РЕШЕНИЕ
№ 378
гр. Пловдив, 22.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Въззивно гражданско
дело № 20225300500272 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от “АИТ Интернешънъл транспорт” ЕООД,
ЕИК ********* против решение № 2124/15.11.2021 г., постановено по г. д. №
3664/2021 г. по описа на РС Пловдив, с което жалбоподателят е осъден да заплати на
ИВ. П. В., ЕГН **********, сумите: 1249,28 лева обезщетение по чл. 222, ал. 2 от КТ;
мораторна лихва за забава за изплащането на обезщетението по чл. 222, ал. 2 от КТ, за
периода 01.12.2020г. - 24.02.2021г. в размер на 29,85 лева; 343,55 лева обезщетение по
чл. 224, ал. 1 от КТ; мораторна лихва за забава за изплащането на обезщетението по чл.
224, ал. 1 от КТ за периода 01.12.2020г. - 24.02.2021г. в размер на 8,21 лева, ведно със
законната лихва за забава върху всяка от главниците от датата на подаване на исковата
молба – 25.02.2021 г., до окончателното изплащане на дължимите суми, както и
разноски в размер на 300,00 лева за адвокатско възнаграждение и да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд Пловдив 330,00 лева на
основание чл. 78, ал. 6 от ГПК.
По изложени в жалбата оплаквания за незаконосъобразност, неправилност и
необоснованост на обжалваното решение се иска неговата отмяна и вместо това
отхвърляне на предявените претенции. Сочи се, че неправилно първоинстанционният
съд е приел, че представеният по делото фиш за изплатени суми – възнаграждение за
месец октомври 2020 г. и обезщетения по чл. 224, ал. 1 от КТ и чл. 222, ал. 2 от КТ,
разписан от ищеца при прекратяване на трудовото му правоотношение, има само
информативен характер и че подписът върху него не удостоверява плащането на
същите. Поддържа плащането на процесните суми на въззиваемия в брой да е
установено срещу подпис в документ, съгласно разпоредбата на чл. 270, ал. 3 от КТ,
1
съставен разходен касов ордер и осчетоводяване на плащането по сметка 501 персонал
в счетоводните документи на дружеството работодател. Претендират се разноски.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от И. П. В., чрез адвокат И.Ц., с
който се оспорва същата като неоснователна. Излагат се доводи в подкрепа на
обжалваното с нея решение и се моли то да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против подлежащ
на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима и
подлежи на разглеждане.
Окръжен съд Пловдив, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени
осъдителни искове с правна квалификация чл. 222, ал. 2 от КТ, чл. 224, ал. 1 от КТ и
чл. 86 от ЗЗД, предявени от И. П. В. против “АИТ Интернешънъл транспорт” ЕООД за
заплащане на сумите: 1249,28 лева обезщетение по чл. 222, ал. 2 от КТ, в размер на две
брутни заплати; 29,85 лева мораторна лихва за забава за изплащането на
обезщетението по чл. 222, ал. 2 от КТ, за периода 01.12.2020г. - 24.02.2021г.; 343,55
лева обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на 11 дни, по чл. 224,
ал. 1 от КТ; 8,21 лева мораторна лихва за забава за изплащането на обезщетението по
чл. 224, ал. 1 от КТ за периода 01.12.2020г. - 24.02.2021г., ведно със законната лихва за
забава върху всяка от главниците от датата на подаване на исковата молба – 25.02.2021
г., до окончателното изплащане.
Претенцията е обоснована с твърдение, че между страните е съществувало
трудово правоотношение, прекратено на 02.11.2020 г. със заповед №
00002286/02.11.2020 г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 9 от КТ, но ответникът не му
изплатил на ищеца, въпреки, че е посочил в процесната заповед, дължимите във връзка
с прекратяването на трудовото правоотношение обезщетения, като с оглед твърдяната
забава за плащане, се претендира лихва върху всяка от посочените главници.
В подаден по реда на чл. 131 от ГПК отговор от “АИТ Интернешънъл
транспорт” ЕООД, е оспорена основателността на така предявените искове по
съображения, че претендираните на това основание обезщетения, в дължимия им
размер, са изплатени на ищеца изцяло и в брой непосредствено след прекратяване на
трудовото правоотношение. Дължимостта на обезщетение за забава пък се оспорва, с
оглед твърдяната неоснователност на исковете за претендираните главници.
