Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, …..02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-А въззивен състав в открито
съдебно заседание на осми април две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА Г.
ЧЛЕНОВЕ:
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
мл. съдия МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при секретаря
Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Стоянов в.гр.д. № 11126/2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба от 19.08.2020 г. на „С.“ ЕАД чрез адв. В.В. срещу Решение от 03.08.2020
г. по гр.д. № 7196/2020 г. на СРС, с което е признато за установено по
отношение на „С.Г. Г.“ ЕАД, че Е.В. не
дължи на „С.Г. Г.“ ЕАД сумата от 2150
лв., представляваща главница по договор за кредит от 04.02.2009 г., ведно със
законната лихва от 19.04.2013 г. до изплащане на вземането, сумата от 582.22
лв., представляваща наказателна лихва за периода от 18.04.2012г. до
18.04.2013г., и сумата от 276.61 лв. разноски, за които е издаден изпълнителен
лист по гр. д. № 17396/2013г. на СРС, 77 с-в, поради погасяването им по
давност.
Твърди, че с ТР № 2 от
26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС е отменено ППВС № 3 от
18.XI.1980 г. по гр. д. № 3/80 г., според което давност не тече по време на висящо
изпълнително производство. Счита, че горепосоченото ТР няма обратно действие,
поради което давността за процесните вземания не е текла след образуване на изп.д.
№ 2078/2013 г. на ЧСИ К.П.до постановяване на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д.
№ 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, като се позовава на Решение № 170 от 17.09.2018 г.
на ВКС по гр. д. № 2382/2017 г., IV г. о. Вземането по договор за банков кредит
се погасява с 5-годишна давност, тъй като не представлява периодично плащане,
която давност не е изтекла към момента на предявяване на иска и към настоящия
момент при данни за образувано ново изпълнително дело, по което са предприети
надлежни изпълнителни действия. Моли да се вземе предвид и чл. 3, т. 2 от
Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
Решение на НС от 13.03.2020 г., според който давността е спряла да тече по
време на извънредното положение. Иска отмяна на обжалвания акт.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на
въззивната жалба от Е.В., в който я оспорва като неоснователна. Позовава се на т.
10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС с твърдения,
че при перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, каквато е настъпила по отношение
на процесното изп. дело № 2078/2013 г. на ЧСИ К.П., нова погасителна давност за
вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето
последното валидно изпълнително действие, като при прекратено по право
принудително изпълнение всички предприети изпълнителни действия по него се
считат обезсилени и че не са прекъснали давността. Вземането по банков кредит
се погасява с 5-годишна давност, като давността на вземането по влязла в сила
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, която не се приравнява по правни последици
на съдебно решение, съвпада с давностния срок на самото вземане. В случая
новата давност на вземанията по ч.гр.д. № 17396/2013 г. на СРС започва да тече
от датата на издаване на изпълнителния лист на 24.04.2013 г. и е изтекла на 24.04.2018 г.
Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите
на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Обжалваното решение е изцяло
валидно и допустимо (чл. 269 ГПК).
За да е допустим
отрицателният установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, с който се оспорва
изпълняемото право, същият следва да е основан само на новонастъпили факти, а
именно факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството,
по което е издадено изпълнителното основание, в случая на заповедното
производство - факти, настъпили след изтичане на срока за възражение и
стабилизиране на заповедта за изпълнение (чл. 439, ал. 2 ГПК и Решение № 451 от
29.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2306/2015 г., IV г. о.; Решение № 333 от
5.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1244/2010 г., III г. о.; Решение № 781 от
25.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 12/2010 г., III г. о.; Определение № 214 от
15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о.; Определение № 831
от 17.12.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 7393/2013 г., IV г. о.; Определение №
443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о.; Определение №
956 от 22.12.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 886/2010 г., I т. о.).
В исковата молба ищецът
твърди, че давността за вземанията е започнала да тече от 24.04.2013 г. (I - 4),
когато е издаден изпълнителен лист за
процесните вземания, тоест преди влизане в сила на процесната заповед за
изпълнение на 25.06.2013 г. съобразно гореизложените мотиви. Поради това
предявеният иск е допустим, тъй като ищецът се позовава на факта на изтекла
погасителна давност за вземанията и след последната дата, тоест на факт,
новонастъпил след влизане в сила на заповедта за изпълнение.
