№ 48
гр. П. , 21.05.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – П., I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в закрито заседание на
двадесет и първи май, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав С. Маратилов
Димитър П. Бозаджиев
като разгледа докладваното от Димитър П. Бозаджиев Въззивно частно
гражданско дело № 20215200500318 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.274 и сл. от ГПК.
Същото е образувано по повод на постъпила частна жалба от „Т.Л.“
ЕООД, с Управител Д.Х.С. чрез пълномощника му адв.П.К. Определение
№391 от 25.02.2021г., постановено по гр.д.№2455/2020г. по описа на РС- П..
Твърди се, че обжалваното определение е неправилно.
В тази насока се излагат подробни съображения.
Искането е делото да се върне с указания за продължаване на
съдопроизводствените действия по него.
Моли се за присъждане на разноски.
В указания срок е постъпил писмен отговор от другата страна в
процеса- М. П. К., чрез пълномощника му адв.С.. В същият е изложено
становище, с което се приема, че подадената жалба е неоснователна и като
такава следва да се остави без уважение.
Моли се за присъждане на направените по делото разноски.
Съдът запознавайки се с доказателствата по делото, прие за
установено от фактическа страна следното:
1
Производството по гр. дело №2455/2020г. по описа на PC- П. е
образувано по подадена искова молба с правно основание чл.45 от ЗЗД от
страна на „Т.Л.“ ЕООД, представлявано от управителя Д.Х.С. срещу М. П. К..
Искането е да се постанови решение, с което да се осъди ответника К.
да плати на ищеца „Т.Л.“, главница в общ размер от 5049,29евро,
представляващ сбора от всички разходи, които са били извършени с парични
средства на дружеството за погасяване на задълженията на ответника,
произтичащи от Наказателно постановление №30 от 09.01.2019г. издадено от
властите в Хърватия срещу ответника като физическо лице, ведно със
законната лихва върху същата сума, считано от предявяване на иска до
погасяване на цялата претендирана главница.
В срок е постъпил писмено отговор от страна на М. П. К., чрез
пълномощника му адв.С..
В него е изложено становище, че предявения иск е недопустим,
алтернативно неоснователен. В този смисъл се излагат доводи.
Видно от обжалваното Определение №391/25.02.2021г. е прекратено
производството по гр.д.№2455/2020г. по описа на РС- П. по искова молба с вх.
№16093/17.09.2020г. от „Т.Л.“ ЕООД, представлявано от Управителя Д.Х.С.
срещу М. П. К., на основание чл.299 от ГПК.
Осъден е „Т.Л.“ ЕООД, да заплати на М. П. К., направените по делото
разноски в размера на 850лв.- за адвокатско възнаграждение.
Видно от Решение №283/28.02.2020г., постановено по гр.д.
№1622/2019г. по описа на РС- П., първоинстанционият съд е отхвърлил
предявения от „Т.Л.“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: с.Извор, обл.Пловдив, представлявано от управителя Д.Х.С.
срещу М. П. К., с ЕГН ********** от град П., ул.“С.А.“ №91, ет.5, ап.17, иск с
правно основание чл.422 от ГПК във вре чл.203, ал.2, предл.1 от КТ за
приемане за установено, съществува вземане на „Т.Л.“ ЕООД срещу М. П. К.
за следните суми: главница в размер на 5049,29 евро и мораторна лихва в
размер на 49.08 евро за периода от 10.01.2019г. до 13.02.2019г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението- 14.02.2019г. до окончателното изплащане на сумата, за които
2
суми е издадена заповед №466 от 19.02.2019г. по ч.гр.д.№720/2019г. по описа
на РС-П..
При тези данни от правна страна, настоящата инстанция приема за
установено от правна страна следното:
Частната жалба е подадена в срок, от процесуално легитимирано лице и
срещу акт, подлежащ на обжалване, поради което същата се явява допустима.
Разгледана по същество, настоящият съдебен състав намира същата за
неоснователна, касаещо доводите за неправилността на обжалваното
определение.
За да прекрати производството пред първоинстанционният съд, същия е
приел, че от петитума на исковата молба, въз основа на която е образувано
делото, предявения иск е между същите страни, със същото правно основание
и съдържа същото искане. Със същият се цели обезвреда на причинените на
дружеството- работодател от ответника имуществени вреди, като се твърди,
че ответникът виновно е нарушил правилата относно транспорта и поради
това е бил наказан в лично качество от хърватските власти.
Цитирал е разпоредбата на чл.203, ал.2 от КТ, съгласно която за вреда,
която е била причинена умишлено /каквито са твърдения са изложени от
ищеца/ или в резултат от престъпление или е причинена не при или повод
изпълнението на трудовите задължения, отговорността се определя от
гражданския закон, т.е. деликтна отговорност по чл.45 от ЗЗД.
Позовал се е постановеното решение по гр.д.№1822/2019г. по описа на
PC- П. от което се установява, че същото е постановено по предявен от
ищцовото дружество иск, с правно основание чл.203, ал.2 от КТ във вр. с
чл.45 от ЗЗД. констатирал е, че с настоящата искова молба ищецът не е въвел
нови или нововъзникнали факти и обстоятелства установени след влизане в
сила на постановеното по гр.д.№1822/2019г. по описа на PC- П. решение.
В тази насока е прието, че в разглеждания казус е налице хипотезата на
чл.299, вр. с чл.297 от ГПК, а именно забрана за пререшаване на правния
спор, разрешен със силата на пресъдено нещо.
В конкретният казус, настоящата инстанция няма основание да не
3
сподели изцяло съображенията на районният съд да прекрати образуваното
пред него производство по гр.д.№2455/2020г.
Категорична е разпоредбата на чл.298, ал.1 от ГПК, че решението влиза
в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание.
Нормата на чл.299, ал.1 от ГПК визира, че спор, разрешен с влязло в
сила решение, не може да бъде пререшаван, освен ако законът разпорежда
друго, като ал.2 от същата сочи, че повторно заведеното дело се прекратява
служебно от съда.
В случая не може да се приеме за основателно възражението на
жалбоподателя, че първоинстанционният съд неправилно е прекратил
образуваното пред него производството, преценявайки, че с предявения по
същото дело иск ищецът се опитва да реши спор който вече е решаван от съда
в предходно дело между същите страни.
Данните от исковата молба на „Т.Л.а“ ЕООД въз основа на която е
образувано производството по гр.д.№2455/2020г. навеждат извод, че отново
се поставя спор между същите страни и със същия предмет.
На практик този спор следва да се приеме, че вече е разрешен с влязлото
в сила решение постановено по гр.д.№1822/2019г. по описа на РС- П., където
искът който е предявен е със същото правно основани, а именно по чл.203,
ал.2 от КТ, във вр. с чл.45 т ЗЗД..
Разпоредбата на чл.203, ал.2 от КТ визира: „За вреда, която е причинена
умишлено или в резултат на престъпление или е причинена не при или по
повод изпълнението на трудовите задължения, отговорността се определя от
гражданския закон.“.
В тази насока следва извод, че същата, в упоменатите в нея хипотези,
препраща към ангажиране на отговорността по общия граждански закон, в
случая това е чл.45 от ЗЗД, който регламентира института на непозволеното
увреждане. Това означава, че, за да се ангажира общата гражданска
отговорност, следва да са налице кумулативно няколко предпоставки, а
именно: Да е налице деяние, чийто автор е лицето, от което се търси
отговорност, същото да е противоправно, от него да са настъпили вреди,
4
същите да са в причинна връзка с извършеното деяние и деецът да е действал
виновно, като вината трябва да бъде под формата на умисъл.
В конкретният казус, наличието на всички тези предпоставки се
установява, че са били предмет на обсъждане в мотивите на решението по
гр.д.№1822/2019г. по описа на РС- П.. В същите изрично е посочено, че
липсва умисъл у ответника, тъй като същият изобщо не е знаел за
присъствието на нелегалните емигранти в ремаркето на управляваното от
него МПС.
Предвид на тези данни, при евентуално разглеждане на делото по
същество в производството по гр.д.№2455/2020г. би означавало да се
обсъждат въпроси, които вече са обсъдени и решени с влязло в сила съдебно
решение.
Ето защо намира приложение, правилно приложената от районния съд
разпоредбата на чл.299, ал.1 от ГПК съгласно която, спор, който вече е
разрешен с влязло в сила решение, не може да се пререшава, освен в
случаите, когато законът разпорежда друго.
При тези съображения, въззивния съд несподеляйки като основателни
възраженията изложени в частната жалба приема, че същата като
неоснователна следва да се остави без уважение и се потвърди обжалваното
определение, като правилно и законосъобразно.
С оглед този изход на делото, в тежест на жалбоподателят следва да се
присъдят направените от страна на К. разноски- за адвокатско
възнаграждение в размер на 800лв.
Предвид на гореизложеното, Пазарджишкият окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Определение №391 от 25.02.2021г, постановено по
гр.дело №20205220102455/2021г. по описа на РС- П., с което е прекратено
производството по същото дело и са присъдени разноски.
5
ОСЪЖДА „Т.Л.“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: с.Извор, обл.Пловдив, представлявано от управителя Д.Х.С. да
ЗАПЛАТИ на М. П. К., с ЕГН ********** от град П., ул.“С.А.“ №91, ет.5,
ап.17
Определението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в
едноседмичен срок от съобщението до страните по делото.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6