Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр.
София, 17.03.2021 г.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди двадесет и първа година в състав:
СЪДИЯ: ТАТЯНА К.А
при секретаря Н. Масова, като разгледа т.д. № 1108/2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно
основание чл. 563, ал. 2, т. 3 и ал. 4 КЗ.
Ищецът Г. Ф. твърди, че ответникът „Д.Б.Ж.И З.“ АД е застраховател, който сключва задължителни застраховки „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и „Злополука“ на пътниците и в това си качество съгласно чл. 520, ал. 1 КЗ дължи вноски във Ф.а за незастраховани МПС, чийто размер и срок за плащане се определя по реда на чл. 555, ал. 1 КЗ – с решение на КФН. Поддържа, че ответникът не платил дължимата за м. януари 2020 г. вноска в размер от 423 591 лв., въпреки че е изтекъл определеният с решението на КФН срок за плащането й - до 10-то число на втория месец след месеца на сключване на застраховките. Ето защо ищецът моли съда да осъди ответника да му заплати горепосочената сума, както и лихва за забава върху главницата за периода 11.03.2020 г. – 15.06.2020 г. в размер от 11 413,42 лв. Ищецът оспорва направеното от ответника възражение за съдебно прихващане на дължимите суми с вземания по чл. 499, ал. 5 КЗ, като счита, че вземането му за вноска не е компенсируемо, тъй като съгласно чл. 522 КЗ вноските не подлежат на възстановяване. По същество поддържа, че застрахователните договори, по които ответникът е платил обезщетения, са валидни, като нямало пречка те да бъдат сключени от лице, различно от собственика, а и спрямо тях била приложима разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ТЗ. Наред с това твърди, че съгласно чл. 499, ал. 5 КЗ спорът за дължимостта на обезщетенията следва да е възникнал в хода на уреждане на претенцията, а не след този момент, както било в настоящия случай. Поради всичко изложено ищецът моли съда да уважи предявените искове, като отхвърли възражението за съдебно прихващане. Претендира законна лихва и разноски.
Ответникът „Д.Б.Ж.И З.“ АД не оспорва дължимостта на процесната вноска в претендирания размер, но счита, че исковете следва да се отхвърлят поради погасяване на вземанията за главница и лихва чрез съдебно прихващане с вземания по чл. 499, ал. ал. 5 КЗ за възстановяване на платени застрахователни обезщетения по полици за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, издадени в периода февруари 2015 г. – ноември 2016 г., които били нищожни поради липса на съгласие, а също и поради липса на застрахователен интерес. Ответникът твърди, че за сключване на полиците, предмет на възражението за прихващане, не било направено надлежно волеизявление от застрахования или от друго лице със застрахователен интерес, като тази изначална липса на воля не можела да се преодолее с последващото плащане на застрахователна премия. Поддържа, че е неприложима разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ТЗ, която имала отношение само при липсата на форма, а не на съгласие, а и защото действията на застрахователя по неоспорване на полиците били извършени преди същият да узнае за техния порок. Неприложима според ответника била и разпоредбата на чл. 483, ал. 1, т. 1, пр. 2 КЗ, тъй като тя допускала застрахователният договор да се сключи от трето лице-несобственик, но когато то действа в лично качество, каквито не били процесните случаи, а пък по отношение на договорите, сключени по време на действие на КЗ (отм.), такава възможност въобще не съществувала. Ето защо ответникът счита, че с плащане на застрахователни обезщетения по нищожните полици в негова полза срещу Г. Ф. е възникнало задължение за възстановяване на платените суми в общ размер от 377 863,41 лв., а също и за лихва за забава, която считано от датата на плащането по всяка от нищожните полици до 10.03.2020 г. възлизала на 43 886,63 лв. С посочените суми ответникът моли да бъде извършено съдебно прихващане. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази събраните
доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
По иска с правно основание чл. 520,
ал. 1 КЗ:
За основателността на иска в тежест на ищеца е да установи, че ответникът има качеството на застраховател по чл. 520, ал. 1 КЗ, в случая – застраховател със седалище в Република България, предлагащ задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите/“Злополука“ на пътниците, както и че отчислението към Ф.а, изчислено съобразно приетото на основание чл. 555, ал. 1 КЗ решение на КФН, възлиза на процесната сума.
