№ 263
гр. ВТ, 04.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВТ в публично заседание на шести юни през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Пламен Борисов
Членове:ЯВОР ДАНАИЛОВ
Илина Гачева
при участието на секретаря Валентина В. Чаушева
като разгледа докладваното от Илина Гачева Въззивно гражданско дело №
20224100500318 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. вр. чл.344, ал.1 ГПК.
Предмет на подадената от В. ИВ. Т. с ЕГН ********** и от Т. ИЛ. Т. с ЕГН
**********, чрез пълномощника им адв. Й.М. - ВТАК, въззивна жалба, е
Решение № ../24.03.2022г. по гр.д. № 2/2021г. по описа на РС- ВТ, с което
първоинстанционният съд на основание чл.344, ал.1 ГПК, е отхвърлил като
неоснователен и недоказан, предявеният от тях иск с правно основание чл.34,
ал.1 ЗС и не е допуснал извършването на съдебна делба между В. ИВ. Т. с
ЕГН **********, Т. ИЛ. Т. с ЕГН **********, В. ИВ. П. с ЕГН **********,
С. В. П. с ЕГН ********** и ИВ. В. П. с ЕГН **********, на недвижим
имот, находящ се в град ВТ, ул. "КГ" №.., а именно: САМОСТОЯТЕЛЕН
ОБЕКТ в сграда с идентификатор 10447.507.213.1.5 /едно, нула, четири,
четири, седем, точка, пет, нула, седем, точка, две, едно, три, точка, едно,
точка, пет/ по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със
Заповед РД-18-86/19.09.2008г. на изп. директор на АГКК, който
самостоятелен обект се намира на етаж 1 в сграда с идентификатор №
10447.507.213.1, разположена в ПИ с идентификатор 10447.507.213, с
предназначение: ГАРАЖ в сграда, при съседни самостоятелни обекти в
сграда: на същия етаж - 10447.507.213.1.5 и над обекта: 10447.507.213.1.1.
С подадената пред настоящата съдебна инстанция, въззивна жалба се
отправя искане за отмяна в цялост на постановеното първоинстанционно
решение, поради неправилност. Във въззивната жалба са изложени
съображения и за нарушение на материалния и на процесуалния закон при
постановяване на първоинстанционния съдебен акт. Поддържа се, че
правилно първоинстанционният съд е отразил идеалните части от правото на
1
собственост върху поземления имот и върху два от етажите на построената в
същия, многофамилна триетажна жилищна сграда, но неправилно и
необосновано е заключил, че предявеният иск за делба на процесния
недвижим имот е неоснователен и като такъв го е отхвърлил. В подадената
въззивна жалба се посочват правни съображения, свързани с наличието на
съсобственост върху посочения и подробно описан по- горе, недвижим имот с
предназначение на гараж, като се излагат твърдения относно притежаването
на идеални части от правото на собственост върху същия от въззивниците на
основание чл.92 ЗС, тъй като същият недвижим имот е построен без
надлежно учредено от тяхна страна- право на строеж и е възникнал като
отделен обект на правото на собственост въз основа на извършено
преустройство, в нарушение със съществуващите към онзи момент
разпоредби, регламентиращи реда за осъществяването му - чл.45, ал.1 ЗТСУ
/отм./. Поддържа се, че в настоящата хипотеза, първоинстанционният съд
неправилно е приел, че следва да намери приложение презумпцията,
установена в разпоредбата на чл.69 ЗС, като на това основание е приел, че
въззиваемите са придобили чрез давностно владение правото на собственост
върху процесния недвижим имот, поради което същият е придобит от тях в
изключителна собственост и не подлежи на делба.
Претендира се, на основание чл. 78 ГПК, присъждане в полза на въззивната
страна, на сторените разноски при разглеждане на делото в двете съдебни
инстанции.
Препис от жалбата е връчен на въззиваемите на 14.04.2022г., които в
законоустановения двуседмичен срок по чл.263, ал. 1 ГПК, чрез своя
пълномощник и процесуален представител - адв. П.С. - ВТАК, са подали
писмен отговор.
Въззиваемите излагат съображения за неоснователност на подадената
въззивна жалба, като считат, че първоинстанционният съдебен акт следва да
бъде изцяло потвърден като правилен. Тези изводи на въззиваемите са
подкрепени с доводи, касаещи доказателствен анализ на събраните в хода на
първоинстанционното производство гласни доказателства, като по
съществото си, същите възпроизвеждат фактическите и правни изводи, до
които е достигнал и първоинстанционният съд.
В рамките на проведеното пред настоящата инстанция, открито съдебно
заседание - страните, чрез своите процесуални представители, поддържат
изцяло доводите си, изложени във въззивната жалба, съответно в отговора на
въззивната жалба. В определения от съда на основание чл.149, ал.3 ГПК,
едноседмичен срок, въззивната страна представя писмена защита, с която
допълва съображенията си по съществото на правния спор списък, както и
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано
от процесуалния представител на въззиваемите по см. на чл.78, ал.5 ГПК, като
отправя искане същото да бъде намалено до минималния предвиден размер в
Наредба № 1/09.07.2004г. на ВАдв.С.