За да постанови обжалваното сега решение, с което предявените искове са
уважени изцяло, районен съд е приел за доказани по основание и размер предявените
искове, доколкото между страните не се спори относно наличието на трудово
правоотношение и неговото прекратяване с представената заповед от 02.11.2020 г., в
която същите са индивидуализирани по основание и размер, съвпадащи с исковата
претенция, но е приел, че представеният от работодателя фиш за трудовото
възнаграждение на работника, макар и подписан от последния, не удостоверява
извършено плащане на посочените в същия суми, като фишът има само информативен
характер. С оглед основателността на главните искове вземанията, по които са приети
за лихвоносни, с настъпил на 01.12.2020 г. падеж, всяко, са уважени и акцесорните
претенции за заплащане на обезщетение за забава за посочените периоди и размери,
както и за заплащане на законната лихва за забава от датата на исковата молба до
окончателно изплащане на задълженията.
При извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК, в рамките на дадените му
правомощия, съдът намира така обжалваното решение за валидно и допустимо. Не са
налице нарушения на императивни материалноправни норми, които въззивният съд е
2
длъжен да отстрани без да има изрично направено оплакване в тази насока, съгласно
задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013 на ОСГТК на ВКС. Поради това на
основание чл. 269, изр. 2 от ГПК следва да бъде проверена неговата правилност
съобразно посоченото в жалбата.
С изготвения по делото доклад съдът е прел като ненуждаещо се от доказване, че
между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което
въззиваемият последно е заемал длъжността „****“ с основно трудово възнаграждение
от 610,00 лева, като това правоотношение е прекратено със заповед на работодателя от
02.11.2020 г. Посочените обстоятелства се установяват по несъмнен начин и от
представените по делото трудов договор № 00002329/26.09.2018 г., допълнително
споразумение № 00002652/31.08.2020 г., заповед № 00002286/02.11.2020 г. и копие от
трудова книжка и продължение към нея. От последните две писмени доказателства се
установява и че основанието за прекратяване на трудовото правоотношение е чл. 325,
ал. 1, т. 9 от КТ - при невъзможност на работника или служителя да изпълнява
възложената му работа поради болест, довела до трайно намалена работоспособност,
или по здравни противопоказания въз основа на заключение на трудово-експертната
лекарска комисия.
Между страните няма спор и че във връзка с посоченото основание за
прекратяване на трудовото правоотношение, работодателят дължи на работника
съответно обезщетение по чл. 222, ал. 2 от КТ – в размер на 1249,28 лева,
представляващо брутното му трудово възнаграждение за два месеца, както и
обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ – в размер на 343,55 лева за неползван платен
годишен отпуск в размер на 11 дни. Същите суми са посочени в заповедта на
работодателя от 02.11.2020 г. и съответстват на претендираните с исковата молба.
Спорният въпрос, поставен за разрешаване пред въззивната инстанция е,
изплатил ли е работодателят така посочените по основание и размер обезщетения на
работника.
Съгласно чл. 270, ал. 3 от КТ „Трудовото възнаграждение се изплаща лично на
работника или служителя по ведомост или срещу разписка или по писмено искане на
работника или служителя - на негови близки. По писмено искане на работника или
служителя трудовото му възнаграждение се превежда на влог в посочената от него
банка.“
Разпоредбата намира приложение и относно плащането на обезщетения по КТ,
като изпълнението на задължението за изплащане на дължимото обезщетение се
удостоверява с подписа на работника или на посоченото от него лице във ведомостта, в
разписка, както и с документа за банков превод по влог на работника. Съдебната
практика приема, че изброяването в чл. 270, ал. 3 от КТ на доказателствата, с които се
доказва плащането на трудово възнаграждение е примерно и не изключва
възможността то да бъде доказано с всички, допустими по ГПК доказателствени
средства (решение № 165/06.12.2018 г. по г. д. № 181/2018 г., III г. о. на ВКС и решение
№ 69/20.05.2021 г. по г. д. № 1742/2020 г., III г. о. на ВКС), както и че „Ограничаването
на свидетелските показания и равнозначното му изискване за писмена форма на
доказване на определени обстоятелства не изключват допустимостта на други
доказателствени средства, каквито са съдебното и извънсъдебното признание,
веществените доказателства, огледа и освидетелстването, заключенията на вещи лица.“
(решение № 89/29.03.2013 г. по г. д. № 558/2012 г., IV г. о. на ВКС).