Всички горепосочени факти са безспорни между страните, а качеството на ответника като регистриран в държавата застраховател е установимо и от вписването в търговския регистър. С молба от 29.10.2020 г. ответникът изрично е заявил, че не оспорва и размера на дължимата вноска за м. януари 2020 г. (л. 340, т. ІІ).
Ето защо съдът приема, че в полза на ищеца е възникнало вземане за сумата от 423 591 лв., представляващо вноска, дължима за м. януари 2020 г. на основание чл. 520, ал. 1 КЗ. Не се твърди това вземане да е погасено чрез плащане, а извънсъдебното изявление за прихващане, за чието извършване и достигане до ответника са представени доказателства, не е породило погасителен ефект поради липсата на ликвидност на активното вземане. Следователно към момента на устните състезания ищецът се явява кредитор на ответника със съдебно предявеното вземане за главница.
По иска с правно основание чл. 86 ЗЗД:
Съгласно чл. 555, ал. 1 КЗ КФН определя с решение размера на вноските по чл. 554, т. 1 вр. чл. 520 КЗ и срока за тяхното извършване. С Решение № 1325-ГФ/23.12.2019 г., обн. ДВ бр. 3/2020 г. на КФН е определено плащането на вноските да се извършва ежемесечно до десето число на втория месец след месеца на сключване на застраховките. Процесната вноска съставлява отчисление за полиците, сключени през м. януари 2020 г., поради което плащането й е следвало да се извърши до 10.03.2020 г. След тази дата застрахователят изпада в забава.
За периода 11.03.2020 г. – 15.06.2020 г. размерът на дължимата законна лихва възлиза на процесната сума, а именно – 11 413,42 лв. Погасяване на това задължение до момента на устните състезания не се установи.
По възражението за прихващане:
Тъй като съдът достигна до извод за съществуване на съдебно предявените от ищеца вземания към момента на устните състезания, се явява сбъднало се вътрешно-процесуалното условие за произнасяне по възражението за съдебно прихващане.
Прихващащият твърди да има вземания към ищеца, основани на разпоредбата на чл. 499, ал. 5 КЗ, за изплатени в периода 16.09.2016 г. – 24.10.2019 г. застрахователни обезщетения за събития, настъпили извън територията на страната (вж. таблица № 1 към молбата на ответника от 29.10.2020 г., л. 342 и сл., т. ІІ), но непокрити от действието на валидни задължителни застраховки „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Видно е, че последният елемент от фактическия състав на вземанията (плащането) се е осъществил по време на действието на КЗ (2016 г.). Същевременно с § 22 и сл. ДЗР КЗ са предвидени изрично случаите, в които се прилагат разпоредби от отменения КЗ – това са разпоредбите на част ІV, приложими за сключените преди 2016 г. договори, както и отделни разпоредби от част V, сред които обаче не е аналогичното правило на чл. 273, ал. 4 КЗ (отм.). Ето защо съдът приема посочената по-горе правна квалификация на активните вземания и в случаите, в които плащането е извършено по полици, сключени през 2015 г.
Твърдението на ищеца за принципна некомпенсируемост на вземането му за годишна вноска с процесните активни вземания поради забраната на чл. 522 КЗ е неоснователно. Съгласно сочената разпоредба направените от застрахователите вноски не подлежат на възстановяване, включително при прекратяване на застраховател. Видно е, че забраната касае връщане на вече платени вноски, когато след плащането им са се осъществили факти, довели до отпадане на дължимостта им, какъвто факт е примерно посоченият - прекратяване на юридическото лице на застрахователя. Възможно е нормата да намери приложение и при искане за връщане на съответна част от вноската, която е формирана като отчисление по полици, установени впоследствие за нищожни, но настоящата хипотеза не е такава – в случая се цели не връщане, а погасяване на задължението за вноска чрез прихващане с други, насрещни и еднородни, вземания на застрахователя. Ето защо следва да се разгледа въпросът дали тези активни вземания съществуват. За отговор на този въпрос съдът съобрази следното:
Съгласно чл. 499, ал. 5 КЗ, когато застрахователното събитие е настъпило извън територията на Република България и в хода на уреждане на претенцията възникне спор между Гаранционния Ф. и застрахователя, сключил задължителна застраховка "Гражданска отговорност“ на автомобилистите, относно това кой трябва да обезщети увреденото лице, застрахователят следва да възстанови на НББАЗ като орган по чл. 506 КЗ платените от него по реда на вътрешните правила на Съвета на бюрата обезщетения, а ако впоследствие се установи, че отговорността е на Гаранционния Ф., той дължи да възстанови на застрахователя платените суми заедно със законната лихва от датата на плащането.
В настоящия случай ответникът твърди, че по горепосочения ред са извършени плащания в полза на лица, увредени от пътно-транспортни произшествия, в които виновните водачи са управлявали МПС, посочени в издадени от него полици за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, но полиците били нищожни поради порок във волята на застрахования (липса на съгласие) и поради липса на застрахователен интерес.
От приетите писмени доказателства се установява, че в част от полиците като застраховани са посочени физически лица, а в други – юридически. Според поддържаните от ответника фактически твърдения тези полици могат да се групират, както следва:
- неавтентични по отношение на подписа, положен за застрахования; частен случай на тази неавтентичност се поддържа при полиците, подписани за „А. ВД“ ЕООД, чийто управител Е. К. е починал преди датата на сключването им
полици, чийто застрахован-физическо лице е починал преди сключване на договора – ЗП № BG/30/116002959929 със застрахован И..С.В.и ЗП № BG/30/115003064963 със застрахован С.А.Д.Безспорно е, че договорите за застраховка са сключени чрез застрахователен брокер, както и че застрахователните премии (или първата вноска по тях) са платени на съответния брокер, който от своя страна е извършил отчитане към застрахователя. След отчитането им застрахователят е подал информация за сключване на полиците в Информационния център, воден на основание чл. 571, ал. 1 КЗ, като не се наведоха твърдения, нито се установява от представената справка от Информационния център да е вписано прекратяване на полиците преди датата на настъпилото по всяка от тях събитие.
От изисканите справки от ГРАО е видно, че Е. К., И.В.и С.Д.са починали преди датата, посочена в издадените за тях полици. Прието е заключение на СГрЕ, съгласно което всички останали подписи за „застрахован“ не са положени от лицата, посочени за техни автори, с изключение на подписа в ЗП № BG/30/116002329037, за който не може да се направи извод поради негодността му за идентификация.
При тези факти съдът намира възражението за прихващане за неоснователно поради следните съображения:
Съгласно т. 2, б. „а“ ТР 1/2018 г. на ОСТК на ВКС, основанието за нищожност по чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД – липса на съгласие – е приложимо при застрахователните договори по силата на препращащата норма на чл. 343, ал. 2 КЗ и би било налице,“ когато волеизявленията (предложение и приемане) са направени и съвпадащи, но някое от тях или и двете са дадени при „съзнавано несъгласие”, т.е. при отсъствие на намерение за обвързване (изтръгнато чрез насилие, на шега, като учебен пример и пр.)“, както и когато „няма две насрещни противоположни по съдържанието си волеизявления..“.
Тази фактическа обстановка следва да се разграничи от случаите, при които е налице волеизявление и то е насочено към пораждане на правните последици на договора (т.е. съзнавано съгласие), но е изходящо от лице, за което няма данни да е снабдено с представителна власт. Последиците от липсата на представителна власт са разгледани в т. 2, б. „б“ от цит. ТР - прието е, че застрахователят не е активно легитимиран да релевира недействителността на сключен без надлежна представителна власт за застрахования (физическо или юридическо лице) договор по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, каквото разрешение изрично е дадено и в т. 2 от ТР 5/2016 г. на ОСГТК на ВКС.
Посочено е също, че ненадлежното представителство може да се изрази в две форми – пълна липса на представителна власт и действия на пълномощник извън пределите на учредената му представителна власт. В първия случай лицето, което подписва договора, не се легитимира като пълномощник въобще, тъй като в негова полза не е извършена никаква упълномощителна сделка. Фактически това лице може да подпише договора за другиго по два начина: като положи подпис вместо страната, но без да обозначи, че действа като (мним) пълномощник, или като положи подпис, посочвайки, че е пълномощник на страната, макар да не е такъв. Тази фактическа разлика обаче не може да доведе до различни юридически последици във всеки от двата случая, тъй като ненадлежното представляване следва не от начина на обективиране на волята, а от липсата на пълномощно за подписалия договора, която липса е налице и в двата случая - както ако лицето е подписало договора вместо страната без да обозначи, че действа като пълномощник, така и ако е обозначил този неверен факт. Не може да се приеме, че в първия случай (при липса на обозначаване, че подписалият действа като пълномощник) законодателят ще предвиди за договора най-тежката форма на недействителност (нищожност), а във втория (при обозначаване на мнимото му качество) законът ще приложи към сделката по-леката от гледна точка на кръга легитимирани за релевирането й лица последица (висяща недействителност), и то само защото по волята на подписалия договора той е посочил неверния факт, че е пълномощник. Това разбиране би противоречало на изискването за правна сигурност, още повече че би поставило единствено във волята на подписващия предопределянето на вида порок на сделката.
В настоящия случай, както беше посочено, по-голямата част от полиците са подписани от лица, различни от застрахованите и живи физически лица, съответно различни от законните представители на юридическите лица, като този факт не е изрично обозначен в полиците. Подписалите може да са както обичайните ползватели, така и всички други трети лица, различни от застрахованите/управителите на застрахованите. Във всички случаи обаче воля за сключване на договора е изразена и при това лицата, подписали договорите, са изявили воля за тяхното сключване от името на другиго, тъй като независимо дали са обозначили, че действат като пълномощници, те не са желали настъпване на правните последици на договора за себе си, а за сочените в полиците застраховани (не би могло да е другояче, щом застраховани са други лица). Ето защо не може да се приеме, че при тези полици е налице т.нар. начална липса на съгласие, която е съзнавана и да е основание за нищожност (вж. примерите, дадени в ТР 1/2018 г.). Напротив, налице е съзнавано съгласие, изразено от лице, за което няма данни да е било упълномощено. Хипотезата е идентична с описаната в т. 2, б. „б“ ТР 1/2018 г., съгласно която договорът е сключен без представителна власт – „без знанието и волята на представлявания“. В този случай следователно насрещната страна няма право да се позове на ненадлежното представляване като основание за освобождаването си от създадената по този начин правна връзка.
Изложеното важи и за тези полици, които са подписани от името на търговското дружество „А. ВД“ ЕООД, чийто управител/едноличен собственик, е починал към датата на подписването им – смъртта на физическото лице-едноличен собственик не води до заличаване на дружеството като правен субект, а възможното му прекратяване на основание чл. 157, ал. 1 ТЗ (чието настъпване по силата на закона не е безспорно прието в съдебната практика към настоящия момент) не води до преустановяване съществуването на юридическото лице, а само до откриване на производство по ликвидация по отношение на него (което в случая е открито след сключване на договорите и поради това възраженията на ответника, основани на чл. 268, ал. 1 ТЗ, са неотносими). Следователно към момента на подписването на полиците е съществувал субект, от чието име друго лице без представителна власт е волеизявило, и това лишава застрахователя от правото да се позове на този порок.
Разбира се, ако в процеса се докаже, че застрахованите изрично са отказали да потвърдят процесните договори, този факт следва да бъде зачетен с последиците на чл. 42 ЗЗД. В настоящия случай обаче такова доказване не е налице, а възможното установяване на отказа за потвърждаване с влязло в сила решение, постановено по иск на застрахователя срещу застрахования, е ирелевантно, тъй като силата на пресъдено нещо на това решение не се разпростира по отношение на неучаствалия в процеса настоящ ищец (извод, изрично възприет в т. 4 на ТР 1/2018 г. на ОСТК на ВКС).
Поради изложеното съдът приема, че всички процесни подписани полици със застраховани юридически лица и застраховани живи физически лица следва да се третират в настоящия процес като действителни от гледна точка на основанието за нищожност по чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД. За тези полици не се установява и недействителност на застрахователните договори поради липса на застрахователен интерес. Съгласно чл. 349, ал. 1 КЗ застрахователният интерес е правно призната необходимост от защита срещу последиците от възможно застрахователно събитие. При задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите този интерес най-често се свързва с притежанието на право на собственост върху МПС (макар това да не е единствената негова предпоставка - арг. чл. 483, ал. 1, т. 1 КЗ). В настоящия случай не се установява застрахованите автомобили да не са били юридическо притежание на посочените за застраховани лица (впрочем, такова конкретно твърдение не е и наведено), и поради съдът приема, че за тези застраховани лица сключването на договорите се явява извършено при наличие на застрахователен интерес.
Както беше посочено, две полици - ЗП № BG/30/116002959929 със застрахован И..С.В.и ЗП № BG/30/115003064963 със застрахован С.А.Д. – са датирани към момент, в който посочените като застраховани физически лица са починали. Следователно не е съществувал правен субект, с когото да възникне облигационно отношение – било то сключено от представител с или без представителна власт. Това изключва възможността да е била изразена валидна воля, т.е. налице е липса на съгласие. То не може да бъде санирано от разпоредбата на чл. 293, ал. 2 ТЗ, тъй като тя е приложима при договори, чиято валидност е опорочена само от гледна точка на формата, но иначе – при спазването й – би била налице действителна облигационна връзка.
Липсата на съгласие, което да бъде изразено от/за несъществуващия субект, не може да бъде преодоляна и от възможността, посочена в чл. 483, ал. 1, т. 1, пр. 2 КЗ всяко друго лице, различно от собственика на автомобила, да сключи застрахователния договор. В настоящия случай няма данни дали лицето, подписало полицата за С. Д., е обичайният ползвател или друго лице със застрахователен интерес, за да се приеме, че застрахователното правоотношение е възникнало валидно в негово лице (въпреки указаната в о.с.з. на 11.12.2020 г. тежест ищецът не проведе доказване на фактическото твърдение, че полицата е подписана от посочения в нея обичаен ползвател). Същевременно полицата със застрахован И.В.(л. 53, т. І) въобще не е подписана, поради което спрямо нея не може да се установи каквото и да е волеизявление на друго лице, различно от починалия, чиято валидност съдът да преценява.
Поради изложеното съдът приема, че застрахователните правоотношения по тези две полици не са валидно възникнали и отговорността на водачите, управлявали процесните МПС, не е била застрахована при ответника. Това обаче не е достатъчно, за да се ангажира отговорността на Г. Ф. за възстановяване на изплатените от ответника обезщетения – законът въвежда като допълнително условие за правото на регрес на застрахователя същият да е извършил плащането при обективиран спор относно неговата дължимост. Това следва от използвания от законодателя израз, с който се очертава фактическият състав на правото, а именно – „ако в хода на уреждане на претенцията възникне спор между Гаранционния Ф. и застрахователя относно това кой трябва да обезщети увреденото лице“ и впоследствие се установи, че отговорността е на Ф.а, той възстановява платеното от застрахователя обезщетение.
