Р      Е      Ш    Е      Н     И     Е

 

 град София, 11.08.2022 година

 

          В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., III-В състав в публично съдебно заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и втора година в състав:                                       

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                          ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                       мл.с.: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА

 

при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №276 по описа за 2021 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

          Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

          С решение №182646 от 24.08.2020г., постановено по гр.дело №50165/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 179-ти състав, е осъдена Р.П.П. да заплати на М.Д.И. на основание чл.45 ЗЗД сумата от 1600 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, причинени от деликт – ухапване от куче, собственост на ответницата, настъпил на 20.05.2018г. в гр.София, по ул.“********, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на деликта -  20.05.2018г. до окончателното плащане, като е отхвърлен иска за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 3000 лв.. С решение №*********/25.09.2020г. е изменено решение №182646/24.08.2020г. в частта за разноските, като е осъдена Р.П.П. да заплати на М.Д.И. на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 504.10 лв., направени по делото разноски, изчислени съобразно уважената част от предявените искове. С решение №*********/25.09.2020г. е изменено решение №182646/24.08.2020г. в частта за разноските, като е осъдена М.Д.И. да заплати на Р.П.П. на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 181.82 лв., направени по делото разноски, изчислени съобразно отхвърлената част от предявените искове.

Постъпила е въззивна жалба от ответницата - Р.П.П. /по съпруг С./, чрез адв.В.Д., с която се обжалва решение №182646 от 24.08.2020г., постановено по гр.дело №50165/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 179-ти състав, в частта, в която е уважен предявения иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата от 1600 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането - 20.05.2018г. до окончателното й заплащане, както и в частта на възложените в тежест разноски. Инвокирани са доводи за необоснованост, неправилност и незаконосъобразност на съдебния акт в обжалваната част. Твърди се, че по делото не е доказано, че ищцата е претърпяла неимуществени вреди, причинени от противоправното поведение на ответницата. Излага се, че неправилно първоинстанционният съд, без да излага мотиви, не е кредитирал показания на разпитаните по делото свидетели Г.М. и Иван Станев, поради което е обосновал погрешен извод, че по делото е доказано, че ищцата е било ухапана от кучето, собственост на ответницата. Твърди се още, че от показанията на сочените свидетели се установява по несъмнен начин факта, че кучето е било с намордник и е водено на къс повод, поради което не е възможно да е ухапало ищцата. Допълнителен аргумент в подкрепа на твърдението, че ищцата не е била ухапана на посочената дата от кучето на ответницата е факта, че по делото е установено, че въпреки че ищцата е била насочена за преглед и лечение против бяс, същата не е посетила такъв кабинет и съответно не си е поставила инжекция против бяс. Излага се още, че от показанията на свидетелите се установява факта, че по време на инцидента кучето е било водено от свидетелката Г.М., а не от ответницата, поради което липсва основание за ангажиране на деликтната отговорност на последната. Поддържа се още, че по делото не са доказани и вредите, които ищцата твърди, че е претърпяла в резултат от ухапването на кучето – силен стрес и страх, които изпитвала след инцидента докато преминава покрай кучета. Твърди се, че по делото са останали недоказани елементите от сложния фактически състав на нормата на чл.45 от ЗЗД – не е доказано противоправно поведение на ответницата, респективно не са доказани нанесените вреди на ищцата. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното съдебно решение в обжалваната част и постанови друго, с което отхвърли изцяло предявения иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Претендира присъждане на направените по делото разноски пред въззивната инстанция. Представя списък по чл.80 от ГПК.

Въззиваемата страна – М.Д.И., чрез адв.П.П., в законоустановения срок депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба на ответника. Поддържа се, че първоинстанционното решение в частта, в която е уважен предявения иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, е законосъобразно, постановено при правилно прилагане на материалния закон и при съобразяване с приетите по делото доказателства. Твърди се, че правилно първоинстанционният съд след анализ на събраните доказателства е обосновал извода, че по делото са доказани всички кумулативни предпоставки, обуславящи ангажирането на деликтната отговорност на ответницата. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното съдебно решение в частта, предмет на обжалване с въззивната жалба на ответницата. Претендира присъждане на направените по делото разноски пред въззивната инстанция.

