Р Е Ш Е Н И Е № 76
гр. Пазарджик, 07.07.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Пазарджишкият
окръжен съд, търговско отделение, в открито заседание на двадесет и осми февруари, две
хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Илиана Димитрова
като разгледа докладваното от съдия Ил. Димитрова т. д. N 80 по описа за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава 32 от ГПК /търговски спор/.
Предявени са субективно
съединени искове с правно основание чл. 226 от Кодекса за застраховането /отм./
във вр. с пар. 22 от
действащия КЗ, в сила от 01.01.2016 г., от двама ищци
- Д.Н.К. – Г. и П.П.Г.
*** против „ДЗИ-О.З.“ЕАД - гр. С..
Цената на исковете е
300 000 лв. за всеки от ищците, които суми се претендират като обезщетение за неимуществени вреди,
претърпени като пряка и непосредствена последица от смъртта на тяхното дете П. П.Г.,
настъпила на 14.04.2015 г. и причинена виновно от Ц.Д.П., осъден за
престъпление по чл. 343, ал.1,б. „в“, във вр. с чл.
342, ал.1 от НК във вр. с чл. 21, ал.1 и чл. 117 от
Закона за движение по пътищата, с влязла в сила присъда по НОХД № 274/2015 г.
на Пазарджишкия окръжен съд.
Родителите на починалото
дете предявяват преки искове срещу застрахователя, с който твърдят, че е имало
сключена застраховка „гражданска отговорност“ за автомобила, с който е
причинено ПТП. Застрахователната полица № 06114002473260 била с валидност от
04.10.2014 г. до 04.10.2015 г., което ангажирало отговорността на дружеството
за заплащане на обезщетение при настъпилото на 14.04.2015 г. застрахователно
събитие.
Ищците твърдят, че тяхното
дете П. Г. не било допринесло по никакъв начин за настъпилата си смърт, тъй
като според данните по наказателното дело ПТП е било предотвратимо, ако
осъденият П. се е движел с допустимата в населеното място скорост.
В исковата молба се описва
подробно начина, по който двамата родители изживяват загубата на 7-годишното си
дете, към което били много привързани, което растял здраво и щастливо и им
носело само радост и задоволство от това, че го имат.Твърдят, че тази болка и
страдания, която изпитват от загубата на сина си, няма да изчезне никога. Не
могат да се примирят с тази загуба и продължават с различни жестове и ритуали
да се опитват да го запазят като част от семейството.
Майката Д. посещавала
психотерапия, за да се справи с преживяното, но и до сега била в състояние на
тревожност. Внезапната загуба на детето тя непрекъснато изживявала чрез мислите
си, сънищата, чувството за виновност и безпомощност.
Бащата П. от млад енергичен
мъж, сега изглеждал като мъж на средна възраст, с побелели коси и приведени
рамене.
При тези обстоятелства и при
установените лимити на застраховане, съобразно пар.27
от КС /отм/ и с оглед разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД,
доколкото болката и страданията от загуба на детето могат да се съизмерят в паричен
еквивалент, ищците претендират застрахователят да им заплати обезщетение в
размер на 300 000 лв. за всеки от тях, ведно със законната лихва от датата
на увреждането 14.04.2014 г. до окончателното плащане на сумата, както и
разноските по делото.
В законния срок е постъпил
писмен отговор, в който се правят
възражения само относно размера на претендираните
обезщетения. Не се правят възражения за нередовност на исковата молба, нито за
недопустимост на исковете, като същите се признават до размер на 110 000
лв. за всеки от ищците , както и за законната лихва от датата на станалото ПТП,
но до 15.03.2016 г., на която дата дружеството било изпратило покана на ищците
да посочат банкова сметка ***ия в признатия размер.
Твърди се, че размера на лихвите за този период е 10 315, 44 лв.
Възраженията срещу
основателността на исковете, над размерите, които се признават от ответника се
свеждат до следното:
1.Прекомерно завишен размер
на претендираното обезщетение, който не съответства
на принципа на справедливост, на действително преживяните
болки и страдания, обстоятелствата, при които е настъпило произшествието,
обществено- икономическите отношения в държавата и другите фактори, с които
законът и практиката свързвали определянето на размера на обезщетенията за
неимуществени вреди, в частност – такива по повод настъпила смърт на дете.
2. Налице било съпричиняване от страна на починалото дете, както и от
страна на ищците като негови родители.
За настъпване на вредоносния
резултат допринесло обстоятелството, че детето като велосипедист е нарушило
разпоредбата на ЗДвП, като не се движело възможно най-вдясно по платното за
движение от една страна, а от друга – при предприемане на пресичане на платното
не е съобразило поведението на останалите участници в движението, с тяхната
скорост и дистанция и по-конкретно – не е пропуснал лекият автомобил. Освен
това П. Г. всъщност е играел с приятелите си на пътното платно. Т. е., тезата
на ответника е, че ако детето се беше движило с велосипеда плътно в дясно, а
преди да предприема пресичане се беше съобразил със скоростта и дистанцията на
приближаващия автомобил и го беше пропуснал да мине, ПТП нямало да настъпи.
Това нямало да стане и ако той и приятелите му се били възползвали от правото,
което им дава чл. 81, т.5 от ЗДвП – децата да управляват велосипеди по
тротоара.
Съпричиняването
от страна на родителите се дължало на тяхното бездействие и неупражняване на
постоянния надзор по отношение на малолетния П., вменено им като задължение от
чл. 125, ал.3 от СК. Ответникът твърди,че ПТП не би настъпило ако родителите
бяха упражнили този надзор и не бяха разрешили на детето да играе на пътното
платно и да кара там велосипед, тъй като е изключително опасно, както и ако
разяснения тази опасност на детето и му бяха създали навици относно безопасното
поведение на улицата и подходящите места за каране на велосипед от негово
страна.
Прави се и едно възражение
за това, че описаният в исковата молба механизъм на настъпване на събитието не
отговарял на действително случилото се и за изясняване на точния механизъм не
били представени доказателства. Обстоятелствата относно механизма на настъпване
на ПТП имат значение също за така направеното възражение за съпричиняване,
доколкото застрахователят признава основанието на исковете и не оспорва като
цяло наличието на вина от страна на водача на автомобила, а и тя е установена с
влязлата в сила присъда. Доколкото се оспорва размера на исковете с твърдение
за съпричиняване, то обстоятелствата, при които е
настъпило ПТП и т. нар. „механизъм“ на неговото настъпване със сигурност имат
значение за решаване на делото и за тяхното изясняване ще следва да се допуснат
и събират доказателства в настоящия процес.
3. Останалите възражения
касаят претенцията за лихви и за разноските по делото, като се основават на
обстоятелствата, че ответното дружество не е дало повод за завеждане на иска,
като е признало, че дължи обезщетение до определен размер и поканило ищците да
посочат банкова сметка, ***, дължими според ответника. Поради отказа за
подписване споразумение или поне за предоставяне на банкова сметка ***теля
размер в обезщетението, ищците всъщност изпаднали в забава като кредитори, не
давайки нужното съдействие на ответника за изпълнение на неговите задължения.
Това го освобождавало отговорността за заплащане на разноски и лихви, съгласно
изричната разпоредба на чл. 380, ал.3 от КЗ.
Въпреки това, като израз на
добронамереност в производството по предявяване на претенцията за изпълнение по
доброволен ред, застрахователят се бил съгласил да заплати лихва от датата на
ПТП до посочената по-горе дата-15.03.2016 г. За това и сега оспорват
претенцията за лихва след тази дата и над признатия размер от 10 315, 44
лв.Недължимостта на лихви изобщо свързват с
непосочването на банкова сметка ***ето за изплащане на застрахователно
обезщетение.
В хода на производството
ответникът е извършил погасяване на задълженията си за заплащане на
застрахователно обезщетение на ищците и на това за лихви от датата на
увреждането, като представя доказателства за „превод на сумите,които сме
признали“/цит. изявление на юриск.
Х. в с. з. на 28.11.2016 г./. Тъй като се касае за новонастъпили
факти, съдът допусна и прие доказателствата за тях – 2 бр. платежини
нареждания от 21.11.2016 г. за превод на сумата от 120 315 лв. на всеки от
ищците по делото.
На ищците е връчен препис от
отговора чрез техния общ законен представител и в законния срок е постъпила
допълнителна искова молба, в която възразява против приложението на новия
Кодекс за застраховането в отношенията между страните, като се позовава на пар. 22 от ПЗР на същия. Твърди, че застрахователят не може
сам да определя размера на обезщетението, времето и начина на изплащането му, а
кредиторът не може да бъде задължен да приеме изпълнение на части. За това и
ищците отказали да приемат изпълнение в по-малък размер, от този който считат
че им се дължи и са отнесли в съда спора за справедливия размер на
застрахователното обезщетение.
В тази връзка не считат за
основателни възражения на ответника относно завишения размер на претендираното от тях обезщетение.Твърдят, че предложената
от застрахователя сума не съответства нито на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД –
не е справедлив размера й, нито на законодателното регламентираното ниво на
застрахователното покритие и лимити на застрахователните суми за неимуществени
вреди, съгласно пар. 27, ал.1,т.1, б.“б“ от КЗ /отм./
Ищците
счита възражението за съпричиняване и свързаното с
него оспорване на механизма на ПТП за несъстоятелни и в противоречие с данните,
установени в наказателното производство. Като изхождат от дефиницията за
принос, по смисъла на чл. 51 ,ал. 2 от ЗЗД, ищците твърдят, че П. Г. с
поведението си нито е създал предпоставки за настъпване на ПТП, нито е улеснил
механизма на увреждането , предизвиквайки по този начин и самата вреда.Водачът Ц.
П. изпреварил движещ се пред него автомобил със скорост около 45 км./ч., като
след тази маневра шофирал в средата на платното, увеличавайки скоростта си на
движение до 78 км/ч.
По същото време П. Г.,
управлявайки велосипеда си в южната част на пътя, започнал да го пресича , косо
от юг на север, като още две деца с велосипеди се движели косо на пътя в
северната му част, в същата посока като него – към северния тротоар. Скоростта
на движение на детето с велосипеда била около 7 км/ч.
От момента на откриване на
видимост към велосипедиста, Ц. П. нямал техническа възможност да избегне
удара,чрез спиране. Такава би имал, според твърденията на ищците, ако се движел
в същия момент със скорост равна или по-малка от 66 км./ч. А ако се бил движел
със скорост от 50 км./ч. при същите условия , щял да премине зад велосипедиста,
без дори да се налага да намалява скоростта и тогава не би настъпил удар.
За това ищците счита, че
движението на водача на автомобила със скорост над разрешената в населени места
/50 км./ч/ е основната причина за настъпилото ПТП, тъй като при спазване на
това ограничение удар не би имало, а при движени със скорост над нея, но
по-ниска 78 км./ч. е било възможно ударът да се предотврати чрез своевременна
реакция от страна на Ц. П..Т. е. той сам се е поставил в ситуация на
неизбежност и ПТП би настъпило независимо дали велосипедистът е бил малкия П.
или друго, пълнолетно лице.
Ищците твърдят, че освен
забраната на чл. 21, ал.1 от ЗДвП за допустимата скорост в населени места, Ц. П.
бил нарушил задължението си като водач на МПС при приближаване на място, където
на пътя или в близост до него се намират деца да намали скоростта , а при
необходимост да спре.Това свое твърдение обосноват с обстоятелството, че пред П.
в северната част на пътя са се движели други две деца, за възприемането на
които не е имало пречки за Цв. П., поради което
виждайки ги, той е бил длъжен да намали, а при необходимост да спре, което
очевидно не е сторил.
Пострадалото дете не било
навлязло внезапно на пътното платно и с поведението си обективно не е
допринесло за настъпването на ПТП, което е било изцяло предотвратимо, ако
водачът на автомобила е спазвал правилата за движение.
Не отговарял на истината, че
децата са си играели на пътното платно. Те управлявали велосипедите си и в
момента на произшествието били предприели пресичане на пътното платно с тях,
поради което не можело да им се вмени във вина, че не са се движели най-вдясно
по платното за движение.
Тези обстоятелства обаче са
съществено изменени и допълнени по искане на пълномощника на ищеца в с. з. на
28.11.2016 г. Съдът допусна изменението в обстоятелствената част на иска , вкл.
чрез допълване на нови факти, свързани с поведението на водача на МПС и на
пострадалото дете, доколкото те са свързани с установения от назначената по
делото механизъм на причиняване на ПТП и не имало как да станат известни на
страните, тъй като са изясняването им са необходими специални знания от
областите, от които бяха назначени вещите лица.
По същественото в тези нововъведени обстоятелства е това, че пострадалото дете не
е пресичало пътното платно, карайки велосипеда си заедно с други деца, а се е
движело в лявата лента, по посока на собственото си движение, т.е срещу
движещите се в тази лента автомобили по „начин да възприема насрещно идващите
автомобили“ и се е оказало с гръб към блъсналия го автомобил на водача П.,
който се е движел в същата посока като велосипедиста и от своя страна е
навлязъл в насрещната лента, след извършване на маневра – заобикаляне на два
спрели на пътя автомобила.
