№ 3667
гр. София, 12.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Слави Г. Славов
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело
№ 20231100510787 по описа за 2023 година
За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от ответника - "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с
ЕИК *********, чрез пълномощник Е.К., срещу решение №20090989 от 16.05.2023г.,
постановено по гр.дело №15398/2021г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 164-ти състав, с което
е осъден "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с ЕИК *********, да заплати на
"ТЕМИС КЕПИТЪЛ"ООД, с ЕИК *********, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата
от 443.48 лв., представляваща платена без основание сума /сбор от заплатени
възнаграждения за пакети допълнителни услуги по договор за потребителски кредит
№30040767452/21.11.2019г. в размер на сумата от 222.72 лв. и по договор за
потребителски кредит №30043145407/12.03.2020г. в размер на сумата от 220.76 лв./ от
страна на Ц.М.К., с ЕГН **********, от с.Дрен, на ответника - "ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с ЕИК *********, в периода от 01.12.2015г. до 11.06.2020г., въз
основа на нищожни клаузи по споразумение за допълнителен пакет услуги към
договор за потребителски кредит №30040767452/21.11.2019г. и към договор за
потребителски кредит №30043145407/12.03.2020г., които вземания са цедирани на
ищеца - "ТЕМИС КЕПИТЪЛ"ООД, с ЕИК *********, съгласно договор за вземания от
финансови институции от 11.06.2020г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба в съда – 01.12.2020г. до окончателното плащане; както и
на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 745.00 лв., представляваща съдебни разноски.
Във въззивната жалба са инвокирани доводи за недопустимост на обжалваното
решение поради произнасяне на първостепенния съд по непредявени искове, по
1
недопустимо изменение на основанието на иска и по нередовна искова молба,
евентуално се твърди неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение
поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните
правила и необоснованост. Поддържа се, че по делото липсват доказателства за
възникване на вземане в полза на цедента, тъй като не се установява Ц.М.К., с ЕГН
**********, да е платила сума в претендирания размер, нито това да е извършено въз
основа на договорни клаузи, които са нищожни. Наведени са множество съображения,
че неправилно съдът е приел, че клаузите в процесните два договора за потребителски
кредит (ДПК) и допълнителни споразумения към тях, уреждащи пакета допълнителни
услуги, са нищожни. Поддържат се съображения, че посочените услуги и
възнаграждението за тях не противоречат на чл.10а, ал.2 ЗПК и не съставляват такива
за усвояване и управление на кредита. Твърди се, че неправилни и напълно
несъстоятелни са мотивите на съда, че предоставянето на пакета допълнителни услуги
зависи изцяло от преценката на кредитора, защото във връзка с тях се били сключвани
допълнителни споразумения/анекси или са съставяни нови погасителни планове. Сочи
се, че неправилно първостепенният съд е приел, че клаузата за възнаграждение за
пакета допълнителни услуги е неравноправна по смисъла на ЗЗП и че не е ясно в
какво се изразява ползвания от потребителя пакет. Излагат се и аргументи в смисъл,
че СРС неправилно приема за нищожна клаузата в договора за потребителски кредит,
определяща размера на ГЛП. Поддържа се, че възнаградителна лихва е над трикратния
размер на лихвата за забава, но не надвишава предвидената в закона максимална
стойност на ГПР и не противоречи на закона и на добрите нрави. Наведени са доводи,
че неправилно първостепенният съд е обосновал извода, че възнаграждението за пакет
допълнителни услуги следва да се включва в ГПР и че с включването на това
възнаграждение в размера на ГПР е над максималния предвиден в закона размер. В
този смисъл се твърди, че всички платени от Ц.М.К., с ЕГН **********, суми по
процесните два ДПК и допълнителни споразумения към тях в полза на "ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД са на валидни правни основания и като такива не
подлежат на връщане. На следващо място се излагат още подробни доводи, че по
делото не се доказва валидно прехвърляне на претендираното вземане в полза на
ищеца по силата на действителен договор за цесия, който да обвързва ответника.
