СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в
публичното заседание на деветнадесети февруари две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл. съдия
КРИСТИНА ГЮРОВА
при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Гюрова
в. гр. д. № 715 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
Решение № 264358 от 04.11.2019 г. по гр. д. № 8264/2016 г. по описа на
Софийски районен съд, II ГО, 68
състав, е признато за
установено по предявения от „О.-*” ЕООД, ЕИК ****** срещу
„Н.С.’’ ЕАД, ЕИК ******иск, по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, че „Н.С.’’ ЕАД, ЕИК ******дължи на „О.-*” ЕООД, ЕИК ******,
сумата от 16 732,80 лв., представляваща
неплатената част от сбора от месечни
възнаграждения с включен ДДС за осъществена от дружеството-ищец охрана на
язовир „Тича” през периода от 01.09.2012 г. до 30.04.2013 г., за които са
издадени шест броя констативни протоколи и фактури № 1651/04.10.2012 г. , №
1658/02.11.2012 г. , № 1730/ 01.02.2013 г. , № 1754/01.03.2013 г. , № 1785/ 01.04.2013
г. и № 1786/07.05.2013 г., заедно
със законната лихва върху
главницата от датата на предявяването на заявлението по чл. 410 ГПК -
27.10.2015 г. до окончателното изплащане, за които е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по гражданско дело № 65284/2015 г. по описа на СРС,
ГО, 68 състав, като искът е отхвърлен за разликата над уважения размер от 16
732,80 лв. до пълния предявен размер от 22 310,40 лв. и за месечните възнаграждения
за осъществена охрана на язовир „Ястребино” по фактури № 1686/03.12.2012 г. и № 1710/ 02.01.2013 г.
С
решението „Н.С.’’
ЕАД, ЕИК ******, е осъдено да заплати на „О.-*”
ЕООД, ЕИК ******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 1 564,66 лева - разноски
в исковото производство, и сумата от 1114,66 лева, представляваща разноски в заповедното производство.
С
решението „О.-*”
ЕООД, ЕИК ******, е осъдено да заплати на „Н.С.’’
ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 360 лева – разноски по делото.
Срещу
така постановеното решение, в частта, с която
предявеният иск е уважен, е подадена въззивна жалба от ответника „Н.С.’’
ЕАД, в която са развити съображения за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на атакувания акт. Отправено е искане първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част, а исковите претенции да бъдат отхвърлени изцяло. Въззивникът твърди, че при
постановяване на обжалваното решение, първостепенният съд не е взел предвид, че
между страните липсва съществуващо валидно облигационно правоотношение, поради
което ищецът няма право да претендира процесните суми. Липсват според
въззивника представени по делото доказателства, които да установяват договорна
връзка между страните, в т.ч. и констативни протоколи, на които се позовавало
ищцовото дружество. Сочи, че фактурата не представлявала основание за плащане и
не удостоверявала извършването на работа от изпълнителя и приемането й от
възложителя. Позовава се на съдебна практика в този смисъл. Не споделя
възприетия от първоинстанционния съд извод, че осчетоводяването на фактурата
представлява извънсъдебно признание на вземането. Не бил изследван и въпросът
дължимо ли e възнаграждението, което се търси от
ищеца. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „О.-*” ЕООД,
с който жалбата се оспорва и се моли първоинстанционното решение да бъде
оставено в сила. Счита, че с отразяване на процесните фактури в счетоводството на ответника, включването им в
дневника за продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях
представляват признание на задължението и доказват неговото съществуване. Този извод се доказвал и от приетата по делото ССчЕ,
както и от представените по делото констативни протоколи, удостоверяваши
извършената от ищеца охрана на въпросния язовир за период, припокриващ се с
този, за който са издадени и осчетоводени от ответното дружество фактури.
Признание за наличието на задължение и облигационна връзка между страните
според въззиваемата страна е и обстоятелството, че по две от процесните фактури
ответникът е извършил плащане. Претендира се и присъждането на сторените по делото разноски.
Софийски градски съд, след като
обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна
страна:
Производството
е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата
е процесуално
допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. При
постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбата оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд
споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради което и на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с
доводите, изложени в жалбата, въззивният съд
намира следното:
СРС,
II Гражданско отделение, 68 състав е бил
сезиран с положителен установителен иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК,
с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
Въззивният съдебен състав намира, че
претенцията на ищеца се основава на твърдение за неизпълнение на насрещно
задължение за заплащане на уговорено възнаграждение по договор за охрана, като ненаименован
договор за услуга.