С това свое поведение на
пътя, според ищците, детето по никакъв не било съпричинило
ПТП, тъй като то е било „изцяло предотвратимо, ако Ц. П. е спазвал правилата за
движение“. А след като самото дете с поведението си не е допринесло да
настъпването на ПТП, неоснователно било и възражението, че родителите не са
изпълнили задълженията си по чл. 125, ал.3 от СК – това е посочено в
допълнителната искова молба, по повод направеното в отговора възражение за съпричиняване.
Възражението за недължимост на разноски и лихви се оспорва от ищците пак по
изложението по-горе съображения, че застрахователят не може да сам да определи
размера на обезщетението и да неоснователно твърди, че не е дал повод за
завеждане на делото, тъй като ищците отказвали да приемат предлаганото от него
обезщетение в по-нисък размер.
Ответникът е подал отговор и
на допълнителната искова молба, в който оспорва приложението на КЗ /отм./, с
твърдение, че пар. 22 от новия препращал към Глава ІV
на стария, а застраховката „гражданска отговорност“ била уредена в Глава V. За
това се позовава на чл. 3 от Кодекса на застраховането , в сила от 01.01.2016 г., според който изрично било посочено че
дейностите по застраховането включват и определянето на застрахователното
обезщетение. Продължава да поддържа, че е поставен в невъзможност да изпълни
доброволно задължението си, с отказа да се посочи банкова сметка ***, като се
позова на чл. 107 от КЗ /отм/ и чл. 108 от действащия КЗ. Счита, че чл. 66 от ЗЗД, на който се позоват ищците е неприложим в случая.
След съвкупната преценка на
събраните доказателства и доводите на страните, направени при размяна на
книжата по делото и в хода на устните състезания, съдът приема следното:
Предявените искове са доказани по своето основание, което не се
оспорва и от ответника по делото. Като доказателство за пасивната му материално
правна легитимация по преките искове против застраховател по чл.226 от КЗ/отм/ е представена застрахователна полица /л.26 от делото/
с период на валидност 04.10.2014 г. – 04.10.2015 г. при настъпило на 14.04.2015 г. застрахователно
събитие по застраховка „гражданска отговорност“ /причинена смърт на едно лице
при управление на лекия автомобил, посочен
в полицата/.
Представена е влязла в сила присъда по НОХД № 274/2015 г.
на Пазарджишкия окръжен съд, с която водачът на автомобила Ц. П. е признат за
виновен за това, че е нарушил изброените в нея правила за движение по пътищата
и е причинил по непредпазливост смъртта на малолетния П. П. Г. – син на двамата
ищци по делото, във връзка с чиято загуба, те претендират застрахователят да им
заплати обезщетение за претърпените неимуществени вреди.
Въз основа на влязлата в сила присъда срещу водача на
автомобила Ц. П. и на на осн.
чл.300 от ГПК, следва да се приемат за безспорно установени в настоящия
граждански процес следните обстоятелства от значение за предявените искове: че
на 14.04.2014 г. е извършено деянието, описано по-горе, че то е противоправно и дееца П., подсъдим по посоченото
наказателно дело, е виновен за неговото осъществяване.
След като със задължителната по смисъла на чл. 300 от ГПК сила на присъдата на наказателния съд е установено виновното противоправно деяние на водача на МПС и съставомерния му резултат – смъртта на П. Г.,за ищците остава да установят в гражданския процес дали има и какви са за всеки от тях конкретните неблагоприятните последици от тази смърт. Безспорно установена е, че двамата са родители на починалото дете, така че попадат в кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимущствени вреди във връзка със смъртта на своя близък, която е резултат от деликт.
Съдът намира, че събраните
гласни доказателства установят по безспорен начин отношения между родителите и
починалото дете, което като първороден син в семейството е било изключително много
обичано от майката и бащата и те са му възлагали големи окачвания и надежди,
още повече, че момчето е растяло здраво, хармонично развито, било е будно,
възприемчиво, общително и обградено и обсипано с вниманието и симпатиите и на
останалите свои роднини, на връстниците си, които са
обичали да играят с него и на другите възрастни, с които е общувал – съседи,
съграждани.
Детето е било на 6 г. и през
есента на 2014 г. е предстояло да тръгне на училище. Загубата на сина им в тази
възраст е понесена изключително тежко и от двамата родители, за което
свидетелстват в показанията си Н.Г., Л. К., Н. К. и Д. Г..
От показанията на изброените
свидетели става ясно, че след внезапната смърт на детето си, майката и бащата
изпитват не само обикновена физическа
липса, а една дълбока емоционална празнота, която не може да бъде запълнена през
изминалите вече три години от събитието, въпреки че в семейството има и друго
дете – малкото братче на П.. Общуването им Н. в определени моменти дори ги
натъжавало още повече /св. Д. Г.и Н. Г./, защото братчето говорело за починалия
си батко и го целувало на снимките.
Ежедневието било белязано от
различни действия и жестове, свързани с трагичната загуба на техния син, които
всеки от разпитаните свидетели изброи. Носели цветя, играчки при малък паметник,
който направили на мястото на катастрофата, а на гробчето
му всеки ден палели свещичка. Ходили по врачки и
опитвали по всякакви начини да се „свържат с него и да разберат, че е добре“
/показания на св. Н. Г./. На празниците правели различни неща, за да създадат
илюзия, че и П. присъства там, заедно с тях.
Мъката и разочарованието си от това, че детето не могло
да тръгне в първи клас родителите се
опитали да компенсират, като купили учебни комплекти за всички деца от класа, в
която бил записан. По този начин се опитали да бъдат съпричастни към радостта и
вълнението на другите деца и семействата им от първия учебен ден.
Организирали инициатива – събиране на подписи в подкрепа
на това да се предвидят по тежки наказания за водачите на МПС, причинили смърт
на деца по пътищата на Б..
До тук изложеното налага извода, че след смъртта на
детето им животът на неговите родители е излязъл от нормалния си ритъм. Всеки
ден съзнанието им е заето с мисли за загубата на техния обичан малък син, а една
голяма част от енергията им е насочена към измислянето и осъществяването на
различни ритуали и действия, с които да напомнят за него и да почетат по
някакъв начин паметта му. От тези ритуали обаче на двамата родители не им става
по леко, а дори очевидно се усилва тяхната болка и мъка за прекъснатия детски
живот.
В емоционалната им сфера преобладава тъгата и
разочарованието, което за съжаление се предава дори и на децата във фамилията –
братчето на П. и неговата братовчедка.
Физическото и психическото здраве на ищците Д. и П. Г. сериозно е
пострадало в резултат от преживяната тежка загуба на тяхното 6 годишно дете.
Свидетелите потвърдиха, че майката Д. /Д.Г./ е потърсила
помощ от специалисти - психиатри и психолози, защото не можела сама да се
справя с тежката емоционална травма, която е принудена да преживява. И тя,
както и съпругът и видимо отслабнали, побелели и изглеждали състарени. Особено
тежко преживявали дните около датата на смъртта на П.. Опитвайки се да намерят
утеха, водели дълги разговори с отец А., който бил кръстил детето и го бил
„изпратил“ след смъртта му, разказва св. Диана Г. /баба на П./.
С. К. /личен лекар на П.Г./ дава доста подробни показания за отраженията, които
е дал преживявания стрес от загубата на детето върху здравето на бащата. Преди
нямам никакви оплаквания и заболявания, а след смъртта на детето зачестили: тахикардия,хипертонични кризи, оплаквания от тежест в
гърдите, задух, треперене на ръцете. Всичко това, както и повишена кръвна
захар, постоянно главоболие, липса на апетит,оплакване, че не може да гълта,
лекарката отдава на преживения стрес от бащата.
За да поддържа нормалното си кръвно и функция на сърцето ищецът приема
лекарства и това ще бъде наложително постоянно и в бъдеще, според показанията
да личния му лекар.
Наложило се да му бъдат изписани
лекарства и за стомаха, поради оплакване от силни болки, които се дължали на
отказа или невъзможността му да приема храна дълго време.
Тези промени в здравния статус и в начина на живот на едни съвсем млади
хора – бащата в момента е на 30 , а майката – едва на 27 години, както и
перспективата да продължават на страдат и осмислят всеки ден от живота си,
всяко важно събитие и или обикновена ежедневна случка през призмата на
претърпяната ранна загуба на тяхното първородно дете, следва да се определят
като много сериозни и тежки неимуществени вреди в личната сфера на двамата
ищци.
За тяхното обезщетяване
съдът намира сумата от 300 000 лв. за напълно справедлив размер за всеки
от родителите поотделно, считайки, че
този размер е съобразен с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД.
За да се прецени обаче каква сума следва да
бъде осъден да заплати застрахователя, следва да бъде разгледано най-напред
направеното възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на пострадалото дете, което ответникът основава
на разпоредбата на чл. 51 от ЗЗД, ал.2 от ЗЗД и на Тълкувателно решение №
88/1962 г., ОСГК на ВС, според което тази разпоредба намира приложение и в
случаите, когато пострадалото от злополуката малолетно или непълнолетно дете е
допринесло за настъпване на вредоносния резултат „поради неупражнен върху него
надзор от родителите му“.
Именно такива твърдения за съпричиняване на вредите от детето, поради неупражнен
родителски надзор в нарушение на чл. 125, ал.3 от СК излага ответникът в
отговора на исковата молба. А според практиката на Върховния съд при определяне
степента на допринасяне на злополуката от страна на непълнолетен се вземат предвид
всички обстоятелства, както от страна на същия, така и от страна на родителите,
като тяхното допринасяне, в случая – с неупражняването на надзор върху
6-годишно дете, не следва да се определя отделно от това на детето /Решение №
3678/1981 г. по гр. д. № 2995/81, І г. о./.
По делото е безспорно
установено от признанията на самите ищци, направени в обясненията им по чл. 176 ГПК, както и от показанията на свидетелите, че в момента на злополуката детето
е карало колело на улицата само, без да е придружавано от родител или друг
възрастен. Макар да твърдят, че е било излязло с майката, а когато се наложило
са отиде са смени памперс на братчето му – при него отишъл бащата, в последна
сметка се оказва, че бащата е бил влязъл в близката автомивка, а детето е останало
да кара колело на пътното платно само. Бащата твърди, че се отправили заедно
към автомивката, но той влязъл пръв, а П. трябвало да заобиколи,
за да влезе с колелото си от друг вход. Не става ясно колко време детето е
останало само на улицата, но от показанията на св. Х. разбираме, че е видял как
след удара от автомобила изхвърча колелото и изпада дете, което не могъл
да разпознае, но по вида на колелото
предположил, че е П..Изминал тичешком е разстоянието от следващото кръстовище
до автомивката, влязъл е вътре с въпроса: „П. къде е?“. До този момент бащата,
който сам твърди, че малко преди това е влязъл в автомивката очевидно още не е
бил разбрал какво се е случило. Т. е. дори с поглед не е проследявал как детето
ще се придвижи само с колелото, за да влезе от друг вход в автомивката, според
дадените обяснения по чл. 176 от ГПК.
При тези обстоятелства не би могло да се приеме, че макар
да се е движил с превишена скорост автомобилът на П. е връхлетял върху детето
толкова внезапно, след като то и бащата са се разделили, за да влязат от
различни врати в автомивката, че да става дума за настъпване на вредите,
въпреки упражнен надзор от бащата. По-скоро детето е било оставено навън само с
колелото си,макар и за кратко време, по съображения, че може да се справи само
и да не предизвика опасност на пътя. Това твърди в същност и самия баща, че П.
бил „на възраст, на която да иска и да му разрешаваме да излиза сам да
кара с другите деца“ /обяснения на ищеца Г. в с. з. на 24.01.2017 г./.
Също така бащата обяснява, че преди това се било случвало 3-4 пъти да го оставят да кара колело сам на
улицата, като именно той му бил обяснил да кара от лявата страна на пътното
платно, срещу автомобилите, „за да може то да ги вижда и те него“. И детето
спазвало тези указания, включително в момента на удара от автомобила, се е
движело в лявата лента, в противоречие с разпоредбата на чл. 8 от ЗДвП,
задължителна за всички участници в движението по пътя и на чл.80, ал.1, т.2 от ЗДвП, според която велосипедистите трябва да се движат възможно най-близо до
дясната граница на платното за движение.
Следователно сме изправени
действително пред оставянето без надзор на 6 годишно дете на улицата, което при
това управлява велосипед на пътното платно, въпреки наличието на тротоари, по
които би могло да се движи, при съществуващото изключение от забраната за
движение по тях на деца-велосипедисти до 12 г. /чл.81,т.5 от ЗДвП/. Не се
установи да е било инструктирано от родителите да се движи по тротоар, нито
поне – най-близо до дясната граница на платното за движение.
Установи се, че оставено
само на пътя и не получило инструкции за правилния и безопасен начин за
движение с велосипед, детето се е движело по пътното платно, при това – в
лявата лента, където е било застигнато в гръб в навлезлия в същата /насрещна за
него автомобил/, без да е имало възможност да го види и да реагира, като се
качи бързо на тротоара или поне – да се прибере възможно най-близо до бордюра
му.
Тук следва да се добави, че
детето е могло да се движи поне по-близо до външната граница на неправилно
избраната от него лява лента /поне на 50-100 см. от бордюра/, а в
действителност е било на 2, 5 м. /заключението на комплексната експертиза, с
участието на в. л. инж. М. или дори на 2,5-2,9 м. /повторното заключение по
въпроса на мястото на удара върху пътното платно, изготвено от в. л.инж. Ф./.
Вещото лице инж. М. при
изслушване на комплексната експертиза в с. з. заяви, че ако детето се движело
на един или полови метър от бордюра, удар е би настъпил дори при скоростта, с
която се е движел автомобила.
Независимо дали ще се приеме за
място на удара 2- 2,5 м. или още по навътре в лявата лента за движение, както
приема вещото лице инж. Ф., ударът би се избегнал, ако детето се беше движело
по по-безопасен начин – максимално близо до левия бордюр – поне на метър от
него, а не беше навлязло с 2 и половина и повече метра навътре в платното за
движение. Това е така, защото според заключението на експерта инж. Ф. в момента на сблъсъка автомобилът се е намирал „с левия страничен
габарит на 2 м. от северната /лява/ ограничителна линия на пътя“.
При тези данни за мястото на
удара и местоположението на левия габарит на автомобила не може да избягаме от
извода, че движението на детето толкова на вътре в пътното платно, при
положение, че не е имало препятствия да се движи по-близо до бордюра,се явява
поведение от негова страна, което е в причинна връзка с настъпване на тежкия
вредоносен резултат.
Отделен е въпроса, че ако се беше движило по нормативно
установените правилата за движение – в
дясната половина на пътя, най-близо до дясната граница на платното за движение,
конкретния сблъсък не би настъпил при никакви обстоятелства, независимо от
скоростта на движение на автомобила и другите нарушения, които водачът му
безспорно е извършил. Тежестта на тези нарушения обаче, както и безспорния
факт, че без тях не би имало ПТП, сами по себе си не означават, че съпричиняването а приори би
следвало да се изключи.
В обобщение следва да се приеме, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
малолетното пострадало лице, поради неупражнен надзор от страна на неговите
родители, които са го оставили да кара сам колело на пътното платно, без да
отчитат, че е опасно за него да се движи там, вместо на тротоара.
Става дума са улица в
неголям град, но такава, която е изходна артерия към междуградски път.
Свидетелите твърдят, че движението на МПС по нея не било много оживено, но все
пак за 10-15 минути минавали 1-2-3 коли /св. М./. Т. е. бащата е следвало да
отчете, че дори за малко да оставя детето само, съществува вероятност да мине
автомобил и да се създаде опасност от удар, поради невъзможността на дете на 6
години да направи правилна преценка за своето и на останалите участници в
движението поведение на пътя.
И от обективна страна детето
е било на първо място в лентата за насрещно движение и на второ – твърде на
вътре в пътното платно, вместо възможно най-близо до неговата граница, с което
е създало опасност на пътя. Също така в конкретната ситуация, създала се на
пътя поради виновното поведение от страна на Ц. П. /превишена скорост и
оставане в насрещната лента дълго време след осъществената маневра/, детето е
било лишено от възможност да възприеме връхлитащия го автомобил, защото е било
с гръб, движейки се в неправилната лента за движение.
Отделно от това, детето е
било навлязло твърде навътре в пътното платно, вместо да се движи на
безопасното близко разстояние до неговата граница. При 9,10 м. ширина на пътя,
лявата лента е с ширина 4,55 м., т.е. детето се е движило някъде около средата на лентата, че дори
– още по-навътре към средата на пътното платно. И това негово поведение, наред
с навлизането на автомобила с висока скорост в същата тази /насрещна за него/
лента е допринесло в най-голяма степен за сблъсъка и настъпилата в следствие на
него смърт на П. Г..
Така установеното поведение на детето следва да се квалифицира
като съпричиняване, поради неупражнен надзор от
родителите, в съответствие със задължителната практика на ВКС, което дава
основание да се приложи чл.
51,ал.2 от ЗЗД и да се намали размера на дължимото обезщетение. Предвид установения принос на пострадалото дете за настъпване на
вредоносния резултат и съпоставянето му с вида и тежестта на нарушенията на ЗДвП,
извършени от водача на автомобила /управление с превишена скорост от 78-80
км./ч в населено място при ограничение до 50 км./ч./ и немаляване
на скоростта или спиране на място, където на пътя се намират деца – второто
нарушение, извършено от водача, според постановената присъда на наказателния
съд, размерът на дължимите обезщетения следва да бъде намелен с 20%, при което
ответникът дължи на всеки от ищците по 240 000 лв., от които доброволно е
изплатил в хода на процеса по 110 000 лв.
За приеме, че това е размера на погасяване на главното
задължение, съдът изхожда от признанията на самият ответник, както и от
изявлението му, че с останалата сума от 10 315 лв., от общо внесената с
представените банкови платежни документи, представлява законната лихва върху
съответното признато за дължимо обезщетение от 110 000 лв. за времето от
причиняване на деликта до датата 15.03.2016 г., до
когато счита, че дължи такава, според твръденията му
в отговора.
Следователно остава са се приеме, че от определените от
съда 240 000 лв. обезщетение след намаляването му поради съпричиняване, застрахователят вече е платил една част от
110 000 лв. на 21.11.2016 г. и остава да дължи още по 130 000 лв. на
всеки от ищците, заедно със законната лихва от датата на увреждането 14.04.2015
г. до окончателното плащане на сумата.
Отделно от това, като счита, че законната лихва върху
доброволно платената част от обезщетението се дължи от датата на увреждането до датата на превеждане на сумите
по банковите сметки на ищците, която е 21.11.2016 г., съдът ще следва да
присъди и законната лихва върху сумата от 110 000 лв. за всеки от ищците
за времето от 16.03.2016 г. до 21.11.2016 г.
Смисълът на прекия иск
против застрахователя е да бъде обезщетен пострадалия при условията, при които
отговаря прекия причинител на вредите. В този смисъл е практиката на ВКС
/решение № 45 по т. д. № 525/2008 г. ІІ т. о., определение № 32 по т. д. №
679/2009 І т. о.и др./ Ето защо, не може да се приеме, че с отказът да приемат
предложеното обезщетение в по-малък размер от реално дължимото, пострадалите
следва да бъдат лишени от законната лихва от датата, на която застрахователят е
предложил определеното от него самия обезщетение. Такава разпоредба няма в
приложимия в отношенията им Кодекс за застраховането /отм/,
а и подобно разрешение би било в
противоречие с разпоредбата на чл. 66 от ЗЗД, на която се позовава
пълномощникът на ищците, за да обоснове доводът си, че не те не са
непосочването на банкова сметка ***щетение в по-малък
размер, не освобождава застрахователя от задължение за заплащане на законната
лихва за целия период от увреждането до реалното плащане.
Ищците са освободени от предварително внасяне на ДТ,
поради което ответник дължи в полза на съда такава върху уважената част от
исковете и следа да бъде осъден да заплати общо 10 400 лв. на осн. чл.78, ал.6 от ГПК.
Разноските по делото следва
да бъдат понесени съобразно неговия изход, съответно на отхвърлената и
уважената част от исковете. Така ответникът дължи по 4 160 лв. разноски на
всеки един от ищците. А двамата ищци общо следва да заплатят 470, 16 лв. или по
235,08 лв. – всеки от тях, съразмерно на отхвърлената част от исковете.
По изложените съображения
Пазарджишкият окръжен съд
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА „ДЗИ-О.З.“ЕАД - гр. С. да заплати на Д.Н.К. – Г., ЕГН **********
и П.П.Г., ЕГН **********, двамата от гр. П., обезщетение за неимуществени вреди в размер на
по 130 000 лв. за всеки от тях, във връзка със смъртта на техния син П.
П.Г., настъпила на 14.04.2015 г. в резултат от ПТП, на основание договор за застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите,
сключен на 03.10.2014 г. с Комбинирана застрахователна полица № 06114002473260,
заедно със законната лихва от 14.04.2015 г. до окончателното плащане на присъдените
суми, както и законна лихва
върху доброволно платеното обезщетение, т. е. върху сумата от 110 000 лв. за всеки от ищците, за времето от
16.03.2016 г. до 21.11.2016 г.
ОТХВЪРЛЯ исковете за разликата от 130 000 лв. до 300 000 лв. за всеки от двамата ищци.
ОСЪЖДА „ДЗИ-О.З.“ЕАД
- гр. С. да заплати държавна такса в размер на 10 400 лв. съразмерно на уважената
част от исковете, която подлежи на внасяне по сметка на ОС – Пазарджик, а в
случай на невнасянето й се събира принудително, заедно с 5 лв. такса за
служебното издаване на изпълнителен лист.
ОСЪЖДА
„ДЗИ-О.З.“ЕАД - гр. С. да заплати на всеки от
ищците разноски в размер на 4 160 лв.
Осъжда ищците Д.Н.К. – Г., ЕГН ********** и П.П.Г., ЕГН **********, двамата от гр. П. да заплатя разноски на „ДЗИ-О.З.“ЕАД - гр. С. в размер на по 235, 08 лв. всеки от тях.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Пловдивския апелативен съд в 2-седмичен срок от получаване на препис от страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: