Решение по дело №12912/2020 на Районен съд - Пловдив

 

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№  261541

21.05.2021 година, град Пловдив

В   И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XIV граждански състав, в публично заседание на двадесет и първи април две хиляди двадесет и първа година, в състав:

       РАЙОНЕН СЪДИЯ: ТОСКО АНГЕЛОВ

при участието на секретаря Росица Марджева, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 12912 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Делото е образувано по искова молба на Д.В.Д. срещу „Ай ти еф груп” АД, с която е предявен установителен иск по чл. 422 ГПК във вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищцата твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от 08.04.2016г. за сумата от 600 лева, като била уговорена възнаградителна лихва, като общата дължима сума била в размер на 718.40 лева. По него ищцата платила 900 лева. Излагат се съображения за недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК, поради което сумата над 600 лева била платена без основание. Излагат се и съображения за нищожност на уговорката за лихва. Иска установяването на задължение в размер на 300 лева, получена без основание. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва иска. Договорът бил сключен от разстояние, като кредиторът бил спазил изисквания да информира ищцата за условията на договора и получил нейното съгласие. Намира, че изискванията на чл. 11, ал. 1 ЗПК са спазени, като договорът имал необходимото съдържание и бил действителен. Част от информацията се съдържала в приложимите към договора общи условия, които също били изпратени на ищцата, заедно с линк за потвърждение, който тя активирала. Действителна била и клаузата за възнаградителна лихва. Иска се отхвърляне на претенцията.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Относно допустимостта:

Производството е инициирано с подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от Д.Д. срещу „Ай ти еф груп“ АД, по което е образувано ч. гр. дело. В полза на заявителя е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение за процесната сума, както и за разноските.

В срок е постъпило възражение от длъжника и съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението. Искът е предявен в преклузивния срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.

По същество на спора:

За да обоснове дължимост на получените суми ответникът се позовава на сключен между страните договор за кредит. Страните не спорят, че са сключили договор за кредит № ****, по който ответникът е предоставило на ищцата сумата в размер на 600 лева, която е следвало да бъде върната в срок до 02.02.2017 г. с плащането на 10 погасителни вноски. Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент от 41%, а ГПР е 49.64%.

В чл. 1.7 от договора е уговорено, че до края на следващия ден от деня на предоставянето на сумата по кредита потребителят е длъжен да предостави обезпечение чрез банкова гаранция или поръчителство. В чл. 3.3 е предвидено, че при неизпълнение на задължението за обезпечаване се дължи неустойка в размер на 631.60 лева, която се заплаща с погасителните вноски, за времето през което кредитът не е обезпечен. По делото няма данни и не се твърди да е предоставено обезпечение.  

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

В случая не е било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в § 1, т. 2 от ЗПК, че – "Обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Като обща дължима сума по договора е записана 718.40 лева, включваща главница и лихва. Така записана стойност не съответства на реално дължимата по договора, тъй като в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 1.7 и чл. 3.3, предвиждащи предоставянето на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това предварително е уговорена неустойка, която от самото начало е разсрочена с месечните погасителни вноски. По този начин неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава едно допълнително възнаграждение.

Поради изложеното, посочения в договора годишен процент на разходите от 49.64% и общата дължима сума– 718.40 лева не отговарят на действителните такива. Посочването в договора за  кредит на  по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. /В този смисъл Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.;Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.

Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. За разлика от унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при констатиране се позовава на същата в мотивите при обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид последиците на тази недействителност, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят– ищец,  дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и лихви или други разходи.

От приетите по делото разписки за извършени плащания се установява, че ищцата е платила сумата от общо 900 лева по договора. Поради недействителността на договора сумата над чистата стойност на кредита от 600 лева до платените 900 лева е получена от ответника при начална липса на основание и подлежи на връщане на потребителя. Като законна последица върху тази сума се дължи и законната лихва.

Ето защо претенцията е основателна и следва да бъде уважена.

По отговорността за разноски:

Предвид изхода на делото, следва да се присъдят и разноските в заповедното производство, като съобразно т. 12  на ТР № 4/2013 на ОСГТК на ВКС, съдът в исковото производство се произнася с осъдителен диспозитив по тях, включително и когато не изменя размера им, съобразно издадената заповед за изпълнение. Разноските, на които има право ищецът в заповедното производство, са в размер на 25 лева за държавна така и 300 лева за адв. възнаграждение.

Отделно, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва да се присъдят и направените разноски в настоящото исково производство в размер на 25 лева за държавна такса.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, в полза на адвокат М. следва да бъде присъдена сумата от 300 лева за адв. възнаграждение по настоящото дело.

Така мотивиран, съдът

Р    Е    Ш    И :

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че „Ай ти еф груп“ АД, ЕИК *********, дължи на Д.В.Д., ЕГН **********, сумата от 300.00 лева, получена без основание по договор за кредит № **** от 08.04.2016г.; ведно със законната лихва, считано от датата на постъпване на заявлението в съда– 22.06.2020 г. до окончателното й погасяване, за които е издадена Заповед от 26.06.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, по ч. гр. дело № 26054/2020 г. по описа на СРС.

ОСЪЖДА „Ай ти еф груп“ АД, ЕИК *********, да заплати на Д.В.Д., ЕГН **********, сумата от 350.00 лева - разноските по заповедното производство и по настоящото дело.

ОСЪЖДА „Ай ти еф груп“ АД, ЕИК *********, да заплати на адв. С.П.М.,***, със служебен адрес – *****, сумата от 300.00 лева– адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ Д.В.Д. по производството.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

          

 

СЪДИЯ : /п/

                       /Тоско Ангелов/

Вярно с оригинала.

Р.М.