Р Е Ш Е Н И Е
№ 260047
гр. Пловдив, 12.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX въззивен състав, в открито съдебно
заседание на седемнадесети декември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
при
участието на секретаря Пенка Георгиева, като разгледа докладваното от младши съдия
Иванов в. гр. дело № 2475 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е въз основа на въззивна жалба на „Булинвест“ ЕООД, чрез процесуалния
представител адв. З. О., против Решение № 260147 от 25.08.2020 г., по гр. дело
№ 632/2019 г. по описа на РС – Пловдив, с което е отхвърлен предявения от
жалбоподателя иск с правно основание чл.109 ЗС, за осъждане на ответника
„Български пощи“ ЕАД да демонтира и да изнесе транспортните ленти от
самостоятелните обекти в сграда с идентификатори № 56784.521.1285.1.37 и
56784.521.1285.1.4, намиращи се на ниво 1 в сграда с идентификатор №
56784.521.1285.1 с административен адрес: гр. Пловдив, ***, ниво – 1, както и
да възстанови частично разрушените стени на посочените два самостоятелни
обекта, собственост на „Булинвест” ЕООД и с което е осъден за заплати на
„Български пощи“ ЕАД сумата от 215 лв., съдебно деловодни разноски в
производството.
В
жалбата се твърди, че атакуваното решение е необосновано и постановено в
нарушение на материалния закон, тъй като районният съд неправилно бил приел, че
е налице правно основание за ответното дружество да поставя и експлоатира
транспортни ленти в собствените на ищеца самостоятелни обекти. В т.н. се
развиват подробни съображения за това, че в противоречие на чл. 192, ал. 1 ЗУТ
било прието, че ответникът е придобил сервитутно право по давност, а именно
право на преминаване през чужд самостоятелен обект в сграда като е прокарал
транспортни летни през собствените на ищеца два самостоятелни обекта в сграда с
идентификатори 56784.521.1285.1.37 и 56784.521.1285.1.4. Счита, че писмо с изх.
№ 95-Б-98-1/31.03.2018 г. от изп. директор на „Български пощи“ ЕАД до
„Булинвест” ЕООД, съдържа извънсъдебно признание от страна на ответното
дружество, че ищецът притежава необременено със сервитут на преминаване право
на собственост върху двата самостоятелни обекта, от който момент придобивната
давност била прекъсната, без преди това ответникът да се позове на нея, и
започнал да тече нов 10-годишен срок, който не бил изтекъл до предявяването на
иска. По изложените съображения се моли за отмяна на атакуваното решение и
уважаване на исковата претенция. Моли се да се присъдят и направените разноски
пред двете инстанции.
В срока
по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Български пощи“ ЕАД,
чрез юрк. К.М., с който се моли обжалваното решение да се потвърди като
правилно и обосновано. Излагат се подробни съображения, че ответното дружество
е придобило по давност сервитутното правото на преминаване през имотите на
жалбоподателя и да ползва инсталираните транспортни ленти. Счита, че
давностният срок е започнал да тече от 2003 г. с изменението на ЗУТ и от тогава
въззиваемият е ползвал транспортните ленти със съзнание за притежаване на
сервитутно право за това. Твърди още, че давността не е била прекъсвана от
собственика на имотите. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Окръжен
съд след преценка на събраните по делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено следното:
Жалбата
е подадена против обжалваем съдебен акт в законен срок и от процесуално легитимирано
лице, което има интерес от обжалването, поради което същата се явява допустима
и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност
на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съгласно
чл. 269 изр. 2 ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от посоченото
в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна материалноправна
разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и релевираните в жалбата въззивни основания,
съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК вр. чл. 269 ГПК и с оглед на
задължителните указания в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че въззивният съд не може да приема за установени
различни факти от вече приетите от първоинстанционния, освен ако въззивната
жалба съдържа оплакване за погрешно установяване на даден релевантен за делото
факт, приема следното.
По
делото не се спори, а и във въззивната жалба не са наведени конкретни твърдения
за неправилно установени факти от страна на първостепенния съд, като единствено
се излагат съображения по същество касателно правната възможност да се придобива
сервитутно право на преминаване по давност, както и евентуалното спиране и
прекъсване на давностния срок. В този смисъл и доколкото изводите на решаващия
съд относно фактическата страна на
спора се приемат за правилни, на основание чл. 272 от ГПК настоящата съдебна
инстанция препраща към мотивите на Районен съд – Пловдив относно установените
по делото факти, като по този начин те стават част от мотивите на въззивния
съдебен акт. За пълнота на изложеното следва да се посочат обаче основните за настоящия
спор факти.
