Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 62 /20.01.2021 година, град Бургас
Административен съд - Бургас,
на четиринадесети януари две хиляди двадесет и първа година, в открито
заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Даниела
Драгнева
ЧЛЕНОВЕ: Веселин Енчев
Димитър Гальов
секретар С.А.,
прокурор Дарин Христов
разгледа докладваното от съдия Енчев КНАХ дело № 2126/2020 година
Производството по чл. 63 ал. 1
от ЗАНН във връзка с глава дванадесета от АПК.
Образувано e по жалба от
процесуален представител на кмета на община Созопол против решение № 260074/18.08.2020 година по н.а.х.д. № 2777/2020 година на Районен съд – Бургас (РС), с което
е отменено наказателно постановление № 02 - 6/06.06.2020 година на кмета на
община Созопол (НП).
С НП на И.А.И. с ЕГН **********
***, за нарушение на чл. 56 ал. 2 от Закона за устройство на територията (ЗУТ),
на основание чл. 237 ал. 2 т. 7 от ЗУТ, е наложено административно наказание
„глоба“ в размер на 1000 (хиляда) лева.
Касаторът счита, че решението е
необосновано и неправилно. Позовава се на своя заповед за премахване на същия
преместваем обект, чиято законосъобразност е била проверена с решение № 2212/19.12.2019
година по адм.д. № 2520/2019 година на АдмС – Бургас и за който обект е било
установено, че е поставен без разрешение. Заявява, че в цитираното съдебно
производство е бил установен субекта („извършителя – жалбоподателя“), поставил
преместваемия обект, поради което санкцията се явява законосъобразна.
Иска отмяна на съдебното
решение и на НП.
Ответникът, чрез процесуален
представител, оспорва жалбата в писмено становище, представляващо дословен
препис на обширни пасажи от съдебното решение. Претендира присъждане на
разноски.
Прокурорът поддържа теза за неоснователност
на касационната жалба.
Касационната жалба е
процесуално допустима. Подадена е в срока по чл. 211 от АПК, от надлежна
страна, имаща интерес от обжалването.
С НП И. е санкциониран за
това, че в качеството си на собственик на ПИ с идентификатор 67800.34.21 в
местността „Света Марина“, землището на град Созопол, е допуснал в него да бъде
изпълнен временен обект „дървена тераса с навес към каравана“ в периода 2018 –
2019 година, без необходимото разрешение по чл. 56 ал. 2 от ЗУТ.
За да постанови решението си,
съдът е приел, че в производството по установяване на нарушението и налагане на
санкцията е допуснато съществено процесуално нарушение – посочване на такъв
период от време за разполагане на обекта, който възпрепятства проверката по
реда на чл. 34 от ЗАНН, както за съставянето на АУАН, така и за издаването на
НП, при условие, че нарушението няма характер на „продължено противоправно
поведение“. Отделно РС е направил анализ на нормата на чл. 10 от ЗАНН и е
приел, че извършването на нарушението не е доказано, защото не са доказани
знанието на И., че в неговия имот се разполага обект, без надлежното
разрешение, както и обективната му възможност му да осуети това разполагане,
последвана от противоправно бездействие.
Решението на РС е правилно.
В конкретното
административнонаказателно производство нарушението е установено с АУАН на
19.11.2019 година. НП е издадено на 06.06.2019 година. При описание на
фактическата обстановка в НП изрично, като период на разполагане на обекта, е
посочен периода 2018 – 2019 година.
Принципът, установен в нормата
на чл. 34 ал. 1 от ЗАНН, е, че не се образува административнонаказателно
производство, ако не е съставен акт за установяване на нарушението в
продължение на три месеца от откриване на нарушителя или ако е изтекла една
година от извършване на нарушението.
По начина, по който
нарушението е описано в АУАН от актосъставителя, е невъзможно да се извърши
съдебна проверка както за спазването на тримесечния срок (от откриване на
нарушителя), така и за спазването на общия едногодишен срок (от извършване на
нарушението). Отделно, периодът между датата на АУАН и датата на НП надхвърля
максимално допустимия срок по чл. 34 ал. 3 от ЗАНН за издаване на
постановлението, затова след изтичането му наказващият орган е следвало да
прекрати административнонаказателното производство, а не да налага санкция. Тези
процесуални пороци са съществени и всеки от тях, поотделно, е достатъчен за
отмяната на наложеното административно наказание, както правилно е приел РС.
Касационният състав споделя
напълно и мотивите по същество за недоказаност на нарушението. Действително,
имотът, в който е разположен обекта, е собственост на И.. От този факт, обаче,
не може да бъде направен еднозначен извод, че И. е бил наясно, че за обекта
няма издадено разрешение по чл. 56 ал. 2 от ЗУТ, че е имал обективна възможност
да възпрепятства поставянето му и - въпреки това - не се е противопоставил, т.е. „допуснал“ е
разполагането на навеса. В производството пред РС тези факти не са доказани от
наказващия орган.
Представеното още в
производството пред РС решение № 2212/19.12.2019 година по адм.д. № 2520/2019
година на АдмС – Бургас не променя обстоятелствата по конкретния правен спор.
Предмет на административното дело е била проверката на законосъобразността на
констатациите на кмета на общината, че в имота на И. е разположен преместваем
обект, без надлежно разрешение и волеизявлението, с което на И. е разпоредено
да го премахне. Предмет на настоящото дело е законосъобразността на
административнонаказателна санкция от кмета за извършено от И. административно
нарушение – допустителство, чиито
обективни признаци и субективна страна
се установяват от факти, различни от констатираните по адм.д. № 2520/2019 година.
Решението следва да се остави
в сила.
Изходът от оспорването
обуславя основателност на искането за присъждане на разноски, формулирано от
процесуалния представител на ответника по касацията в писмен отговор, постъпил
на 09.12.2020 година (лист 19). Настоящият състав констатира, че писменият отговор
не съдържа собствени разсъждения на процесуалния представител, т.е. за
изготвянето му очевидно не са употребени усилия, съответстващи на размера на
претендираното адвокатско възнаграждение – 500 лева, съобразно представения
договор за правна защита, съдействие и упълномощаване от 30.11.2020 година
между И. и адвокатско дружество „М., Д.и партньори“ (лист 22 - 23). От друга
страна, процесуалният представител на касатора не е направил възражение по чл.
63 ал. 4 от ЗАНН за прекомерност на претендираните разноски, поради което при
съблюдаване на разпоредбите на чл. 63 ал. 3 от ЗАНН във връзка с чл. 18 ал.
2 и чл. 7 ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004
година за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът приема, че
Община Созопол (юридическата личност, в чиято структура осъществява дейността
си наказващия орган) дължи на И.И. заплащането на сумата от 500 (петстотин)
лева – разноски за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, на
основание чл. 221 ал.1 от АПК, във връзка с чл. 63 ал.1 от ЗАНН, съдът
Р Е Ш И
ОСТАВЯ В СИЛА решение №
260074/18.08.2020 година по н.а.х.д. № 2777/2020 година на Районен съд – Бургас.
ОСЪЖДА
Община Созопол да заплати на И.А.И. с ЕГН ********** *** сумата от 500 (петстотин)
лева – разноски по делото.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: