№ 8310
гр. София, 09.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ КР. П.
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. П. Гражданско дело №
20241110137305 по описа за 2024 година
Предявени са искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК.
Ищецът Д. Б. Д. твърди в исковата молба от 20.06.2024 г., че против него бил издаден
в полза на „УниКредит Булбанк“ АД изпълнителен лист на 26.02.2016 г. по заповед за
незабавно изпълнение на парично задължение от 26.02.2016 г. по ч.гр.д. № 9726/2016 г.,
СРС, 40-ви с-в, за сумата от 3001,31 ЕВРО - главница по договор за банков потребителски
кредит на физическо лице №**г. и анекс № 1 от 22.08.2011г. към договора, ведно със законна
лихва за периода от 23.2.2016 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 453,31 ЕВРО
за периода от 5.12.2014 г. до 22.2.2016 г. и 694,91 лв. разноски по делото, а именно: 135,13
лв. държавна такса и 559,78 лв. възнаграждение на адвокат. Тези вземания впоследствие
били прехвърлени с договори за цесия на ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД. Твърди, че в
хода на изп.дело № 367/2016 г. на ЧСИ Ренета Милчева вземанията се погасили по давност,
тъй като кредиторът бездействал да извършва или иска валидни изпълнителни действия.
Въпреки това ответникът въз основа на изпълнителния лист образувал ново изп.дело №
**/2024 г. Ето защо ищецът моли съда да постанови решение, с което да бъде признато за
установено по отношение на ответника, че не дължи сумите, предмет на изпълнителния
лист, поради погасяването на вземанията по давност. Претендира разноски.
Ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД оспорва исковете като неоснователни. Счита, че
давността е своевременно прекъсвана с изпълнителни действия и спирана и не е изтекла.
Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност
на хонорара за адвокат на ищеца.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните
съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
1
По исковете с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК вр. чл. 439, ал. 2 ГПК
Съгласно нормата на чл. 439, ал. 1 ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск
изпълнението.
Според господстващото у нас становище искът против принудителното изпълнение е
отрицателен установителен иск и предметът му е несъществуването на изпълняемото право,
удостоверено в изпълнителното основание, респ. неговата неизискуемост (т.нар.
установителна теория за същността на иска против изпълнението на длъжника). Независимо
от това, безспорно е, че с тези изрично уредени в закона искове се парира изпълнителната
сила на изпълнително основание и в крайна сметка се стига до прекратяване на
изпълнителния процес, като след събиране на вземането установителен иск за
несъществуването или неизискуемостта на изпълняемото право е недопустим – допустим е
само осъдителен иск.
По допустимостта на исковете
Изпълнителният лист е издаден против ищеца въз основа на влязла в сила заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Ответникът е образувал първото по
време изпълнително дело изп.д. № 367/2016 г. на ЧСИ Ренета Милчева за събиране на
вземанията по заповедта.
По това изпълнително дело събраната в полза на взискателя сума – видно от печата
на гърба на изпълнителния лист – е 252 лв. – по-малко като размер от разноските за адвокат
на взискателя за изпълнителното дело (559,78 лв.), поради което съдът намира, че
вземанията по изпълнителния лист не са погасени чрез плащане и за длъжника има правени
интерес от предявените искове с правно основание чл. 439 ГПК.
По основателността на исковете в допустимата им част
Заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК е влязла в сила (ПДИ връчена на 21.03.2016
г.).
Влязлата в сила заповед поради нейното неоспорване от длъжника прави вземането
по заповедта безспорно. По арг. за противното от чл. 424 ГПК тя се ползва със сила на
пресъдено нещо. И наистина, длъжникът, който не твърди обстоятелства по чл. 424, ал. 1
ГПК, може да оспори изпълнението само въз основа на факти, настъпили след изтичане
срока за възражение по чл. 414 ГПК – арг. чл. 439, ал. 2 ГПК и чл. 424 ГПК (така изрично
определение № 214 от 15.05.2018 г. по ч.гр.д. № 1528/2018 г., ВКС, IV г.о.).
Горното означава, че давността за вземанията на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД е
станала петгодишна, защото, макар тя да не представлява съдебно решение, постановено в
исков, когнитивен процес, заповедта за изпълнение прави вземането безспорно. Именно
защото тя се ползва с такава правоустановителна сила, преклудирана е възможността
длъжникът да оспорва съществуването и изпълнимостта на вземанията по заповедта с
аргументи, черпени от възражения, които е могъл да изложи в срока за възражение по чл.
414 ГПК. Съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК той може да релевира само възражения за
осъществили се юридически факти след този момент.
2
Аргумент за наличието на сила на пресъдено нещо е и обстоятелството, че при влязла
в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК кредиторът не може да предяви положителен
установителен иск за съществуването на вземането по заповедта, за разлика от кредитора,
снабден с изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание по ГПК
(отм.), за когото винаги е било безспорно в теорията и съдебната практика, че може да иска
установяването на вземането си по съдебен исков ред със сила на пресъдено нещо.
Процесуална пречка за такъв иск не може да е само фактът, че кредиторът е снабден с
изпълнителен лист, т.е., че може да проведе принудително изпълнение, защото това
обстоятелство никога не е било отрицателна процесуална предпоставка за съществуването
на правото на иск за вземането по заповедта. Процесуалната пречка е формираната сила на
пресъдено нещо.
Да се поддържа, че влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение не
установява вземането със сила на пресъдено нещо (или поне с първата съставка на тази сила
– т.нар. „правоустановително действие“), означава да се приравнява тази заповед на
обикновено несъдебно изпълнително основание по ГПК (отм.), а това е явно неправилно,
предвид коренните разлики в правната уредба на заповедното производство по ГПК и
производството по издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по
ГПК (отм.). Целта на законодателя, въвел заповедното производство по чл. 410 ГПК, е да
даде на разположение на кредиторите втори, алтернативен и равнопоставен на исковия
осъдителен процес път за събиране на вземанията им, когато те не са оспорвани.
Не е убедителен довод в противен смисъл съображението, че чл. 117, ал. 2 ЗЗД говори
за съдебно решение, а заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК не представлява съдебно
решение. Това е вярно, но също така е вярно, че макар заявлението за издаване на заповед да
не представлява искова молба, в съдебната практика е безспорно, че то изпълнява напълно
функцията на иск за целите на чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Също така е безспорно приложението на
нормата на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД по отношение на заповедно производство, макар заявлението
за издаване на заповед да не е искова молба, поради което никому не би хрумнала идеята, че
вземането, за което кредиторът е подал своевременно заявление по чл. 410 ГПК може да се
погаси по давност, докато заповедният съд се произнесе по него. Очевидно, както
разпоредбите на чл. 147, ал. 1 ЗЗД и на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД и изобщо на ЗЗД е разумно да се
тълкуват разширително с оглед заповедното производство, въведено през 2008 г., така и
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД е разумно да се тълкува разширително с оглед на същото
производство. Няма основание в едни случаи разпоредбите на ЗЗД да се тълкуват
разширително, а в други случаи да се тълкуват и прилагат буквално.
При тези мотиви съдът намира, че давността за вземанията по изпълнителния лист е
петгодишна и е започнала да тече от датата на влизането в сила на заповедта по чл. 417 ГПК
– арг. чл. 117, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 117, ал. 1 ЗЗД.
С влизането в сила на заповедта започва да тече нова давност за вземанията по нея –
чл. 117, ал. 1 ЗЗД.
В случая ищците излагат твърдения за погасяване по давност на вземанията по
3
заповедта в хода на изпълнителния процес, които следва да бъдат обсъдени.
Молба за образуване на изпълнително дело сама по себе си не прекъсва давността по
чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя или е предприето по инициатива на ЧСИ по възлагане от взискателя
по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ – каквото възлагане е налице в случая). В този смисъл т. 10 и т. 14 от
Тълкувателно решение от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК. Съгласно чл. 116, б.
„а“ ЗЗД давността се прекъсва и с признание на вземането от длъжника.
За приключени изпълнителни дела към 26.06.2015 г. важи ППВС № 3/1980 г., според
което висящият изпълнителен процес спира течението на давността, т.е. новата давност тече
не от последното изпълнително действие, а от прекратяването на изпълнителното дело, т.е.
от перемпцията му – Тълкувателно решение от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г., ОСГТК
на ВКС. Погасителната давност се прекъсва дори от изпълнително действие, извършено по
изпълнително дело, по което е настъпила перемпция – т. 3 от Тълкувателно решение от
04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г., ОСГТК.
В конкретния случай последното изпълнително действие по първото изпълнително
дело е от 22.06.2017 г. – искане от взискателя за налагане на запор на банкови сметки.
От тази дата до датата на молбата за образуване на второто изпълнително дело –
22.05.2024 г. – са изтекли повече от пет години и вземанията са се погасили по давност.
Исковете следва да се уважат като основателни.
По разноските:
С оглед изхода на делото право на разноски има ищецът.
Ищецът претендира разноски от 303,50 лв. за държавна такса, и 200 лв. за адвокатски
хонорар за изпълнителни производства и 1600 лв. адвокатски хонорар за исковото дело.
Разноските за адвокат в изпълнителното дело представляват са длъжника вреда от
материалноправно незаконосъобразното изпълнително производство. Тези вреди могат да се
претендират с иск по чл. 45 ЗЗД, респ. чл. 49 ЗЗД, но не съставляват съдебно-деловодни
разноски в исковото дело с предявен иск по чл. 439 ГПК.
По отношение на адвокатския хонорар за исковото дело ответникът прави възражение
за прекомерност и за намаляването на разноските дори под минимума по Наредба № 1/2004
г.
Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е
прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може
по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част,
но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 ЗАдв. В самия чл. 36
ЗАдв. не са определени минимални размери на адвокатските хонорари, а е дадена делегация
за това на Висшия адвокатски съвет. Националното право допуска това. Съдът обаче има
задължение да прилага правото на Европейския съюз, което е с примат над националното.
При това да го прилага служебно, а не по възражение.
4
Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело С-
438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС
във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да
се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които
се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите
конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни и
нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да
откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от
осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.
Съдът приема, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на качествени
адвокатски услуги е определяне на минимална ставка, която гарантират доход на адвоката,
достатъчен за неговото достойно съществуване, качествено изпълнение на задълженията и
възможност за усъвършенстване. При настоящите социално-икономически условия в
столицата съдът приема за приблизително достатъчен месечен нетен доход от 6300 лв. При
нормална натовареност от 8-часов работен ден, 21 работни дни и 11 месеца (30 дни на
година за почивка за адвоката), това прави около 86 лв./час.
Съдът намира, че трудът на адвоката се свежда до 2,5 часа справки по изп.дела, 1 час
консултация на клиента, 2,5 часа писане и подаване на исковата молба, 2 часа подаване на
молби и вземане на препис от обезпечителна заповед, 2,5 часа за подготовка и участие в
съдебно заседание, общо 10,5 часа. С липсата на фактическа и правна сложност на спора
съответният размер на разноските за адвокатски хонорар в тежест на противната страна е
5
10,5х86=903 лв., колкото следва да се присъдят на ищеца.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от Д. Б. Д., ЕГН **********,
против „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК *********, искове с правно основание чл. 439, ал. 1
ГПК вр. чл. 439, ал. 2 ГПК, че ищецът не дължи на ответника сумата от 3001,31 ЕВРО -
главница по договор за банков потребителски кредит на физическо лице №**г. и анекс № 1
от 22.08.2011г. към договора, ведно със законна лихва за периода от 23.2.2016 г. до
изплащане на вземането, лихва в размер на 453,31 ЕВРО за периода от 5.12.2014 г. до
22.2.2016 г. и 694,91 лв. разноски по делото, а именно: 135,13 лв. държавна такса и 559,78
лв. възнаграждение на адвокат предмет на изпълнителен лист на 26.02.2016 г., издаден въз
основа на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417
ГПК от 26.02.2016 г. по ч.гр.д. № 9726/2016 г., СРС, 40 с-в, поради последващо погасяване
по давност на вземанията.
ОСЪЖДА „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на Д. Б. Д., ЕГН
**********, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1206,50 лв., разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването на препис
на страните пред Софийския градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6