По
делото е безспорно установено, че ищцовото дружество е собственик на процесните
самостоятелни обекти в сграда с идентификатор № 56784.521.1285.1.37 с площ от
1512,83 кв.м., с предназначение – инфраструктурен обект в сграда и СОС с
идентификатор № 56784.521.1285.1.4 с площ от 69,90 кв.м., с предназначение -
инфраструктурен обект в сграда, разположени в сграда с идентификатор №
56784.521.1285.1, построена в поземлен имот, находящ се в гр. Пловдив, пл. „***
Не се спори и че през тези самостоятелни обекти преминават две метални
транспортни ленти, който се ползват изключително от въззиваемата страна „Български
пощи“ ЕАД, от създаване ѝ през 1992 г. до сега. Последното е видно от
показанията на разпитаните свидетели В. О. и И. А., както и от приетото по
делото и кредитирано от съда заключение по съдебно-техническата експертиза.
Вещото лице по същата е приело още, че разходите, необходими за демонтиране и
премахване на транспортните ленти и възстановяване на частично разрушените
стени на двата самостоятелни обекта в сграда възлизат на сумата от 7 361,11 лв.
Не е спорно и че „Български пощи“ ЕАД, е собственик на 31/100 ид. части от УПИ
I – поща ПИ 469, квартал 1, находящ се в гр. Пловдив, пл. „***, както и на отделни
помещения от масивната четириетажна сграда – Централна поща, построена в него
през 1975 г., в която се намират и процесните два самостоятелни обекта.
Както и
районният съд е отбелязал с писмо изх. № 95-Б-98-1/31.08.2018 г.
от главния изпълнителен директор на „Български пощи“ ЕАД до управителя на
ищцовото дружество „Булинвест“ ЕООД, законният представител на въззиваемото дружество е заявявил, че
транспортните ленти, пренасящи пратки, преминават през помещения, собственост
на жалбоподателя,
като тяхното демонтиране е невъзможно, тъй като са свързани с експлоатационната
дейност на „Български пощи“ ЕАД и нямало друг алтернативен вариант за пренасяне на
пратки.
Относно
останалите установени факти, за да не се преповтарят същите от въззивната
инстанция и доколкото фактическите изводи на районния съд изцяло се споделят от
настоящия състав, то въззивният съд, както е посочено по-горе, препращана на
основание чл. 272 от ГПК към мотивите на районния относно фактическата страна
на спора.
Въз
основа на така установената фактическа обстановка, настоящият въззивен състав достигна
до следните правните изводи:
За да
отхвърли иска първоинстанционния съд е изложил мотиви в насока, че макар
действително ползването на транспортните ленти да ограничава правото на
собственост на ищеца върху процесните два самостоятелни обекта, за ответното
дружество е налице правно основание да поддържа това състояние. В този смисъл съдът
е приел, че „Български пощи“ ЕАД е придобило по давност сервитутно право на преминаване
през имотите на ищеца чрез упражняването на непрекъснато владение –
експлоатиране на транспортните ленти в продължение на повече от 10 години,
считано от 2003 г., от когато датира изменението на чл. 192 ЗУТ, предвиждащ
възможността правото на преминаване през чужд поземлен имот да се учредява с
писмен договор, следователно и да се придобива по давност по силата на чл. 55
ЗС.
Настоящият
съдебен състав споделя подробно изложените от районния съд принципни постановки
относно същността и предпоставките за уважаване на негаторния иск по чл. 109
ЗС. Въззивната инстанция се солидаризира и с извода на първостепенния съд, че с
експлоатацията на процесните транспортни ленти от страна на „Български
пощи“ ЕАД се препятства
упражняването в пълен обем на правото на собственост върху самостоятелните
обекти в сграда с идентификатори № 56784.521.1285.1.37 и № 56784.521.1285.1.4
от страна на техния собственик „Булинвест“ ЕООД. Правилността и обосноваността на
мотивите на районния съд в разглежданата част не са оспорени с въззивната жалба
или отговора към същата.
