РЕШЕНИЕ
№ 185
гр. П., 03.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – П., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Г. Ненчев
Членове:Албена Г. Палова
Николинка Попова
при участието на секретаря Галина Г. Младенова
като разгледа докладваното от Николинка Попова Въззивно гражданско дело
№ 20225200500229 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и следващите от Гражданския процесуален
кодекс.
Образувано е по въззивна жалба на „ С.- Т. “ АД, ЕИК ***********, седалище и
адрес на управление гр.Ш., пл.„О.„ №13 Б, представлявано от изпълнителния директор
С.Н.Т чрез адв. А.Д. от САК със съдебен адрес : гр. С., бул. „В.Л. „ № 70, ет.2 против
Решение на Пазарджишки районен съд № 898/28.10.2021 г. постановено по гр.д.
№20215220100923 по описа на съда за 2021 г. , с което жалбоподателят „Стик- Кредит „ АД ,
ЕИК ***********, е осъден да заплати на Р. ИВ. Й., ЕГН-*********** от гр.П., ул.“Р.А.“
№11, ет.5, ап.50, на основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД сумата от 24,00 лв./ двадесет и четири
лева /, представляваща заплатена без основание сума по Договор за потребителски кредит –
кредитна линия № 584689/10.12.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба в съда – 10.03.2021 г., до окончателното изплащане на сумата, както и да
заплати на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, разноски за държавна такса и депозит за вещо
лице в размер на 190,00 /сто и деветдесет / лв. Със същото решение, жалбоподателят е
осъден да заплати на адвокат Г.Г. Ч., ЕГН ********** от Адвокатска колегия – С. на
основание чл. 38, ал. 2 във връзка с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. адвокатско възнаграждение в
размер на 300,00 лв. /триста лева/.В жалбата са изложени подробни доводи за допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост, като се иска
да бъде отменено изцяло обжалваното решение и отхвърлен предявения иск с присъждане на
разноски за дружеството. Поддържат се доводи за неправилност изводите на съда за
нищожност на сключения между страните договор за потребителски кредит- кредитна
линия. Оспорва се като неправилен извода на съда за несъответствието на годишния
процент на разходите /ГПР/ посочен в договора на действителните разходи. Твърди, че
съгласно чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК в договора за кредит бил посочен ГПР, както и общия
размер на дължимата сума от потребителя към кредитодателя и че формирането на ГПР е
императивно установено. Твърди се жалбоподателят-кредитодател не е бил длъжен да
включи сумата договорена като неустойка по чл. 20 от договора – при неизпълнение на
1
задължението посочено в чл. 17, 18 и 19 от договора, а именно – да представи обезпечение
на своето задължение. Поддържа се, че съгласно чл. 19 ал.1 т.3 ЗПК при изчисляване на ГПР
не се включват разходите , които потребителят заплаща при неизпълнение на задължението
си по договора. Поддържа се , че дори и да се приеме , че тази неустойка следва да бъде
включена в ГПР, то тя не попада в изчерпателно изброените норми по чл. 22 ЗПК, чието
нарушение да води до недействителност на целия договор. Сочи се относима според
жалбоподателя съдебна практика. Подържа се , че така уговорена неустойка не
противоречи на добрите нрави, отговаря на изискванията за добросъвестност и не води до
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя,
поради което не представлява неравноправна клауза по смисъла на чл. 142 ал.1 ЗЗП. Моли
се съда да отмени обжалваното решение и се отхвърлят исковете.
Постъпил е в срок писмен отговор на въззивната жалба от ищцата Р. ИВ. Й.