Твърди се, че договорът за цесия е нищожен поради противоречие със закона, липса на
съгласие относно вземанията, които се прехвърлят и неясен предмет, както и поради
накърняване на добрите нрави по чл.26, ал.1 ЗЗД. Сочи се още, че договорът за цесия е
недействителен и поради неравноправни клаузи в него, респ. предвид ненадлежното
индивидуализиране на вземанията, предмет на договора, тяхната цена, както и предвид
липсата на представителна власт за лицето, сключило договора от името на ищеца.
Поддържа се, че първостепенният съд е бил длъжен да извърши служебна проверка за
наличие на неравноправни клаузи в договора, което не е сторил, поради което е
допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е постановен
неправилен и незаконосъобразен съдебен акт, който следва да бъде отменен. Поддържа
се и релевираното пред първоинстанционния съд възражение за погасяване по давност
на заявените от ищеца вземания. По изложените аргументи моли съда да постанови
съдебен акт, с който да обезсили първоинстанционното решение и производството по
делото да бъде прекратено или върнато за ново разглеждане от друг състав на СРС,
евентуално решението да бъде отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло.
Претендира присъждане на сторените разноски пред двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна - "ТЕМИС КЕПИТЪЛ"ООД, с ЕИК *********, чрез
процесуален представител адв.А.Д., депозира писмен отговор, в който взема
2
становище за неоснователност на подадената въззивна жалба. Твърди се, че
обжалваното решение на СРС е валидно, допустимо и правилно, съдът е обсъдил
всички релевантни по делото факти и обстоятелства и въз основа на тях е обосновал
правилен извод за основателност на предявения иск. Изложени са подробни
съображения в смисъл, че обжалваното решението е допустимо - постановено е по
редовна искова молба, като за да е редовно заявена претенция е достатъчно в
обстоятелствената част на исковата молба ищецът да посочи сумата, която е дал на
ответника и да заяви, че даденото е без основание, каквито твърдения са изложени от
ищеца. Оспорват се наведените от въззивника възражения, че произнасянето на
първоинстанционния съд по действителността на клаузи от договора за кредит е
довело до plus petitum произнасяне, както и възражението за недействителност на
договора за цесия. Излагат се доводи, че ответникът не е легитимиран да прави
възражения по действителността на цесията, поради което същите не следва да се
разглеждат. Поддържа се, че договорът за цесия е валиден и с него е прехвърлено в
полза на "ТЕМИС КЕПИТЪЛ"ООД вземането принадлежало на цедента. Сочи се, че
законът не поставя изисквания страните по договора за цесия да описват при какви
фактически или правни обстоятелства е възникнало вземането, нито липсата на това
описание води до нищожност на договора. От клаузите на сключения договор за цесия
се установява, че цедентът прехвърля всяко вземане за неоснователно обогатяване,
възникнало в конкретен времеви период, без значение от фактическата и правна
обстановка на възникване. Поддържа се, че договорът за цесия е действителен, щом
вземането е определяемо, включително по размер. Излагат се съображения, че
придобитите от ищеца вземания не представляват такива по кредити или друга форма
на финансиране (за главници, лихви или други), т.е. основаващи се на облигационна
връзка по договор, представляващ някаква форма на финансиране, а се основават на
извъндоговорно основания - неоснователно обогатяване по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Предвид това дейността на дружеството не попада в обхвата на ЗКИ и същото няма
качеството на банка или финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ. Сочи
се, че процесният договор за цесия е самостоятелен вид договор и не представлява
договор за продажба на стока или услуга, нито е сред изрично посочените в ЗЗП.
Поддържа се, че дори и да се приеме, че съществуват неравноправни клаузи по
смисъла на чл.143 ЗЗП, те не водят до нищожност на целия договор. Отделно от
изложеното се навеждат още и аргументи в смисъл, че първоинстанционният съд е
обосновал правилен и законосъобразен извод, че клаузите, уреждащи допълнителните
услуги и възнаграждението за тях по процесните два ДПК са неравноправни -
доколкото тяхното предоставяне зависи изцяло от преценката на кредитора (нарушение
на чл.143, ал.2, т.3 и т.15 от ЗЗП) и не са индивидуално уговорени (нарушение на
чл.146, ал.1 от ЗЗП). Възнаграждението по т.нар. "пакет от допълнителни услуги" е
уговорено общо, в нарушение на забраната, съдържаща се в чл.10а, ал.4 ЗПК.
Правилно съдът е приел, че предвидените в допълнителните споразумения към
процесните два ДПК възнаграждения по т.нар. "пакет от допълнителни услуги" са
необосновано високи и противоречат на правилата за добросъвестност и
справедливост - възнагражденията са в по-голям размер от възнаградителната лихва и
в размер почти равен на главницата по процесните два ДПК. В тази връзка се твърди,
че правилно първостепенният съд е стигнал до обоснования извод, че липсва годно
правно основание за получаването от страна на "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД
на платените от Ц.М.К. възнаграждения по т.нар. "пакет от допълнителни услуги",
които възлизат на исковата сума, поради което подлежат на връщане и предявеният иск
е основателен и доказан и като такъв е уважен. По изложените съображения моли съда
3
да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното решение на СРС като
правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за платено
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. В депозирана молба от
07.03.2025г. е обективиран списък по чл.80 ГПК. Прави възражение за прекомерност
на претендираните от въззивника разноски за адвокатско възнаграждение.
Предявен е от "ТЕМИС КЕПИТЪЛ"ООД, с ЕИК *********, срещу "ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с ЕИК *********, осъдителен иск с правно основание
чл.99, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
С оглед предмета на постъпилата въззивна жалба на инстанционен контрол подлежи
изцяло постановеното първоинстанционно решение, с което е уважен предявения
осъдителен иск с правно основание чл.99, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния
съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на чл.266
от ГПК, които да променят установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно
обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно
съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се
разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т.1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г., ОСГТК на
ВКС). В случая при извършената служебната проверка по чл.269, изр.1
ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и
допустимо, като при постановяването му не са допуснати нарушения на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения осъдителен иск с
правно основание чл.99, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 ГПК и изпълнение
на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя
във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло
изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за
основателност на предявения осъдителен иск с правно основание чл.99, ал.1 ЗЗД във
вр. с чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях.
4
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
На първо място, въззивният съд счита за неоснователни релевираните във
въззивната жалба доводи за недопустимост на обжалваното решение поради
произнасяне по непредявени искове и по нередовна искова молба. В разглеждания
случай производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от
"ТЕМИС КЕПИТЪЛ"ООД, с ЕИК *********, срещу "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ"
ЕООД, с ЕИК *********, осъдителен иск с правно основание чл.99, ал.1 ЗЗД във вр.
с чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на предадена без основание сума, което вземане е
цедирано на ищеца с договор за вземания от финансови институции, като в
първоначалната искова молба не са изложени твърдения за конкретната причина за
извършеното неоснователно разместване на имуществени блага. В уточнителни молби
от 22.01.2021г. и от 28.04.2021г. ищецът е заявил, че сумата е платена при начална
липса на основание, като не се касае до плащания по недействителни договори за
потребителски кредит, каквито не били сключвани между цедента и ответника. В
първото по делото открито съдебно заседание и въз основа на допълнителна молба от
14.12.2021г., депозирана в съдебното заседание, ищецът е уточнил, че сумата е платена
въз основа на нищожни клаузи по сключени два договора за потребителски кредит,
като първоинстанционният съд е счел, че същото представлява изменение на иска чрез
добавяне на основание по смисъла на чл.214, ал.1 ГПК и с определение от 28.01.2022г.
е допуснал същото.
Настоящият въззивен състав намира, че описаните уточнения в исковата молба не са
недопустими, тъй като по правило при предявен иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД ищецът не
е длъжен да излага твърдения за факти и правни доводи относно причината за липса
или нищожност на основанието, на което е извършено плащането - достатъчно е да
посочи единствено какво е дал на ответника и да заяви, че даденото е без основание.
Няма пречка ищецът, който знае претенциите на ответника за наличие на някое правно
основание, да признае в исковата молба фактите, обосноваващи такава претенция, още
преди тя да е заявена с отговора на исковата молба и да направи възражението си, че
такова основание е нищожно, като посочи още в исковата молба фактите, които го
опорочават или изложи правните си доводи защо фактите, на които се позовава
ответникът, не пораждат претендираното основание. В исковата молба обаче ищецът
не е длъжен да репликира на още непредявени възражения от ответника, като може да
изложи доводите си срещу тях и след релевирането им на по-късен етап в процеса (в
този смисъл е решение №29 от28.03.2012г. на ВКС по гр.дело №1144/2010г. по описа
на Г.К., IV Г.О., определение №60385 от 02.12.2021г. по ч.гр.дело №4500/2021г. по
описа на ВКС, Г.К., IV Г.О.).
В конкретния случай ищецът първоначално е поддържал, че цедентът е предоставил
на ответното дружество парични суми при липса на основание - при липса на сключен
договор за кредит и плащането е поради грешка. В отговора на исковата молба
ответното дружество е заявило твърдения за съществуващи между него и цедента
договорни правоотношения, в изпълнение на които Ц.М.К., с ЕГН **********, е
заплащала задълженията си. Във връзка с така изложените от ответника твърдения за
съществуването на договорни правоотношения и предвид представените два броя
договори за потребителски кредити ищцовото дружество е уточнило претенцията си в
първото по делото открито съдебно заседание, т.е. своевременно в рамките на
преклузивния срок по чл.143, ал.3 ГПК от страна на ищеца са заявени доводи за
5
нищожност на договорите, респ. за нищожност на конкретни клаузи от същите поради
нарушаване на императивни изисквания по ЗЗП, ЗПК и по чл.26 ЗЗД (включително
след дадени указания от първоинстанционния съд по реда на чл.129, ал.2 ГПК).
Налице е допустимо релевиране на възражение от страна на ищеца, осъществяващо
защита срещу наведените в отговора на исковата молба възражения срещу
основателността на иска, като съдът е длъжен да разгледа всички възражения срещу
действителността на сделката, направени в първото по делото съдебно заседание, още
повече че за тези, касаещи нарушение на разпоредби на ЗПК, съдът следи служебно.
С оглед на изложеното, въззивният съд намира, че в случая не е налице хипотеза на
изменение на предявения иск, тъй като валидното правно задължение, даващо право
на ответника да получи, съответно да задържи полученото, не е част от основанието на
иска, поради което доводите за неговото отричане от страна на ищеца също не са част
от основанието на иска. Петитумът на предявения иск е непроменен - той се изразява в
искане ответникът да бъде осъден да заплати претендираната сума. Основанието на
иска също е непроменено - сумата да бъде върната като получена без основание.
Конкретно наведените от ищеца твърдения за оспорване действителността клаузите в
споразуменията към договорите за потребителски кредит не съставляват ново
основание, а единствено насрещни оспорвания по въведените от ответника в процеса
защитни твърдения. Следователно се налага извода, че подадената исковата молба е
редовна и първоинстанционният съд не се е произнесъл по непредявен иск, а е
разгледал по същество именно заявената от ищеца искова претенция за връщане на
дадена без основание парична сума. Всички наведени във въззивната жалба
възражения за недопустимост на обжалваното решение като постановено по
непредявени искове, съответно нередовна искова молба не намират опора в закона и
като такива са неоснователни.