Предвид
горното спорен по делото, както и първостепенния съд е посочил, остава въпросът
дали ответното дружество разполага с правно основание да продължи да поддържа
създаденото състоянието, ограничаващо правото на собственост на ищеца. Правилно
първата инстанция е приела, че по силата на настоящото национално
законодателство е допустимо да се придобива по давност ограничено вещно право
на преминаване през самостоятелен обект в сграда. Действително сервитутните
права, каквото е и правото на преминаване, са numerus
clausus, т.е. за да е
допустимо тяхно съществуване следва да са изрично предвидени от закона. Правото
на преминаване е уредено в чл. 192, ал. 1 ЗУТ, от което следва, че е допустим
от закона сервитут. С изменението на същата разпоредба с ДВ, бр. 65 от 2003 г.,
се предвижда право на преминаване през чужд поземлен имот да се учредява с
писмен договор с нотариална заверка на подписите, като само по изключение се
учредява по административен ред (ал. 2). По този начин разглежданото ограничено
вещно право се включва в категория на доброволните положителни сервитути, за
които по силата на чл. 55 ЗС е допустимо да се придобиват по давност. В този
смисъл е и цитираното от районния съд Решение № 126 от 26.04.2013 г. на ВКС по
гр. д. № 357/2012 г., IV г. о., ГК, в мотивите на което е отразено, че „е допустимо ограничено вещно право на
преминаване през чужд имот да се придобие чрез правна сделка или по давност
само за неурегулирани поземлени имоти“. Сходно разрешение на въпроса за
придобиването по давност на право на преминаване се извежда и от друго, отново цитирано
от първата инстанция решение на ВКС, а именно Решение № 5 от 14.03.2018 г. на ВКС по гр. д. №
1030/2017 г., I г. о., ГК. В тази насока не се споделя твърдението в жалбата,
че редакцията на чл. 192, ал. 1 ЗУТ не подлежи на корективно тълкуване. Видно
от текста на разпоредбата уредения с нея сервитут се учредява за преминаване
през чужд поземлен имот, като не е
направено разграничение дали се отнася за урегулиран или неурегулиран поземлен
имот. Уточнението, че правото на преминаване се учредява само относно
неурегулирани имоти, се извежда от съдебната практика (част от която е цитирана
по-горе), която стъпва на целта и смисъла на правото на преминаване, а именно
да се достигне до собствен имот като се премине през чужд, тогава когато няма
друг целесъобразен начин да се стори това. В случая Върховния касационен съд,
съобразно законоустановените му правомощия да тълкува нормите според точния им
смисъл и изхождайки от целта на разглежданото право, е изключил от приложното
поле на чл. 192, ал. 1 ЗУТ урегулираните поземлени имоти. От това следва изводът,
че действително текстът на посочената разпоредба не е прецизен и подлежи на
корективно тълкуване. На такова тълкуване е подложена нормата на чл. 192, ал. 1 ЗУТ и с цитираното от районния съд Определение № 267 от 8.10.2015 г. на ВКС по
ч. гр. д. № 4088/2015 г., II г. о., ГК. За да приеме, че правото на преминаване
може да се учреди и върху недвижими имоти, построени в поземлен имот, отново е
отчетена непосредствената цел на разглеждания сервитут. Двете принципни
постановки не влизат в колизия помежду си, тъй като разглеждат правото на
преминаване през призмата на различни по вид имоти – в единия случая са неурегулираните
поземлени имоти, а в другия случая самостоятелни обекти в сграда, като и в
двете хипотези съдът е достигнал до своя извод, изхождайки от общата цел на
закона и уредбата на правото на преминаване.
По
изложените съображения цитираната от първостепенния съд практика на Върховния
касационен съд напълно отговаря на съвременните житейски условия, поради което
се споделя от въззивния съдебен състав и се намира за приложима по настоящия
правен спор. Според същата може да се придобие по давност ограничено вещно
право на преминаване, дори когато „господстващият“ имот и „служещият“ имот са
самостоятелни обекти в сграда. В тази насока се възприемат от окръжния съд и
мотивите на първата инстанция в разглеждания смисъл.
Не се
спори по делото, че през периода от влизане в сила на измененията в чл. 192,
ал. 1 ЗУТ през 2003 г. до предявяването на настоящата искова молба в началото
на 2019 г. „Български пощи“ ЕАД експлоатира и подържа процесните транспортни ленти,
преминаващи през имотите на жалбоподателя, със съзнанието, че притежава право
за това. С жалбата не се оспорва приетото от районния съд в същия смисъл, а се
навеждат аргументи относно принципната невъзможност да се учреди право на
преминаване през самостоятелен обект в сграда, които аргументи, предвид изложеното
по-горе в настоящите мотиви, се намират за неоснователни. В условията на
евентуалност пък жалбоподателят излага твърдения, че въззиваемата страна не е
придобила по давност правото на преминаване през процесните два самостоятелни
обекта посредством експлоатацията на транспортните ленти, тъй като преди да се
позове на придобивното основание, с писмо от 31.03.2018 г. била признала
необремененото със сервитут на преминаване право на собственост на „Булинвест“
ЕООД върху двата обекта. По този начин се сочи, че доколкото „Български
пощи“ ЕАД не се бил
позовал на изтеклата давност, не било придобито и правото на преминаване, като
от признанието започнал да тече нов 10-годишен давностен срок, който не е
изтекъл до предявяването на иска. Тези твърдения са неоснователни. Видно от
съдържанието на писмо изх. № 95-Б-98-1/31.08.2018 г. от главния
изпълнителен директор на „Български пощи“ ЕАД до управителя на „Булинвест“ ЕООД, представителя на ответното
дружество заявява своя отказ да преустанови експлоатацията на транспортните
ленти въпреки, че същите преминават през обекти на „Булинвест“
ЕООД и възпрепятстват
упражняването на правото му на собственост в пълен обем. Следователно
цитираното писмо не само, че не може да се тълкува в смисъла, посочен от
жалбоподателя, но дори напротив – от същото се вижда ясното намерение на „Български
пощи“ ЕАД да продължи да
ползва транспортните ленти въпреки несъгласието на собственика на обектите,
през които те преминават. Т.е. от текста на писмото прозира намерението на
въззиваемата страна да преминава през обекти на жалбоподателя, тъй като притежава
право за това.
В тази
насока следва да се посочи, че съгласно т. 2 на Тълкувателно решение № 4 от
17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК, позоваването на изтеклия
давностен срок не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по
чл. 79 ЗС, респ. чл. 55 ЗС, а процесуално средство за защита на
материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на
законовия срок. Следователно доколкото липсват данни за прекъсване или спиране
на давността считано от 2003 г. до предявяването на настоящия иск през 2019 г.,
въззивния съд намира, че в полза на въззиваемата страна по силата на закона е
възникнало сервитутното право на преминаване през двата самостоятелни обекта с
идентификатори № 56784.521.1285.1.37 и № 56784.521.1285.1.4, собственост на
жалбоподателя. Позоваването на последиците от изтеклия срок пък е сторено
своевременно в производство пред първата инстанция с отговора на исковата
молба. В този ред на мисли, както и правилно районният съд е отбелязал, налице
е правно основание за „Български пощи“ ЕАД да поддържа състоянието, ограничаващо
правото на собственост на ищеца „Булинвест“ ЕООД върху двата собствените на последния
самостоятелни обекта, чрез експлоатацията на транспортните ленти.
Предвид
това, че основното възражение на ответното дружество е уважено от съда, както
първоинстанционната, така и настоящата инстанция не са разгледали евентуалното
възражение на процесуалния представител на „Български
пощи“ ЕАД, че процесните
транспортни ленти са общи части в сградата.
С оглед
на горното жалбата се намира за неоснователна, а атакуваното първоинстанционно
решение, като правилно ще се потвърди изцяло.
Относно разноските:
Предвид
изхода на спора в полза на жалбоподателя не следва да се присъждат разноски. В
полза на въззиваемата страна на основание чл. 78, ал. 8 ГПК следва да се
присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в претендирания размер от
200 лв.
На
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящото решение подлежи на обжалване с
касационна жалба в едномесечния срок по чл. 283 от ГПК пред Върховен касационен
съд при наличие на предпоставките за допускане до касационно обжалване по чл.
280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
По изложените мотиви, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение №
260147 от 25.08.2020 г., по гр. дело № 632/2019 г. по описа на Районен съд –
Пловдив, III гр. състав.
ОСЪЖДА „Булинвест“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. Казанлък, ул. „Ал. Батенберг“ № 1, представлявано от управителя Т. К., да
заплати на „Български пощи“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Акад. Стефан Младенов“ № 1, бл.31, представлявано
от изпълнителния директор Д. Д., сумата от 200
лв. (двеста лева), представляващи разноски за юрисконсултско възнаграждение
за въззивното производството.
Настоящото решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните при наличието на предпоставките
за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1./
2./