Предявен е иск по чл. 439 ГПК.
С обжалваното решение е
прието, че петгодишната давност за процесните вземания е прекъсната на 12.06.2013
г. с последното изпълнително действие по налагане на възбрана по отношение на
ищцата. Перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е настъпила на 12.06.2015 г., а
вземанията са погасени по давност на 12.06.2018 г.
Съгласно ППВС № 3 от
18.XI.1980 г. по гр. д. № 3/80 г. образуването на изпълнителното производство
прекъсва давността, а докато трае производството, давност
не тече. С т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС
е възприето противоположното разрешение, че в изпълнителното производство
давността се прекъсва с предприемането на всяко действие по принудително
изпълнение, от който момент започва да тече нова давност, която не спира да
тече.
Спорът между страните се
концентрира върху това дали ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК
на ВКС има обратно действие по отношение на процесното изпълнително
производство, образувано и прекратено преди обявяването на горепосоченото
тълкувателно решение на 26.06.2015 г., и съответно дали е текла погасителна
давност за вземанията с оглед на същото изпълнително производство.
По въпросите от кой момент
поражда действие отмяната на ППВС № 3 от 18.XI.1980 г. по гр. д. № 3/80 г. във
връзка с теченето на давността, извършена с т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по
т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по
изпълнително дело, което е образувано преди приемането му, е образувано тълк. д.
№ 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, по което към настоящия момент не е постановено тълкувателно
решение.
Принципна постановка е, че
тълкувателните актове на върховната съдебна инстанция имат обратно действие
считано от влизане в сила на нормата, която тълкуват, по силата на общото
правило, че тълкувателният акт представлява правно-логическо цяло с тълкуваната
норма. Въпреки че съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ тълкувателните актове са
задължителни за съответните държавни органи, а не и за други правни субекти
извън посочените в същата норма, последните не могат да изискват от тези органи
да съобразяват действията си с бъдещи тълкувателни актове, нито самите органи
могат да прилагат тези актове преди тяхното постановяване. Когато с последващ
тълкувателен акт е разтълкувана дадена правна норма по различен начин в
сравнение с предходен тълкувателен акт, последващият тълкувателен акт няма
обратно действие и започва да се прилага от момента, в който е обявен по
съответния ред, поради правилото, че правните последици, породени от даден
юридически факт, се уреждат от нормата, която е в сила към момента на
осъществяване на същия факт. В някои случаи прилагането на новото тълкуване би
довело до настъпване на неблагоприятни последици за една от страните в
правоотношението, каквито не биха настъпили в случаите, когато се прилага
тълкуването, дадено с предходното тълкувателно решение. Придаването на същинско
обратно действие на новото тълкувателно решение става само по изключение и въз основа
на изрична норма за това. В противен случай би се стигнало до нарушаване на принципа
на правна предвидимост, който стои в основата на разпоредбата на чл. 6, § 1
ЕКПЧ относно правото на справедлив съдебен процес в неговия гражданскоправен
аспект, тъй като предвидимостта на законовите разпоредби и съдебната практика
по тяхното приложение, по-специално по отношение на правилата за формата,
сроковете и давността, гарантират ефективността на правото на достъп до съд (т.
21 от Решение от 10.01.2019 г. на ЕСПЧ по дело Вълкова срещу Б.; т. 32 от Решение
от 19.02.2013 г. на ЕСПЧ по дело Петко Петков срещу Б.). Така т. 10 от ТР № 2
от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС се прилага само за
изпълнителни производства, висящи към момента на неговото обявяване на
26.06.2015 г. или образувани от тази дата нататък (арг. чл. 14 ЗНА и Решение №
51 от 21.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2917/2018 г., IV г. о.; Решение № 252 от
17.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1609/2019 г., III г. о.; Решение № 170 от
17.09.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2382/2017 г., IV г. о.; Определение № 735 от
6.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3982/2019 г., III г. о.).
