№ 1879
гр. София, 14.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Мария Ем. Малоселска
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Мария Ем. Малоселска Въззивно гражданско
дело № 20221100500620 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 4094 от 22.11.2021 г., постановено по гр. д. № 33171 по описа
за 2021 г. на СРС, 39 състав, е признато за установено по отношение на С.О. по
иска с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, предявен от А.Б. К., че последната не
дължи сума в размер на 200,00 лева – глоба, наложена с наказателно
постановление № 304882/22.02.2017 г., поради погасяването ѝ по давност.
В тежест на ответника съдът е възложил сторените от ищеца в
производството разноски.
Недоволен от постановеното решение, с което предявените искове с правно
основание чл. 439, ал. 1 ГПК са уважени, е останал ответникът С.О.. В подадената
въззивна жалба излага оплаквания за неправилност и необоснованост на
решението на СРС. Жалбоподателят поддържа, че в случая се касае за
действително извършено административно нарушение, за което ищецът е бил
санкциониран с влязло в сила наказателно постановление. След влизане в сила на
изпълнителното основание от страна на кредитора са били предприети действия
по принудително събиране на вземането. Поддържа, че освен обикновена
погасителна давност, съществува и абсолютна такава, след изтичането на която се
1
погасява възможността за принудително събиране на публичните задължения.
Счита, че преценката за заличаване на дадено публично вземане като погасено по
давност е в компетентността на съответния административно-наказващ орган.
Излага съображения за обществения интерес от приходи от глоби, както и за
социалната функция на глобата като санкция за извършени нарушения от този
тип. В обобщение на изложените съображения до въззивния съд е отправено
искане да отмени решението и да отхвърли исковте.
Ответникът по жалбата я оспорва с подробни доводи, съдържащи се в
подадения писмен отговор, с който заявява становище за нейната
неоснователност. Моли за потвърждаване на съдебното решение.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства,
взе предвид наведените във въззивната жалба оплаквания и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Предявен за разглеждане е иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, с
който ищецът и длъжник по изпълнително дело № 20208490405728 по описа на
ЧСИ А.П. оспорва изпълнението, позовавайки се на изтекла погасителна давност
за вземането.
Между страните не е спорно, че е било издадено наказателно постановление
№ 304882/22.02.2017 г., с което на ищеца е било наложено административно
наказание глоба в размер на 200 лева съгласно чл. 35, ал. 7, т. 1 НРУПОГТТСО.
Видно е от направеното отбелязване, че наказателното постановление е влязло в
сила на 09.08.2017 г.
Не е спорно на следващо място и обстоятелството, че за събиране на
наложената на ищеца по административен ред глоба е било издадено възлагателно
писмо, изх. № СОА20-ДИ11-11933/26.11.2020 г., с което на ЧСИ А. Петров е било
възложено на основание чл. 163, ал. 1 и ал. 3 ДОПК да предприеме необходимите
изпълнителни действия в хода на изпълнително производство срещу ищеца за
събиране на вземането.
Не е формиран спор между страните, че възлагателното писмо, въз основа
на което е образувано изпълнителното производство, е било представено на
органа по изпълнението на 11.12.2020 г.
При така установеното от фактическа страната въззивният съд
достигна до следните правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
2
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. По правилността на съдебното решение въззивният съд приема
следното:
Вземането за глоба по издадено от общинските власти наказателно
постановление е публично общинско вземане (чл. 162, ал. 2, т. 7 ДОПК).
Задълженията за публични вземания се погасяват по давност с изтичане на
петгодишен срок, който започва да тече от 1 януари на годината, следваща тази,
през която вземането е възникнало и е следвало да бъде платено, освен ако в закон
е предвиден по-кратък срок (чл. 171, ал. 1 ДОПК).
В случая се касае за наложено административно наказание по реда на
ЗАНН, с оглед което съдът приема, че уредбата на този закон е специална по
отношение на ДОПК. Ето защо дължимостта на сумите по публични вземания,
съставляващи наложени по реда на ЗАНН административни наказания, в това
число глоби, следва да се преценява по специалните норми, разписани в този
закон.