За
да бъде уважен предявеният иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1, пред.
1 ЗЗД, следва да бъде установено при условията на пълно и главно
доказване, наличието на валидно облигационно правоотношение, което да обвързва
страните в настоящото производство, изпълнение на задължението на ищеца по това
облигационно правоотношение, като при проведено успешно доказване от страна на
ищеца на горните факти, ответникът следва да установи, че е изпълнил
задължението си за заплащане на възнаграждение.
По делото е приложена Заповед № РД 09-161/17.03.2011 г. на Министъра на
земеделието и храните, издадена на основание чл. 25, ал. 4 ЗА и чл. 8, ал. 2 от
Устройствения правилник на МЗХ вр. § 4, ал. 2 от ПЗР на ЗВ, с която на
ответника „Н.С.’’ ЕАД са предоставени
за ползване 21 броя комплексни значими язовири, сред които и процесният язовир
„Тича“, находящ се в с. Виница, община Твърдица, като на ответното дружество са
възложени дейностите по стопанисването, поддръжкта, експлоатацията, опазването
и мониторинга на язовирите. В тази връзка, правилен е изводът на
първоинстанционния съд, че по силата на горната заповед се обосновава пасивната
легитимация на ответното дружество в процеса и доводите му в насока, че
предявеният срещу него иск е недопустим поради липса на пасивна процесуална
легитимация са неоснователни.
По делото е представена Спогодба №
Д-53-94/12.04.2012 г. между страните
в производството, уреждаща отношенията им по повод осъществяването на денонощна
охрана на язовири, сред които и процесният язовир „Тича“, за период предхождащ
исковия /от 17.04.2011 г. – 31.03.2012 г./, срещу заплащането от страна на
ответника на осем месечни вноски, на обща стойност от 160 593,20 лв. за
осъществената охранителна дейност.
Във
връзка с претендираното от ищеца вземане за главница същият е съставил 8 броя фактури, а именно: фактура
№ **********/04.10.2012 г., на
стойност 2788,80 лв.; фактура № **********/02.11.2012 г., на стойност 2788,80 лв.; фактура №
**********/03.12.2012 г., на стойност 2788,80 лв.; фактура №
**********/02.01.2013 г., на стойност 2788,80 лв.; фактура № **********/01.02.2013
г., на стойност 2788,80 лв.; фактура № **********/01.03.2013 г., на стойност 2788,80 лв.; фактура №
**********/01.04.2013 г., на стойност 2788,80 лв.; и фактура №
**********/07.05.2013 г., на стойност 2788,80 лв. В тях са посочени
страните по сделката, предоставените услуги, обща стойност, включително начисленият ДДС. По този
начин ясно са очертани взаимните престации на страните по правоотношението.
Противно на изложеното от въззивника, по делото са представени констативен
протокол, с изх. № ПР-284/01.10.2012 г.; констативен протокол, с изх. №
ПР-374/01.11.2012 г.; констативен протокол, с изх. № ПР-380/29.11.2012 г.;
констативен протокол, с изх. № ПР-27/04.01.2013 г.; констативен протокол, с
изх. № ПР-62/05.02.2013 г.; констативен протокол, с изх. № ПР-112/06.03.2013
г.; констативен протокол, с изх. № 118/29.03.2013 г.; констативен протокол, с
изх. № ПР-170/30.04.2013 г.; с които е удостоверено, че ищецът „О.-*” ЕООД извършва охраната на язовир „Тича“, находящ се в с. Виница, община Твърдица,
както и че за исковия период /септември 2012 г. до април 2013 г./ не са
нанесени щети на ответника.
За
неоснователно и недоказано съдът намира възражението на ответника за липса на
облигационна връзка между страните. От представените по делото фактури,
констативни протоколи и спогодба от 12.04.2012 г., съдът намира, че между
страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по неформален договор
за услуга, по силата на който ищецът се е задължил да осъществява дейност по
охрана на язовир „Тича“,
находящ се в с. Виница, община Твърдица
за исковия период, а ответникът да заплаща месечно възнаграждение за
предоставената услуга. Събраните в производството
доказателства обуславят еднозначен извод, че страните за процесния период са
били в облигационно правоотношение по договор
за услуга.
В
разрез със заявеното от въззивника, по делото са представени констативен протокол, с изх. № ПР-284/01.10.2012 г.;
констативен протокол, с изх. № ПР-374/01.11.2012 г.; констативен протокол, с
изх. № ПР-380/29.11.2012 г.; констативен протокол, с изх. № ПР-27/04.01.2013
г.; констативен протокол, с изх. № ПР-62/05.02.2013 г.; констативен протокол, с
изх. № ПР-112/06.03.2013 г.; констативен протокол, с изх. № 118/29.03.2013 г.; констативен
протокол, с изх. № ПР-170/30.04.2013 г.,
подписани от страните в производството и неоспорени от ответника,
удостоверяващи извършваната от ищеца „О.-*” ЕООД охранителна дейност на язовир „Тича“, находящ се в с. Виница, община Твърдица,
както и липсата на нанесени щети на
ответника през исковия период /септември 2012 г. до април 2013 г./, съответно
точно изпълнение на предоставената от изпълнителя услуга. Следва да се отбележи, че датите на приложените по
делото констативни протоколи съвпадат с исковия период, за който ищецът
претендира заплащането от ответното дружество на съответното по договора
възнаграждение.
От събраните по делото доказателства се установява, че за договорената дейност
по охрана на язовир „Тича“, находящ се в с.
Виница, община Твърдица ищецът е издал на името на ответното дружество фактура №
**********/04.10.2012 г., на стойност 2788,80 лв.; фактура
№ **********/02.11.2012 г., на
стойност 2788,80 лв.; фактура № **********/03.12.2012 г., на стойност 2788,80 лв.; фактура №
**********/02.01.2013 г., на стойност 2788,80 лв.; фактура № **********/01.02.2013
г., на стойност 2788,80 лв.; фактура № **********/01.03.2013 г., на стойност 2788,80 лв.; фактура №
**********/01.04.2013 г., на стойност 2788,80 лв.; и фактура №
**********/07.05.2013 г., на стойност 2788,80 лв.
От приетата и неоспорена от страните съдебно - счетоводна експертиза, която съдът кредитира
като компетентно и обективно изготвена, се
установява, че фактура № **********/04.10.2012 г., на
стойност 2788,80 лв.; фактура № **********/02.11.2012 г., на стойност 2788,80 лв.; фактура № **********/03.12.2012
г., на стойност 2788,80 лв.; фактура № **********/02.01.2013 г., на стойност 2788,80 лв.; фактура №
**********/01.02.2013 г., на стойност 2788,80 лв.;
фактура № **********/01.03.2013 г., на
стойност 2788,80 лв.; фактура № **********/01.04.2013 г., на стойност 2788,80 лв.; и фактура №
**********/07.05.2013 г., на стойност 2788,80 лв., са отразени от ответника с
право на пълен данъчен кредит, както и че ответникът
е осчетоводил процесните
фактури и
е ползвал данъчен кредит в пълен размер. Вещото лице дава заключение, че с извършеното плащане от 18.01.2013 г. за
сумата от 2788,80 лв. и от 30.01.2019 г. за сумата от 2788,80 лв., или на обща стойност
5577,60 лв., е погасено изцяло вземането по фактура
№ **********/03.12.2012 г. и фактура №
**********/02.01.2013 г., поради което незаплатената част е в размер на 16732,80
лв.
Действията по осчетоводяване на процесните фактури представляват
извънсъдебно признание на ответника за наличието на валидно задължение за сумите
по фактурите и доказва неговото съществуване.
Извършените от ответника последващи правни и фактически действия във връзка с
издадените фактури - надлежното им осчетоводяване и включването им в дневника
за покупки представлява извънсъдебно признание за наличие на задължение към ищеца,
произтичащо от обективираната във фактурите услуга и доказва съществуването на
това задължение /В този смисъл е установената практика на ВКС, изразена с
решение по чл. 290 от ГПК № 23 от 07.02.2011 г. по т. д. № 588/2010 г. на ВКС,
ІІ Т. О., решение № 42 от 19.04.2010 г. по т.дело № 593/ 2009 г., Т.О., ІІ т.о.
на ВКС, № 46 от 27.03.2009 г. по т.дело № 454/2008 г., на ВКС, II Т.О., № 109
от 07.09.2011 г. по т.дело № 465/2010 г. на ВКС, II т.о. и др./.