Постъпила е насрещна въззивна жалба от ищцата - М.Д.И., чрез адв.П.П., с която се обжалва решение №182646 от 24.08.2020г., постановено по гр.дело №50165/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 179-ти състав, в частта, в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.45 ЗЗД, като са инвокирани доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на решението на СРС в обжалваната част, като постановено в противоречие на материалния закон. Твърди се, че първостепенният съд при определяне на размера на обезщетението за причинените неимуществени вреди не е спазил принципа за справедливост, регламентиран в нормата на чл.52 от ЗЗД. Излага се, че не са преценени в съвкупност всички доказателства относими при определяне на справедлив размер на обезщетението. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени атакуваното съдебно решение в обжалваната част и уважи изцяло предявения иск като присъди претендираното в пълен размер от 3000 лв. обезщетение за неимуществени вреди. Претендира присъждане на направените по делото разноски пред въззивната инстанция. Представя списък по чл.80 от ГПК.

Ответницата по насрещната въззивна жалба - Р.П.П. /по съпруг С./, чрез адв.В.Д., взема становище за неоснователност на подадената насрещна въззивна жалба от ищцата - М.Д.И.. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд при постановяване на решението в обжалваната част е анализирал събраните по делото доказателства и правилно е приложил материалния закон като е приел, че предявеният иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди следва да се отхвърли за разликата над присъдената сума от 1600 лв. до пълния предявен размер 3000 лв.. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно решението на СРС в обжалваната част. Претендира направени разноски за адвокатско възнаграждение.

          Предявени са от М.Д.И. срещу Р.П.П. /по съпруг С./ искове с правно основание чл.45 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, причинени на ищцата от деликт – ухапване от куче, собственост на ответницата, настъпил на 20.05.2018г. в гр.София, по ул.“********.

С оглед предмета на постъпилите въззивна и насрещна въззивна жалба съдът приема, че на въззивен контрол подлежи постановеното първоинстанционно решение в частта, в която съдът се е произнесъл по предявения иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от процесния деликт.

          Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства и правилно са обсъдени и преценени в тяхната съвкупност.

     Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната и насрещната въззивна жалба са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, съответно в срока по чл.263, ал.2 от ГПК, от легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.

Разгледани по същество въззивната и насрещната въззивна жалба са НЕОСНОВАТЕЛНИ.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за частична основателност на предявения от М.Д.И. срещу Р.П.П. /по съпруг С./ иск с правно основание чл.45 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за причинени на ищцата неимуществени вреди от деликт - ухапване от куче, собственост на ответницата, настъпил на 20.05.2018г. в гр.София, по ул.“********. За да постанови обжалваното съдебно решение, с което частично е уважен предявения иск с правно основание чл.45 ЗЗД и е присъдено в полза на ищцата обезщетение в размер на сумата от 1600 лв. за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, вследствие на претърпян деликт -  ухапване от куче, собственост на ответницата, настъпил на 20.05.2018г. в гр.София, по ул.“********, и е отхвърлен предявеният иск за разликата над присъдената сума от 1600 лв. до пълния предявен размер 3000 лв., първостепенният съд е анализирал събраните по делото доказателства и правилно е приложил материалния закон като е приел, че са се осъществили фактите, включени във фактическия състав на претендираното вземане - доказани са претърпени от ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в получено травматично увреждане на тъкани и органи - рани по левия крайник в резултат от ухапването на кучето, собственост на ответницата, което е предизвикало отрицателни емоционални преживявания - болки и страдания, емоционален дискомфорт – силен стрес и страх от кучета. Обоснован е извод, че е доказана причинна връзка между причинения деликт и претърпените от ищцата неимуществени вреди. Прието е, че са налице предпоставките, предвидени в нормата на чл.45 ЗЗД за възникване деликтната отговорност на ответницата за заплащане на ищцата на обезщетение на претърпените от нея неимуществени вреди. Настоящият съдебен състав споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК изцяло препраща към тях, като намира, че не следва отново да преповтаря изводите на СРС в обжалваното решение, които са правилни и законосъобразни. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателите във връзка с правилността на обжалваното решение.