Перемпцията има правно
значение за прекъсването на давността при действието на ППВС № 3 от 18.XI.1980
г. по гр. д. № 3/80 г., тъй като до обявяването му за изгубило сила на
26.06.2015 г. с т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на
ВКС новата давност е започвала да тече от прекратяването на изпълнителното дело
и гражданите, съдът и всички други държавни органи са били длъжни да
съобразяват поведението си с него (Решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр.
д. № 1747/2020 г., IV г. о.; Решение № 93 от 17.05.2021 г. на ВКС по гр. д. №
2766/2020 г., IV г. о.).
С молба от 15.05.2013 г. на „Р.Б.“
ЕАД, първоначален кредитор на процесните вземания срещу ищцата, е поискано
образуване на изпълнително дело за вземанията, като е приложена заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 24.04.2013 г. по ч.гр.д. №
17396/2013 г. на СРС.
С оглед на конститутивното
действие на вписването на възбраната върху имоти (арг. чл. 452, ал. 2 и чл. 453 ГПК) неправилно е прието от районния съд, че е наложена възбрана върху недвижим
имот на 12.06.2013 г. Видно от печата върху постановление за налагане на
възбрана от 12.06.2013 г. на ЧСИ К.П.същият акт е вписан в книгите за вписване
на 13.06.2013 г. С молба от 17.08.2015 г. на „Ф.И.“ ЕАД за конституиране като
взискател на дружеството в качеството му на цесионер е поискано предприемане на
необходимите действия по обезпечение на процесните вземания. При липса на
доказателства по делото за искания от взискателя за извършване на съответни
изпълнителни действия по изпълнителното дело спрямо длъжника за периода след 13.06.2013
г., когато е вписана възбрана върху имот на длъжницата, двугодишният срок по
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изтича на 13.06.2015 г., от която дата изпълнителното
производство се счита прекратено по право (т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по
т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС). Към момента на обявяване на ТР № 2 от
26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС на 26.06.2015 г.
изпълнителното производство не е висящо, тъй като делото е перимирано по право
на 13.06.2015 г. Така за периода от 15.05.2013 г., когато е образувано
изпълнителното производство, до 13.06.2015 г., когато същото производство е
прекратено по право, давност за процесните вземания не е започнала да тече.
С влизането в сила на
заповедта за изпълнение се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено
нещо, и длъжникът не може да направи възраженията си срещу дълга по общия исков
ред извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите възражения са
преклудирани. Така се получава ефект на окончателно разрешен правен спор за
съществуване на вземането по арг. и от чл. 371 ГПК, поради което намира
приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, според която срокът на новата
давност е всякога пет години. Неподаването на възражение в срока по чл. 414,
ал. 2 ГПК може да се приравни по правни последици на признание на вземането от
длъжника по чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Целта на регламентираното в действащия ГПК от
2008 г. заповедно производство е да се установи дали претендираното вземане е
спорно, а признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия,
доколкото същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да
потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора (Решение № 131 от
23.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5140/2015 г., ІV г. о.; Решение № 100 от
20.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г., II т. о.). Аргумент за противното
не следва от обстоятелството, че заповедното производство се развива без
участието на длъжника. Действително, длъжникът няма възможност да възпрепятства
самото издаване на заповедта за изпълнение, доколкото научава за същата едва с
връчването й. Въпреки това обаче законодателят е уредил възможност за участие и
защита на длъжника в хода на производството - чрез подаване на възражение, като
в този смисъл е осигурена гаранция за правата му, което обстоятелство не може
да се пренебрегне. Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на
пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува
към момента на изтичане на срока за подаване на възражение. По действащия ГПК
няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за
изпълнение на съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД (Решение № 37 от
24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о.; Определение № 214 от
15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о.; Определение № 576
от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о.; Определение №
480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о.; Определение
№ 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о.; Определение
№ 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о.).
Видно от разписка към покана
за доброволно изпълнение по изп.д. № 2078/2013 г. на ЧСИ К.П.на 10.06.2013 г.
ищцата е получила покана за доброволно изпълнение с приложена процесната
заповед за изпълнение. Двуседмичният срок за възражение срещу заповедта по чл.
414, ал. 2 ГПК (в редакция до изм. с ДВ, бр. 100 от 2019 г.) е изтекъл на
24.06.2013г., поради което заповедта за изпълнение се счита за влязла в сила на
25.06.2013 г.
