.2002г. – 21.03.2012г. и за размер над 210,40 лева за
главницата и 43,03 лева за мораторната лихва, е неправилно и незаконосъобразно
и следва да бъде отменено, като в тази част искът следва да бъде отхвърлен, до
присъдените от районният съд размери от съответно- 7757,16 лв.- за главницата и
127,26 лв. за мораторната лихва, както и в частта за присъдената върху
главницата законна лихва.
В частта,
с което искът за мораторна лихва е отхвърлен над 127,26 лв. до претендирания
размер от 7668,60 лв., решението е правилно и законосъобразно и следва да бъде
потвърдено.
По отношение на иска за заплащане на разликата от неизплатеното на ищеца основно месечно
възнаграждение:
Според нормата на чл.212,
ал.1 и 3 ЗОВСРБ (в
редакцията към прекратяване на служебното правоотношение през 2015г.), военнослужещите
имат право на основно месечно възнаграждение в съответствие с присвоеното им
военно звание и степента в обхвата на военното звание. Базата за определяне
размера на основното месечно възнаграждение за най-ниската длъжност се определя
ежегодно със закона за държавния бюджет на Република България, като месечното
възнаграждение се увеличава с коефициент спрямо базата, както следва: като за
офицери - не по-малко от 2,2; за офицерски кандидати и сержанти - не по-малко
от 1,75; за войници (матроси) - не по-малко от 1,6.
Съобразно ал.2 от същата норма (до изменението
й през 2016г.), размерите на
основното месечно възнаграждение по ал.1 се определят с акт на Министерския
съвет по предложение на министъра на отбраната. В изпълнение
законовата делегация на ал.2 е прието Постановление (ПМС)
№86/03.05.2010 г., по-късно отменено с Постановление
(ПМС) №176 от 23.06.2011г., които представляват нормативната
основа за определянето на размера на възнаграждението за търсения в исковата молба период. Окончателните размери на
основното месечно възнаграждение са посочени в това постановление и в процесния
период не се претърпели промяна, както сам признава въззивникът- ищец. Министърът на отбраната не е упражнил предоставените
му правомощия по чл.212, ал.2 ЗОВСРБ (в редакцията му до 2016г.).
Във връзка с
оплакванията на въззивника-ищец следва да се отбележи още следното. Независимо от това дали законовата
делегация е осъществена в нарушение на ограничителната разпоредба, съдът по иск
за вземания, произтичащи от служебни правоотношения по договори за кадрова
военна служба, не може да упражнява нито пряк, нито инцидентен контрол и да
извършва самостоятелна корекция на възнаграждението на бившия кадрови военнослужещ. В случай че цитираните постановления представляват незаконосъобразни нормативни актове, то те са подлежали на отмяна с изрична разпоредба на последващ
нормативен акт съгласно (чл.79 АПК). За подзаконовите нормативни актове е
предвиден специален публичен ред както за приемането им, така и за отмяната им.
Вярно е, че според нормата
на чл.15, ал.3 ЗНА, ако постановление, правилник, наредба или инструкция
противоречат на нормативен акт от по-висока степен, правораздавателните органи
прилагат по-високия по степен акт. В случая обаче това правило не намира
приложение, тъй като в ЗОВСРБ не е предвиден конкретен размер на основното
възнаграждение на военнослужещите по смисъла на чл.212, ал. 1, което съдът да
приложи.
Видно е от самата жалба на ищеца,
че такова ПМС №13 от 18.01.2013г. е било прието и основната заплата е била
коригирана за следващия период.
Ето защо неоснователни са и следва да
бъдат отхвърлени, предявените
искове за заплащане на сумата от 356,80 лв., представляващи разликата от неизплатеното му основно
месечно възнаграждение за периода от 1.05.2012г. до 31.12.2012г., ведно със
законната лихва от датата на завеждането на иска до окончателното й плащане,
както и този за сумата от 93,96 лв.- обща мораторна лихва върху главницата от
356,80 лв., начислена за периода от 1.07.2012г. до 18.05.2015г.
Понеже изводите на
двете инстанции по тези искове съвпадат изцяло, то решението на БРС в тази му обжалвана
част, с която са отхвърлени, следва да бъде потвърдено.
Неоснователно
е оплакването в жалбата на въззивника- ищец, че районният съд не е приложил
новата редакция на разпоредбата на чл.78, ал.8 ГПК при постановяването на
решението си и определяне разноските, дължими на ответната страна за
юрисконсултско възнаграждение. Решението е постановено на 10.01.2017г., а
цитираната норма влезе в сила на 27.01.2017г. При това положение районният съд
е приложил правилно действащия към момента на постановяването на акта му закон.
Въпреки това, решението му в частта за разноските следва да бъде отменено,
предвид изхода на делото и необходимостта от корекция на разноските. Но, при
определяне разноските по делото в настоящото производство, разноските за
първата инстанция за юрисконсултско възнаграждение също следва да бъдат определени по предходната
редакция на закона, тъй като към датата на приключване събирането на
доказателствата, когато е осъществена защитата те са се дължали в съответния
размер. Тези пред БОС се изчисляват по сега действащата редакция на нормата.
Разноски
на ищеца- 2400 лв. адв.хонорар за първа инстанция и 1000 лв. за втора, общо
3400 лв.
Юрисконсултско
възнаграждение на ответник: първа инстанция - 905,40 лв. (по чл.7, ал.2, т.4 от
Наредбата за минималните размери на адв.възнаграждения) и 900 лв. по чл.7, ал.8
за явявания в 9 заседания след първото /няма присъствие в с.з. на
17.03.2016г./, както и 300 лв. за въззивна инстанция по чл.23, ал.1 на
Наредбата за заплащането на правната помощ, или общо- 2105,40 лв. Другите
разноски на ответника са - 870 лв. за експертиза и 180,14 лв. за въззивна
жалба, общо 1050,14 лв.
Отговорността за
разноски следва да се разпредели съобразно изхода на делото, както следва: За
уважения размер на иска ответникът дължи на ищеца деловодни разноски за двете
инстанции в размер на 54,38 лв.
Ищецът следва да
заплати на ответника деловодни разноски в размер на 3105,07 лв. съобразно отхвърлената част от иска.
Решението
на БРС следва да бъде частично отменено и в частта, с която ответника е осъден
да заплати по сметката на БРС д.т. от 315,38 лв., до сумата от 10,29 лв., както
и в частта, с която същият ответник е осъден да заплати сумата от 376,43 лв.,
до сумата от 12,12 лв., която представлява съответната част от дължимата сума
за експертиза на основание чл.78, ал.6 ГПК съобразно изхода на делото.
Мотивиран от гореизложеното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №45 от 10.01.2017г. по
гр.д.№3141/2015г. по описа на БРС, В ЧАСТТА, с която е уважен иска на С.С.С. против Военно формирование 32890-
гр.Бургас, м.“Атия“ за разликата над
сумата от 210,43 лв. до присъдените от БРС 7757,16 лв., представляващи
възнаграждение/ обезщетение по чл.136а, ал.5 КТ във връзка с чл.203, ал.2 ЗОВС
(отм.) и чл.194, ал.2 ЗОВС- за некомпенсирани с почивки дежурства, за
превишението на месечната продължителност на служебното време в рамките на
удълженото служебно време в периода от 1.06.2002г. до 21.03.2012г., както и в
частта за присъдената законна лихва върху разликата между двете суми, считано
от 18.05.2015г., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на С.С.С. ЕГН:********** против Военно формирование 32890- гр.Бургас, м.“Атия“ за разликата между дължимите 210,43 лв. (двеста и десет лева и четиридесет
и три стотинки) до претендираните 7757,16 лв.
лв., представляващи възнаграждение/ обезщетение по чл.136а, ал.5 КТ
във връзка с чл.203, ал.2 ЗОВС (отм.) и чл.194, ал.2 ЗОВС- за некомпенсирани с
почивки дежурства, за превишението на месечната продължителност на служебното
време в рамките на удълженото служебно време в периода от 1.06.2002г. до
21.03.2012г., както и за присъждане на законна лихва върху разликата между
двете суми, считано от 18.05.2015г. до окончателното изплащане на вземането,
като ПОТВЪРЖДАВА решението В ЧАСТТА,
с която иска е уважен до размер от 210,43
лв., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 18.05.2015г. до окончателното изплащане на
задължението.
ОТМЕНЯ решение №45 от 10.01.2017г. по
гр.д.№3141/2015г. по описа на БРС, В ЧАСТТА, с която е уважен иска на С.С.С.
против Военно формирование 32890- гр.Бургас, м.“Атия“- за мораторна лихва върху
присъденото възнаграждение/ обезщетение по чл.136а, ал.5 КТ във връзка с
чл.203, ал.2 ЗОВС (отм.) и чл.194, ал.2 ЗОВС за разликата над сумата от 43,03 лв. до присъдените от БРС- 127,26 лв.,
както и В ЧАСТТА, с която е отхвърлен
същия иск за периода от 18.05.2012г. до 18.05.2015г. като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на С.С.С. ЕГН:********** против Военно формирование 32890- гр.Бургас, м.“Атия“ за разликата над дължимите 43,03 лв. (четиридесет и три лева и три
стотинки) представляващи мораторна лихва върху възнаграждението/
обезщетението по чл.136а, ал.5 КТ във връзка с чл.203, ал.2 ЗОВС (отм.) и
чл.194, ал.2 ЗОВС- за некомпенсирани с почивки дежурства, за превишението на
месечната продължителност на служебното време в рамките на удълженото служебно
време, начислена върху главницата от 210,43 лв. за периода от 18.05.2012г. до 18.05.2015г.,
до присъдените от БРС 127,26 лв.,
като ПОТВЪРЖДАВА решение №45 от
10.01.2017г. по гр.д.№3141/2015г. по описа на БРС в частта, с която иска за
мораторна лихва е отхвърлен за разликата над 127,26 лв. до претендираните
7668,60 лв. и за периода от 1.08.2001г. до 18.05.2012г.
ОТМЕНЯ решение №45 от 10.01.2017г. по
гр.д.№3141/2015г. по описа на БРС, В
ЧАСТТА, с която С.С.С. ЕГН:********** е осъден да заплати на Военно
формирование 32890- гр.Бургас разноски в размер на 919,34 лв. съразмерно с
отхвърлените искове, както и частта, с която Военно формирование 32890-
гр.Бургас е осъдено да му заплати разноски за първата инстанция в размер на
1191,86 лв.
ОТМЕНЯ решение №45 от 10.01.2017г. по
гр.д.№3141/2015г. по описа на БРС, В
ЧАСТТА, с която Военно формирование
32890- гр.Бургас, м.“Атия“ е осъдено да заплати на Бургаския районен съд д.т. от
315,38 лв., до сумата от 10,29 лв., както и В ЧАСТТА, с която същият ответник е осъден да заплати сумата от
376,43 лв., до сумата от 12,12 лв., която представлява съответната част от дължимата
сума за експертиза на основание чл.78, ал.6 ГПК съобразно изхода на делото,
като ПОТВЪРЖДАВА решението за
дължимата такса в размер на 10,29 лв. и разноски за експертиза- 12,12 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение №45 от
10.01.2017г. по гр.д.№3141/2015г. по описа на БРС, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени исковете С.С.С. ЕГН:********** против Военно формирование 32890-
гр.Бургас, м.“Атия“ за заплащане на сумата от 356,80
лв.- представляваща разликата от неизплатеното основното месечно възнаграждение
на ищеца за периода от 1.05.2012г. до 31.12.2012г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от подаването на исковата молба до окончателното
изплащане на сумите; 93,96 лв.- обща мораторна лихва върху
главницата от 356,80 лв., начислена за периода от 1.07.2012г. до 18.05.2015г.
ОСЪЖДА Военно формирование 32890- гр.Бургас, м.“Атия“ да заплати на С.С.С. ЕГН:********** разноски пред двете инстанции в размер на 54,38 лв.,
съразмерно на уважената част от иска.
ОСЪЖДА Военно формирование 32890- гр.Бургас, м.“Атия“ да заплати на С.С.С. ЕГН:********** разноски пред двете инстанции в размер на 3105,07 лв. съобразно отхвърлената част от иска.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване
с касационна жалба пред Върховния касационен съд на Република България в
едномесечен срок от връчването му на страните, В ЧАСТТА относно исковете по чл.136а, ал.5 КТ вр. чл.203, ал.2
ЗОВСРБ (отм.) и чл.136а, ал.5 КТ вр. чл.194, ал.2 ЗОВСРБ (нов) и акцесорните искове за
обезщетения за забавено плащане по чл.86 ЗЗД.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
1.
2.
ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на
съдия Галя Белева,
докладчик по в.гр.д.№410/2017г. по описа на Бургаския окръжен съд
Не споделям становището, възприето в решение №197 от 24.11.2015г. на ВКС по
гр.д.№7210/2014г., ІІІ г.о., с което са обосновани решаващите изводи на
мнозинството от съдебния състав по в.гр.д.№410/2017г. на БОС по въпросите:
1.
Има ли право военнослужещият сам
да определи времето на компенсация по чл.136а, ал.4 КТ когато работодателят не
компенсира положения труд с увеличена продължителност на служебното време с
почивка;
2.
В случай на прекратяване на
договора на военнослужещия преди
компенсиране да е извършено, при направено възражение за погасителна давност
трансформация ще настъпи само да непогасеното по давност преобразуващо право да
се извърши компенсация, тъй като притезанието за плащане е в корелация именно с
него;
3.
Че в този случай обезщетението за
забавено плащане ще е дължимо от месеца, следващ месеца, през който работодателят
е следвало да извърши компенсация.
Погасителната давност за едно вземане не може да започне да тече преди
то да е възникнало. В периода, в който между страните съществува служебното
правоотношение, служителят би могъл да бъде компенсиран с почивка (чл.136а,
ал.4 КТ). Нормата на чл.136а, ал.4 КТ е приложима, въпреки че се касае за
служебно правоотношение, тъй като изрично препратката в чл.203, ал.2 ЗОВС
/отм./ е към трудовото законодателство. Същата обаче не следва да се прилага
буквално, а съответно, при съобразяване спецификите на правоотношението на
кадровия военнослужещ.
Нито
специалният ЗОВС (отм.), както и действащият (до
изменението на чл.194 през 2016г., когато е приета новата ал.5), нито ПКВС
(отм.) предвиждат възможност, ако дължимата компенсация с почивка /намалено
работно време/ не е била разрешена /определена/ със заповед на командира по
чл.152, ал.4- виж т.5 ПКВС (отм.), това да може да стане само с уведомление на
военнослужещия до работодателя, каквато е процедурата по общия ред на чл.136а,
ал.4, изр.2 КТ. В случая нормата на чл.136а ал.4, изр.2 от КТ е неприложима
предвид специфичните задължения, които са вменени за изпълнение на
военнослужещия. Този извод следва например от разпоредбата на чл.152, ал.3 и
ал.4 ПКВС (отм.); т.4.6 във вр. т.4.5 от МЗ ОХ 313/2001г., според които редът и
начинът на ползване на почивките се определят от командира, при това
предварително- още при постановяване на заповедта, с която се удължава
продължителността на служебното време.
При това
положение правото на компенсиране на ищеца с почивка, възниква в месеца, за
който е положено дежурството- аргумент от чл.152, ал.4, т.5 ПКВС (отм.), където
е посочено, че почивката следва да се осигури в рамките на същия месец.
След като работодателят, разрешавайки работа
при удължено служебно време, не е изпълнил задължението си предварително да
определи времето за компенсация с почивка и както по-горе се посочи
военнослужещият няма право сам да определи това време по реда на чл.136а, ал.4,
изр.2 КТ, налага се извода, че това право се трансформира във вземане на военнослужещия
като за извънреден труд едва след прекратяване на служебното правоотношение-
така чл.136а, ал.5 КТ
Ето защо
намирам, че вземането за парично обезщетение за некомпенсираните с почивки
дежурства възниква и става изискуемо от момента на прекратяване на служебното
правоотношение, тъй като от този момент нататък компенсация с почивка обективно
не е възможно да бъде извършена. Този извод е в съответствие с трайната съдебна
практика по чл.290 ГПК касаеща военнослужещите, която безпротиворечиво разяснява, че правото на
парична компенсация за извънреден труд в тази хипотеза не може да бъде
упражнено по общия исков ред преди прекратяването на служебното правоотношение - решение №165 от 2.06.2016г. по гр.д.№6064/15г.,
ІV г.о.
Това вземане
(за обезщетение като за извънреден труд) се погасява с тригодишна давност,
която започва да тече от датата на прекратяването на служебното правоотношение.
От този момент работодателят изпада в забава и дължи обезщетение по чл.86 ЗЗД.
Ответникът по делото
поставя въпроса дали при така възприетото разрешение не се достига до ситуация,
в която „По времето на действие на договора за кадрова военна служба между две
равнопоставени страни съществуват вечни облигационни отношения, които не се
погасяват нито с 3-, нито с 5-годишна давност, нито с максималния 10-годишен
срок и ответното военно формирование е поставено в състояние на вечен длъжник“,
което според него противоречи на принципите на правото.
Намирам, че този
довод е несъстоятелен. Ответното военно формирование е било длъжно да осигури
почивка на военнослужещия още преди да бъде разрешено полагането на удължено
служебно време, като денят за компенсация с почивка е следвало да бъде
определен със заповедта по чл.152, ал.3 ПКВС (отм.)- виж чл.152, ал.4 ПКВС
(отм.). Като не е изпълнило това свое задължение и до прекратяване на договора
за кадрова военна служба не е осигурило ползването на тези почивки, ответното
военно формирование следва да носи последиците по чл.136а, ал.5 КТ- да плати
обезщетение на военнослужещия за всички некомпенсирани с почивки дежурства като
за извънреден труд, считано от прекратяване на правоотношението между страните.
Не може да
бъде споделено становището, застъпено в решение №197 от
24.11.2015г. на ВКС по гр.д.№7210/2014г., ІІІ г.о., че правото на
компенсация с почивка на военнослужещия подлежи на погасяване по давност в 3-
годишен срок в от възникването му, ако този срок е изтекъл преди прекратяването
на служебното правоотношение. В тази теза липсва яснота как правото на почивка
е погасено по давност преди прекратяването на трудовото правоотношение, след
като давността е институт, който не се прилага служебно (както преклузивните
срокове), а само по възражение на насрещната страна. Такова възражение е направено
едва с отговора на исковата молба, т.е. много след като правото на почивка за
всички некомпенсирани дежурства за процесния период вече се е трансформирало в
право на обезщетение като за извънреден труд и за него е започнала да тече нова
давност.
Доводът на
ответника, че ищецът сам се е поставил в подобна ситуация, тъй като не е
упражнил правото си по чл.136а, ал.4, изр.2 КТ е несъстоятелен, предвид
наличието на специална норма, изключваща необходимост от неговото съдействие, а
именно- чл.152, ал.4, т.5 ПКВС (отм.), когато е посочен точния момент, в който
следва да се определи времето за компенсация с почивка.
Затова
намирам, че възражението на ответника, за погасяване на претенцията на ищеца по
давност не би могло да погаси със задна дата трансформиралото се при
прекратяването на сужебното правоотношение право на военнослужещия на
компенсация с почивка във вземане като за извънреден труд.
Съгласно
чл.86, ал.1 ЗЗД обезщетение за забава се дължи при неизпълнение на парично
задължение. При това положение не става ясно как върху «преобразуващото право»
(което се трансформира в парично като за извънреден труд едва с прекратяване на
служебното правоотношение) се начислява лихва за забава.
Ето защо
намирам, че в случая решението на районния съд е правилно и законосъобразно.
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ:
/ГАЛЯ
БЕЛЕВА/