За установяване на въведеното с отговора на исковата молба възражение за
погасяване на процесните задължения за обезщетение, чрез тяхното плащане,
работодателят, чиято е доказателствената тежест по правилото на чл. 154 от ГПК, е
ангажирал на първо място писмено доказателство – фиш за месец октомври 2020 г. на
3
името на въззиваемия, с посочени начисления: заплата за 22 работни дни в размер на
610,00 лева, обезщетение по чл. 224 от КТ за 11 дни в размер на 343,55 лева и
обезщетение по чл. 222 от КТ в размер на 1249,28 лева и отбелязана след направени
удръжки сума за получаване от 2031,82 лева. В мястото под тази сума е положен
подпис, който приетото по делото заключение от съдебнопочеркова експертиза
установява, че е на работника. То се кредитира от съда като обективно, компетентно
изготвено и обосновано, каквото е и това по приетата съдебносчетоводна експертиза.
От последното се установява, че в счетоводните записвания на 03.11.2020 г. сумата от
2031,82 лева е отразена като платена на каса и за нея е налице издаден разходен касов
ордер от същата дата – 03.11.2020 г., като операцията е отразена счетоводно в сметка
501 – персонал. Във връзка с така установеното от ССЕ от ответника е уточнено, че
въпросният разходен касов ордер, непредставен по делото, съдържа подпис единствено
на управителя на дружеството работодател, не и на работника (съдебно заседание от
21.05.2021г., л. 74 и сл. от делото на РС). На свой ред с молба вх.№ 21789/28.04.2021 г.
ищецът декларира, че не оспорва, че е получил трудовото си възнаграждение за месец
октомври, но не и обезщетенията, като заявява, че се е подписал за това на разходен
касов ордер, в съдебно заседание от 14.07.2021 г. е оспорил подписа си във фиша.
С оглед на посоченото съдът приема, че по делото е установено по несъмнен
начин плащането на претендираните с исковата молба обезщетение по чл. 224 от КТ и
обезщетение по чл. 222 от КТ. Доказването на плащането е в съответствие с
изискването на чл. 270, ал. 3 от КТ, доколкото представеният на л. 69 от
първоинстанционното дело в оригинал писмен документ представлява нарочно
съставен за тази цел частен свидетелстващ документ. Същият удостоверява
извънсъдебно признание на факта на получаване от работника на посочената в него
сума и на посоченото основание. Формалната му доказателствена сила не е оборена по
надлежен ред, поради което и доколкото документът кореспондира изцяло на
останалия доказателствен материал, следва да бъде кредитиран. Вярно е, че в него не е
обективирано изявление на работника за получаване на посочените суми. Фишът за
работната заплата обаче представлява по своята същност извлечение от ведомостта, в
която също не е обективирано изявление на работника за получаване на суми, но
въпреки това е изрично посочена в разпоредбата на чл. 270, ал. 3 от КТ. Полагането на
подпис от работника в процесния фиш, представляващ извлечение от ведомостта за
месец октомври 2020 г., отразяващ касово плащане на сумата за получаване, при
установено от заключението по ССЕ счетоводно отразяване за касово изплащане на
сумата по фиша на 03.11.2020 г. (един ден след прекратяване на трудовото
правоотношение съгласно заповед № 00002286/02.11.2020 г., представена на л. 5 от
делото на РС), наличието на подписан от работодателя РКО за същата сума и
съхраняването на оригинала на подписания от работника фиш у работодателя, водят в
своята съвкупност до извода, че работникът е подписал представения му от
работодателя фиш, за да удостовери получаването в брой на сумата по фиша, на
посоченото там основание. Аргумент в подкрепа на така изложеното е и
обстоятелството, че в молбата вх.№ 21789/28.04.2021 г. работникът сам декларира, че е
получил пари от работодателя, срещу което е подписал документ. Твърди да е
подписал РКО и то само за трудовото възнаграждение за месец октомври 2020 г., но по
делото е установено, че е подписал процесния фиш, включващ не само трудовото
възнаграждение за месец октомври 2020 г., но и процесните две обезщетения. При това
положение няма никакво съмнение, че подписът е положен от работника в документа
(процесния фиш) именно с цел да удостовери получаването на сумата, посочена в него,
в която са включени освен дължимото трудово възнаграждение за месец октомври 2020
г. и размерите на сега претендираните обезщетение по чл. 224 от КТ и обезщетение по
чл. 222 от КТ. Този извод се обосновава от съвкупния анализ на всички събрани по
4
делото доказателства и изявленията на страните (решение № 41/26.02.2019 г. по г. д. №
2525/2018 г., IV г. о. на ВКС и решение № 69/20.05.2021 г. по г. д. № 1742/2020 г., III г.
о. на ВКС).
Посоченото налага краен извод за неоснователност на предявените искове за
присъждане на 1249,28 лева обезщетение по чл. 222, ал. 2 от КТ, в размер на две
брутни заплати и 343,55 лева обезщетение за неползван платен годишен отпуск в
размер на 11 дни, по чл. 224, ал. 1 от КТ, поради погасяването им чрез плащане. Като
обусловени, на отхвърляне изцяло подлежат и акцесорните претенции, с правна
квалификация чл.86, ал.1 от ЗЗД, за заплащане на обезщетение за забава върху
посочените главници за периода 01.12.2020г. - 24.02.2021г., съответно в размери от
29,85 лева и 8,21 лева, както и законната лихва за забава върху всяка от главниците от
датата на подаване на исковата молба – 25.02.2021 г., до окончателното изплащане.
С оглед на горното жалбата се явява основателна, поради което атакуваното с
нея решение следва да бъде отменено, а предявените осъдителни искове отхвърлени
изцяло.
Предвид крайния изход от спора на дружеството жалбоподател се дължат
разноски на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. По представени по реда на чл. 80 от ГПК
списъци, се претендират за първоинстанционното производство - 344,16 лева, платено
в брой адвокатско възнаграждение по договор за правна защита № 01287/08.04.2021 г.
/л. 85 от делото на РС/, а за въззивното производство - 75,00 лева платена държавна
такса и юрисконсулстско възнаграждение, съобразно чл. 78, ал. 8 от ГПК. Последното,
по реда на чл. 37 от ЗПП, във вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната
помощ, съдът определя в размер на по 100,00 лева. Така посочените разноски следва да
бъдат присъдени.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 2124/15.11.2021 г., постановено по г. д. № 3664/2021 г.
по описа на Районен съд Пловдив и вместо това постановява
ОТХВЪРЛЯ предявените от ИВ. П. В., ЕГН ********** против “АИТ
Интернешънъл транспорт” ЕООД, ЕИК *********, искове за заплащане на сумите:
1249,28 лева обезщетение по чл. 222, ал. 2 от КТ, в размер на две брутни заплати; 29,85
лева мораторна лихва за забава за изплащането на обезщетението по чл. 222, ал. 2 от
КТ, за периода 01.12.2020г. - 24.02.2021г.; 343,55 лева обезщетение за неползван
платен годишен отпуск в размер на 11 дни, по чл. 224, ал. 1 от КТ; 8,21 лева мораторна
лихва за забава за изплащането на обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ за периода
01.12.2020г. - 24.02.2021г., ведно със законната лихва за забава върху всяка от
главниците от датата на подаване на исковата молба – 25.02.2021 г., до окончателното
изплащане.
ОСЪЖДА ИВ. П. В., ЕГН ********** от село М., ул. „***, да заплати на
“АИТ Интернешънъл транспорт” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление село М., община ***, област Пловдив, ул."***, на основание чл. 78, ал. 3 от
ГПК, сумата от 344,16 лева (триста четиридесет и четири лева и шестнадесет
5
стотинки), представляваща разноски по г. д. № 3664/2021 г. на РС Пловдив и сумата от
175,00 лева (сто седемдесет и пет лева), представляваща разноски по в. г. д. № 272/2022
г. на ОС Пловдив.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6