По правило от влизането в
сила на заповедта за изпълнение започва да тече нова давност за вземанията
(Определение № 262 от 9.07.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 586/2020 г., IV г.
о.), но не и в настоящия случай, тъй като влизането в сила на заповедта на
25.06.2013 г. е в хода на изпълнителното производство, когато давност за
вземанията не тече съгласно ППВС № 3 от 18.XI.1980 г. по гр. д. № 3/80 г.,
което се прилага за изпълнителни производства, прекратени преди обявяването на
26.06.2015 г. на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС,
каквото е процесното изпълнително производство съобразно гореизложените мотиви.
Съобразно гореизложеното перемпцията
е без правно значение за прекъсването на давността при действието на ТР № 2 от
26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС считано от 26.06.2015 г., когато
отпада действието на ППВС № 3 от 18.XI.1980 г. по гр. д. № 3/80 г. Новата
давност започва да тече от 14.06.2015 г., тъй като перемпцията на
изпълнителното производство е настъпила на 13.06.2015 г., и се прекъсва с всяко
поискано или предприето изпълнително действие след перемпцията (Решение № 37 от
24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о.).
В хронологичен ред след
перемпцията давността на процесните вземания е прекъсвана, както следва:
- на 17.08.2015 г., 26.11.2015 г. и 09.12.2015 г. със
съответни молби до ЧСИ К.П.взискателят „Ф.И.“ ЕАД е поискал предприемане на
необходимите действия по обезпечение на процесните вземания;
- на 29.12.2015 г. с връчване на запорно съобщение до „Ю.Б.“
АД като трето задължено лице – влогоприемател;
- на 18.01.2016 г. с молба до ЧСИ К.П.взискателят „Ф.И.“
ЕАД е поискал налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжницата,
когато е извършено последното изпълнително действие.
По молба от 26.11.2019 г. на последващия цесионер „СГ Г.“
ООД е поискано конституирането му като взискател по изп.д. № 2078/2013 г. на
ЧСИ К.П.и образуване на ново изпълнително дело. С Разпореждане от 26.11.2019 г.
ЧСИ К.П.е образувал изп.д. № 194/2019 г., по което не са искани и извършвани
изпълнителни действия, водещи до прекъсване на давността за вземанията по
делото.
Предмет на иска по чл. 439 ГПК не е съществуването или несъществуването на вземането, а съществуването или
несъществуването на правото на принудително изпълнение въпреки евентуалните
прекъсвания или спирания на давността (Решение № 257 от 30.04.2020 г. на ВКС по
гр. д. № 694/2019 г., III г. о.; Определение № 95 от 22.02.2018 г. на ВКС по ч.
гр. д. № 510/2018 г., IV г. о.).
С определение от 18.02.2020
г. по гр.д. № 7196/2020 г. на СРС е наложена обезпечителна мярка „спиране на
изпълнението“ на изп.д. № 194/2019 г. на ЧСИ К.П.. Определението за спиране на
изпълнителното производство подлежи на незабавно изпълнение съгласно чл. 396, ал. 3 ГПК от съответния съдебен
изпълнител, като по делото липсват данни това определение да е било обжалвано
от страните. С Разпореждане от 19.03.2020 г. същият ЧСИ е спрял изпълнителното
производство.
Теченето на давността в хода
на исковото производство е спряно със спирането на принудителното изпълнение като
обезпечителна мярка, тъй като кредиторът няма правна възможност да действа, а
давността е правна последица на бездействието (т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г.
по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС; Решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр.
д. № 1747/2020 г., IV г. о.; Решение № 257 от 30.04.2020 г. на ВКС по гр. д. №
694/2019 г., III г. о.; Решение № 45 от 30.03.2017 г. на ВКС по гр. д. №
61273/2016 г., IV г. о.).