Съгласно чл. 82, ал. 1, б. "а" и ал. 2 ЗАНН административното наказание
глоба не се изпълнява, ако са изтекли две години от влизане в сила на
наказателното постановление. Както се посочи и по-горе, между страните не се
спори, че наказателното постановление е влязло в сила на 09.08.2017 г.
Следователно давността за изпълнението по чл. 82, ал. 1 ЗАНН е изтекла на
09.08.2019 г. Изпълнителното дело за събиране на глобата е образувано на
11.12.2020 г., като ответникът не е ангажирал доказателства за предприемане на
действия по изпълнение на наложеното административно наказание глоба преди
09.08.2019 г., за да може да се приложи правилото на чл. 82, ал. 4 ЗАНН. При това
положение възможността наложеното наказание глоба да бъде изпълнена
принудително, включително чрез възлагане на частен съдебен изпълнител в
рамките на образувано изпълнително производство, е била погасена към датата на
образуване на изпълнителното производство. Ето защо и решението е правилно и
следва да бъде потвърдено.
Неоснователни са оплакванията, изложени от въззивника с жалбата. Дали
административното нарушение, за което е наложено наказанието, действително е
било извършено или не, е въпрос, който попада извън предмета на настоящия
спор, доколкото е налице влязло в сила наказателно постановление, съставляващо
изпълнително основание. Същественото в случая е, че преди кредиторът да
3
предприеме действия за събиране на вземането за глоба, срокът на
изпълнителската давност е бил изтекъл и за длъжника е възникнало правото да се
позове на това обстоятелство.
На следващо място, неоснователно въззивникът се позовава на абсолютна
погасителна давност за вземането. Същата е приложима само в хипотеза, в която
давността е била спирана или прекъсвана преди да изтече срокът на по-кратката
давност, тази за изпълнение на наказанието. В производството от страна на
ответника не са въведени твърдения за настъпване на обстоятелства, довели до
спиране или до прекъсване на давността, за да изследва съдът въпроса за
настъпването на абсолютна давност за погасяване на наложеното наказание.
Относно възражението на жалбоподателя, че преценката за заличаване на
дадено публично вземане като погасено по давност е в компетентността на
съответния административно-наказващ орган, следва да се посочи, че последното
макар да е вярно, не лишава гражданския съд от правораздавателната му
компетентност да разгледа и разреши правния спор, с който е сезиран.
Обсъжданият въпрос е разрешен по задължителен начин с Определение № 52 от
29.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 38/2020 г., 5-членен с-в, ГК, съгласно което редът
за събиране на публичното вземане определя и компетентния съд, който следва да
се произнесе по исковата молба за установяване несъществуването на това
вземане. Възприето е, че на основание чл. 163, ал. 4 ДОПК, вр. чл. 2, ал. 3 ЗЧСИ
публичното вземане е възложено за събиране на частен съдебен изпълнител, то и
компетентността да се разгледа предявеният иск с правно основание чл. 439 ГПК е
на гражданския съд.
Единствено за пълнота на изложението въззивният съд намира за
необходимо да посочи, че доводите на жалбоподателя за социалните и
бюджетните функции на административните наказания „глоба“ не са от естество
да препятстват правото на лицето, на което наказанието е наложено, да се позове
на изтекла погасителна давност за изпълнението му пред съда.
По разноските:
За въззивното производство разноски се следват на въззиваемата страна. На
основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв, доколкото страната е представлявана
безплатно във въззивното производство, с оглед ниската фактическа и правна
сложност на спора, съдът определя адвокатско възнаграждение в минимален
размер от 300 лева, което следва да бъде присъдено на адв. М.Л. Л..
Така мотивиран, Софийски градски съд
4
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 4094 от 22.11.2021 г., постановено
по гр. д. № 33171 по описа за 2021 г. на Софийски районен съд, I Гражданско
отделение, 39 състав.
ОСЪЖДА С.О., БУЛСТАТ *******, да заплати на основание чл. 78, ал. 3
ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. на адвокат М.Л. Л., ЕГН **********,
сумата от 300 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена
на А.Б. К. безплатна правна помощ във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5