№ 70
гр. София, 06.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Мария Стойкова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20221100510930 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца Г. Г. П. срещу решение от 10.11.2021 г. по
гр.д. №16275/2021 г. на Софийски районен съд, 180 състав, с което са отхвърлени
предявените от жалбоподателя срещу „Е.-С. – София“ ЕАД искове с правно основание
чл.344 ал.1 т.1 КТ за отмяна на заповед №36/22.01.2021 г. на изпълнителния директор на
„Е.-С. – София“ ЕАД, с която трудовото правоотношение между страните е прекратено на
основание чл.325 ал.1 т.1 КТ по взаимно съгласие, считано от 25.01.2021 г., и чл.344 ал.1 т.2
КТ за възстановяване на ищеца на заеманата преди прекратяване на трудовото
правоотношение длъжност „Охранител“, като неоснователни, като жалбоподателят е осъден
да заплати на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е порочно и неправилно – постановено
при съществено нарушение на процесуалния и материалния закон, и при неправилно
тълкуване и прилагане на закона. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно, напълно и
превратно е обсъдил доказателствата и фактите по делото, а процесуалният и материалният
закон не предвиждат връчване чрез трети лица на волеизявления на представляващият
ответното дружество, респ. съгласието на представляващия дружеството-ответник за
прекратяване на трудовото правоотношение между страните не е достигнало до него.
Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да уважи
предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна срещу „Е.-С. – София“ ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1
ГПК оспорва жалбата и моли решението на СРС да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
1
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбите.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща
към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва
да се добави и следното:
Фактическият състав на чл.325 т.1 КТ включва кумулативно наличие на следните
предпоставки: предложение за прекратяване на трудовото правоотношение от една от
страните по него; приемане, което не съдържа условие; достигане на изявлението за
приемане до знанието на адресата в седемдневен срок от получаване на предложението. За
да се постигне „взаимно съгласие“ обаче е необходимо пълно съвпадение на насрещните
волеизявления, съобразно общите правила на гражданското право. Това съвпадение трябва
да е налице не само по отношение намерението да се прекрати трудово-правната връзка, но
и спрямо всички други елементи, които са съставна част на предложението. При липса на
съгласие, ако не се постигне допълнително споразумение по някой въпрос, предложението
не се счита за прието в заявения вид, а работодателят не може да издаде заповед по чл.325
т.1 КТ, защото не се е осъществило предвиденото в закона основание.
Съгласно трайната практика на ВКС, вкл. и решение №183/21.12.2011 г. по гр.д.
№565/2010 г., ІІІ ГО на ВКС, решение №4/21.02.2012 г. по гр.д. №278/2011 г. , IV ГО, и др.
волеизявленията и на двете страни по чл.325 ал.1 т.1 КТ трябва да са направени писмено - и
предложението за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, и
изявлението за приемането му. Писмената форма е условие за действителността им. Не е
възможно формиране на взаимно съгласие за прекратяване на трудов договор чрез устни
волеизявления на двете страни или на едната от тях. Всяка от страните трябва да изрази
волята си за прекратяването на трудовия договор ясно, категорично и безусловно.
Взаимното съгласие се счита постигнато в момента, когато съвпаднат двете писмени
волеизявления за прекратяване на трудовия договор. Съгласието на работодателя може да се
изразява и без отделно уведомяване на работника или служителя, ако в седемдневен срок е
издал заповед за прекратяване на трудовия договор. Спазването на седемдневния срок за
отговор на предложението за прекратяване на договора по взаимно съгласие може да се
установява с всички допустими доказателства, включително и със свидетелски показания,
защото това обстоятелство няма отношение към съществуването на писмено съгласие за
прекратяване. Ако има постигнато съгласие, заповедта за прекратяване на трудовия договор
може да бъде издадена и по-късно. Тя има само констативен характер.
По делото е представена молба от 10.10.2014 г., неоспорена и изходяща от ищеца, до
изп. директор на ответното дружество за прекратяване на трудовия договор на основание
чл.325 ал.1 т.1 КТ, считано от 25.01.2021 г. Върху молбата има поставен ръкописен текст
„Съгласен съм. 21.01.2021 г.”, под който текст има поставен подпис за изп. директор. На
гърба на молбата ръкописно е написано, че на ищеца е връчен екземпляр от молбата,
съдържаща съгласието на работодателя от същата дата, на 25.01.2021 г. в 09:30 ч., която
ищецът е отказал да получи, като отказът е удостоверен с подписите на двама свидетели:
Л.А.С. и Т.С.П..
2
От показанията на разпитаните по делото свидетели /Л.С. и Т.П./ се установява, че
описаната по-горе молба, съдържаща съгласието на представляващия дружеството-ответник
за прекратяване по взаимно съгласие на трудовото правоотношение на ищеца, е връчена на
последния, но той е отказал да се подпише, като отказът му е удостоверен с подписите на
двамата свидетели.
Други относими доказателства не са ангажирани.
При тези данни и с оглед на събраните по делото доказателства настоящият съдебен
състав намира, че по делото е установено при условията на пълно и главно доказване, че
ищецът е отправил писмено предложение до ответника за прекратяване на трудовия му
договор по взаимно съгласие, доколкото описаната по-горе молба съдържа искане за
прекратяване на трудовото правоотношение на това основание – чл.325 ал.1 т.1 КТ. Налице
е писмено съвпадение на насрещните волеизявления на двете страни за прекратяване на
трудовия договор в законоустановения 7-дневен срок. В случая предложението е отправено
от служителя с писмена молба, разгледана същия ден с изразено от работодателя писмено
съгласие. Ирелевантни за законността на процесното уволнение са възраженията на
въззивника, касаещи връчването на волеизявлението на представляващият ответното
дружество, респ. на съгласието му за прекратяване на трудовото правоотношение. Извод за
незаконосъобразно прекратяване по реда на чл.325 ал.1 т.1 КТ не може да бъде направен в
резултат на констатацията, че работодателят не е успял да връчи изрично съобщение в
седмодневния срок. Срокът е свързан с правото да се заяви приемане на предложението, а не
със съобщаване на последиците от факта, че прекратяването на трудовия договор по
взаимно съгласие е настъпило. Поради това срокът е спазен, когато работодателят е приел
веднага предложението чрез изразена в писмен вид воля за това и е сторил необходимото, за
да стане това обстоятелство известно на другата страна /така решение №86 от 22.07.2015 г.
на ВКС по гр.д. №5957/2014 г., III ГО/. За пълнота на изложението следва да се посочи още,
че работодателят е уведомил изрично ищеца в седмодневния срок, че е съгласен трудовото
му правоотношение да бъде прекратено по взаимно съгласие. Трайна и непротиворечива е
практиката на ВКС за удостоверяването на отказа за получаване от работника или
служителя на заповедта за прекратяване на трудовото му правоотношение, която следва да
намери приложение и в настоящия случай. Относно отказът за получаване на писмено
волеизявление КТ не съдържа специална разпоредба, поради което се прилагат разпоредбите
на процесуалния закон. Съгласно чл.44 ал.1 изр.последно ГПК отказът се отбелязва в
разписката и се удостоверява с подписа на връчителя. Връченото по този начин
волеизявление се смята за редовно връчено. В случая отказът е удостоверен с подписите на
двама свидетели, потвърдили пред съда начина на връчване.
Поради изложеното настоящият съдебен състав счита, че уволнението на ищеца е
законосъобразно и предявеният иск за отмяната му се явява неоснователен. Основателността
на иска за възстановяване на заеманата до уволнението длъжност се обуславя от
незаконността на уволнението. Доколкото съдът не достигна до такъв фактически и правен
извод, то и искът за възстановяване на заеманата до уволнението длъжност също се явява
неоснователен.
С оглед гореизложеното и поради съвпадение на крайните изводи на настоящата
инстанция с тези на първоинстанционния съд обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 710,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на
въззивника за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско
възнаграждение е основателно. По делото е представен договор за правна защита и
съдействие, сключен между въззиваемата страна и адв. Т. Х., според който ответникът е
3
заплатил адвокатско възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от 1600,00 лв.
Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на
присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК,
съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е
свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение е над този минимален размер,
изчислен съобразно чл.7 ал.1 т.1 Наредба №1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и с оглед на фактическата и правна сложност на делото следва да бъде
намален до минималния размер или сумата от 710,00 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №20209678/10.11.2021 г., постановено по гр.д.
№16275/2021 г. по описа на СРС, ГО, 180 състав.
ОСЪЖДА Г. Г. П., ЕГН **********, адрес: гр. София, ул. ****, да заплати на „Е.-С.
– София“ ЕАД, ЕИК ****, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ****, на
основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 710,00 лв., представляваща разноски във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен
срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4