Осчетоводявайки тези фактури, представляващи първичен счетоводен документ,
в който се съдържат данни за съществените елементи на договора - страни,
предмет и размер на възнаграждението, ответникът е признал, че е страна по
процесния договор съгласно уговорките, отразени във фактурата. Признанието на
неизгодни за страната факти е едно от най - надеждните и достоверни
доказателствени средства в гражданския процес. Следователно, с осчетоводяването
на първичния счетоводен документ ответникът в качеството си на възложител е
признал правнорелевантното обстоятелство, че е страна по договора както и че ищецът
е изпълнил своето договорно задължение да предостави услугата точно в
качествено, количествено и темпорално отношение при насрещна парична престация
- заплащане на уговореното възнаграждение, възлизащо именно на посочените във
фактурите суми.
В
производството ищецът е ангажирал доказателства за осъществено точно изпълнение
на възникналото правно задължение да осъществява
охрана на язовир „Тича“, находящ се в с.
Виница, община Твърдица, за цената на които са издадени
процесните фактури, тъй като последните
са надлежно осчетоводени,
включени в дневниците за продажбите по ЗДДС и за тях ответникът е ползвал
данъчен кредит.
Фактурата
е първичен счетоводен документ, чието предназначение е да документира стопанските
операции във връзка с изискването за пълно и точно водене на счетоводната
отчетност в предприятието на търговеца. Тя е частен свидетелстващ документ,
който удостоверява предоставянето на определена стока или услуга, когато е
подписана от получателя. Съдебната практика е последователна в разбирането си,
че фактурата не е основание за плащане, основанието е извършването на
материалната престация, а фактурата само удостоверява този факт.
Съгласно
уеднаквената практика, формирана по реда на чл.290 ГПК, която има
задължителен характер, изразена в решение № 23 от 07.02.2011 г. по т. д. №
588/2010 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, решение № 166/26.10.2010 г. по т. д. № 991/2009 г. на ВКС, ІІ т.о.,
решение № 96 от 26.11.2009 г. по т.д. № 380/2008 на ВКС, І т.о. и решение № 46
от 27.03.2009 г. по т.д. № 546/2008 г. на ВКС, ІІ т.о., както и решение № 42 от
19.04.2010 г. по т.д. № 593/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., фактурата може да се
приеме като доказателство за възникнало договорно правоотношение по договор за
продажба между страните, доколкото в самата фактура се съдържа
описание на стоката по вид, стойност, начин на плащане, наименованията на
страните и време и място на издаване. Само по себе си отразяването на фактурата
в счетоводството на ответника-купувач, включването й в
дневника за продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по нея
представляват признание на задължението и доказват неговото съществуване (така изрично решение
№ 42 от 19.04.2010 г. по т.д. № 593/2009 г. на ВКС, ІІ т.о.).
Предвид
обстоятелството, че всички издадени на „Н.С.’’ ЕАД фактури са
осчетоводени, неоснователи
са доводите, че същите не установяват породени задължения.
Тъй
като тези първични счетоводни документи не са подписани от представител на
ответното дружество, сами по себе си те не притежават материална
доказателствена сила за удостоверените в тях правнорелевантни обстоятелства. Но
обстоятелството, че между страните е възникнало облигационно отношение по договор
за охрана на процесния язовир, описани в процесните фактури при цена,
удостоверена в тези първични счетоводни документи, се установява от приетата
като компетентно изготвена и неоспорена от страните ССчЕ. Вещото лице, след
извършване на проверка в счетоводството на ответното дружество, изяснява, че фактура №
**********/04.10.2012 г., на стойност 2788,80 лв.; фактура
№ **********/02.11.2012 г., на
стойност 2788,80 лв.; фактура № **********/03.12.2012 г., на стойност 2788,80 лв.; фактура №
**********/02.01.2013 г., на стойност 2788,80 лв.; фактура №
**********/01.02.2013 г., на стойност 2788,80 лв.; фактура №
**********/01.03.2013 г., на стойност 2788,80 лв.; фактура №
**********/01.04.2013 г., на стойност 2788,80 лв.; и фактура №
**********/07.05.2013 г., на стойност 2788,80 лв. са били включени в дневниците за покупки и продажби при
ответника, които са описани в подадената месечна справка-декларация по ЗДДС. Посредством
ССчЕ, съдът достига до доказателствения извод, че ответното дружество като е
включило процесните фактури в подадените до НАП месечни справки-декларации по
ЗДДС, е ползвал данъчен кредит. Вещото лице изяснява, че с плащанията от 18.01.2013 г. и от 30.01.2019 г., общо за
5577,60 лв. /2 х 2788,80 лв. по фактура №
**********/03.12.2012 г., на стойност 2788,80 лв.; и фактура №
**********/02.01.2013 г. на стойност 288,80 лв./, е погасено изцяло вземането
по фактура №
**********/03.12.2012 г. и фактура № **********/02.01.2013 г., поради което незаплатената
част от задължението по процесните първични счетоводни документи, възлиза в
размер на 16 732,80 лв. по останалите 6 броя фактури, а именно по фактура №
**********/04.10.2012 г., на стойност 2788,80 лв.; фактура
№ **********/02.11.2012 г., на стойност
2788,80 лв.; фактура №
**********/01.02.2013 г., на стойност 2788,80 лв.;
фактура № **********/01.03.2013 г., на
стойност 2788,80 лв.; фактура № **********/01.04.2013 г., на стойност 2788,80 лв.; и фактура №
**********/07.05.2013 г., на стойност 2788,80 лв.
Настоящият
съдебен състав намира, че горните обстоятелства, а именно – съществуването на
договорно правоотношение, както и изпълнената и приета работа, се установява
непротиворечиво в производството, посредством събраните от първостепенния съд доказателствени
средства, както и приетата по делото съдебно – счетоводна експертиза, неоспорена от страните в
производството. Отделно от това и предвид приетата по делото ССчЕ, която съдът
кредитира изцяло, процесните
фактури са осчетоводени от ответника, като съдът намира, че
включването им в
дневника за покупко – продажби на ответника, ведно с обстоятелството, че същият
е ползвал данъчен кредит по тях, представлява недвусмислено признание за
съществуването на правоотношението по договора. Експертът изрично е посочил, че
размерът на непогасеното вземане
по процесните фактури, респективно неизпълненото задължение на „Н.С.’’ ЕАД, е в размер на 16
732,80 лв., до какъвто правилен извод е достигнал и първоинстанционният съд и
до който размер предявеният иск правилно е бил уважен.
Възприетият
от въззивния съд извод за дължимост на главното вземане по процесните фактури,
не се опровергава, напротив събраните по делото доказателства подкрепят това
становище.
Следва да се посочи и обстоятелството, че с извършеното плащане от 18.01.2013
г. и от 30.01.2019 г. – за сумата от 5577,60 лв. /2 х 2788,80 лв. по фактура №
**********/03.12.2012 г., на стойност 2788,80 лв.; и фактура №
**********/02.01.2013 г. на стойност 288,80 лв./, тоест по вземанията по две от
издадените и осчетоводени от ответника фактури, още веднъж налага изводът, че последният
е приел и одобрил уговорената,
съответно престираната услуга, като по този начин е признал наличието на
договор между страните и следващото по него задължение да заплати възнаграждение
за предоставената услуга по денонощна охрана на въпросния язовир. Довод в тази
насока е и изявлението на процесуалния
представител на ответника в хода на устните състезания пред СРС, в които
изрично се моли при постановяване на крайния съдебен акт да бъдат съобразени извършените
от ответната страна плащания. В този смисъл доколкото и плащането на тези суми не се оспорва от ответника, то самото изпълнение на част
от задължението означава признание за съществуването му и неговата дължимост.
Изложеното води до извод, че въззивната жалба е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да бъде
потвърдено в обжалваната част поради
съвпадане на крайния извод на двете инстанции.
По
разноските:
При този изход на спора право на разноски има
въззиваемата страна, която е представила списък по чл. 80 ГПК и претендира
заплащането на сумата от 1100 лв. за адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред СГС. С оглед представения договор за правна защита и
съдействие, съдът намира, че е доказано заплащането им. С оглед изхода на
делото въззивникът няма право на разноски.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 264358 от 04.11.2019
г. по гр. д. № 8264/2016 г. по описа на Софийски районен съд, II ГО,
68 състав, в обжалваната
част.
ОСЪЖДА „Н.С.’’ ЕАД, ЕИК ******, да заплати на „О.-*” ЕООД, ЕИК ******, сумата от 1100
лв., представляваща
разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен
касационен съд в 1-месечен срок от съобщаването му на страните.