РЕШЕНИЕ
№ 775
гр. Пловдив, 24.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Виделина Ст. Куршумова Стойчева Въззивно
гражданско дело № 20255300501146 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на С. Г. П., ЕГН **********, чрез
пълномощника по делото адв. Е. И., против Решение № 605/13.02.2025 г. постановено
по гр.д.№ 4579/2024 г. на Районен съд – Пловдив, XIX гр.с., с което се ОТХВЪРЛЯ
предявеният от С. Г. П. срещу “*********, иск за осъждане ответника да върне на
ищцата сумата от 50 лв. платена за възнаградителна лихва по нищожен договор за
паричен заем № 3834435 от 26.05.2020 г., както и се ОТХВЪРЛЯ предявеният от С. Г.
П. срещу „*********, иск за осъждане ответника да върне на ищцата сумата от 50 лв.
платена за възнаграждение за поръчителство по нищожен договор за поръчителство №
3834435 от 26.05.2020 г.
Във въззивната жалба се излагат оплаквания, че първоинстанционното решение
е неправилно и незаконосъобразно, постановено при съществени процесуални
нарушения. Последните се обосновават с недопускането на исканата от ищцата ССЕ за
установяване на размера на извършените плащания. Възразява се, че първостепенният
съд е допуснал съществени процесуални нарушения и нарушение на основаните
начала в гражданския процес, уредени в чл.5-12 ГПК, както и че не е съдействал на
страните за установяване на фактите, които са от значение за решаване на делото.
Искането към въззивния съд е да отмени обжалваното решение като неправилно и
1
незаконосъобразно.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
“**********, чрез пълномощника юрисконсулт Д. К., с който взема становище за
недопустимост на въззивната жалба като подадена срещу неприсъствено решение, по
същество същата се оспорва като неоснователна. Счита се, че мотивите на районния
съд за недействителност на договора не са съобразени с материалния закон. Излагат се
подробни съображения за изчисляването на ГПР в договора за потребителски кредит
съобразно изискванията в чл.19, ал.2 ЗПК и съответствието на неговия размер с
изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК. Искането към въззивния съд е да прекрати
производството по въззивната жалба като недопустима или да остави въззивната жалба
без уважение. Претендират се разноски по чл.78, ал.3 ГПК, включително за
юрисконсултско възнаграждение. Прави се възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение от насрещната страна по делото.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „********,
чрез пълномощника юрисконсулт М. З., с който поддържа доводите за недопустимост
на въззивната жалба с довода, че е подадена срещу неприсъствено решение. По
същество се излагат съображения за неоснователност на жалбата. Не се споделят
доводите на районния съд за нищожност на договора за предоставяне на гаранция, но
се поддържа решението за отхвърлянето на осъдителния иск против дружеството.
Твърди се, че процесната сума е получена от дружеството на валидно правно
основание като насрещна престация по договора за предоставяне на поръчителство.
Излагат се подробни съображения за действителността на процесния договор за
поръчителство. Обосновават се съображения, че недействителността на договора за
паричен заем не се отразява на действителността на договора за предоставяне на
поръчителство. Оспорват се изводите на ищеца, че процесният договор за
поръчителство е лишен от основание. Намира се, че договорът не противоречи на
добрите нрави. Посочва се, че дължимото възнаграждение на поръчителя е определено
след извършена преценка на риска. Искането към въззивния съд е да прекрати
производството по въззивната жалба като недопустима или да остави същата без
уважение. Поддържа се, че не следва да се уважава реституционната претенция, тъй
като престираната от поръчител услуга не може да бъде върната. Претендират се
разноски по чл.78, ал.3 ГПК, включително за юрисконсултско възнаграждение. Прави
се възражение за липсата на предпоставките по чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв. и за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.
Пловдивският окръжен съд, след като провери законосъобразността на
обжалваното решение, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните,
прие следното:
2
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е
насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима. Неоснователни са възражения за недопустимост на жалбата,
тъй като първоинстанционното решение не е постановено по реда на чл. 238 ГПК и не
се установяват предпоставките за постановяване на неприсъствено решение.
Производството пред ПдРС е било образувано по искова молба на ищцата С. Г.
П., с която е предявила два кумулативно обективно и субективно съединени
осъдителни иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, както следва:
против „***********” АД за осъждане на ответника да заплати (върне) на
ищцата сумата от 50 лв. –платена възнаградителна лихва по нищожен договор за
паричен заем № 3834435 от 26.05.2020 г.
против „*********“ ЕООД за осъждане на ответника да заплати (върне) на
ищцата сумата от 50 лв. –платено възнаграждение за поръчителство по нищожен
договор за поръчителство № 3834435 от 26.05.2020 г.
В предоставения срок по чл. 131 ГПК ответниците не са взели становище по
предявените искове.
С постановеното по делото решение районният съд е приел за недействителен
договорът за паричен заем № 3834435 от 26.05.2020 г. между ищцата и първия
ответника на основание чл.22 от ЗПК предвид невключването в ГПР на
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство. За недействителен е
приет и договорът за предоставяне на поръчителство № 3834435 от 26.05.2020 г.
между ищцата и втория ответник с довода, че със същия не се цели реално
обезпечаване на заема, а предоставяне на още едно възнаграждение на кредитодателя,
с което допълнително се оскъпява договора за кредит и води до заобикалянето на
закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2, вр. с чл. 19, ал. 4 ГПК.
За да отхвърли предявените искове районният съд е приел, че не са ангажирани
доказателства за заплащането на исковите суми, връщането на които се претендира от
ищцата на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че същото е
валидно и допустимо, като при постановяването му не е било допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми. Предвид горното и на
основание чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде проверена правилността на
решението, съобразно оплакванията в жалбата, като въззивният съд се произнесе
по правния спор между страните.
От фактическа страна по делото се установява, че между „***********” АД
като заемодател и С. Г. П. като заемател е сключен Договор за паричен заем №
3
3834435 от 26.05.2020 г., с който на ищцата е предоставен паричен заем в размер на
300 лева при фиксиран годишен лихвен процент от 40.00 % и годишен процент на
разходите от 49, 14 %, при общ размер на всички плащания от 320, 00 лева, с условия
на издължаване на 16 погасителни вноски, всяка в размер на 20 лева на посочени
падежни дати в договора. В чл.4 от договора е предвидено, че заемът се обезпечава с
едно от следните обезпечения: поръчителство от две физически лица, банкова
гаранция или одобрено от заемодателя дружество - поръчител, което предоставя
гаранционна сделка. Предоставянето на последното се установява от приложения
Договор за предоставяне на поръчителство № 3834435 от 26.05.2020 г. между
„**********“ ЕООД като поръчител и С. Г. П. като потребител, с който поръчителят се
е задължил да сключи договор за поръчителство със заемодателя, по силата на който
да отговаря солидарно с потребителя за изпълнение на задълженията му по договора
за заем срещу заплащане на възнаграждение от потребителя в размер на 128, 00 лева.
Възнаграждението е договорено да се заплати разсрочено на вноски, всяка в размер на
8,00 лева, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за
заем, и по начините, установени в договора за заем. Според клаузите на договора за
предоставяне на поръчителство, заемодателят „*********” АД е овластен да приеме
вместо поръчителя изпълнение на задължението на потребителя за плащане на
възнаграждението по този договор и всички други вземания на поръчителя по същия
договор. Посочено е, че в случай, че платената по този начин сума е недостатъчна за
погасяване на изискуемите задължения на потребителя към „*********” АД и на
задължението на потребителя към поръчителя по този договор, с внесената сума се
погасяват с приоритет задълженията на гаранта.
Във въззивната инстанция е изготвена и приета съдебно – счетоводна
експертиза, допусната в хипотезата на чл.266, ал.3 от ГПК. Съгласно заключението и
уточненията на вещото лице в с.з., ищцата е заплатила по договора за паричен заем и
по договора за поръчителство 16 вноски на обща стойност от 445, 11 лева, формирани
както следва: 300 лева – главница; 17, 11 лева – възнаградителна лихва и 128, 00 лева –
гаранция.
При така установеното по делото, настоящият въззивен състав намира следното
по предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД против
„**********” АД:
Представеният договор за паричен заем № 3834435 от 26.05.2020 г. по своята
правна характеристика и съдържание е такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК, в
който законодателят предвижда строги изисквания за формата и съдържанието на този
вид договори,уредени в глава трета на ЗПК. Според разпоредбата на чл.22 от ЗПК
когато не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред която и
4
поддържаната от въззивника на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен.
Въззивният съд, след самостоятелна преценка съдържанието на договора за
паричен заем, установява нарушение на разпоредбата чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита /ГПР/, както и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора.
Процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК, доколкото е налице посочване на ГПР и обща сума, дължима от
потребителя. Посоченият обаче размер на ГПР, намерил цифрово изражение в
договора от 49, 14 % и общ размер на всички плащания от 320, 00 лева, не
съответстват на действителните по договора, съобразно поетите от потребителя
задължения.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч.
и тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК
„общ разход по кредита за потребителя“, са всички разходи по кредита, вкл. лихви,
комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, а не само уговорените в
него, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл.
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В т. 2 от същата
разпоредба е указано, че „обща сума, дължима от потребителя“, е сборът от общия
размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя.
В конкретния случай възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство се дължи на друго лице - поръчител, различно от заемодателя, по друг
договор, но е пряко свързано с договора за паричен заем и представлява разход по
него, тъй като икономическата тежест се понася от потребителя, който го заплаща
наред с другите парични задължение по договора за потребителски кредит.
Възнаграждението е договорено да се заплаща за предоставеното обезпечение
/гаранция/ на потребителя в размер на 8, 00 лв. месечно или общо 128.00 лева за срока
на договора за заем от 16 месеца, разсрочено заедно с всички останали задължения по
договора за потребителски кредит. Заемодателят по договора за потребителски кредит
е овластен директно да получи плащане на възнаграждението и в тази връзка се
констатира след справка в ТР, че едноличен собственик на капитала на „**********“
ЕООД е заемодателят „*********” АД. Така нареченото възнаграждение представлява
пряк разход, свързан с кредита, доколкото същото се дължи, независимо дали
5
отговорността на поръчителя е ангажирана при евентуално длъжниково неизпълнение
или не. Същевременно непредставянето на обезпечението по договора за заем не води
до претърпяването на вреди или увеличаването на разходите за кредитора, който би
следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при
предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното
договаряне на условията по кредита.Процесното възнаграждение води до неравенство
на правата на страните, тъй като така се създават права само за едната страна по
правоотношението - кредитора, която е икономически по –силната страна и не
отговаря на изискването за добросъвестност.
По изложените съображения въззивният съд намира, че възнаграждението за
предоставеното поръчителство представлява разход за потребителя по самия договор
за заем, който съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК е следвало да бъде включен при
изчисляване на размера на ГПР и обявен на потребителя в договора. Неизпълнението
на последното обосновава извод, че формално посочения ГПР в договора за заем не е
формиран при спазването на чл.19, ал.1 от ЗПК, а така и отразява по - нисък от
действителния ГПР, както и е посочен по – нисък общ размер на задължението на
потребителя. Налице е нарушение на разпоредбата в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която е
насочена както към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на
равноправни условия за получаване на потребителски кредит, така и за стимулиране на
добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на
потребителски кредити, по начин, че да бъде осигурен баланс между интересите на
двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора по см. на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид
предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. С посочването в
договора за заем на ГПР, който не е формиран при спазването на чл.19, ал.1 от ЗПК, а
така и отразява по - нисък от действителния ГПР, както и на дължимата обща сума в
по-малък размер от действителния, се създава заблуждение у потребителя за
финансовата тежест на кредита. Достига се до противоречие с Директива 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на
потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и
задължения по договора за кредит, поради което договорът следва да съдържа цялата
необходима информация по ясен и кратък начин, за да може потребителят да получи
адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно своето
задължения, преди да сключи договора за кредит.
С оглед на изложеното, предвид констатираното нарушение на чл. 11, ал.1, т.10
от ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява недействителен на осн.чл.22 от
ЗПК. Ето защо, на основание чл. 23 от ЗПК потребителят дължи само чистата
6
стойност на кредита / предоставената в заем парична сума, в случая 300 лв. /и не
дължи лихви и други разходи по същия.
По делото се установява от заключението на ССЕ, че освен предоставения заем
от 300 лева, ищцата е заплатила и сумата от 17, 11 лева за погасяване на задължението
за възнаградителна лихва. Следователно и предвид установената недействителност на
договора за потребителски кредит, се налага извод, че сумата за възнаградителна
лихва от 17,11 лева е платена при начална липса на основание и подлежи на връщане
от ответното дружество. Предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
първо ЗЗД против „******” АД е основателен и следва да се уважи до размера на 17,
11 лева, а за разликата до пълния предявен размер от 50, 00 лева да се отхвърли като
неоснователен.
Ето защо, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с
която е отхвърлена исковата претенция против „********” АД за връщането на
платената възнаградителна лихва по договора за паричен заем до размера от 17, 11
лева и вместо това да се уважи иска за присъждането на тази сума, както и да се
потвърди решението в частта, с която е отхвърлен иска за сумата над 17, 11 лева до
пълния предявен размер от 50 лева.
По предявения иск правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД против
„********“ ЕООД, въззивният съд намира следното:
Предвид недействителността на договора за паричен заем се налага извод, че
договорът за предоставяне на поръчителство № 3834435 от 26.05.2020 г. между ищцата
и "*********" ЕООД е лишен от основание. Предметът на договора се заключава в
обезпечаване изпълнението на паричните задължения по договора за потребителски
кредит. Следователно договорът за предоставяне на поръчителство е акцесорен и
единственото основание за неговото сключването е договорът за кредит, съответно
предвиденото в него задължение за предоставяне на поръчителство. Ето защо,
предвид недействителността на договора за кредит и доколкото от постигнатите между
страните уговорки не може да се изведе друга причина за сключването на договора,
различна от осигуряването на обезпечение по заема, липсва и основание за
сключването на договора за предоставяне на поръчителство.
С оглед гореизложеното процесния договор за предоставяне на поръчителство
поначало е лишен от основание, тъй като с него не се предоставя услуга в полза на
потребителя. Обезпечението е единствено и само в полза на кредитора "*********"
АД, цялото възнаграждение за него е поето от потребителя, като в случай на плащане
по договора за кредит за потребителя възниква задължение към "********" ЕООД за
сумата изплатена към "**********" АД, ведно със съответното обезщетение за забава
до окончателното плащане (чл. 5 от Договора). Предвид изложеното, настоящият
съдебен състав намира, че така сключеният договор за предоставяне на поръчителство
7
е нищожен, поради липса на основание съгласно чл. 26, ал. 2, предл. четвърто ЗЗД.
С оглед установената недействителност на договора за предоставяне на
поръчителство, платените от ищцата суми като възнаграждение на поръчителя са
заплатени при начална липса на основание и подлежат на връщане от "*********"
ЕООД. Вземането на ищцата е възникнало от момента на получаване на недължимото
и от този момент същото е станало изискуемо, както се посочва в ТР № 5 от 21.11.2019
г. на ВКС по тълк. д. № 5/2017 г., ОСГТК, поради което за основателността на
претенция са без значение предоставените от ответника услуги, а за такива дори няма
данни по делото.
Следователно неоснователни са възраженията на "********" ЕООД за
недължимост на претендираното вземане като получено от дружеството на валидно
правно основание. По отношение размера на вземането от заключението на ССЕ се
установява, че ищцата е заплатила сумата от 128, 00 лева по договора за предоставяне
на поръчителството, поради което предявената искова претенция за сумата от 50 лева е
основателна и следва да се уважи предвид диспозитивното начало в процеса.
Ето защо, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с
която е отхвърлен иска против "***********" ЕООД за връщане на платеното
възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство и вместо това да се
постанови решение, с което да се уважи тази искова претенция за сумата от 50 лева.
По разноските за първоинстанционното производство:
С оглед изхода на делото „**********” АД следва да бъде осъдено да заплати
на ищцата разноски от 17, 11 лева по съразмерност от платената държавна такса,
"*********" ЕООД – пълният размер на сторените разноски за държавна такса от 50
лева.
Процесуалният представител на ищцата е предоставил безплатна правна помощ
съобразно чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв. съгласно представения договор за правна защита и
съдействие, поради което следва да му бъде присъдено адвокатско възнаграждение. В
случая делото не се отличава с правна и фактическа сложност, подадена е искова
молба и е проведена едно открито съдебно заседание, в което защитата на ищцата е
осъществена с подаването на молба, поради което на ЕАД Е. И. следва да се определи
адвокатско възнаграждение в размер на 240 лева с включен ДДС за всеки един от
предявените искове, от което „*********” АД следва да бъде осъдено да заплати
адв.възнаграждение от 82, 12 лева с ДДС по съразмерност, а "**********" ЕООД -
адвокатско възнаграждение от 240 лева с ДДС предвид уважения иск против
дружеството.
По разноските за въззивното производство:
„************” АД следва да бъде осъдено да заплати на ищцата разноски от
8
8, 55 лева по съразмерност от платената държавна такса и 35 лева от платения депозит
за ССЕ. "***********" ЕООД следва да заплати разноски за държавна такса от 25
лева и 165 лева от депозита за ССЕ.
За осъщественото процесуално представителство на ищцата във въззивната
инстанция на осн.чл.38, ал.1, т.3 от ЗАдв. от ЕАД Е. И. следва да се определи
адвокатско възнаграждение в размер на 240 лева с включен ДДС за всеки един от
исковете. По съразмерност на ЕАД Е. И. следва да се присъди сумата от 82, 12 лева с
ДДС – адв.възнаграждение за иска против „********” АД, както и адвокатско
възнаграждение от 240 лева с ДДС за уважения иск против "**********" ЕООД.
За първоинстанционното и въззивно производство не следва да се присъждат
разноски на „**********” АД въпреки частичното отхвърляне на иск против този
ответник, тъй като съобразно разясненията в Решение на СЕС от 16 юли 2020 по
съединени дела C- 224/19 и C- 259/19, член 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13 не се
допуска правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат
върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са
му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза
поради неравноправния характер, като се има предвид, че подобна правна уредба
създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни
предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху
евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.
Така мотивиран, Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 605/13.02.2025 г. постановено по гр.д.№ 4579/2024 г. на
Районен съд – Пловдив, XIX гр.с., в частта, с която ОТХВЪРЛЯ предявеният от С. Г.
П., ЕГН **********, срещу “*********, иск за осъждане ответника да върне на
ищцата сумата от 17, 11 лв. от предявената в общ размер сума от 50 лева - платена за
възнаградителна лихва по нищожен договор за паричен заем № 3834435 от 26.05.2020
г., както и в частта, с която ОТХВЪРЛЯ предявеният от С. Г. П., ЕГН **********,
срещу „**********, иск за осъждане ответника да върне на ищцата сумата от 50 лв.
платена за възнаграждение за поръчителство по нищожен договор за поръчителство №
3834435 от 26.05.2020 г., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА “**********, ДА ЗАПЛАТИ,на осн. чл. 55, ал. 1, предл. първо от
ЗЗД, на С. Г. П., ЕГН **********, с адрес: *********, сумата от 17, 11 лв.
/седемнадесет лева и 11 ст./ - платена възнаградителна лихва по нищожен договор за
паричен заем № 3834435 от 26.05.2020 г.
ОСЪЖДА "************ ДА ЗАПЛАТИ,на осн. чл. 55, ал. 1, предл. първо от
9
ЗЗД,на С. Г. П., ЕГН **********, с адрес: ************, сумата от 50 лв. /петдесет
лева/, платено възнаграждение по нищожен договор за предоставяне на поръчителство
№ 3834435 от 26.05.2020 г.
ПОТВЪРЖАВА Решение № 605/13.02.2025 г. постановено по гр.д.№ 4579/2024
г. на Районен съд – Пловдив, XIX гр.с. в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „***********, ДА ЗАПЛАТИ на С. Г. П., ЕГН **********, с адрес:
**********, сумата от 60, 66 лв. /шейсет лева и 66 ст./ - разноски за
първоинстанционното и въззивното производство по съразмерност.
ОСЪЖДА „*************ДА ЗАПЛАТИ на С. Г. П., ЕГН **********,
**********, сумата от общо 240 лв. /двеста четиридесет лева/ - разноски за
първоинстанционното и въззивното производство.
ОСЪЖДА ************ ДА ЗАПЛАТИ на ********** сумата от 164, 24 лв.
/сто шейсет и четири лева и 24 ст./ с ДДС - адвокатско възнаграждение за
осъщественото безплатно процесуално представителство на С. Г. П. в
първоинстанционното и във въззивното производство по съразмерност, на осн. чл. 38,
ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „************ДА ЗАПЛАТИ на ************ сумата от 480 лв.
/четиристотин и осемдесет лева/ с ДДС - адвокатско възнаграждение за
осъщественото безплатно процесуално представителство на С. Г. П. в
първоинстанционното и във въззивното производство, на осн. чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата.
Решението е окончателно и неподлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10