По така наведените от страните с въззивната жалба и отговора към нея,
съображения, както и с оглед становищата на страните, заявени в хода на
2
проведеното открито съдебно заседание, настоящата съдебна инстанция
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният съдебен акт, предмет на въззивна проверка, е
валиден, тъй като съдържа всички предвидени формални реквизити на
съдебното решение по см. на чл.236 ГПК, постановен е от законен съдебен
състав и е подписан. Първоинстанционното решение се явява и допустимо,
тъй като е постановено при липсата на отрицателни - абсолютни и
относителни, както и при наличието на всички положителни предпоставки за
съществуването и упражняването на процесуалното право на иск.
Първоинстанционният съд е изложил подробно своите фактически
констатации, които настоящата съдебна инстанция намира за правилни и
законосъобразни, като изцяло ги споделя и не намира за нужно същите да
бъдат подробно възпроизведени в настоящия съдебен акт, поради което и на
основание чл. 272 ГПК, изцяло препраща към мотивите на
първоинстанционния съдебен акт в тази негова част.
По оплакванията относно наличието на нарушения на материалноправните
норми, при постановяване на първоинстанционния съдебен акт, както и по
отношение твърденията за неговата неправилност, настоящата съдебна
инстанция намира същите за неоснователни и като такива, по същество не
следва да бъдат споделени.
На първо място следва да се отчете особеността на имуществения обект,
чиято делба се иска, а именно, че същото се явява отделен самостоятелен
обект на правото на собственост, който е възникнал на основание издадено
Разрешение за строеж /Строително разрешение № 78 от 02.04.1979г. на ГНС -
ВТ/, въз основа на което е извършено преустройство на първия етаж от
находящата се в имота многофамилна триетажна жилищна сграда, като към
момента на подаване на исковата молба с правно основание чл.34, ал.1 ЗС, на
първия етаж от същата сграда, са разположени два отделни самостоятелни
обекта на правото на собственост, а именно - самостоятелен обект с
идентификатор 10447.507.213.1.5 /чиято делба се иска/ и самостоятелен обект
с идентификатор 10447.507.213.1.4, и двата обекта с предназначението на
гаражи. Действително от представените писмени доказателства не се
установява, че за осъщественото преустройство са съществували всички
необходими и изискуеми, съобразно приложимите материалноправни
разпоредби, строителни книжа освен представеното по настоящото
производство строително разрешение. Обстоятелството дали е била спазена
процедурата, съществувала към онзи момент, свързано с наведените във
въззивната жалба доводи за нарушения състоящи се в липсата на дадено
нотариално заверено съгласие за осъществяване на преустройството от
останалите съсобственици /чл.45, ал.1 ЗТСУ /отм./, не следва да служи като
аргумент в подкрепа на основателността на предявената претенция за делба
на процесния недвижим имот /самостоятелен обект с идентификатор
10447.507.213.1.5/. Това е така на първо място, тъй като безпредметно се
явява изследването в рамките на настоящото производство на въпроса дали е
била спазена изцяло изискуемата процедура за осъществяване на
преустройството поради това, че съобразно предвиденото в пар. 16, ал.1 ЗУТ,
3
строежите изградени преди 07.04.1987г., без необходимите строителни
книжа, представляват търпими строежи и като такива не подлежат на
премахване и забрана за ползване. На следващо място, законосъобразността
на извършеното преустройство не следва да се тълкува като съображение, от
което да се извежда основателността на исковата претенция по чл.34, ал.1 ЗС,
тъй ползването на обособените в резултат на него, два отделни самостоятелни
обекта на правото на собственост, е било определено по общо съгласие между
страните още към момента на извършването му. Правно нелогично е от една
страна въззиваемите да твърдят, че притежават правото на собственост върху
единия от обособените вследствие на преустройството, самостоятелни обекти
с предназначение на гараж / самостоятелен обект с идентификатор
10447.507.213.1.4/, а от друга, че вследствие на същото преустройство,
процедурата по осъществяване на което е била правно опорочена, е
възникнала съсобственост между тях /въззивниците/ и въззиваемите,
съобразно притежаваните им права, установени в приложените и приети като
писмени доказателства, титули за собственост и при приложението на чл.92
ЗС. Приемането на този аргумент за основателен би довел до нарушаване на
установения общоважим за всички клонове на правото принцип, че никой не
може да черпи права от собственото си незаконосъобразно поведение.
Неоснователни са съображенията, изложени в подадената въззивна жалба и
доразвити в представената писмена защита по делото, свързани с
неприложимостта в настоящата хипотеза на презумпцията, установена по
чл.69 ЗС. За да е налице владение от страна на един и/или няколко от
съсобствениците върху целия съсобствен имуществен обект, трябва да са
налице безспорни доказателства, че лицата упражняват фактическа власт
върху същия с намерението за своене на идеалните части на останалите
съсобственици, като това обстоятелство следва им да бъде несъмнено
известно. От събраните в хода на първоинстанционното производство, гласни
доказателства, се установява по безспорен начин, че въззиваемите и
понастоящем упражняват фактическата власт за себе си върху процесния
имуществен обект, т.е. с действията си манифестират по несъмнен начин, че
считат себе си за негови единствени собственици. За пълнота на изложението,
дори да се приеме, че въззивниците са притежавали идеални части от правото
на собственост по отношение на самостоятелния обект, предмет на
настоящото производство, правилно първоинстанционният съд е приел, че от
показанията на разпитания по делото свидетел, се установява, че както
въззивниците, така и въззиваемите са владели всеки един от самостоятелните
обекти, като този, предмет на настоящото производство се е владял
непрекъснато, явно и необезпокоявано от въззиваемите, като би могло да се
приеме, че същите са присъединили владението и на своя праводател - Гина
Сидерова П.а, починала на 07.09.2011г., въз основа на възникналото
универсално правоприемство. За основателността на това свое съображение,
настоящата инстанция намира правни аргументи в исковата молба с правно
основание чл.108 ЗС, подадена от въззивниците на 17.12.1990г., и въз основа,
на която се е развило съдебно производство. Същата е подадена и спрямо
лицето Гина Сидерова П.а, която е упражнявала фактическа власт върху
4
процесния недвижим имот, заедно със съпруга си В. ИВ. П. с ЕГН
**********. Още повече, че в конкретната хипотеза придобивната давност
върху процесния имуществен обект, не следва да се счита за прекъсната с
предявяването на исковата претенция с правно основание чл.108 ЗС, тъй като
същата е отхвърлена като неоснователна с влязло в сила решение - чл.84 ЗС
вр. чл.166, буква “б” ЗЗД. Така за настоящата съдебна инстанция се формира
единствено възможния и основателен правен извод, че в полза на
въззиваемите е възникнало правото на собственост върху процесния
недвижим имот /самостоятелен обект с идентификатор 10447.507.213.1.5/ на
основание осъществено от тях и присъединено от праводателя им Гина
Сидерова П.а, починала на 07.09.2011г., въз основа на възникналото
универсално правоприемство, давностно владение, като същите са го владели
като собственици, а не като държатели на идеалните части от правото на
собственост на въззивниците, както се твърди в подадената въззивна жалба, в
продължение на изискуемия от закона десетгодишен времеви период - чл.79,
ал.1 ЗС. Не следва да бъдат приети като основателни, изложените в
представената писмена защита аргументи за невъзможността за позоваване на
изтеклата придобивна давност от страна на въззиваемите в рамките на
производството по допускане на съдебната делба, тъй като същото поради
своя особен характер не се явява такова по защита на правото на собственост.
Именно в производството по допускане на съдебна делба на разрешаване
подлежат въпросите относно това кои имуществени обекти влизат в
делбената маса, между кои страни и при какво съотношение на
притежаваните от тях права, като няма пречка за релевирането изтеклата
придобивна давност и в рамките на това производство, като последователно
утвърдено в съдебната практика е разбирането, че правен способ за това може
да е не само предявяването на установителна искова претенция, но и
възражението.
Всички тези обстоятелства обуславят неоснователността на предявената от
въззивниците искова претенция с правно основание чл.34, ал.1 ЗС и
допускането на делбата между тях и въззиваемите.
Предвид изхода от настоящото производство, за въззиваемите възниква
правото на разноски, като с оглед на отправеното изрично искане в този
смисъл и представените доказателства за тяхното извършване и заплащането
им в брой, настоящата съдебна инстанция намира, че същите следва да бъдат
присъдени в полза на въззиваемите. По отношение на релевираното от страна
на процесуалния представител на въззивниците, възражение за прекомерност
на претендираното адвокатско възнаграждение по см. на чл.75, ал.5 ГПК,
настоящата съдебна инстанция намира, че същото се явява преклудирано, тъй
като е отправено след приключване на устните състезания по настоящото
производство, с представената в определения от съда на основание чл.149,
ал.3 ГПК, срок за писмени бележки, поради което съдът не следва да се
произнася по неговата основателност.
Предвид горното и на основание чл. 272 ГПК, съдът
5
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА като правилно и законосъобразно Решение №
../24.03.2022г. по гр.д. № 2/2021г. по описа на РС- ВТ.
ОСЪЖДА В. ИВ. Т. с ЕГН ********** и от Т. ИЛ. Т. с ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал.3 ГПК, да заплатят на В. ИВ. П. с ЕГН **********, С. В.
П. с ЕГН ********** и ИВ. В. П. с ЕГН **********, сумата от 2500 лв. /две
хиляди и петстотин лева/, представляваща сторени разноски за защита и
процесуално представителство по настоящото производство.
Решението подлежи на касационно обжалване при наличието на
предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, както и на касационните
основания по чл.281 ГПК, пред Върховния касационен съд на Република
България, в едномесечен срок от връчването му на страната, имаща правен
интерес да обжалва. Препис от решението да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6