Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, 01.11.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и шести септември
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
БИЛЯНА КОЕВА
при
секретаря Екатерина
Калоянова, като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр.дело № 13697 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 440631 от 29.06.2018 г. по гр. д. № 74757/2016
г. на СРС-ГО, 140 състав, М.Н.М., ЕГН **********, с адрес: ***, е осъден да заплати в полза на Г. Ф., с
адрес: ***, на основание чл. 288, ал. 12 КЗ (отм.), сумата в размер на 1 350 лв.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 21.12.2016
г., до погасяването, представляваща регресно вземане за изплатено
застрахователно обезщетение за вреди от ПТП, настъпило на 04.04.2010 г. в гр.
София между лек автомобил „Рено Лагуна" с peг. № ******* и мотоциклет „Хонда
ПЦ 34" с per. №*******, причинено по вина на водача на лек автомобил „Рено
Лагуна" с per. № *******, който е управлявал МПС без сключен договор за
задължителна застраховка „Гражданска отговорност". Със същото решение М.Н.М.
е осъден да заплати на Г. Ф., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер
на 504 лв., представляваща разноски по производството съобразно уважената част
от иска.
Недоволен от така постановеното решение е останал
ответникът М.Н.М., който в срока по чл. 259, ал.
1 от ГПК, чрез процесуалния му представител - адв. К.Г., го обжалва с оплаквания
за неправилност - незаконосъобразност и необоснованост, постановено при неправилно разпределение на
доказателствената тежест. По-конкретно се поддържа, че ответникът М. не е
участник в процесното ПТП и същото не е настъпило по негова вина. Твърди се, че
не е доказано плащане на собственика на увреденото МПС - мотоциклет „Хонда ПЦ
34" с per. №*******. Моли обжалваното решение да бъде отменено, а
предявеният иск – отхвърлен изцяло. Претендира присъждането на разноски.
Въззиваемата страна – Г. Ф.,
оспорва жалбата в писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК и моли същата,
като неоснователна, да бъде отхвърлена. Счита, че в хода на първоинстанционното
производство се установява по безспорен начин, че процесното ПТП е настъпило
изцяло по вина на ответника, че към датата на ПТП, причинено по негова
вина, последният не е имал вадидно сключена
задължителна застраховка „Гражданска отговорност" за л.а. „Рено
Лагуна" с ДКН *******, както и че Г. Ф., на основание чл. 288, ал. 1, т.2,
б. „а" от КЗ (отм.) е изплатил по щета № 110386/11г. обезщетение за
имуществени вреди, описани и остойностени в техническата експертиза на ГФ в
размер на 1350.00 лв. за увредения при ПТП, настъпило на 04.04.2011г.,
мотоциклет „Хонда Хорнет PC - 34", собственост на Р.М.П.. Искането му към
въззивната инстанция е да потвърди първоинстанционното решение, претендира
разноски на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече
Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от
08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр.
д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV
г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен
съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от
закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно.
Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на
постановеното решение, съдът счита, че не се установяват нарушения на
съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото
на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е
и правилно, като въззивният състав споделя изцяло мотивите на обжалваното
решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.
По делото е
безспорно установено наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на
ответника - делинквент, на основание чл. 288, ал. 12 от КЗ /отм./, а именно:
настъпване на описаното в исковата молба ПТП, отговорност на прекия причинител
на вредите по чл.45 от ЗЗД, плащане от Гаранционния Ф. на обезщетение в полза
на увреденото лице и наличие на основанието за извършеното плащане по чл. 288,
ал. 1, т. 2, б. "а" от КЗ - липсата на сключена застраховка
"Гражданска отговорност" от ответника. Установен е и размерът на
дължимото обезщетение за причинените от процесното ПТП щети, който възлиза на 1
350.00 лева, което води до основателност на предявения от Гаранционния Ф. срещу
ответника-делинквент регресен иск в пълния му предявен размер.
Спорни в настоящото въззивно производство
са въпросите дали ответникът е участник в ПТП, последното по негова
вина ли е настъпило, има ли надлежно подадено заявление за изплащане на
обезщетение пред Гаранционния Ф. и реализирана процедура, респективно налице ли
е плащане и то редовно от страна на ищеца по претенцията.
Видно от протокол за ПТП № 1397161 от 04.04.2011 г.,
съставен от служител на СДВР след посещение на мястото на ПТП, на 04.04.2011 г.
около 13:00 часа, лек автомобил „Рено Лагуна" с peг. № ******* се е движил
в гр. София по ул. „Адам Мицкевич" с посока от ж.к. „Надежда" към
ж.к. „Люлин" и на кръстовището с ул. „3020-та" при маневра за
завиване наляво водачът на лекия автомобил не пропуска и реализира ПТП с
насрещно движещия се мотоциклет „Хонда ПЦ 34" с per. №*******, което МПС
от настъпилия удар пада на пътното платно. Както и първоинстанционният съд е
приел, протоколът за ПТП е подписан от ответника М.Н.М. без възражения, т.е.
същият се е съгласил с описания в него механизъм на ПТП, тъй като в посочената
част протоколът представлява частен свидетелстващ документ, подписан от
ответника М., съдържащ признание на неизгодни за ответника факти относно
описания в протокола механизъм ПТП. Този механизъм се потвърждава и от
заключението на приетата по делото САТЕ.
Съгласно даденото от вещото лице заключение, от механизма на ПТП, сравнен
с щетите в описа на Г. Ф. и отразените в протокола за ПТП видими увреждания, се
налага извод, че щетите по отношение на мотоциклет „Хонда ПЦ 34" с per. №*******
се намират в пряка причинна връзка с настъпилото на 04.04.2011 г. ПТП.
Правилни са изводите на първоинстаннционния съд, че при
посочения механизъм на ПТП изцяло виновен за настъпването на ПТП е ответникът М.Н.М.
- водач на лек автомобил „Рено Лагуна" с peг. № *******, който е
нарушил чл. 25, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП.
Възраженията на въззивника, че това обстоятелство не било установено с оглед
оспорването на отбелязването в наказателното постановление, издадено за същото
ПТП, че същото е влязло в сила, са неоснователни. По делото вината на ответника
е установена не въз основа на издаденото наказателно постановление, а въз
основа на целия събран по делото доказателствен материал, в това число и констатациите,
направени от служителите на СДВР в Протокол за ПТП, подписан от ответника без
възражения, и заключението на САТЕ. За нуждите на настоящото производство не е
необходимо наличието на влязло в сила наказателно постановление, за да може да
се установи кой е виновния водач за настъпване на ПТП, като това обстоятелство
подлежи на доказване със всички допустими доказателства по ГПК. Без значение в
случая е обстоятелството дали и за какво нарушение е ангажирана
административнонаказателната отговорност на виновния водач, респективно дали издаденото
наказателно постановление е влязло в законна сила. Съгласно чл. 300 ГПК само
влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд,
който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е
извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. На
основание посочената норма не е задължително за гражданския съд наказателното
постановление, с което се ангажира административнонаказателна отговорност чрез
налагане на административно наказание, нито актът за установяване на извършено
административно нарушение, с който се образува административнонаказателно
производство. Същото се отнася и за решението по административнонаказателното
дело във връзка с оспорването на наказателното постановление. Т.е., деликтната
отговорност не е функция на административнонаказателната отговорност и
гражданският съд не е обвързан от констатациите на административнонаказващия
орган и с оглед доказателствата в гражданския процес може да приеме друга
фактическа обстановка. В тази връзка следва да се отбележи, че е възможно едно
наказателно постановление да бъде отменено от съда единствено поради наличието
на процесуални нарушения по ЗАНН, допуснати при съставяне на АУАН и издаване на
наказателното постановление, и напрактика въпросът извършено ли е виновно и от
кого административно нарушение да остане неразгледан. Ето защо, дори и да бяха
основателни възраженията във възивната жалба и в действителност наказателното
постановление да не е влязло в сила, то това обстоятелство е ирелевантно към
предмета на делото, както правилно е приел и първоинстанционния съд, и няма
пречка в настоящото производство да се установява това обстоятелство чрез
събирането на всички допустими доказателства в тази насока, което доказване е
проведено успешно от ищеца Г. Ф.. Следва да се отбележи, че съдът не е обвързан
с посоченото в АУАН и наказателното постановление, дори последното да е влязло
в законна сила, тъй като влязло в сила, наказателното постановление не
представлява присъда по наказателно дело. Съдът обаче, може да бъде обвързан от
констатациите на органите на МВР в констативния протокол. Ако те са неправилни,
в тежест на страната е да оспори верността на документа, който удостоверява
неизгодни за нея обстоятелства, както и да представи доказателства, които да го
опровергават. Както беше посочено и по-горе от събраните по делото доказатества
може да се изведе категоричен извод за виновността на ответника М.Н.М. за
настъпване на ПТП.
По делото са установени и щетите по отношение на МПС,
които са удостоверени от длъжностното лице, съставило протокола за ПТП, който в
тази си част има характер на официален удостоверителен документ по смисъла на
чл. 179 ГПК. Както и първостепенният съд е приел, длъжностното лице е
удостоверило факти, които лично е възприел при посещението си на мястото на
ПТП, поради което в свидетелстващата си част - местоположението на моторните
превозни средства след ПТП и видимите щети по отношение на същите, документът
обвързва съда с материална доказателствена сила. От заключението на САТЕ, се установява, че стойността необходима за
възстановяване на мотоциклет „Хонда ПЦ 34", с рег.№ *******изчислена на
база експертна оценка, според Методиката и съгласно Наредба № 24/08.03.2006 г.,
към датата на ПТП е 2 593,10 лв.
По делото не са ангажирани доказателства, от които да
се установява, че към датата на ПТП виновният за настъпването му водач на лек
автомобил „Рено Лагуна" с per. № ******* - ответникът М.Н.М., е имал
действащ договор за застраховка „Гражданска отговорност" за управлявания
от него автомобил, а от представената с исковата молба справка от базата данни
на Информационен център към Г. Ф. се установява, че няма такава.
Т.е. на основание
чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а" КЗ (отм.) за Г. Ф. се е породило задължение
за изплати застрахователно обезщетение на увреденото лице за причинените му
имуществени вреди в резултат на ПТП, реализирано по вина на водач на МПС, който
не е имал сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност" на
автомобилистите.
Пряко от представените с исковата молба писмени
доказателства се установява, че има надлежно подадено заявление за изплащане на
обезщетение пред Гаранционния Ф. – Заявление вх. № 24-00-146/08.04.2011г. от Р.М.П.,
който е собственик на увреденото МПС - мотоциклет „Хонда ПЦ 34", с рег.№ *******.
От същите доказателства се установява, че е реализирана процедура пред Г. Ф., като
са представени: Уведомление за имуществени вреди вх. № 24-00-146/15.04.2011г.
от Д.Р.Д., действащ като пълномощник на Р.М.П., за което е представено и
нотариално заверено пълномощно рег. № 4879 от 12.04.2011г. на нотариус Р.Р.,
Доклад по щета за имуществени вреди № 11 0386/15.04.2011г., Заключителна
техническа експертиза от 20.05.2011г. по щета № 11-0386/15.04.2011г.,
Техническа експертиза от 15.04.2011г., писма изх. № 94-418/29.12.2011г. и изх.
№ 24-00-146/05.07.2011г., свидетелство за регистрация на мотоциклет „Хонда ПЦ
34" с per. №*******, от което се установява, че Р.П.е негов собственик,
преводно нареждане от 12.0.2012г., с което Г. Ф. е изплатило на Д.Р.Д.-
пълномощник на собственика на увреденото МПС - Р.М.П., сумата в размер на 1350
лева, представляваща обезщетение по щета 11-0386/2011г., покана до М.Н.М. и
обратна разписка. От изброените писмени доказателства, приети по делото, се
установява, както плащане от страна на Г. Ф. на собственика на увреденото МПС -
Р.М.П., така също и че плащането е извършено редовно – на пълномощника на
собственика на МПС Д.Р.Д.. Видно от съдържанието на цитираното по-горе
нотариално заверено пълномощно, последният е бил редовно упълномощен да
представлява Р.М.П. във връзка с получаване на обезщетението. Ето защо,
възраженията във въззивната жалба в тази насока са неоснователни.
С оглед проведеното успешно доказване от страна на
ищеца на всички предпоставки за уважаване на предявения иск и с оглед
разпоредбата на чл. 288, ал. 12 КЗ (отм.), според която след изплащане на
обезщетението по чл. 288, ал. 1 и 2 КЗ (отм.) Ф.ът встъпва в правата на
увреденото лице до размера на платеното и разходите по чл. 288, ал. 8 КЗ (отм.),
предявеният иск се явява основателен и доказан, и правилно първоинстанционният
съд го е уважил изцяло.
Относно
въпросът във връзка с въведеното от ответника с отговора на исковата възражение
за погасяване на претенциите на ищеца по давност, настоящият състав намира
следното:молба
Съгласно т. 14 на ППВС № 7/1978 г. за регресните
искове важи общата давност по чл. 110 и сл. ЗЗД, а течението й започва от момента
на изплащане на застрахователните обезщетения на правоимащите лица. Ето защо,
правилно първоинстанционният съд е приел, че искът за главница на ищеца не е
погасен по давност - вземането на ищеца срещу ответника възниква в полза на
Гаранционния Ф. след извършване на плащането в полза на увреденото лице,
доколкото плащането му е последният елемент от фактическия състав на регресното
право на ищеца; това право възниква в полза на Гаранционния Ф. на самостоятелно
основание, предвидено в закона (чл. 288, ал. 12 от КЗ /отм./) и не се основава
нито на деликт, нито на застрахователен договор. Следователно от момента на
възникване на регресното право на ищеца (с плащането на обезщетението)
вземането в полза на ищеца срещу причинителя на вредите става изискуемо и
съгласно чл. 114 ЗЗД за това вземане започва да тече и срокът на погасителната
давност, за която е приложим общият 5-годишен давностен срок (в този смисъл е и
константната съдебна практика, намерила израз в: Решение № 53/16.07.2009 г. по
т.д. № 356/2008 г. на ВКС- І т.о., Решение № 2/02.02.2011 г. по т.д. № 206/2010
г. на ВКС- ІІ т.о., Решение № 178 от 21.10.2009 г. на ВКС по т. д. № 192/2009
г. на ВКС- II т.о., Решение № 15/04.02.2011 г. по т.д. № 326/2010 г. на ВКС -
ІІ т.о.). С оглед изложеното и предвид обстоятелството, че плащането на
застрахователното обезщетение е извършено на 12.01.2012 г., а искът е предявен
на 21.12.2016 г., петгодишната давност по чл. 110 от ЗЗД не е изтекла и
вземането на ищеца за главница не е погасено по давност.
Изводите на настоящата инстанция съвпадат с изводите
на първоинстанционния съд, поради което обжалваното решение, като правилно и
законосъобразно, следва да бъде потвърдено изцяло.
При този изход на спора и предвид изричната претенция
на въззиваемата страна за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за
въззивната инстанция, на същата следва да се присъди сумата от 100 лв. -
юрисконсултско възнаграждение, изчислено на основание чл.78, ал.8 от ГПК съгласно
Закона за правната помощ.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА С решение №
440631 от 29.06.2018 г. по гр. д. № 74757/2016 г. на СРС-ГО, 140 с-в.
ОСЪЖДА М.Н.М., ЕГН
**********, с адрес: ***, да заплати в полза на Г. Ф., с адрес: ***, на
основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, разноски пред въззивната инстанция в размер на 100
лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно
и не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.