Така давността за процесните
вземания е започнала да тече считано от 14.06.2015 г., след която дата давността
е прекъсната неколкократно. След последното предприето изпълнително действие на
18.01.2016 г. е започнала да тече нова петгодишна давност, която не е изтекла,
тъй като е спряна със спирането на принудителното изпълнение на вземанията по
изпълнителния лист на 19.03.2020 г. На това основание съдът не разглежда довода
в жалбата относно спирането на давността по силата на чл. 3, т. 2 от Закона за
мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на
Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, която
разпоредба касае спиране на теченето на давността само временно, до отмяната на
извънредното положение за разлика от ефекта на спирането въз основа на спряно
принудително изпълнение, при което няма данни за вдигане на наложената
обезпечителна мярка. Независимо че в първия случай спирането става от
13.03.2020 г., а във втория случай от 19.03.2020 г. крайните изводи на съда, че
не е изтекла петгодишната давност за процесните вземания, не се променят.
С оглед на гореизложеното, обжалваното
решение следва да бъде отменено и постановено друго, с което искът по чл. 439 ГПК по отношение на всички процесни вземания да бъде отхвърлен като
неоснователен.
По разноските в първа
инстанция
С оглед изхода на делото и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответното дружество
има право на разноски за исковото производство в размер на 396,56 лв. по следните съображения. Ответникът е поискал присъждане
на разноски за адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и
съдействие в размер на 550 лв. без ДДС, като се е позовал на разпоредбата на §
2а от ДР на НМРАВ, според която за регистрираните по ЗДДС адвокати дължимият
данък върху добавената стойност се начислява върху възнагражденията по тази
наредба и се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско
възнаграждение, като се дължи съобразно разпоредбите на ЗДДС. С оглед
основателността на възражението на ищцата за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК
поради липсата на фактическа и правна сложност на делото, обемът на извършените
процесуални действия от процесуалния представител на ответното дружество
(подаване на отговор на искова молба без процесуално представителство), както и
материалният интерес по делото, приложима е разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ.
При това положение дължимото възнаграждение е в общ размер на 528,74 лв., като върху
изчисленото по реда на горната разпоредба адвокатско възнаграждение в размер на
440,62 лв. следва да се прибави и данък добавена стойност съгласно § 2а от ДР
на НМРАВ, тъй като видно от служебно извършената справка на интернет страницата
https://ec.europa.eu/taxation_customs/vies/vatResponse.html лицето В.А.В. има валиден номер по ДДС BG *********.
По разноските в настоящото
производство
Въззивникът е представил
обективиран в жалбата списък на разноските, от който списък съдът е обвързан
при произнасянето по разноските, като претендира адвокатско възнаграждение от 960
лв. без ДДС по договор за правна защита и съдействие. Поради гореизложените
съображения за основателност на възражението на въззиваемата за прекомерност по
чл. 78, ал. 5 ГПК дължимото възнаграждение е 528,74 лв., имайки предвид констатираната
от съда регистрация по ЗДДС на адвоката. С оглед изхода на делото и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК в настоящото производство въззивникът има право на
разноски от 528,74 лв. за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение
№ 557647 от 10.12.2018 г. по гр.д. № 11799/2018г. на СРС , и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска
по чл. 439 ГПК на Е.И.В., ЕГН: **********
срещу „С.Г. Г.“ ЕАД, ЕИК: ******** за признаване на установено по отношение на „С.Г.
Г.“ ЕАД, че Е.И.В. не дължи на „С.Г. Г.“ ЕАД следните суми по изпълнителен лист
от 24.04.2013г., издаден по ч.гр.д. № 17396/2013 г. на СРС като погасени по
давност:
- сумата от 2150 лв. - главница
по договор за кредит от 04.02.2009 г., ведно със законната лихва от 19.04.2013
г. до изплащане на вземането;
- сумата от 582,22 лв. - наказателна
лихва за периода от 18.04.2012 г. до 18.04.2013г.;
- 276,61 лв. - разноски по
делото,
въз основа на който
изпълнителен лист е образувано изп.д. № 2078/2013г. на ЧСИ К.П., рег. № 852 на
КЧСИ, преобразувано в изп.д. № 194/2019 г. на ЧСИ К.П..
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК Е.И.В., ЕГН: ********** да заплати на „С.Г. Г.“
ЕАД, ЕИК: ******** сумата от 528,74 лв. -
разноски за исковото производство.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК Е.И.В., ЕГН: ********** да заплати на „С.Г. Г.“
ЕАД, ЕИК: ******** сумата от 528,74
лв. - разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.