РЕШЕНИЕ
№ 1183
гр. Пловдив, 16.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско
дело № 20245300501492 по описа за 2024 година
Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите от ГПК
във вр. чл.199 вр. чл.197, ал.2 от ЗОВСРБ и чл.86 от ЗЗД.
Образувано е по постъпила въззивна жалба, подадена от Д. П. Р.,
чрез адв. С. Я., против решение №1475 от 02.04.24 г., постановено по
гражданско дело № 6850/2023 г. на ПдРС, ХІ граждански състав, с което е
отхвърлен предявеният от Д. П. Р. против *********, осъдителен иск с правно
основание чл. 199 ЗОВСРБ за заплащане на сумата от 1297.23 лв. главница,
представляваща обезщетение за 11 дни допълнителен платен годишен отпуск
(в размер по 117.93 лв. на ден) за 2021 г., определен като брой дни в заповед №
ЗРД-126 от 29.01.2021 г. на ******** (за военнослужещите от СКСО) на
военнослужещите във вредни за здравето условия и рискове за живота и
здравето им и невключени в пункт 2.2.4 на заповед №ЗЛС – 26 от 29.12.2022 г.
на командира на ******** като обезщетение при освобождаване от военна
служба, и неизплатен на **** Д. Р. при освобождаването от военна служба,
сумата от 6.58 лева (шест лева петдесет и осем стотинки) – мораторна лихва
за периода 29.04.2023 г. – 14.05.2023 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от подаване на исковата молба - 15.05.2023 г. до
окончателното изплащане, като неоснователен, и е осъдена Д. П. Р. да заплати
на *********** сумата от 150 лева разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
1
С въззивната жалба се оспорва извода на съда, че с погасяване
правото на ползване на отпуска се погасява и правото на обезщетение за
неизползван такъв. Сочи се, че няма данни ***** да е изпълнил задълженията
по чл. 198, ал.3 от ЗОВСРБ. Иска се отмяна на решението и постановяване на
ново, с което да се уважат исковете, като се претендират и разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор, като се
излагат съображения, че въззивната жалба е неоснователна и следва да се
остави без уважение, а атакуваното решение да се потвърди.
Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V
граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства, намира
следното:
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда
от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на
въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва
да се разгледа по същество.
При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се
констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на
правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и
допустимо – съдът се е произнесъл по искове, с които е бил сезиран – по
предмета на делото, правилно изведен въз основа на въведените от ищеца
твърдения и заявения петитум. Правилно е дадена материално – правната
квалификация на исковете. Налице са всички положителни и липсват
отрицателни процесуални предпоставки за постановяване на решението.
Въззивната проверка за правилност се извършва на решението
само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият
състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни
материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично
направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени
с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна, а
решението е правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният съд
препраща към мотивите на първоинстанционния съдебен акт.
Настоящата инстанция, като съобрази доводите на страните,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 от ГПК, и предвид релевираните
в жалбата въззивни основания, прие за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 199 вр. чл.197, ал.2 от ЗОВСРБ и чл.
86 от ЗЗД.
Ищцата Д. П. Р. е предявила против ********* осъдителен иск с
правно основание чл. 199 вр. чл.197, ал.2 от ЗОВСРБ за заплащане на сумата
от 1297.23 лв., представляваща 11 дни допълнителен платен годишен отпуск
(в размер по 117.93 лв. на ден) за 2021 г., определен като брой дни в заповед
2
№ЗРД-126 от 29.01.2021 г. на *********** (за военнослужещите от СКСО) на
военнослужещите във вредни за здравето условия и рискове за живота и
здравето им и невключени в пункт 2.2.4 на заповед № ЗЛС – 26 от 29.12.2022
г. на *********, като обезщетение при освобождаване от военна служба,
съответно и неизплатен на сержант Д. Р. при освобождаването от военна
служба, и сумата от 6.58 лева мораторна лихва за периода 29.04.2023 г. –
14.05.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
подаване на исковата молба - 15.05.2023 г., до окончателното изплащане.
Ищцата твърди, че със заповед №ЗЛС - 24/16.12.2022 год.
********я освободил от военна служба, а със заповед №ЗЛС - 26/29.12.2022
год. я отчислил (считано от 30.12.2022 год.) от списъчния състав на
формированието. И двете заповеди са издадени по реда на Закона за отбраната
и въоръжените сили на Република България (ЗОВСРБ). В т.2 от заповед №ЗЛС
- 26/29.12.2022 год. командирът, на основание заповед № 3Z - 376/13.06.2011
год. на командира на в. ф. 32990 - Пловдив (горестоящия щаб), разпоредил на
ищцата да се изплатят полагащите се парични обезщетения при
освобождаване от военна служба, но не били включени останалите 11 дни
неизползван допълнителен платен годишен отпуск за 2021 г. за служещи при
специфични за здравето условия и рискове за живота и здравето. След като
получила процесната заповед № ЗЛС - 26/29.12.2022 год. на командира на в. ф.
56120 - Пловдив (в чиито правомощия е уволнението и обезщетяването на
серж. Р.), и установила липсата на въпросния вид и размер на допълнителен
отпуск, до командира на в.ф. била изпратена с препоръчано писмо с обратна
разписка извънсъдебна покана. С писмо peг. № 3 - 222/28.04.2023 год.
ответното формирование взело становище, че не оспорва правото на Р. на
въпросните дни платен отпуск, а това, че била загубила правото да претендира
заплащане на отпуска при освобождаване от военна служба. По тези
съображения претендира исковите суми, както и разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът ******** е подал отговор на
исковата молба, с който оспорва вземането като неоснователно. Твърди, че
*********не оспорва, че ищцата Д. Р. е служила в батальона за логистично
осигуряване на СКСО. На основание подаден от нея рапорт за освобождаване
от военна служба е освободена и отчислена от списъчния състав на батальона,
съгласно заповеди на командира на ********** № ЗЛС-24/16.12.2022 г. и №
ЗЛС-26/29.12.2022 г. Спорът е има ли право ищцата да получи обезщетение за
неползван отпуск за специфични условия на труд или не. Излага, че със
заповед №ЗРД-126/29.01.2021 г. на командира на СКСО на ищцата са
определени 12 дни допълнителен отпуск за специфични условия на труд,
които съгласно т. 4 от същата заповед следва да се ползват до края на
календарната 2021 година, в противен случай правото на отпуск по силата на
чл. 5, ал. 3 от Наредба Н-14/08.12.2020 г. за условията и реда за определяне
размера на допълнителен платен годишен отпуск на военнослужещи в
определени области и дейности от Министерството на отбраната, структурите
на пряко подчинение на Министъра на отбраната и Българската армия, се
3
погасява с изтичането на календарната година. Към 01.01.2022 г. ищцата е
загубила правото да ползва (съответно - да получи обезщетение) за
допълнителния отпуск за 2021 година. Промяната на Наредба Н-14/08.12.2020
г., в сила от 16.09.2022 г., няма обратна сила и не засяга погасените към
01.01.2022 г. и неползвани дни от допълнителния платен годишен отпуск. Това
е причината ищцата да не е получила обезщетение за тези дни при
освобождаването си от военна служба. Платеният годишен отпуск (особено
този за специфични условия на труд), който се полага на ищцата за това, че е
парашутист, е ползвателят да се възстанови и да компенсира с почивка
изпълнението на специфични и опасни за здравето функционални
задължения, а не да получи обезщетение за това. Промяната на Наредба Н-
14/08.12.2020 г. следва общия принцип за отлагане на платения годишен
отпуск за следващата календарна година, съгласно правилата на чл. 102а от
ППЗОВСРБ. Нито една от петте хипотези на чл. 102а не е налице в процесния
случай, което, въпреки липсата на обратна сила на наредбата, да наложи
отлагането на допълнителния отпуск на ищцата за ползване през 2022 година.
Моли съдът да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове.
Претендира разноски.
Въз основа на събраните по делото доказателства съдът е приел
фактическа обстановка, която не е спорна между страните. С въззивната
жалба не са наведени съображения за неправилно установени факти, като
въззивната инстанция не може да приеме различни фактически положения.
Спорът е по правото – погасено ли е правото на жалбоподателката към
момента на прекратяване на служебното правоотношение да ползва
неизползвания от нея 11 дни допълнителен платен годишен отпуск, определен
със заповед на командира на СКСО №ЗРД-126/29.01.2021 г. (л.17 и сл. от
първоинстанционното дело) в размер на 12 дни.
В самата заповед (т.4) изрично е посочено, че допълнителният
платен годишен отпуск се ползва само в рамките на календарната година, в
която се полага, без право на прехвърляне в следващата година, като
позоваването е на чл.5, ал.3 от Наредба Н-14/08.12.2020 г. за условията и реда
за определяне размера на допълнителен платен годишен отпуск на
военнослужещи в определени области и дейности от МО, структурите на
пряко подчинение на министъра на отбраната и Българската армия.
Не се спори по делото, че жалбоподателката не е използвала през
2021 г. единадесет дни от полагащия се допълнителен платен годишен отпуск
по посочената заповед. Настоящият състав обаче се солидаризира с извода на
първостепенния съд, че правото да се ползва този отпуск е погасено по
давност с изтичане на календарната година – в този смисъл е както т.4 от
заповедта, с която са определени броя на допълнителните дни, така и нормата
на чл.5, ал.3 от цитираната наредба. Аргумент в тази насока са и
съображенията в мотивите на ТР №6/11.02.2022 г. по тълк.д. №6/2017 г. на
ВКС, ОСГК: Ползването на почивките и на отпуските става по
предназначение, в натура, поради което те не могат да се компенсират с
4
парични обезщетения, докато трае служебното правоотношение. Такава
трансформация не е предвидена в закона, тъй като би заобиколила
законоустановената им функция за възстановяване на работната сила. В хода
на съществуващо правоотношение военнослужещият винаги може да
реализира правото си на почивка по предвидения в закона ред, за разлика от
отпуските, по отношение на които са въведени рестрикции относно начина на
ползване и погасяването им по давност. Възможността за получаване на
парична компенсация, която по своя характер представлява обезщетение за
неизползвана почивка, възниква при прекратяване на правоотношението.
ЗОВСРБ не съдържа изрична уредба по този въпрос, но той е принципно
разрешен в общия нормативен акт – чл.136а, ал.5 от КТ.
В КТ също е възприета уредбата, че при прекратяване на
трудовото правоотношение се изплаща обезщетение за права, които не са
упражнени, но и не са погасени. Към момента на прекратяване на служебното
правоотношение Р. е изгубила правото си да ползва допълнителния платен
годишен отпуск, тъй като това право е погасено по давност. Именно в тази
насока са и твърденията във въззивната жалба. След като е погасено правото
да се ползва отпуска, не може да претендира заплащане на обезщетение за
неползването му.
Не следва да се обсъждат доводите на жалбоподателката какви са
причините да не се използва този отпуск своевременно, тъй като такива
твърдения не са въведени с исковата молба, а едва с въззивната жалба, което е
недопустимо. Не следва да се обсъждат и доводите в отговора на въззивната
жалба в тази насока, доколкото касаят ползване на отпуск през 2022 г.
Въз основа на гореизложеното въззивната жалба е неоснователна,
а решението – правилно и законосъобразно, като следва да се потвърди.
Разноски са поискани единствено от жалбоподателката, но, с оглед
изхода на делото, не следва да се присъждат.
Воден от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд,
V граждански състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №1475/02.04.2024 г.,
постановено по гражданско дело № 6850/2023 г. по описа на Районен съд
Пловдив, ХІ граждански състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
5
1._______________________
2._______________________
6