№ 813
гр. Стара Загора, 06.07.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
закрито заседание на шести юли през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Даниела К. Телбизова Янчева
Членове:Николай Ил. Уруков
Атанас Д. Атанасов
като разгледа докладваното от Атанас Д. Атанасов Въззивно частно
гражданско дело № 20225500500393 по описа за 2022 година
Производството се води по реда на чл.274, ал.1 т.2 от ГПК и чл.248,
ал.3, изр.ІІ-ро от Граждански процесуален кодекс /ГПК/ и сл.
Образувано е по въззивна частна жалба на М. К. Р., действаща чрез адв.
М.М., против определение 1239/13.05.2022 г., постановено по гр.д.№
5380/2021 г. по описа на Районен съд – Стара Загора, с което е отказано
допълване на постановеното прекратително определение в частта за
разноските.
Твърди се, че обжалваното определение е неправилно и се претендира
неговата отмяна като се излагат доводи, че е налице основание за
присъждането в полза на адв. М.М. на адвокатско възнаграждение по реда на
чл.38, ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата за оказаната от него на М. К. Р.
безплатна адвокатска помощ.
В срока за отговор на частната жалба такъв е подаден от насрещната
страна – „С.К.“ ООД, чрез юрк. С.К., с който частната жалба се оспорва като
неоснователна и се претендира оставянето й без уважение.
След запознаване със становищата на страните и материалите по
делото съдът намира за установено от фактическа страна следното:
Ч.гр.д.№ 5380/2021 г. по описа на Районен съд – Стара Загора е било
образувано по заявление на „С.К.“ ООД за издаване на заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу М. К. Р..
Заповедният съд е уважил заявлението и е издал заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу М. К. Р..
Заповедта е била връчена на длъжника, а в срока по чл.414 от ГПК М. К.
Р., действаща чрез адв. М.М., е подала възражение за недължимост на
вземането по издадената заповед за изпълнение.
Към възражението е представено пълномощно, с което М. К. Р. е
1
упълномощила адв.М.М. да изготви и предяви от нейно име възражение по
чл.414 от ГПК срещу издадената заповед за изпълнение и да я представлява
по ч.гр.д.№ 5380/2021 г. Представен е и договор за правна защита и
съдействие, от който се установява, че М. К. Р. е овластила адв. М.М. да й
окаже правна защита и съдействие по ч.гр.д.№ 5380/2021 г. по описа на
Районен съд –Стара Загора, изразяващи се в изготвяне и подаване на
възражение срещу издадената заповед за изпълнение процесуално
представителство във връзка с изложеното, който е приел да изпълни мандата
безплатно на основание чл.38, ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата . Направено
е искане в случай на прекратяване на производството и обезсилване на
заповедта за изпълнение заявителят да бъде осъден да заплати на длъжника
разноските в настоящото производство, представляващи адвокатско
възнаграждение по чл.38, ал.1 от Закона за адвокатурата.
В предоставеният му срок „С.К.“ ООД не е предявило установителен
иск поради което с определение № 878/04.04.2022 г. е обезсилил издадената
срещу М. К. Р. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от
ГПК и е прекратил производството по делото.
В срока за обжалване на това определение М. К. Р., действаща чрез адв.
М.М. е поискала допълването му в частта за разноските чрез присъждането на
адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв.
С обжалваното определение първоинстанционният съд е оставил без
уважение искането за допълване на определението си в частта му за
разноските, като е приел, че в конкретната хипотеза длъжникът М. К. Р. няма
право на разноски.
При така установените правно-релевантни факти съдът направи
следните правни изводи:
Частната жалба е редовна, т.к. отговаря на законовите изисквания за
съдържание и приложения, и е допустима, т.к. е подадена от правно-
легитимирани лица, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, в
законоустановения срок за обжалване.
Разгледана по същество частната жалба се преценява от съда за
неоснователна по следните съображения:
Заповедното производство е уредено в закона като строго формално
съдебно производство, което се развива едностранно и чиято основна цел е
проверка дали претендираното от заявителя вземане е спорно.
С оглед на тези характеристики законът урежда като единствено
процесуално средство за защита на длъжника срещу издадената заповед за
изпълнение подаването на възражение по образец, бланка от което се му се
връчва като приложение към заповедта за изпълнение.
Предвидените в закона субсидиарни производства по чл.413, ал.1,
чл.419 и чл.420 от ГПК нямат характеристиките на типичното заповедно
производство, т.к. целят да разрешат спор между страните не относно
съществуването на самото вземане, а относно допълнително претендирани от
2
заявителя или длъжника права /за разноски, за предварително изпълнение на
заповедта и наличието или липсата на основания за спирането му/.
Именно поради това те са уредени от законодателя като двустранни
състезателни производства, които се развиват по реда на обжалване с частна
жалба.
Гл.37 от ГПК не съдържа разпоредба, която да предвижда право на
длъжника на разноски в случаите, когато след подадено възражение
длъжникът не предяви установителен иск.
Нормата на чл.415, ал.5 от ГПК урежда изчерпателно правните
последици от непредявяването на иска и те са обезсилване на заповедта за
изпълнение и на издадения въз основа на нея изпълнителен лист по чл.418 от
ГПК.
В случая не е налице законова празнота, която следва да бъде
преодоляна чрез прилагане на общото правило на чл.78 от ГПК, т.к. и тази
норма не може да намери приложение в подобни хипотези, доколкото
заповедното производство е уредено в част V от ГПК – „Изпълнително
производство“ досежно което в общите правила на ГПК правото на разноски
е уредено в чл.79 и то се отнася само до разноските по изпълнението.
Според този законов текст разноските по изпълнението са за сметка на
длъжника, освен в предвидените хипотези – 1/ когато делото се прекрати по
чл.433 от ГПК, освен поради плащане, направено след започване на
изпълнителното производство; 2/ изпълнителните действия бъдат изоставени
от взискателя или бъдат отменени от съда; 3/ разноските, направени от
взискалетя, са за изпълнителни способи, които не са приложени.
Анализът на тази норма обуславя извода, че длъжникът в
изпълнителното производство отговаря за направените от взискателя
разноски, като може да се освободи от тази своя отговорност в конкретни
хипотези, но не е предвидена хипотеза, при която взискателят да отговаря за
направени от длъжника разноски в изпълнителното производство, които най-
често са за адвокатска защита.
Това законодателно разрешение не е плод на празнота в закона, която
следва да бъде преодоляна чрез прилагане по аналогия на правилата за
отговорността за разноските в исковия процес, т.к. историческото тълкуване
на относимите законови норми показва, че в отменения ГПК, действал от
1952 г. до 2007 г., и в действалият преди него Закон за гражданското
съдопроизводство, липсват норми, които да уреждат правото на длъжника да
получи направени от него във връзка с изпълнителното производство
разноски.
Ето защо настоящият състав на въззивния съд счита, че в конкретната
хипотеза на чл.415, ал.5 от ГПК длъжникът няма право на разноски.
По изложените съображения въззивният съд намира обжалваното
определение за правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
По изложените съображения и на основание чл.278, ал.4 от ГПК и
чл.271, ал.1 пр.І-во от ГПК Старозагорският окръжен съд
3
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение № определение 1239/13.05.2022 г.,
постановено по гр.д.№ 5380/2021 г. по описа на Районен съд – Стара Загора.
Определението на основание чл.274, ал.4 от ГПК не подлежи на
касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4