На следващо място по делото са представени процесните два броя договори за
потребителски кредити, както следва: договор за потребителски кредит
№30040767452/21.11.2019г., по силата на който Ц.М.К., с ЕГН **********, е получил
от "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД потребителски кредит в размер на 500 лв.,
който е бил изцяло усвоен (видно от констатациите на експерта-счетоводител в
приетото по делото заключение на ССЕ), със задължение за връщането му на 11
месечни вноски, ведно с уговорената възнаградителна лихва от 40.90 % годишно и
възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги "Фаст" и "Флекси"; както и
договор за потребителски кредит №30043145407/12.03.2020г., по силата на който
Ц.М.К., с ЕГН **********, е получил от "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД
потребителски кредит в размер на 1500 лв., който е бил изцяло усвоен (видно от
констатациите на експерта-счетоводител в приетото по делото заключение на ССЕ),
със задължение за връщането му на 24 месечни вноски, ведно с уговорената
възнаградителна лихва от 41.00 % годишно и възнаграждение за закупен пакет
допълнителни услуги "Фаст" и "Флекси". Доколкото процесните договори за паричен
заем имат характеристиките на договор за потребителски кредит, съгласно дадената в
чл.9, ал.1 ЗПК легална дефиниция, а заемополучателят по тях има качеството на
потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП, то съдържанието им следва да бъде
изцяло съобразено с изискванията на ЗПК и ЗЗП.
Съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
6
годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин. Съгласно
чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид в т.ч. и тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани
всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще
дължи.Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно положение
спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на
ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти,
от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да
го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10
ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от
общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които
са отчетени при формиране на ГПР. В случая в процесните договори за паричен заем е
посочено, както следва: в договор за потребителски кредит №30040767452/21.11.2019г.
е отразено, че ГПР е 48.09 %, съответно в договор за потребителски кредит
№30043145407/12.03.2020г. е отразено, че ГПР е 48.89 %, с което формално
изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е било изпълнено. В същото време обаче, от
съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР - в клаузите на общите условия е посочено
общо, че ГПР е изчислен съобразно приложение №1 от ПЗР на ЗПК при допускане, че
договорът е валиден за срока, за който е сключен и лихвата и другите разходи са
неизменни спрямо техния първоначален размер за целия срок на договора, но това не е
достатъчно, за да бъде спазено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като е следвало да
бъдат описани конкретно взетите предвид допускания и кои са разходите, съобразени
при изчисляване на годишния процент на разходите по точно тази сделка, сключена с
ищеца.
Същевременно, очевидно е, че отразеният ГПР в договор за потребителски кредит
№30040767452/21.11.2019г. е отразено, че ГПР е 48.09 %, съответно в договор за
потребителски кредит №30043145407/12.03.2020г. е отразено, че ГПР е 48.89 %, не
отразява реалните ГПР, тъй като в тях не се включват част от разходите по кредита, а
именно възнаграждението за допълнителния пакет услуги (в този смисъл са
констатациите на експерта-счетоводител в приетото по делото като неоспорено
заключение на ССЕ), което съгласно легалната дефиниция на §1, т.1 от ДР на ЗПК е
част от общите разходи по кредита. В посочената разпоредба се предвижда, че "общ
разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително и разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора
за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
7
В случая, възнаграждението за допълнителния пакет услуги несъмнено представлява
разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР
по кредита, като то е било изначално известно на кредитора - същото е уговорено още
към момента на сключване на договора за кредит, като липсват данни да е било
незадължително условие за сключване на сделката, дължи се ежемесечно и
представлява част от месечните погасителни вноски, без заплащането му да е
обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от страна на кредитополучателя.
Ето защо, съдът намира, че тази такса е следвало да бъде включена в общия разход по
кредита, като в този смисъл е и практиката на Съда на ЕС - решение от 21.03.2024г. по
дело №С-714/22, съобразно което член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се
тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към
договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне
на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на
месечните вноски или да се намалява техният размер (какъвто е настоящият пакет
допълнителни услуги, закупен от цедента), попадат в обхвата на понятието "общи
разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на
понятието "годишен процент на разходите" по смисъла на посочения член 3, буква и),
когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на
съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит. Следователно, с добавяне на
възнаграждението за допълнителния пакет услуги действителният ГПР по договора за
кредит става значително по-висок от обявения в него и несъмнено надхвърля законово
регламентирания максимум от 50 % - действителните размери на ГПР по процесните
договори за потребителски кредит с включване на разходите за допълнителни услуги
са изчислени от експерта-счетоводител в приетото по делото като неоспорено
заключение на ССЕ, поради което е очевидно, че ГПР надвишава значително
максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута - арг. чл.19, ал.4 ЗПК.
С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че макар формално
предвидените в процесните договори за потребителски кредит ГПР да е в съответствие
с максимално установения в закона, то не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10
ЗПК, който предвижда като част от задължителното съдържание на договора
посочването на ГПР, изчислен към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение №1 към ЗПК начин. Тази част от
договора е от съществено значение за интересите на потребителите, тъй като целта на
законовите изисквания за ГПР е да се даде възможност на потребителите да взимат
своите решения при пълно знание за фактите, а за целта е необходимо те да получават
адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит. Поради тази причина
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това
изискуемо с императивна норма съдържание, законодателят урежда като порок от
толкова висока степен, че води до недействителност на договора на основание чл.22
ЗПК. В този смисъл е и цитираното по-горе решение на СЕС по дело №С-714/22,
според което когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент
на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива
8
разходи, този договор следва да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница. Ето защо, като не е
оповестил действителен ГПР в договора за кредит, кредитодателят е нарушил
изискванията на закона, което обосновава извод за недействителност на договора за
кредит на основание чл.22 ЗПК, поради неспазването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Предвид
установената нищожност на целите договори за потребителски кредит се явява
безпредметно обсъждането на доводите за нищожност на отделните договорни клаузи,
касаещи възнаградителната лихва и възнаграждението за допълнителния пакет услуги,
поради което въззивният съд не следва да разглежда възраженията на въззивника в
тази насока.
При недействителност на процесните договори за потребителски кредит, съгласно
разпоредбата на чл.23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи по кредита, включително и уговорената
възнаградителна лихва. От приетите по делото писмени доказателства и неоспореното
заключение на ССЕ се установява, че задълженията и по двата договори за
потребителски кредит са погасени предсрочно от кредитополучателя, като в случая
разликата над размера на погасените главници се явява недължимо платена от
потребителя въз основа на нищожни договори за потребителски кредит. В случая с
оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес осъдителният иск се
явява основателен за пълния предявен размер от 443.48 лв., представляваща платена
без основание сума, представляваща сбор от заплатени възнаграждения за пакети
допълнителни услуги по договор за потребителски кредит №30040767452 от
21.11.2019г. в размер на сумата от 222.72 лв. и по договор за потребителски кредит
№30043145407 от 12.03.2020г. в размер на сумата от 220.76 лв..
На следващо място във връзка с възраженията във въззивната жалба следва да се
отбележи, че процесният договор за цесия, с който претендираното вземане в било
прехвърлено от потребителя в полза на ищцовото дружество, не е недействителен. В
процесния "договор за вземания от финансови институции" от 11.06.2020г. изрично е
посочено, че вземанията на цедента произтичат от извъндоговорно основание -
неоснователно обогатяване, като същите са в достатъчна степен индивидуализирани
по основание, период и размер - посочено е, че се прехвърлят всички вземания,
възникнали от неоснователно обогатяване на длъжника - "ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ" ЕООД (съобразно приложение №1 към договора), за сметка на кредитора
- Ц.М.К., с ЕГН **********, в конкретен посочен период (01.12.2015г. - 11.06.2020г.),
като това неоснователно обогатяване следва да е настъпило поради плащания,
извършени въз основа на нищожни клаузи или недействителни договори за
потребителски кредити (какъвто е настоящият случай). Следователно, договорът за
цесия е валиден и годен да прехвърли процесното вземане в полза на цесионера. В
допълнение и във връзка с възраженията във въззивната жалба следва да се отбележи,
че разпоредбата на чл.2, ал.2, т.12 ЗКИ касае придобиване на вземания от страна на
кредитор (банка) по отношение на клиенти на банката, а не обратната хипотеза,
поради което е неприложима към настоящия случай. Що се отнася до установения в
разпоредбата на чл.3а ЗКИ регистрационен режим настоящият въззивен състав намира,
че евентуалното нарушаване на тази норма може да доведе единствено до ангажиране
на административно-наказателната отговорност на лицето, но няма отношение към
валидността на сключените сделки, доколкото не е въведено изискване за лицензия за
осъществяване на тези сделки. Ако законът целеше пълна забрана за определени
9
сделки от лица, които не са вписани като финансови институции, в него щеше да е
уреден лицензионен режим и пълна забрана на нелицензирани лица да сключват
подобни сделки, като в този смисъл е и трайната практика на ВКС - решение №171 от
24.07.2017г. по гр.дело №3733/2016г., Г.К., ІV Г.О., решение №540 от 20.12.2011г. по
гр.дело №110/2011г., Г.К., ІV Г.О., решение №192 от 13.12.2017г. по гр.дело
№4439/2016г., Г.К., ІV Г.О., и др. Евентуалното наличие на неравноправни клаузи в
договора за цесия е неотносим въпрос към настоящия спор, доколкото подобно
възражение може да навежда единствено потребителят по сделката, в полза на когото
са регламентирани изискванията на ЗЗП, а за ответника като трето лице е недопустимо
да се позовава на потребителската защита.
Неоснователни са и доводите на въззивника във връзка с липсата на уведомяване за
извършената цесия. Установеното в чл.99, ал.4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи
на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити
длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу
изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Доколкото прехвърленото
вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и цедента, напълно
логично е въведеното от законодателя изискване съобщението за прехвърлянето на
вземането да бъде извършено именно от стария кредитор. От друга страна, няма
пречка това правно действие да бъде извършено от новия кредитор по силата на
изрично упълномощаване от цедента (чл.36, ал.1 ЗЗД). След като длъжникът бъде
уведомен за учредената в полза на цесионера представителна власт, съобщението,
изпратено от новия кредитор, е достатъчно, за да обвърже длъжника с последиците на
прехвърлянето. В случая от представеното по делото пълномощно е видно, че
цедентът е упълномощил цесионера да уведоми от негово име длъжника за
вземанията, предмет на извършеното прехвърляне, като това е извършено с
приложеното по делото съобщение по телепоща.
От друга страна, получаването на уведомлението по чл.99, ал.4 ЗЗД е факт от
значение за спорното право (завършва фактическия състав на придобиването на
вземането от страна на цесионера срещу длъжника), поради което настъпването му в
хода на процеса следва да бъде съобразено при решаването на делото с оглед
императивното правило на чл.235, ал.3 ГПК. Доколкото законът не поставя специални
изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то
получаването на същото в рамките на съдебното производство по предявен иск с
предмет прехвърленото вземане не може да бъде игнорирано, като в този смисъл е и
постановената по реда на чл.290 ГПК съдебна практика - решение №123/24.06.2009г.
по т.дело №12/2009г. на ВКС, Т.О., II Т.О., решение №3/16.04.2014г. по т.дело
№1711/2013г. на ВКС, Т.К., I Т.О. В случая, несъмнено е, че договорът за цесия, заедно
с писменото пълномощно и изготвеното до ответника уведомление, са връчени на
"ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД като приложения към исковата молба в
настоящото производство. Ето защо следва да се приеме, че ответното дружество е
било уведомено надлежно най-късно в хода на процеса за цедирането на вземанията
срещу него, поради което сключеният договор за цесия има действие спрямо длъжника
и надлежен кредитор на вземанията за връщане на неоснователно платени суми по
процесните договори за потребителски кредит към настоящия момент е ищцовото
дружество. За пълнота на изложението следва да се посочи, че уведомяването по
чл.99, ал.4 ЗЗД има за цел да стабилизира правата в лицето на цесионера, така че
вземането да не може да бъде изпълнено валидно другиму. Длъжникът може да
възразява успешно за липсата на уведомяване само ако едновременно с това твърди, че
10
вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до
момента на уведомлението, каквото твърдение в настоящия случай не е наведено от
ответника. След като бъде известен за цесията, длъжникът не може да възразява на
претенцията на цесионера за реално изпълнение на основание липсата на уведомяване,
поради което доводите на въззивника, изложени в този смисъл, са несъстоятелни (в
този смисъл е определение №987 от 18.07.2011г. на ВКС по гр.дело №867/2011г., Г.К.,
IV Г.О.).
Сключеният между страните договор за цесия не е недействителен и поради липса
на представителна власт за лицето, подписало документа от името на цесионера, като
релевираното в този смисъл възражение на ответника е недопустимо. Съгласно
задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение №5/12.12.2016г.
по тълк. дело №5/2014г. на ВКС, ОСГТК, т.2, висящата недействителност на сключена
без представителна власт сделка е установена единствено в интерес на мнимо
представлявания, поради което само той разполага с правото както да потвърди
договора, сключен от негово име без представителна власт, така и да се позове на тази
недействителност и да оспори представителната власт на лицето, което го е
представлявало. В този смисъл ответникът, който не е страна по договора и не
разполага с право да го потвърди, няма и право, респ. - правен интерес, да се позове на
недействителността, като навежда възражение за липса на представителна власт за
насрещната страна - подобно възражение представлява упражняване на чуждо
субективно право, което извън изрично предвидените в закона случаи е недопустимо.
Ето защо, посоченото възражение, наведено в отговора на исковата молба и
поддържано във въззивната жалба, не следва да се разглежда по същество, като въз
основа на общите основания за недействителност на сделките процесният договор за
цесия поначало е валиден.
С оглед на изложеното, предвид разпределението на доказателствената тежест
между страните и при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства
предявеният иск за връщане на платената сума без основание, което вземане е било
цедирано на ищеца, се явява доказан и следва да бъде уважен изцяло за сумата от
443.48 лв..
На следващо място неоснователно е и възражението на въззивника-ответник за
изтекла погасителна давност, доколкото за вземанията, произтичащи от неоснователно
обогатяване, същата е със срок от 5 години (арг. чл.110 ЗЗД), като плащанията при
липса на основание са извършени в периода 20.12.2019г. - 26.05.2020г. (видно от
заключението на ССЕ) и давността за връщането на платените суми е била прекъсната
преди изтичане на петгодишен срок с подаване на исковата молба по настоящото дело
на 01.12.2020г., респ. с молбата за изменение на частичния иск чрез увеличение на
размера му от 17.06.2022г. (арг. чл.116, б."б.", вр. с чл.114, ал.1 ЗЗД). Като е достигнал
до същият правен извод, СРС е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт,
който на основание чл.271, ал.1 от ГПК следва да бъде потвърден.
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна – ищец -
"ТЕМИС КЕПИТЪЛ"ООД, в полза на която на основание чл.78, ал.1 ГПК следва да се
присъди сумата от 400 лв., реално сторени разноски за платено адвокатско
възнаграждение във въззивното производство.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
РЕШИ:
11
ПОТВЪРЖДАВА решение №20090989 от 16.05.2023г., постановено по гр.дело
№15398/2021г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 164-ти състав.
ОСЪЖДА "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: град София, бул."България" №49, бл.53Е, вх.В; да
заплати на "ТЕМИС КЕПИТЪЛ"ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул."****; на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 400.00 лв.
/четиристотин лева/, сторени разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на
чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12