чрез адв. Ч., в който жалбата се оспорва изцяло като неоснователна. Поддържа, че
обжалваното решение е правилно и обосновано, че потребителят е погасил изцяло
задължението си по договора, както и че правилно е прието нищожност на целия договор за
потребителски кредит на основание чл.22 от ЗПК на основание чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК
поради липса на съществен елемент от неговото съдържание-ГПР, при доказано
разминаване на параметрите на погрешно посочен размер на ГПР и действителния размер
установен над предвидения по закон праг по чл.19 ал.4 от ГПК. По въпроса за
обезпечаването на кредита се поддържа , че първонстанционният съд правилно и
законосъобразно бил приел, че с процесната клауза за неустойка , кредиторът уговаря още
едно допълнително обезпечение за неизпълнение на аксесорно задължение - недадено
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Така се получавало комулиране на
неустойка и мораторна лихва за забава , което правилно било недопустимо . Правилно и
законосъобразно , районният съд е приел , че клаузата за такава неустойка е и
неравноправна и нищожна на основание чл. 143 ал.2 т.5 ЗЗП , тъй като същата задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения, същият да заплати необосновано
висока неустойка. Също така се поддържа , че клаузата не е индивидуално уговорена
съгласно чл. 146 ЗЗП и се намира в пряко противоречие с преследваната от ЗПК цел.
Посочва, че правилно съдът приел, че кредиторът е нарушил императивно правило на чл.19
ал.1 от ЗПК и незаконосъобразно не е включил уговорената неустойка в общ размер на
216,00 лв. в общия размер на ГПР и че ако е включена действителния размер на ГПР е щял
да бъде над 50% / 680,55% /, което водело до нищожност на договора като цяло защото
търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, в отношенията между
страните. Поддържа, че е налице заобикаляне на изискванията на закона /ЗПК/ за точно
посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника като процесната клауза била
нищожна съгласно чл.21 ал.1 от ЗПК, защото е имала за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона. Поддържа, че погрешното посочване на ГПР следва да се приравни
на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, респективно договора
следва да се обяви за недействителен на основание чл.22 от ЗПК. Излагат се подробни
доводи, че така уговорените клаузи разгледани както самостоятелно така и в съвкупност не
позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора-чл.143 ал.2 т.19 от ЗЗП, както и че тези клаузи не са индивидуално уговорени по
чл.146 от ЗЗП, поради което следва да се приемат за неравноправни. Моли се съда , да
потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно и се присъдят сторените
пред въззивното производство разноски. Предявява се възражение за прекомерност на
заплатеното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение.
Настоящият съдебен състав на окръжен съд, като взе предвид доводите, наведени във
възивната жалба, както и съобразно събраните по делото доказателства и след като ги
преценени при условията на чл. 12 от ГПК, намира за установено следното:
В изпълнение на разпоредбата на чл.267, ал.1 от ГПК, настоящият състав извърши
проверка на депозираната жалба и констатира, че същата е редовна и допустима – отговаря
на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подадена е в срок, от процесуално легитимиран
субект, срещу подлежащ на обжалване акт.
С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК,
въззивният състав констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и правилност на
обжалваното съдебното решение в рамките, поставени от въззивната жалба съдът, след
преценка на събраните от първа инстанция доказателства, както и доказателствата, събрани
2
в хода на настоящото производство, намира, че обжалваното решение е правилно и като
такова следва да бъде потвърдено.
Направените в жалбата оплаквания за неправилност на съдебното решение,
настоящият съдебен състав приема за неоснователни.
Първоинстнционното производство е образувано по предявени обективно
комулативно съединени искови претенции с правно основание в чл.55 ал.1 от ЗЗД и чл.86
от ЗЗД-за връщане от ответника на получена без основание сума по договор за
потребителски кредит – кредитна линия .
Не е спорно и се установява от представените по делото писмени доказателства , че
между страните е сключен договор за потребителски кредит- кредитна линия № 584689/
10.12.2019 г. за отпускане на заем от 800,00 лв. и лихва по първия транш в размер на 24,00
лв.С чл.17 от договора кредитополучателят се е задължил на основание ЗЗД в срок до 3 дни
от подписване на договора, да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в
поемане на солидарно задължение в полза на кредитора за връщане на всички дължими
погасителни вноски, разходи и неустойки или неотменяема банкова гаранция, съдържаща
безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на „С.- Т.“ АД всички
задължения на кредитополучателя по договора за кредит в срок от един работен ден,
считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на „С.- Т.“ АД за
заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция е най-малко 30
дни след падежа на последната вноска. Съгласно чл.18 от договора третото лице /поръчител,
солидарен длъжник/ следва да посети някои от търговските обекти на кредитора в страната
и да сключи с последния изричен договор за встъпване в дълг /договор за поръчителство/, с
който да се задължи солидарно да отговаря, заедно с кредитополучателя за връщането на
всички дължими суми по договора, като със сключването на договора, задължението на
кредитополучателя, съгласно този член, се смята за изпълнено. В чл.19 от договора е
посочено, че третото лице /поръчител/ подлежи на предварителна проверка от страна на
кредитора, с оглед на неговата възможност да поеме посочения солидарен дълг. Страните са
се договорили, че третото лице - поръчител следва да отговаря кумулативно на минимум
следните условия: 1.Навършена възраст - 21 години; 2.Минимален осигурителен брутен
доход - 1500 лв.; 3.Валидно трудово или служебно правоотношение при последен
работодател минимум - 6 месеца; 4.Липса на записи в ЦКР относно просрочия, под
наблюдение, загуба и т.н.; 5.Да не е поръчител по съществуващ кредит, в която и да е
банкова или небанкова институция; 6.Да не е настоящ кредитополучател в „С.- Т.“ АД;
7.Служебна бележка за доход от работодателя за 6 месеца назад.
С чл.20 от договора страните са се съгласили, че неизпълнението на задължението на
кредитополучателя, посочено в чл.17, 18 и 19 ще причини на кредитора вреди, които
неустойката, посочена в тази разпоредба, следва да обезщети. В случай, че
кредитополучателят не изпълни задължението си, посочено в чл.17, същият дължи на
кредитора неустойка на ден в размер на 0,9% от стойността на всеки усвоен транш, платима
на падежа на всеки транш. В чл.22 ал.1 от договора страните са декларирали съгласие, в
случай, че посочената в чл.20 неустойка, стане дължима от страна на кредитополучателя,
същият да я заплати с всяко лихвено плащане по кредита на падежа на лихвеното плащане.
Неустойката се дължи само за периоди, в които кредитът е бил без осигурена гаранция –
чл.22 ал.2 от договора.
В погасителния план, неразделна част от договора, е посочено, че: общо дължимата
сума по кредита е 824.00 лева, общо дължимата сума, когато не е осигурена гаранция, е
1040.00 лева, годишният лихвен процент е 36.00%, а годишният процент на разходите /ГПР/
е в размер на 42.58%.
Не е спорно и това, че дружеството-ответник е предоставило на ищцата сумата в
размер на 800,00 лева, съгласно условията на договора за кредит и че кредитът е усвоен.
От приетото по делото и неоспорено от страните заключение на съдебно-
икономическата експертиза се установява, че на 11.01.2020 г. ищцата е платила на ответника
сумата в размер на 824,00 лева по процесния договор за кредит /това е видно и от
представената, приета по делото и неоспорена от страните справка за извършените
плащания от ищцата по процесния договора за кредит от третото неучастващо по делото
лице „Изипей“ АД/. Платените 824,00 лева са покрили следните задължения: 800 лева
главница и 24,00 лева – договорна лихва. Според вещото лице сумата, посочена за неустойка
3
по процесния договор е в размер на 216 лева и ако същата е платена и бъде включена в
общите разходи по кредита, то размерът на ГПР би бил равен на 680,55%.
При тези фактически данни от правна страна съдът приема, че предявената искова
претенция по чл. 55 ал.1 ЗЗД е основателна в доказания пред първоинстанционния съд
размер / след допуснатото изменение по чл. 214 ал.1 ГПК /.
Анализът на посочените по-горе клаузи сочи, че потребителят има право на избор
какво обезпечение да избира, но не може да избира измежду обезпечаване на кредита и
необезпечаване на кредита. Следователно във всички случаи заемът задължително се
обезпечава , тоест налице е хипотезата на чл.11 ал.1 т.18 от ЗПК за включване в
съдържанието на ГПР и на задължителното обезпечение на кредита респективно и на
разходите по него предвид свързаността на двата договора доколкото без поръчителство
договорът за потребителски кредит не може да се сключи.
Съдът намира, че предвидена в договора клауза за неустойка е нищожна, тъй като
противоречи на добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност поради противоречие
с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се
извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства,
при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на
обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други,
различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и
очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС
по т. д. № 818/2009 г., II т. о./. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните
неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В случая обаче страните са
уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на
кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са
предвидели неустойка в размер, който надвишава многократно печалбата на кредитора
/възнаградителната лихва по договора/. Така, както е уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и
общите условия. От съдържанието на чл.20 от процесния договор е видно, че размерът на
уговорената неустойка – 216,00 лв., възлиза на около една четвърт на предоставената по
кредита сума. Предвидено е още предварително, че неустойката ще се заплаща разсрочено,
заедно със всяка вноска по договора, както към вноските се добавя сумата от лева.Съдът
намира, че договорената клауза за неустойка изцяло противоречи на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на
справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които
законодателят определя за неустойката.
Съгласно чл. 18, ал. 5 от ЗПФУР, за договора за предоставяне на финансови услуги от
разстояние се прилагат и чл. 143 - 148 от Закона за защита на потребителите. Съдът намира,
че уговорената в чл. 20 от договора неустойка за неизпълнение на задължение, свързано с
обезпечаване вземането на кредитора се явява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143,
т.5 от ЗЗП. Съгласно практиката на Европейския съд по Директива 93/13/ЕИО на Съвета
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, въведена в Закона за защита
на потребителите /ЗЗП/ с § 13а от Допълнителните разпоредби /ДР/, „...националният съд е
длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са
налице необходимите за това правни или фактически обстоятелства. Когато счете такава
клауза за неравноправна, той не я прилага, освен ако потребителят се противопостави на
това..“. По смисъла на § 13, т.1 от ДП на ЗЗП, ответникът е потребител, т.к е физическо
лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване
на търговска или професионална дейност. Съгласно чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като в т. 5 е визирана хипотеза на
задължаване на потребителя при неизпълнение на негови задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка.
4
Съгласно чл. 133 от ЗЗД, цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение
на неговите кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворят от него, ако няма
законни основания за предпочитане. Въвеждането в договора на неустойка за неизпълнение
на задължение за обезпечение представлява поставянето на потребителя – ответник в
неравностойно положение, налагащо по – големи от допустимите по закон неблагоприятни
последици. Неустойката е санкция за една от договарящите страни във връзка с
изпълнението на самия договор, но договарянето на неустойка за неизпълнение на условия
за обезпечаване на вземането на кредитора само по себе си не може да бъде оправдано от
закона, който дава достатъчно други гаранции за реализиране на вземанията на кредитора.
Тази разпоредба е нищожна и поради това, че така се стига до кумулирана неустойка
за забава (лихви), компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което е
недопустимо. При това следва да се подчертае, че тези вреди са самопричинени и
предварително предвидени от кредитора, тъй като характера на поставеното условие за
обезпечаване на вземането следва да е налично към момента на договарянето, а не при едно
бъдещо несигурно събитие, и при отсъствието на това условие кредитът (заемът) не би бил
предоставен. В случая кредиторът не е изпълнил задължението си за предварителна оценка
финансовата обезпеченост на вземането си към момента на предоставяне на заема и поради
това не може да черпи права за себе си, за да изведе легитимен интерес да
претендира описаната неустойка. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение,
което не е свързано пряко с претърпени вреди, е типичен пример за неустойка, която излиза
извън присъщите си функции (обезпечителна, обезщетителна и санкционна) и цели само и
единствено постигане на неоснователно обогатяване, какъвто е настоящия случай и
съответно клаузата, с която е уговорена е нищожна, поради противоречие с добрите нрави –
чл. 26, ал.1 ЗЗД (т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2009г., ОСТК, Р-74-2011, ІV г.о.; Р-88-2010 г., І т.о.; Р-702-2008 г. ІІ т.о.). Кредиторът,
поставяйки това условие, след получаването на заема заемателят в тридневен срок да
осигури на поръчители, е игнорирал разпоредбата на чл. 138, ал.1 от ЗЗД, че всъщност
договорът за поръчителство е между поръчителя и кредитора, който договор е в писмена
форма. С посоченото в чл. 20 от договора за кредит, се иска отговорност от длъжника –
ответник за действия на трети лица, каквато отговорност съгласно договора те не могат да
носят. Същото е и с исканата алтернативно банкова гаранция, което отново представлява
ангажиране на трети лица (банки) с ангажименти по изпълнение на договор, по който те не
са страни.