На пръв поглед, използваният от законодателя израз няма самостоятелно правно значение и предложеното от ответника тълкуване в защита на принципа за избягване на неоснователното обогатяване изглежда в духа на закона. След извършване на историческо тълкуване на нормата обаче, може да се заключи, че възникването на спора именно в хода на уреждане на претенцията е въведено като нарочно изискване със сега действащия КЗ, което не е било разписано изрично в правилото на чл. 273, ал. 4 КЗ (отм.), и следователно преследва определена цел – когато по време на уреждане на претенцията застрахователят обективира несъгласието си с дължимостта на обезщетението, това ще даде възможност на Ф.а като евентуално задължено по претенцията лице да извърши необходимите действия, с които да охрани и запази правата си. Това са на първо място действия, свързани със запазване на доказателства относно събитието (събиране на документи, извършване на оглед и т.н.), с които се обезпечава реализирането на регресните права срещу делинквента съгласно чл. 558, ал. 7 КЗ, а на следващо място – действия, свързани с гарантиране на бъдещото плащане чрез включването му като предвидимо задължение по смисъла на чл. 556, ал. 1 КЗ и в техническия резерв по чл. 527, ал. 3 КЗ при формиране на бюджета. В случай че застрахователят не обективира спор в хода на уреждане на претенцията, то настъпилото събитие няма да бъде третирано от Ф.а като източник на предвидимо задължение, който следва да бъде доказателствено и финансово обезпечен, а предявяването от застрахователя на регресна претенция в значително отдалечен от събитието период прави упражняването на правата на Ф.а срещу делинквента изключително затруднено. Ето защо, законодателят е дал приоритет на бързината при уреждане на споровете във връзка с дължимостта на обезщетенията, мотивирайки застрахователя да направи необходимите проверки преди изплащане на обезщетенията, пред сочения от ответника принцип за забрана на неоснователното обогатяване. Разбира се, няма пречка застрахователят, изплатил задължението вместо незастрахования делинквент, да търси изравняване на това неоснователно обогатяване от него. По същия начин е тълкувана процесната разпоредба и във формиралата се към настоящия момент съдебна практика (вж. Решение № 2581/07.11.2018 г. по т. д. № 4291/2018 г. на Апелативен съд – София, ТО, 11 състав, Решение № 12405/27.11.2020 г. по т. д. № 5421/2019 г. на Апелативен съд – София, ТО, 3 състав).
По изложените съображения съдът намира, че възражението за прихващане следва да бъде изцяло отхвърлено.
По разноските:
Ответникът следва да заплати на ищеца разноски в размер от 17 700 лв. разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Д.Б.Ж.И З.“ ЗАД, ЕИК ********, да заплати на Г. Ф., адрес ***, на основание чл. 520, ал. 1 КЗ сумата от 423 591 лв., представляваща вноска за Ф.а за незастраховани МПС, дължима за м. януари 2020 г., ведно със законната лихва от 16.06.2020 г. до погасяването, и 11 413,42 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода 11.03.2020 г. – 15.06.2020 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 17 700 лв. разноски.
ОТХВЪРЛЯ направеното от „Д.Б.Ж.И З.“ ЗАД, ЕИК ********, възражение за съдебно прихващане с вземания с правно основание чл. 499, ал. 5 КЗ за възстановяване на изплатени в периода 16.09.2016 г. – 24.10.2019 г. застрахователни обезщетения по полици № № BG/30/116002354106, BG/30/116000330447, BG/30/115002717783, BG/30/116001475017, BG/30/11500264016, BG/30/11600625800, BG/30/115002497014, BG/30/11**********, BG/30/11**********, BG/30/11**********, BG/30/1116000416665, BG/30/11**********, BG/30/11**********, BG/30/11**********, BG/30/11**********, BG/30/116001227039, BG/30/116001605933, BG/30/116002016259, BG/30/11**********, BG/30/116002400269, BG/30/116002724312, BG/30/11**********, BG/30/115002154741, BG/30/11**********, BG/30/1115002342087, BG/30/11**********, BG/30/115002384890, BG/30/116002370416, BG/30/116002370416, BG/30/116001200906, BG/30/116002005549, BG/30/116002005549, BG/30/116002329037, BG/30/116002329037, BG/30/116002959929, BG/30/115003064963, BG/30/115002547552, BG/30/116001345691, BG/30/116002746512, BG/30/115003192850, BG/30/116002492994, BG/30/115002237272, BG/30/116001855612, BG/30/115000509840, BG/30/115000509840, BG/30/115002797640, BG/30/116001366720.
Решението може да бъде обжалвано пред Апелативен съд – гр. София в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: