Определение по дело №9746/2019 на Районен съд - Варна

   О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ ..........

гр. Варна, 02.08.2019г.

 

Варненският районен съд, гражданско отделение, 9-ти състав, в закрито съдебно заседание, проведено в състав:

 

                        РАЙОНЕН СЪДИЯ: НИКОЛАЙ СТОЯНОВ

 

като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 9746 по описа за 2019г. на ВРС, 9-ти с-в, за да се произнесе взе предвид следното:

Предмет на делото са искове с правно основание чл.422 ГПК на „Енерго – про продажби“ АД за установяване задълженията на отв. Р.В.М., ЕГН**********, за реално потребена през 2018г. ел. енергия, такси и лихви, като за тях е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.

В исковата и уточняващата молба ясно е посочено, че исковите вземания се претендират от ответницата Р.М., защото същата е потребител на ел. енергия в процесния обект, което качество е придобила на 08.11.2013г. с подадено заявление за вписване, удостоверяващо и правото й на собственост на самия недвижим електроснабден имот.

Същевременно още в исковата и след това в уточняващата молба изрично се твърди, че още на 08.09.2016г. трето лице – Нина Димитрова Михалева, което не е страна по заповедното дело и не е ответник по иска, е подало заявление до ищцовото дружество за вписването му като титуляр по партидата на процесния електроснабден обект. Към заявлението Нина Димитрова Михалева приложила и доказателства, удостоверяващи придобиването собствеността на имота, а именно НА №102/08.09.2016г. за покупко – продажба, с купувач Нина Михалева.

Твърди се обаче, че тъй като доказаният нов собственик, подал заявление за това – Нина Димитрова Михалева – не се е явил впоследствие за да подпише договор за ползване на ел. услуги за дома си, той не е станал потребител. Такъв се твърди, че останала предходната собственичка – отв. Р.М..

При тези твърдения се поддържат исковете за цената за реално потребена през 2018г. ел. енергия, такси и лихви, от задължено лице – Р.М..

Въз основа на тези фактически данни съдът приема следното:

Като начало следва да се посочи, че макар установителни по петитум, тъй като са следствие от производство по чл.410 ГПК или чл.417 ГПК, исковете по чл.422 ГПК по първичната си правна същост са осъдителни, защото целят да се получи (заедно със заповедта) осъдително и изпълнително основание за парични вземания. Постулат в доктрината и практиката е, че интерес от осъдителен иск е налице тогава, когато ищецът твърди, че въз основа на изложените от него данни именно ответникът е материалноравно задължено към него лице. Тоест за да има интерес от иск за получаване на парична сума ищецът следва не само да предяви такъв петитум, но и да изложи съответни на него твърдения за дължимост, които ако бъдат доказани ще доведат до уважаване на иска. И обратно – ако се сочат твърдения, които при доказването им няма да доведат до уважаване на иска, той следва да счита с необоснован правен интерес. В допълнение към принципната правна постанова, актуалната съдебна практика акцентира и върху наличието на доказателства или доказателствени искания в исковата молба, които индикират за съответствие с твърденията на ищеца.

Съобразно чл.4 от приложимите за случая ОУ на ответника, „потребител” на електрическа енергия по смисъла на ОУ и следователно страна по всяко индивидуално правоотношение, е физическото или юридическото лице – собственик или ползвател на обекта, снабдяван от крайния снабдител с енергия през електроразпределителната мрежа, срещу възнаграждение. Тоест въпросното качество има собственикът, наемателят и всеки друг правен субект, упражняващ вещно или облигационно ползване върху самостоятелния обект, на конкретно за това правно основание. Само такъв „ползвател” е страната по индивидуалното правоотношение по доставка на ел. енергия срещу възнаграждение. Когато той загуби правното основание, което обуславя качеството му (прекрати договора си за наем на имота, прехвърли собствеността върху него и т.н.), той престава да е „потребител“ на ел. енергия за този обект. Поради което за задължения относно реално консумирана ел. енергия в същия обект, за последващ период, той никога не следва да дължи цената, просто защото няма правно основание за пасивната му материална легитимация. В този случай, ако в ОУ е предвидено задължение за уведомяване за промяна на партидата и то не е изпълнено, без съмнение ще следва предишният собственик или ползвател да носи отговорност. Но тя е друга – за вреди от неизпълнение на договорно задължение, съобразно чл.79, ал.1 ЗЗД и в обема по чл.82 ЗЗД, които следва да се докажат, но които никога не могат да са цената на потребеното от друго лице (нов собственик или ползвател) благо.

Мотивираната принципна правна постановка настоящият съдебен състав е поддържал еднозначно в своята практика през годините. Понастоящем е налице нова и актуална практика на ВКС по чл.290 ГПК по същия въпрос, в абсолютно същия смисъл – с Решение №205/28.02.2019г. по гр.д. №439/2018г. на 3-то ГО на ВКС, по допуснатия до касация материалноправен въпрос: Кой дължи цената за доставена ел. енергия след прехвърляне собствеността върху имота, е прието следното: Старият собственик не дължи цената за доставена до обекта енергия за периода, който следва изгубването на собствеността, а ако не е изпълнил свое задължение за уведомяване, той носи отговорност за вредите от това, но тя не се съизмерява със стойността на потребеното. Решението е подробно мотивирано.В този смисъл е и ТР №2/17.05.2018г. по т.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС.

Аналитично и съвместно разгледани горните две принципни постановки водят до извода, че за да е налице правен интерес от иск за заплащане на цената на потрибителски стоки или услуги (в т.ч. ел. енергия за битови нужди), следва да са въведени от ищеца конкретни твърдения за потребителското качество на ответника, в изяснения по-горе смисъл (собственик или вещен или облигационен ползвател на правно основание), както и логично следващо от това твърдение, че точно този клиент е потребил в имота си претендираното количество услуги.

В настоящия случай това не е така. Както се посочи, още в исковата и след това в уточняващата молба изрично се твърди, че още на 08.09.2016г. трето лице – Нина Димитрова Михалева, което не е страна по заповедното производство и не е ответник по исковото, е придобило собствеността върху процесния имот. За това още тук и дори на това основание искът срещу безспорния за ищеца и съда несобственик – отв. Р.М., е лишен от правен интерес.

Нещо повече – в конкретния случай тезата на ищеца, че няма възможност да следи служебно за промяната в собствеността на всички присъединени имоти, която теза по принцип е резонна, в случая е невярна. Защото ищецът сам сочи, че още на 08.09.2016г. трето за делото лице – Нина Димитрова Михалева – е подало заявление до ищцовото дружество за вписването му като титуляр по партидата на процесния електроснабден обект, като към заявлението са били приложени и удостоверяващи придобиването собствеността на имота – НА №102/08.09.2016г. за покупко – продажба, с купувач Нина Михалева. При тези данни е очевидно, че ищцовото дружество е било надлежно известено от новия собственик за промяна на собствеността, с което и той, а на практика и старият собственик, изпълнили задължението си по ОУ. Респективно и ищцовото дружество е било в пълната си възможност да администрира надлежно партидата на имота. А както вече беше пояснено, правоотношението по консумация на ел. енегия възниква по силата на закона и придобиване качеството на потребител по чл.4 ОУ.

По тези причини в заключение съдебният състав намира, че за ищеца не е налице обоснован правен интерес да търси суми за реално потребена през 2018г. ел. енергия от ответник, който доказано пред ищеца още през 2016г. е престанал да е собственик и така ползвател и клиент за този имот. Ищецът може и следва да реализира правата си спрямо новия собственик, но в качеството му на главна страна, тоест на пряк ответник. Което от своя страна няма как да се случи в дело по чл.422 ГПК, поради субективните предели на производството, определени от самия кредитор, с подаване на заявлението по чл.410 ГПК или чл.417 ГПК.

В обобщение производството по делото следва да се прекрати, на осн. чл.130 ГПК, и като резултат да се обезсили и издадената заповед, съгласно ТР на ВКС. А тъй като всички искания за привличане на трето лице и предявяване на обратен иск срещу него са функция и последица от допустим главен иск, то те няма как да се разгледат по делото, при недопустимо главно производство.

Воден от горното съдът

О П Р Е Д Е Л И :

ПРЕКРАТЯВА изцяло производството гр.д. № 9746 по описа за 2019г. на ВРС, 9-ти с-в, на осн. чл.130 ГПК.

ОБЕЗСИЛВА заповед за изпълнение №2608/01.04.2019г., издадена по ч.гр.д. №4881/2019г. на ВРС

 ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване от ищеца пред ОС – Варна в едноседмичен срок от получаване на съобщението.

РАЙОНЕН СЪДИЯ:…………