Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260580
гр.
Пловдив, 23.11.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Наказателна колегия, в открито
съдебно заседание на 09.11.2020 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЖИДАР КЪРПАЧЕВ
при
участието на секретаря Станка Деведжиева, като разгледа докладваното от съдията
АНД № 6150/2020 г. по описа на ПРС, I наказателен състав, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 59 и сл. ЗАНН.
Обжалвано е
Наказателно постановление № 20-0273-000308, издадено от Началник РУ Хисар към ОДМВР- ПЛОВДИВ, с което на В.И.И. е
наложено наказание глоба в размер на
2000лв. и лишаване от право да управлява МПС за 24 месеца за нарушение на чл.
174, ал.3 ЗДвП.
С
жалбата и в съдебно заседание се навеждат конкретни съображения за отмяна на
НП- некоректно описание в АУАН и НП на допуснатото нарушение и неправилна
установеност на фактическата обстановка. Сочи се, че жалбоподателят нямал
качеството водач към момента на отказа да се тества, както и че отказът се
дължал на епидемичната обстановка в страната. Моли се за отмяна на НП и
присъждане на разноски.
Въззиваемата
страна със съпроводителното писмо по делото взема становище за неоснователност
на жалбата.
Жалбата
е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, против
акт подлежащ на обжалване по съдебен ред, поради, което се явява процесуално
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Само
за пълнота на изложението следва да се посочи, че в приложената по делото
разписка действително е посочено, че НП е връчено на дата 08.06.2020г., като
считано от тази дата жалбата би се явила просрочена.
По
делото е постъпило обаче, официално
писмо от въззиваемата страна, с което се уведомява съда, че в разписката е допусната техническа
грешка, като действителната
дата на връчване на НП е 08.09.2020г., а не 08.06.2020г., като считано
от тази дата- 08.09.2020 жалбата се явява подадена в преклузивния 7-дневен срок
за обжалване, доколкото видно от поставения върху нея датен печат, същата е
входирана в РУ-Хисар на 14.09.2020г.
Че
в разписката действително е допусната техническа грешка всъщност е и кристално
ясно, доколкото посочената в нея дата- 08.06.2020г. всъщност предшества дори
извършването на самото нарушение- 14.06.2020г.
Съдът като се запозна с
приложените по делото доказателства, обсъди доводите изложени в жалбата и
служебно провери правилността на атакуваното наказателно постановление, намери,
че са налице основания за неговото потвърждаване по следните съображения:
В АУАН и НП е приета за
установена следната фактическа обстановка: на 14.06.2020 г. около 00:02 часа в с. Ръжево
Конаре на кръстовището на ул. „47- ма“ и ул. „68-ма“- посока на движение към
ул. „68-ма“ В.И.И. като Водач на лек
автомобил - НИСАН МИКРА с рег. № ******, лична собственост извършва следните
нарушения:
1. управлява лек автомобил НИСАН МИКРА с рег. № ******
и отказва да му бъде извършена проверка с техническо средство за установяване
употребата на алкохол- с Дрегер Алкотест 7510, с фабричен № ARBA-0061. Издаден
талон за медицинско изследване с № 0062703.
Горната фактическа
обстановка съдът прие за установена въз основа на издадения по преписката АУАН,
който съгласно чл. 189, ал.2 ЗДвП има презумптивна доказателствена сила до
доказване на обратното от страна на жалбоподателя.
В конкретния случай констатациите в АУАН, не
само не са опровергани, но и изцяло се
подкрепят от събраните по делото доказателства- показания на актосъставителя,
който изрично потвърди в съдебно заседание отразеното в АУАН, както и от
показанията на разпитаните по инициатива на съда свидетели- очевидци Д.П. и И.В.,
които в съдебно заседание непосредствено установиха механизма на извършване и установяване на нарушението.
По мнение на съда
показанията и на тримата полицейски служители безспорно заслужават пълен кредит
на доверие, доколкото са последователни, логични, подробни, добросъвестно
изложени, взаимно допълващи и взаимно подкрепящи се относно всички съществени
обстоятелства включени в предмета на доказване.
Относно обясненията
на нарушителя съдът съобрази трайно установеното в
съдебната практика положение, че те имат двойствена правна природа- като са едновременно средство за защита и годно доказателствено средство,
чиято доказателствена стойност не може да бъде априори игнорирана при формиране
фактическите изводи на съда. Решаващият състав следва да ги подложи на
внимателна преценка с оглед тяхната логичност, последователност, вътрешна
безпротиворечивост и житейска
издържаност, както и да ги съпостави с целия събран по делото доказателствен
материал. Едва след извършването на всички тези процесуални действия съдът
следва да реши дали да ги кредитира или
не.
Така изрично Решение
№92/05.07.2018 по дело №298/2018 на ВКС, Решение №110/18.07.2019 по н.д.
№472/2019 на ВКС, Решение № 218 от 16.01.2018 г. по н. д. № 1060 / 2017 г. на
ВКС, Решение № 69 от 28.04.2014 г. по н. д. № 1392 / 2013 г. на ВКС, Решение
№173/18.12.2019 по дело №735/2019 на ВКС, Решение № 15 от 8.03.2012 г. на ВКС
по н. д. № 2983/2011 г., I н. о на ВКС, Решение № 619 от 26.01.2009 г. на ВКС
по н. д. № 622/2008 г., I н. о, Решение № 453 от 14.12.2009 г. по н.д. № 462/ 2009
г. на ВКС и много други.
В конкретния случай
съдът намира, че обясненията на
нарушителя се явяват изцяло опровергани от показанията на тримата
разпитани по делото полицейски служители, като двама от тях (В. и П.) са били
очевидци на управлението на МПС, а актосъставителя е бил очевидец на
извършената проверка, поради което и съдът намира изложеното от нарушителя за проявна форма на неговата защитна
позиция и не го кредитира.
Не на последно място следва да се отбележи, че съгласно
трайната съдебна практика, съдът не е
длъжен да уважава всяко едно доказателствено искане на страните, а само
тези които са допустими, относими, но и необходими
за установяване на обстоятелствата включени в предмета на доказване. В
случай, че обективната истина по делото
може да се постигне от вече приобщените по делото доказателства,
разпитът на нови свидетели или вещи лица не
се явява необходим и с отказа да ги допусне, съдът не ограничава правата на страните.
Така изрично Решение № 294 от
16.06.2011 г. по нак. д. № 1607/2011 г. на ВКС, Решение № 353 от 06.10.2009 г.
по к.н.д. № 303/2009 г. на ВКС, Решение № 405 от 19.11.2009 г. по нак. д. №
425/2009 г. на ВКС, Решение № 104 от 16.09.2019 г. по н. д. № 387 / 2019 г. на
ВКС, Решение № 115 от 19.05.2017 г. по н. д. № 226 / 2017 г. на ВКС, Решение №
368 от 24.10.2014 г. по нак. д. № 1109/2014 г. на ВКС, Решение № 201 от 20.04.2012 г. по нак. д. №
432/2012 г. на ВКС, Решение № 75 от 21.02.2011 г. по нак. д. № 733/2010 г. на
ВКС, Решение №202/08.04.2019 по дело №769/2018 на ВКС, Решение № 276 от
09.03.2018 г. по н. д. № 1045 / 2017 г. на ВКС, Решение № 434 от 14.01.2016 г.
по н. д. № 1522 / 2015 г. на ВКС,
Решение № 367 от 13.10.2011 г. по нак. д. № 1846 / 2011 г. на ВКС и много други,
включително и цитирани в посочените.
В конкретния случай основното
спорно обстоятелство от фактическа страна е имал ли е жалбоподателят качеството водач на МПС, като за
неговото установяване освен разпит на актосъставителя, съдът
по служебна инициатива е допуснал до разпит и двамата свидетели очевидци-
полицейски служители, дал е възможност
на жалбоподателя да даде обяснения, като е изложил мотиви относно
доказателствената стойност на всяко едно от гласните доказателствени средства.
В този смисъл обективната
истина е била изцяло постижима и без разпит на допълнителен свидетел, още
повече, че по твърдения на самия
жалбоподател този свидетел не е бил очевидец на основаното спорно
обстоятелство, а е пристигнал половин час след началото на проверката. Тоест
показанията му биха били относими към
въпроси, които са странични, но не и досежно съставомерните
обстоятелства, включени в предмета на доказване. Затова и съдът не допусна този
свидетел, доколкото показанията му не се явяват необходими за установяване на
обективната истина.
Въз основа
на изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Не е
оспорено по делото, а и от приложената по делото Заповед №8121з-515/14.05.2018г. на
Министъра на вътрешните работи се
установява компетентността на актосъставителя и на административно
наказващия орган.
В тази връзка само за
пълнота на изложението следва да се отбележи, че при извършена служебна справка
на сайта на ОДМВР-Пловдив https://www.mvr.bg/plovdiv/%D0%B4%D0%B8%D1%80%D0%B5%D0%BA%D1%86%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0/%D0%B7%D0%B0-%D0%BE%D0%B4%D0%BC%D0%B2%D1%80/rup/hisar
се установява, че именно служителите на РУ- Хисар са компетентни да констатират
и санкционират нарушения на територията на община Калояново, част от която е и село
Ръжево Конаре, където е извършено нарушението. Тоест налице е не само материална, но и териториална
компетентност на органите на реда.
Така изрично Решение
№ 1986 от 04.11.2020 г. по к. адм. н. д. № 2342 / 2020 г. на XXIII състав на
Административен съд – Пловдив.
При
съставянето на АУАН и издаването на НП не са нарушени сроковете по чл.
34 ЗАНН. Нарушението е извършено и
установено на място на дата 14.06.2020г., АУАН е издаден на същия ден, а НП - на 30.6.2020
г., тоест преди погасяване на административно-наказателната отговорност на
дееца по давност.
При
съставянето на АУАН и НП не са допуснати съществени процесуални нарушения,
довели до ограничаване правото на защита на жалбоподателя. Фактическата
обстановка, изложена в АУАН, изцяло кореспондира на тази посочена в НП.
Неоснователен
е доводът, че при описание на фактическата обстановка в АУАН и НП е допуснато
нарушение на чл. 42 и 57 ЗАНН, доколкото в двата процесуални документа пълно и точно са описани всички
съставомерни обстоятелства, които да позволят на съда да направи
преценка извършено ли е нарушение и каква е неговата правна квалификация.
Непосочването на други обстоятелства, несвързани със съставомерните белези на
даденото нарушение, по никакъв начин не накърнява правото на защита на
наказаното лице.
В пренията
се възразява, че не е достатъчно ясно индивидуализирано времето на извършване
на отказа на нарушителя да се тества за концентрация на алкохол в кръвта. В
тази връзка следва да се отбележи, че както в АУАН, така и в НП са посочени, както датата, така и часа на извършване
на нарушението, като е налице пълно съответствие между отразеното в АУАН и НП.
Следва да
се има предвид и че нарушението на
чл. 174, ал.3 ЗДвП е единно, което
се състои от два взаимно свързани помежду си акта, извършени под контрола
на съзнанието, при единство на времето, мястото и обстановката и в резултат на едно подновяващо се решение.
Тези два взаимно свързани акта са:
-управление на МПС, което придава
на лицето качеството „водач на МПС“
-отказ лицето да се тества по надлежния
ред, като само при
кумулативната им даденост в действителността деянието е съставомерно по
чл. 174, ал.3 ЗДвП.
Същевременно,
доколкото се касае за едно единно
нарушение е напълно достатъчно да бъде посочен един час на извършване на деянието, което в случая е
сторено. По същия начин например при
грабежа (като типично съставно престъпление) не е необходимо да се
посочва поотделно времето на извършване
на принудата (първия акт) и на противозаконното отнемане на вещта (втория акт),
а в обвинителния акт е достатъчно да се конкретизира един единен час на извършване на цялото престъпление, състоящо се от два
взаимно свързани акта.
По този начин
– посочване на единно време на
извършване на единното нарушение (състоящо се от два взаимосвързани
акта, извършени в резултат на единно, подновяващо се решение) според съда в достатъчна
степен се охранява правото на защита на наказаното лице, доколкото:
-
по ясен начин е очертан предмета на доказване в
процеса, чрез индивидуализиране на деянието чрез неговите съставомерни
фактически белези
-
създават се достатъчно гаранции, че лицето няма да
бъде наказано два пъти за едно и също деяние, тоест че няма да бъде нарушен
принципа ne bis in idem.
Нещо
повече, според настоящия състав, именно
ако се процедира по начина, претендиран от защитата, като в АУАН и НП се
посочат поотделно времето на констатираното управление на МПС и времето на
направения отказ за тестване, би се достигнало до неприемлив правен резултат
доколкото:
-
би се
разкъсало във времево отношение, иначе единното деяние, състоящо
се от два взаимосвързани акта;
-
би се достигнало до неяснота относно времето на извършване на единното нарушение
и така би се накърнило правото на защита на наказаното лице и проверовъчната дейност
на съда.
В
конкретния случай в АУАН и НП е посочено, че нарушението по чл. 174, ал.3 ЗДвП
е извършено на 14.06.2020 часа, около 00.02 часа. В същото време от показанията
на всички разпитани свидетели-очевидци се установява, че хронологията на
събитията е следната:
-
св. В. и св. П. наблюдават непосредствено
движението на нарушителя на заден ход към кръстовището на улиците „47- ма“ и
ул. „68-ма“ в село Ръжево Конаре;
-
св. В. и св. П. подават сигнал по образец на
нарушителя да преустанови движението на МПС;
-
след спиране на движението, нарушителят слиза от
колата;
-
провежда се разговор между св. П. и св. В. от една
страна и нарушителят от друга, в хода на който полицейските служители
забелязват видими признаци на алкохолно повлияване у нарушителя;
-
доколкото св. В. и св. П. нямат правомощия по
извършване на проверки за употреба на алкохол и за съставяне на АУАН на място
бива извикан дежурния по управление младши автоконтрольор – актосъставителя Г.;
-
актосъставителя Г. се отзовава своевременно, като
след получения отказ от страна на нарушителя да се тества за употреба на
алкохол, попълва АУАН и талон за
медицинско изследване № 0062703;
-
видно от текста на талон за медицинско изследване № 0062703, същият е връчен на
24.06.2020 часа в 00.40 часа.
Тоест за
изключително кратко време е извършена поредица от взаимосвързани действия по
установяване фактическия състав на допуснатото нарушение, при липса на съмнение
за идентичност на деянието, което обуславя извод за липса на допуснати пороци
по смисъла на чл. 42 и 57 ЗАНН.
Само
за пълнота на изложението следва да се отбележи, че практиката на ВКС допуска и
без изменение на обвинението
деецът да бъде осъден дори и да се установи, че престъплението реално е довършено с няколко минути или дори няколко часа разлика във времево отношение,
но в рамките на същата дата в сравнение с повдигнатото обвинение, стига
от обстоятелствата по делото да се установява по несъмнен начин идентичност на
деянието, за които е повдигнато обвинение и това, за което е наложено наказание.
Така
изрично Решение № 178/21.08.2017 г., н.д № 486/2017 г. на
ВКС, Решение № 207 от 18.07.2011 г. по нак. д. № 1004/2011 г. на ВКС, Решение №
339/17 февруари 2015 по н.д № 1058 / 2014 на ВКС, Решение № 84 от 15.08.2013 г. по нак. д. №
2054/2012 г. на ВКС, Решение № 123/30
май 2016г. по н. д. №449/2016 на ВКС, Решение
№ 231/27.02. 2019 г. по н.д № 710 по описа за 2018 г. на ВКС.
В
конкретния случай такава разлика във времево отношение между
повдигнатото административно обвинение и установеното от доказателствата по
делото не е налице, като в АУАН и НП единното нарушение е
индивидуализирано чрез посочване на времето на първия от взаимосвързаните
актове, включени във фактическия състав, а именно констатираното
управление на МПС. Действително би могло
да се поддържа, че процесуалната прецизност е изисквала единното деяние да се
индивидуализира не с първия, а с последния от взаимосвързаните актове, с който
деянието се явява довършено. Доколкото от доказателствата по делото се
установява обаче, че всички елементи от фактическия състав са извършени в изключително
кратко време, а и доколкото не възниква абсолютно никакво съмнение
относно идентичността на деянието, за което е повдигнато
административното обвинение и това, за което е наказан дееца, то се налага
извод, че не е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила при
описание на деянието в АУАН и НП.
По мнение
на настоящия състав в конкретния случай правилното установяване на фактическата
обстановка е довело и до законосъобразно приложение на материалния закон.
Съгласно
т.25 от ДР на ЗДвП "Водач" е лице, което управлява пътно превозно средство , води организирана група пешеходци или което
води или кара впрегатни, товарни или ездитни животни или стада по пътищата.
Съгласно
ППВС 1/1983 под управление на МПС
се разбират всички действия или
бездействия с механизмите или приборите на моторните превозни средства
или машини, независимо дали превозното средство или машината е в покой или в
движение, когато тези действия са свързани с опасност за настъпване на
съставомерни последици.
От
гореизложените дефиниции следва, че възприетите от свидетелите очевидци В. и П.
действия на нарушителя по движение с процесния лек автомобил на
заден ход към кръстовище му придават качеството водач на МПС и в този смисъл той е годен субект на
нарушението по чл. 174, ал.3 ЗДвП.
Съгласно
трайната съдебна практика нормата на чл. 174, ал.3 ЗДвП въвежда,
както позитивно правно правило за поведение, така
и предвиждащата се санкция за нарушаването му.
Така Решение № 809 от 21.04.2016 г. по н. д. №
388/2016 г. на Административен съд - Пловдив, Решение № 131 от 22.01.2015 г. по
н. д. № 3407 / 2014 г. на XXIII състав на Административен съд - Пловдив,
Решение № 787 от 16.05.2017 г. по н. д. № 710 / 2017 г. на XXIV състав на
Административен съд – Пловдив.
Също
така трайно се приема в съдебната практика, че нормата на чл. 174, ал.3 ЗДвП съдържа няколко
алтернативно предвидени форми на изпълнителното деяние, като за
осъществяването на нарушението е достатъчно реализирането и на само една от тях,
но е възможно в условията на кумулативност да бъдат извършени и няколко от формите
на изпълнителното деяние.
Така Решение № 1935 от 29.10.2020 г. по к. адм. н.
д. № 1812 / 2020 г. на XIX състав на Административен съд – Пловдив, Решение №
1870 от 23.10.2020 г. по к. адм. н. д. № 2130 / 2020 г. на XXIII състав на
Административен съд – Пловдив, Решение № 1705 от 12.10.2020 г. по к. адм. н. д.
№ 1520 / 2020 г. на XXI състав на Административен съд – Пловдив, Решение
№ 871 от 20.04.2018 г. по к. адм. н. д. № 383 / 2018 г. на XXIV състав на
Административен съд – Пловдив, Решение № 2228 от 23.11.2016 г. по н.
д. № 1755 / 2016 г. на XIX състав на Административен съд - Пловдив, Решение №
2408 от 19.12.2016 г. по н. д. № 2462 / 2016 г. на XIX състав на
Административен съд - Пловдив, Решение № 2251 от 15.12.2017 г. по к. адм. н. д.
№ 2580 / 2017 г. на XXVI състав на Административен съд – Пловдив.
От
гореизложеното е видно, че в конкретния случай е вменено извършването
на нарушение по една от
предвидените в закона алтернативи, а именно лицето е отказва да му бъде
извършена проверка с техническо средство за установяване употребата на алкохол
с Дрегер Алкотест 7510, с фабричен № ARBA-0061, при констатирано управление на
МПС.
Нарушението
е на формално извършване и със самия факт на
обективиране на отказа и възпрепятстване на проверката, нарушението се явява
довършено. Тези съставомерни обстоятелства са надлежно описани,
както в АУАН, така и в НП.
Действително
при словесното описание на нарушението от правна страна е допусната известна
непрецизност в НП, доколкото е възпроизведен целия текст на нормата на чл. 174,
ал.3 ЗДвП. Това не води обаче до накърняване правото на защита на
жалбоподателя, доколкото в обстоятелствената част на НП нарушението е описано
фактически по начин, който не буди съмнение, коя конкретно от алтернативните форми на изпълнителното деяние
се вменява във вина, а именно, че нарушителят отказва да му бъде извършена проверка за
концентрация на алкохол в кръвта с техническо средство Дрегер Алкотест 7510, с
фабричен № ARBA-0061.
Така
изрично Решение № 2641 от 13.12.2019 г. по к. адм. н. д. № 2698 /
2019 г. на Административен съд – Пловдив, Решение № 1149 от 17.05.2018 г. по к. адм. н. д. № 847 / 2018 г. на
Административен съд – Пловдив.
Само за
пълнота на изложението следва да се посочи, че не във всички случаи,
когато лицето е отказало
да му бъде извършена проверка с техническо средство за
установяване употребата на наркотични вещества или техни аналози, същото следва
да носи отговорност по чл. 174, ал.3 ЗДвП.
Това е
така доколкото в чл. 3а от Наредба № 1 от 19 юли 2017 е предвидено основание
за отпадане отговорността на дееца, базирано на последващо
добросъвестно поведение на нарушителя, а именно ако след обективирания
в АУАН отказ за извършване на проверка, лицето доброволно се подложи
на изследване с доказателствен анализатор или на медицинско изследване и вземане на биологични проби за химическо
лабораторно изследване за установяване на концентрацията на алкохол в кръвта му,
доколкото в този случай целта на закона би била постигната, наличието или
отсъствието на концентрация на алкохол в кръвта би било установено и обществената опасност на
извършения отказ -отпаднала.
В този
изричен смисъл е и най-актуалната практика на Административен съд Пловдив - Решение № 1918 от 11.10.2019 г. по к. адм. н.
д. № 1961 / 2019 г. на XXII състав на Административен съд – Пловдив, Решение №
2306 от 14.11.2019 г. по к. адм. н. д. № 2113 / 2019 г. на XXI състав на
Административен съд Пловдив, Решение № 1089 от 16.05.2019 г. по к. адм. н. д. №
632 / 2019 г. на XXI състав на Административен съд – Пловдив, Решение № 783 от
08.04.2019 г. по к. адм. н. д. № 359 / 2019 г. на XXI състав на Административен
съд – Пловдив, Решение № 1993 от 17.10.2019 г. по к. адм. н. д. № 2692 / 2019
г. на XXII състав на Административен съд – Пловдив, Решение № 1988 от 17.10.2019
г. по к. адм. н. д. № 2236 / 2019 г. на XXII състав на Административен съд,
Решение № 1906 от 11.10.2019 г. по к. адм. н. д. № 2038 / 2019 г. на XXII
състав на Административен съд, Решение № 1579 от 19.07.2019 г. по к. адм. н. д.
№ 1361 / 2019 г. на XXII състав на Административен съд - Пловдив ,Решение №
1450 от 27.06.2019 г. по к. адм. н. д. № 1248 / 2019 г. на XXII състав на
Административен съд – Пловдив, Решение № 1329 от 18.06.2019 г. по к. адм. н. д.
№ 1018 / 2019 г. на XXI състав на Административен съд.
В конкретния случай обаче от приложените
по делото писмени доказателства- талон за медицинско изследване и протокол за
медицинско изследване и вземане на биологични проби за концентрация на алкохол
в кръвта и или употребата на наркотични вещества или техните аналози- се
установява, че жалбоподателят не само, че не се е възползвал от предоставената
му от закона възможност, но и изрично
е отказал да даде кръв за медицинско изследване.
От гореизложеното следва, че
по делото остана недоказано наличието на последващи изключващи отговорността на
дееца обстоятелства, поради което и той следва да бъде наказан за извършеният
от него отказ да бъде изпробван за алкохол с техническо средство, консумиращ
състава на нарушение по чл. 174, ал.3 ЗДвП.
Само за пълнота на изложението
следва да се отбележи, че доколкото тук се касае за последващи довършването на нарушението обстоятелства, които
биха могли да доведат до отпадане на неговата наказуемост, а не за елементи от фактическия състав
на административното нарушение,
те не е необходимо да бъдат описани в АУАН и НП, а е достатъчно тяхната липса
да се установява от доказателствата по делото, какъвто е настоящия случай.
Всъщност няма и как да се
изисква тези обстоятелства да се отразят в АУАН,
доколкото той се съставя на място, още при констатиране на отказа за тестване с
техническо средство, а евентуалното даване или отказ да се даде кръв се
явяват последващи във времево отношение.
В жалбата се прави опит за обосноваване
на субективна несъставомерност на деянието, поради съществуващата в страната
епидемична обстановка.
От показанията и на тримата
свидетели-очевидци и по съвместителство полицейски служители се установи, че нарушителят към момента на проверката е
показвал видими признаци на алкохолно опиване, което е ясна индиция, че
отказът му е бил напълно съзнателен и то с
цел да се избегне установяване на действителната концентрация на алкохол в
кръвта, което би било предпоставка за носенето на по-тежка, а именно
наказателна отговорност, която е свързана освен с глоба и с наказание лишаване
от свобода.
Действително в обясненията си жалбоподателят заяви, че е отказал да се
тества, доколкото полицаите били без маски и ръкавици.
На първо място, вече се
обоснова при анализа на доказателствата, че съдът не кредитира обясненията на
нарушителя и ги приема като израз на неговата защитна позиция.
Дори и да можеха да се
кредитират тези изявления обаче, те не обуславят несъставомерност на деянието.
Това е така доколкото жалбоподателят е имал предоставена от закона възможност с последващи свои действия да
доведе до отпадане на отговорността си, а именно като даде кръв в акредитирано медицинско заведение и при спазване на
всички мерки за безопасност и на добрата медицинска практика.
Нещо повече от показанията на
всички разпитани свидетели очевидци се установява, че актосъставителя лично транспортирал нарушителя до медицинско
заведение, за да охрани в максимална степен правото му на защита.
Въпреки това, обаче нарушителят е
отказал да даде кръв и по този начин ефективно е осуетил извършването на
проверка за концентрация на алкохол в кръвта му.
В тази връзка следва да се
отбележи, че нарушителят не е правил
възражения, че не желае да се тества, защото се притеснява от
епидемичната обстановка в страната нито
в АУАН, нито във връчения му талон за медицинско изследване нито в протокола,
попълнен в болницата, което е една индиция, че тези „притеснения“ са
негова защитна позиция, а действителната причина за отказа са били външните
признаци за алкохолно опиване, констатирани от полицейските служители.
Действително е ноторно
известно, че страната в момента се намира в извънредна епидемична обстановка,
която застрашава живота и здравето на гражданите. Това обаче не може да стане причина да се
суспендира спазването на законността и чрез позоваване на опасения на
собственото здраве ефективно да се
възпрепятства полицейски контрол за едно от най-тежките нарушения на
ЗДвП, а именно управление на МПС след употреба на алкохол и наркотици. Още
повече, че законодателят е създал механизъм, при който целта на закона да бъде
постигната при максимална защита здравето
на нарушителя, а именно като
даде кръв в ограничен брой акредитирани медицински заведения, при спазване на
всички правила за безопасност и добра медицинска практика.
Отново за пълнота на изложението следва да се уточни,
че за съставомерността на деянието по чл. 174, ал.3 ЗДвП не е необходимо лицето реално да било повлияно от алкохол или наркотични
вещества по време на управлението на МПС, а е напълно достатъчно да е отказало да се тества.
Това е така, доколкото ако бе
установена реална употреба на алкохол или наркотични вещества лицето би носило
много по-тежка наказателна отговорност по чл. 343б, ал.1 или ал.3 НК, а не административно наказателна по
чл. 174, ал.3 ЗДвП.
Предвидената в закона санкция
е в абсолютно определен размер-лишаване от право да се управлява МПС за срок от
две години и глоба в размер на 2000 лева. Санкция в същия размер е наложена и
от административно наказващия орган, поради което и по-нататъшни съображения по
този въпрос не се дължат.
Предвид
разрешението дадено с ТР 1/2007 по тълкувателно дело 1/2005г. на
ВАС, че преценката за маловажност на случая е такава по
законосъобразност, а не по целесъобразност съдът дължи произнасяне и по този
въпрос.
Настоящият
състав споделя изцяло трайно утвърдените в практиката принципни
съображения, че при липса на изрична законова дефиниция на понятието маловажен
случай в ЗАНН, то на основание чл. 11 ЗАНН субсидиарно приложение следва да
намери НК, според чл. 93, т.9 на който маловажен случай е
налице когато с оглед липсата или незначителността на вредни
последици или с оглед на други смекчаващи обстоятелства, деянието представлява по-ниска степен на обществена опасност,
в сравнение с обикновените случаи на
престъпление от съответния вид.
Стъпвайки на
тази законова дефиниция, практиката е извела правилото, че за да се счете, че случая е маловажен по смисъла
на чл. 28 ЗАНН, следва да се констатира, че степента на обществена
опасност на конкретното деяние е по-ниска от обичайните
за подобни нарушения.
По мнение на настоящия състав
констатираното нарушение разкрива типичната
обществена опасност на деяния от този вид, а не по-ниска такава, доколкото
не са изложени твърдения, а не са и представени доказателства за наличие на
смекчаващи обстоятелства, които да понижават обществената опасност на извършеното.
Подобно обстоятелство не може
да бъде поводът, поради който се е
стигнало да извършване на нарушението, а именно необходимост да се занесат цветя и торта за рожден ден. Това
е така, доколкото личните и
обществени празници са типичните случаи, при които се употребява алкохол
и след това се управлява МПС, като масовостта
на подобен род нарушения и тяхната тежест, изискват особена обществена
нетърпимост към тях.
Гореизложеното прави невъзможно приложението
на чл. 28 ЗАНН в процесния случай, особено на фона на показанията на
полицейските служители, че водачът е
имал видими признаци на алкохолно повлияване и с отказа да се тества реално е избегнал
по-тежка отговорност.
Само за
пълнота на изложението следва да се посочи, че изключителната обществена
опасност на нарушенията по чл. 174, ал.3 ЗДвП произтича от това, че същите не
само се явяват предпоставка за избягване на евентуална
наказателна отговорност по чл. 343б, ал.1 НК и чл. 343Б, ал.3 НК, но и
крият потенциален риск от значително засягане на обществените отношения,
гарантиращи безопасността на транспортната дейност и живота и здравето на
пътуващите, което и обуславя необходимостта от санкционирането им с
цялата строгост на закона.
При
този изход на спора съгласно новелата на чл. 63, ал. 5 ЗАНН право на разноски в
процеса би имала въззиваемата страна, но доколкото такива не бяха поискани и
не бяха представени доказателства реално да са сторени (за заплатено адвокатско възнаграждение или за
използване на юрисконсулт), то такива не
следва да се присъждат.
Това е така, доколкото по делото е представено
само писмено становище от самия представител на въззиваемата страна- началника
на РУ Хисар в лично качество. Не са изложени твърдения, а не са и представени
доказателства въззиваемата страна да е използвала услугите на професионален
защитник (юрисконсулт или адвокат), а съгласно трайната съдебна практика
участието на въззиваемата страна в производството ( в открито заседание или
чрез писмено становище) само чрез органния си представител не е достатъчно за
присъждане на разноски.
Така Решение № 1187 от 09.07.2020 г. по к. адм.
н. д. № 1024 / 2020 г. на XXII състав на Административен съд - Пловдив
Липсва също така и нарочно искане за присъждане
на разноски по смисъла на т.11 от ТР 6/2012 ОСГТК на ВКС, съгласно която
претенцията за разноски следва да бъде изрично заявена и това може да стане най-късно в съдебното заседание, в което
е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция.
В този смисъл е и трайната практика на
Административен съд Пловдив, съгласно която за да бъдат присъдени
разноски, те следва да бъдат поискани и сторването им да бъде доказано
най-късно до приключване на последното открито заседание по АНД.
Сам по себе си фактът на уважаване, респ.
отхвърляне на жалбата, не е достатъчен, за да бъдат присъдени на страната
направените разноски. Присъждането на
разноски не е автоматична последица от постановяването на благоприятно за
страната решение и по дължимостта им съдът не се произнася служебно.
Така изрично Решение № 1411 от
30.07.2020 г. по к. адм. н. д. № 1164 / 2020 г. на XXI състав на
Административен съд – Пловдив.
По изложените съображения НП следва да
се потвърди, но разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното Пловдивският районен съд, І н. с.,
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Наказателно постановление №
20-0273-000308, издадено от Началник РУ
Хисар към ОДМВР ПЛОВДИВ, с което на В.И.И.
е наложено наказание глоба в размер на
2000лв. и лишаване от право да управлява МПС за 24 месеца за нарушение на чл.
174, ал.3 ЗДвП.
Решението подлежи на обжалване пред Пловдивски
Административен съд в 14-дневен срок от получаване на съобщението до страните
за постановяването му.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
Вярно с оригинала.
С.Д.