Наведените доводи във въззивната жалба на ответницата за недоказаност на елементите от фактически състав на нормата на чл.45 от ЗЗД са изцяло неоснователни.

Отговорност за непозволено увреждане по чл.45 ЗЗД носят физически лица, които са причинили вреда, чрез свои виновни действия или бездействия. Тази отговорност се поражда с оглед основното задължение на всеки да не вреди другиму. То произтича непосредствено от закона (чл.45 от ЗЗД). В този смисъл следва да се приеме, че противоправно се явява всяко поведение, което нарушава изискванията на посочената императивна правна норма, като при деликтите то се изразява в накърняване на предписанията на тази норма да не се вреди другиму. При неговото неизпълнение за увреждащия възниква задължението да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. В този смисъл следва да се приеме, че деликтът дефинитивно предполага противоправно и виновно причиняване на вреди от конкретен извършител, в случая посочения ответник - Р.П.П. /по съпруг С./ в качеството й на физическо лице. Следователно, за да са налице основания за ангажиране на деликтната отговорност, следва да бъде установено при условията на пълно и главно доказване наличието на причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното, но всички останали елементи от фактическия състав на деликтната отговорност подлежат на доказване на общо основание.

В разглежданата хипотеза ищцата твърди, че е претърпяла вреди от бездействието на ответницата, която като собственик на куче не е упражнила достатъчен надзор и контрол върху отглежданото от нея животно, като е допуснала на 20.05.2018г. да се разхожда извън дома й свободно без намордник, при което е била ухапана, вследствие на което е получила травматични увреждания, изразяващи се в масивно кръвонасядане и оток на меките тъкани. За да е налице отговорност за вреди от непозволено увреждане е необходимо наличието на определено действие/бездействие и на резултат, който се намира в причинна връзка с него. Необходимо е също така действието/бездействието да е непозволено, т.е. да е извършено в нарушение на определени норми. Въззивният състав намира, че в конкретния случай противно на поддържаното във въззивната жалба на ответницата по делото е доказано, че причинените на ищцата травматични увреждания са в резултат от ухапване на кучето, което е стопанисвано и отглеждано от ответницата. В тази насока са показанията на свидетелката Х.К.-Х.очевидец на индицента, която заявява пред съда, че на процесната дата - 20.05.2018г., е била поканена на гости у ищцата и я изчаквала пред входа на блока, в който живее. Видяла я да се задава от към магазина, когато куче, което не е носело намордник и е било водено на дълъг повод, се нахвърлило върху ищцата, без тя да го провокира, като е ухапало по лявото бедро. Правилно първостепенният съд е кредитирал показанията на свидетелката -Х.К.-Х.която има преки и непосредствени впечатления от индицента, на който е била очевидец, както и показанията и са логично поледователни и кореспондират с останалите събрани по делото доказателства – констатациите на вещото лице – д-р В.Т., който изрично сочи в изготвеното от него заключение на съдебно-медицинска експертиза, което не е оспорено от страните в хода на производството по надлежния ред, че общата морфология и размери на разпространение на получените травматични увреждания на ищцата насочват за двукратно ухапване от куче. Правилно първостепенният съд не е кредитирал показанията на разпитаните свидетели - Г.М. – майка на ответницата, която заявява пред съда, че на процесната дата е разхождало кучето, тъй като дъщеря й не е имала възможност, както и кучето е било с намордник, поради което не е могло да захапе ищцата, както и на Иван Станев, съпруг на ищцата, който заявява пред съда, че на процесната дата е бил в паркирана кола в близост до мястото на инцидента, но поддържа, че кучето не е ухапало никого, тъй като е било водено с намордник и на къс повод. Показанията на тези свидетели, преценени с оглед разпоредбата на чл.172 от ГПК, се явяват изолирани, не се подкрепят от останалите събрани по делото доказателства и като дадени от лица, които са пристрастни с оглед изхода на спора, не следва да се кредитират.

          На следващо място настоящият състав не може да сподели доводът на въззивника-ответник, че след като ищцата не си е поставила инжекция против бяс се налага извода, че същата не е била ухапана от куче. Вещото лице - д-р В.Т.изрично заявява в съдебно заседание, че право на избор на всеки пациент е да прецени дали да си постави инжекция против бяс, като в случая ищцата не е развила симптоматика и е преценила, че не следва да се подлага на такава болезнена манипулация. Само от факта, че на ищцата не е поставена инжекция срещу бяс, не може да се обоснове извод, че същата не е била ухапана от кучето, стопанисвано и отглеждано от ответницата по начин, посочен в исковата молба. Противно на поддържаното от ответницата от съвкупния анализ на събраните доказателства се налага категоричен извод, че на процесната дата ищцата е била ухапана от кучето, стопанисвано и отглеждано от ответницата, от което са й причинени травматични увреждания, изразяващи се в в масивно кръвонасядане и оток на меките тъкани.

На следващо място въззивният съд приема, че по делото е доказано противоправното поведение на ответницата, която на 20.05.2018г. като е поверила на майка си да разхожда кучето й извън дома не е изпълнила вменените й от Наредба №39/01.12.2008г. за условията за отглеждане на животни компаньони, съобразени с техните физиологически и поведенчески особености /изд. от МЗХ, обн.ДВ, бр.1/06.01.2009г./ задължения да осъществява постоянен и непосредствен контрол върху кучето, което отглежда, с цел да не допусне застрашаване на живота и здравето на хората. Противоправното поведение на ответницата се изразява в нейното бездействие като на процесната дата не е осигурила постоянен надзор и е допуснала свободно разхождане на кучето й без намордник, което е довело до осъществяване на твърдяния от ищцата деликт. Изрично разпоредбта на чл.9 от цитираната по-горе Наредба, постановява, че всеки, който отглежда или се грижи за животно компаньон, носи отговорност за вредите, причинени от личната си неспособност да взема навременни и достатъчни мерки по чл.8, в която норма е предвидено, че всеки, който отглежда или се грижи за животно компаньон, е длъжен да осъществява постоянен и непосредствен контрол над него с цел защита на живота и здравето на хората и животните, съответно тези лица са длъжни да осъществяват контрол върху поведението на животното компаньон в случай, че се намира извън дома на собственика, като осигуряват постоянен и непосредствен надзор, като в случай, че животното е куче, задължението е да го водят винаги и навсякъде само на повод и с намордник. Следователно се налага единственият правилен извод, че поведението на ответницата е противоправно и виновно /доколкото вината по арг. от чл.45, ал.2 от ЗЗД се предполага/, от което като пряка и непосредствена последица на ищцата са й били причинени травматични увреждания, подробно описани в приетото по делото като неоспорено заключение на съдебно-медицинска експертиза, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, неоспорено от страните. На следващо място въззивният съд приема за доказани причинените на ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, стрес, отрицателни емоционални преживявания, ужас и уплаха, които са в причинна връзка с противоправното поведение на ответницата. Правилно първостепенният съд да обоснове извода за доказаност на неимуществените вреди на ищцата е кредитирал експертното заключение на вещото лице – д-р В.Т., обективирани в приетата по делото съдебно-медицинска експертиза, както и показанията на разпитания по делото свидетел И.М., без родство със страните, който заявява пред съда неговите лични и непосредствени впечатления относно преживения от ищцата стрес, вследствие на настъпилия инцидент. Сочи, че ищцата след инцидента е била силно уплашена и е започнала да се страхува от кучета. Заявява, че след ухапването ищцата е изпитвала силна болка и кракът и е бил подут в продължение на поне седмица.

С оглед на горните аргументи решаващият състав счита, че правилно и в съответствие със събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е достигнал до единствения законосъобразен извод за доказаност на твърдения в исковата молба деликт, извършен от въззивника-ответник, в резултат на който са причинени на ищцата конкретизираните от нея неимуществени вреди, за които следва да бъде присъдено обезщетение.

На следващо място не може да бъде споделен доводът на въззивника-ищца, че определеният от СРС размер на обезщетение за причинените й неимуществени вреди е значително занижен и несъобразен с установения принцип за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД, както и не са отчетени конкретните обстоятелства, при които е настъпил процесния деликт. При задълбочен анализ на всички събрани по делото доказателства първоинстанционният съд правилно е определил размера на обезщетението за ищцата в съответствие с критерия за справедливост, залегнал в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, след като е извършена индивидуална преценка на конкретните морални вреди, причинени на ищцата. От конкретните констатации на вещото лице д-р В.Т., обективирани в съдебно-медицинска експертиза, се установява, че ищцата е получила травматично увреждане на тъкани и органи - рани от ухапване на левия крайник, което смущава нормалното функциониране на организма и предизвиква отрицателни емоционални преживявания - болки и страдания, като с оглед характера на увреждането по-трудно и по- продължително заздравяват уврежданията, както и е налице за по- продължителен период затруднения в движението на крайника. Полученото травматично увреждане в резултат на претърпения деликт е причинило на ищцата силни болки и страдания, отразило се е негативно върху психиката й – изпитвала е уплаха, силен стрес и страх от кучета, което се установява от показанията на разпитания свидетел  – И.М.. Предвид на всички обсъдени по делото в тяхната съвкупност доказателства следва да се приеме за установено, че процесният деликт е имал негативен ефект върху физическото и психическото състояние на ищцата. Неоснователен и неподкрепен с доказателства е доводът на въззивника - ответник, че получените травми на ищцата не са довели до разстройство на здравето й. Предвид горното и противно на поддържаното във въззивната и насрещната въззивна жалба настоящият състав счита, че първостепенният съд като е определил размер на обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди от 1600.00 лв., е извършил правилна преценка на тежестта на уврежданията, техният интензитет, периода на възстановяване, отчел е факта, че към настоящия момент няма настъпили трайни неблагоприятни последици върху здравето на ищцата, както и е съобразена възрастта на ищцата към момента на деликта – 35 години, а също така е взет предвид обществения критерий за справедливост и съдебната практика. Въззивният съд счита, че определеният размер от 1600 лв. представлява справедливо обезщетение, с което се репарират в относително пълен размер причинените на ищцата неимуществени вреди, за която сума е уважен предявения иск. В същия смисъл са изложените мотиви и от първоинстанционния съд, които са правилни и съответстват на събраните по делото доказателства. Причинените на ищцата неимуществени вреди в резултат на процесния деликт са тези, които са подробно описани в обжалваното решение и които са взети предвид от съда при определяне на размера на присъденото обезщетение.

По изложените съображения и поради съвпадение на крайните изводи на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд съдебният акт, с който е уважен предявеният иск с правно основание чл.45 от ЗЗД за сумата от 1600 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането - 20.05.2018г. до окончателното й изплащане, и съответно е отхвърлил иска за разликата над присъдената сума от 1600 лв. до пълния предявен размер 3000 лв., в т.ч. и в частта за разноските, изчислени съобразно изхода на спора, е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

По разноските:

С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция страните нямат право на разноски и сторените от тях такива следва да останат в тежест на всяка от тях така както са направени.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №182646 от 24.08.2020г., постановено по гр.дело №50165/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 179-ти състав.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ :         

 

                                                 ЧЛЕНОВЕ :  1./         

 

                                                                      2./