Съдът намира, че така договорената неустойка по чл. 20 от договора по кредит е
нищожна по смисъла на чл. 146, ал.1 от ЗЗП.
На следващо място съдът счита , че така уговорената неустойка предвижда
възникването на косвени разходи за кредитополучателя, които обаче следва да бъдат
включени в ГПР на основание чл. 19 ал.1 и ал.2 ЗПК. В случая предвиденият в договора
ГПР е от 42,58 % тоест приближава максимума по закон и няма спор ,че в него не е
включена уговорената неустойка при непредставяне в срок на обезпечението . Разходите за
обезпеченията безспорно са част от общите разходи по кредита / чл. 11 ал.1 т.18 ЗПК /.
След като кредиторът изрично поставя условия заемът да бъде обезпечен , то в случая е
налице неопределеност и неопределяемост на ГПР, доколкото не е посочено в договора кои
компонетни са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР в размер на
42,58 % . Така се достига до нарушение на чл. 11 ал.1 т.10 ЗПК , тъй като заемателят е
поставен в невъзможност да разбере какъв реално е ГПР - т.е. какъв е процента на
оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Съгласно чл.19 ал.1 от ЗПК-
Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Несъмнено, неустойката при непредставяне на обезпечение представлява и е част от
типичните разходи по кредита и безусловно трябва да бъде включено в ГПР.
Невключването й води до заблуждаваща търговска практика, което не дава възможност да се
определи действителния ГПР, като в същност е налице фактическа липса на ГПР по смисъла
на закона, а не фактическа грешка при изчисляването му, което води до нищожност на целия
договор по смисъла на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК.
Според изслушаната съдебно-икономическата експертиза потребителят е платил
на кредитора 824,00 лв., с които са били погасени : главницата в размер на 800,00 лв. и
5
24,00 лв., договорна лихва .
След приложение на разпоредбите на чл. 23 ЗПК във връзка с чл. 34 ЗЗД следва да
се приеме , че разликата в размер на 24,00 лв. представлява недължимо платена от
кредитополучателя сума , с която кредиторът се е обогатил без правно основание.
Предвид изложеното обжалваното решение ще следва да се потвърди като
правилно и обосновано. Същото не страда от пороците изложени във въззивната жалба по
изложените по-горе съображения.
При този изход на делото и предвид искането по чл.38 ал.2 от ЗАдв., в полза на
адв. Г. Ч., ще следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 300,00 лв.
съгласно чл.7 ал.2 т.1 от НМРАВ. Неоснователно е възражението на жалбоподателя във
връзка с присъждането на разноски на това основание, тъй като в представения от адв. Ч.
договор за правна защита и съдействие / л. 155 от делото / изрично е уговорено , че защитата
се води безплатно на основание чл. 38 ал.1 т.2 ЗАдв и след приложение на нормата на чл. 78
ал.3 ГПК във връзка с чл. 273 ГПК , разноски следва да бъдат присъдени в посочения
размер.
Водим от горното Пазарджишкият окръжен съд :
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 898/28.10.2021 г.на Пазарджишки районен съд
постановено по гр.д.№20215220100923 по описа на съда за 2021г.
ОСЪЖДА „ С.- Т. “ АД, ЕИК ***********, седалище и адрес на управление гр.Ш.,
пл.„О.„ №13 Б, представлявано от изпълнителния директор С.Н.Т чрез адв. А.Д. от САК със
съдебен адрес : гр. С., бул. „В.Л. „ № 70, ет.2 да заплати на адв.Г.Г. Ч., ЕГН-********** от
АК-С. на основание чл.38 ал.2 във връзка с чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв. адвокатско
възнаграждение в размер на 300,00 лв./триста лева/ по Банкова сметка : IBAN
BG***********, BIC: RZ**** при банка „Райфайзенбанк /България/ ЕАД , титуляр: „
Адвокат Г.Ч. чл.39 ЗАдв.“
Настоящото решение на ПзОС не подлежи на обжалване съгласно чл. 280, ал.3,
т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6