Определение по дело №548/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Срещу Решение № 227 от 05.09.2012 г., постановено по Г.д. № 658/2011 г. по описа на Районен съд – П. са депозирани пред Окръжен съд Б., въззивни жалби от Д. И. Д. с ЕГН: *, с адрес Г. П., У.”Д. Г. ” № 17, подадена чрез пълномощник и неин процесуален представител – А. Е. Г., с адрес : Г.П., У.”Ц. Борис ІІІ” № 32 А, както и от И. К. Д., с ЕГН:*, с адрес Г. П., У.”Д. Г. ” № 17, подадена чрез пълномощник и негов процесуален представител – А. Мариана Х. от БлАК, Г.П., У.”Рокфелер” №27, с искане за отмяна на атакуваното решение и произнасяйки се по съществото на спора - да отхвърли предявения иск.

Въззивницата Д. И. Д. не претендира с жалбата направените по делото разноски. Такива се претендират единствено от въззивника И. К. Д..

С атакуваното Решение, РС П. е ОБЯВИЛ ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН спрямо ищците Г. В. С., Л. А. С. и Л. В. Я. - договорът за продажба, обективиран в нотариален акт № 124, том I, рег. № 1920, дело № 112 от 2007 год., на Нотариус Фани ШУТОВА, с район на действие Районен съд – П., вписан в Сл Вп при РС П., с вх. рег. № 1235 от 21.05.2007 год., акт № 76, том пети, дело № 1044/07 год, по силата на който първият ответник - И. К. Д., със съгласието си на съпругата му Е. К. Д., е продал на третия ответник /негова дъщеря/ - Д. И. Д., недвижим имот, находящ се в Г.П. и представляващ - жилище/втори жилищен етаж/, с идентификатор 56126.602.1295.1.2 по кадастралната карта за Г. П., О.П., О. Б., ведно с идеалните части от сградата и правото на строеж върху мястото, съставляващо самостоятелен обект, находящо се на първо ниво от сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор 56126.602.1295 при съседи самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж – няма, под обекта – 56126.602.1.1. и над обекта – няма. Пъвостепенният съд осъдил ответниците И. К. Д. и Д. И. Д. да заплатят солидарно на ищците Г. В. С., Л. А. С. и Л. В. Я., тримата с посочен адрес за призоваване с. П., О. Б., У.”Ц. С. ” № 5, действащи в процеса чрез адвокат П. Т. сумата от 2704 лева/две хиляди седемстотин и четири лева/– сторени по делото разноски/държавна такса, адвокатско възнаграждение и възнаграждение за вещо лице/.

С въззивната жалба на А. Е. Г., упълномощен процесуален представител на Д. Д., са наведени оплаквания, че атакуваното решение на Районен съд - П. е незаконосъобразно, неправилно и необосновано, като се излагат съображенията за това. Навежда доводи, че съдът неправилно е възприел доказателствата по делото, като излага становище, че оборимата презумпция за знание за увреждане интересите на кредиторите била оборена в процеса. Излага съображения във връзка с кредитирането от страна на първостепенния съд на изготвените съдебни експертизи. Прави оплакване, че съдът не се произнесъл по възражението и за прекомерност на адвокатския хонорар на ищците и не е съобразил оплакването и за нередовност на исковата молба по отношение определената цена на иска. Не са направени доказателствени искания .

С въззивната жалба на А. М. Х., упълномощен процесуален представител на И. Д., са наведени оплаквания, че атакуваното решение на Районен съд - П. е незаконосъобразно, неправилно и необосновано, като се излагат съображенията за това.

Наведени са доводи, че неправилно първостепенният съд е приел, че е налице втората обективна предпоставка от фактическия състав на разпоредбата на чл. 135 ал.1 ЗЗД – извършване на действие, което уврежда интересите на кредитора, тъй като ищците не били доказали същата. По делото били представени от ответната страна, че Д. притежава и други недвижими имоти – 2 бр. ниви. Спрямо тези имоти, ищците, като кредитори имали същите възможности за реализация на вземането си, каквито са имали и спрямо апартамента, продаден с нот. акт № 76/2007 г. и Д. бил готов да ги удовлетвори чрез продажбата им, във връзка с образуваното изпълнително дело. Неправилно съдът е кредитирал дадената оценка по първоначално изготвеното заключение относно стойността на земеделските земи и процесния апартамент и не се бил съобразил с изготвеното допълнително заключение. Твърди се, че за ищците не е настъпило увреждане и искът им е останал недоказан в процеса. Не са направени доказателствени искания.

В предвидения по чл. 263, ал.1 от ГПК двуседмичен срок, от другата страна е постъпил отговор по подадените въззивни жалби. В същия се излагат подробни доводи за неоснователност на оплакванията. С отговора не са направени доказателствени искания от въззиваемата страна. Въззиваемата страна желае съдът да потвърди първоинстанционното решение като валидно, правилно и допустимо.

В насроченото пред въззивния съд открито съдебно заседание, въззиваемата страна се представлява от А. Т., който от името на доверителите му заявява, че поддържа депозирания отговор по постъпилите въззивни жалби и развива съображения за липса на прекомерност на присъдения като сторени разноски адвокатски хонорар.

Съдът, след преценка на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбите, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от страна в първоинстанционното производство, чрез надлежен представител, насочени са срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка, съдържат необходимите реквизити, не страдат от пороци, като са извършени необходимите действия по администрирането им, поради което съдът ги намира за допустими.

Въззивният съд приема, че така постановеното решение на РС П. е валидно, допустимо и правилно. Съдът служебно не констатира пороци, които могат да обусловят нищожност или недопустимост на решението. Решението е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, поради което е валидно. Атакуваното решение е постановено при наличие на всички процесуални предпоставки и при липсата на процесуални пречки за възникването и упражняването на правото на иск, поради което е и допустимо.

Окръжен съд – Б. като взе предвид оплакванията и исканията в жалбата, доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства и като съобрази законовите разпоредби, приема, че разгледани по същество, въззивните жалби са неоснователни, поради следното:

Предявен е пред първоинстанционния съд иск, с правно основание чл.135 ЗЗД, от Г. В. С., Л. А. С. и Л. В. Я., тримата от с. П., О. Б., У.”Ц. С. ” № 5, чрез адвокат П. Т. против ответниците И. К. Д., Е. К. Д. и Д. И. Д., тримата с адрес Г. П., У.”Д. Г. ” № 17 за обявяване за недействителен спрямо тях сключения договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 124, том I, рег. № 1920, дело № 112 от 2007 год., на Нотариус Фани ШУТОВА, с район на действие Районен съд – П., вписан в Сл Вп при РС П., с вх. рег. № 1235 от 21.05.2007 год., акт № 76, том пети, дело № 1044/07 год, по силата на който първият ответник - И. К. Д., със съгласието си на съпругата му Е. К. Д., е продал на третия ответник /негова дъщеря/ - Д. И. Д., недвижим имот, находящ се в Г.П. и представляващ - жилище/втори жилищен етаж/, с идентификатор 56126.602.1295.1.2 по кадастралната карта за Г. П., О.П., О. Б., ведно с идеалните части от сградата и правото на строеж върху мястото, съставляващо самостоятелен обект, находящо се на първо ниво от сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор 56126.602.1295 при съседи самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж – няма, под обекта – 56126.602.1.1. и над обекта – няма.

В молбата, са изложени фактически твърдения, обуславящи съществуване вземането на ищците спрямо ответниците, представляващо обезщетение за нанесени неимуществени вреди настъпили при причинено от първия ответник - И. К. Д. ПТП на 08.08.2006г. вследствие на което е причинена смъртта на В. Г. С. – наследодател на тримата ищци. Посочено е, че съществуването на вземането е установено с влязла в сила присъда № 97 на БОС, постановена по нох.д. 105/2007г. по описа на БОС, с която първия ответник И. Д. е признат за виновен в извършване на описаното престъпление, като е осъден да запати обезщетение за нанесени неимуществени вреди на ищците общо сумата от 90 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от деликта, 08.08.2006г. до погасяване на задължението.Посочено е, че така присъденото общо обезщетение е определено от съда, като за Л. С. сумата от 40000 лева, а за останалите двама ищци на всеки един от тях сумата от 25 000лева/, ведно с лихвата върху тази сума, считано от датата на деликта – 08.08.2006г. до погасяване на задължението . Ищците твърдят, че в края на 2009г. Г. С. и Л. Я. са получили по 20 000 лева, като частично плащане на присъденото обезщетение, а Л. С. сумата от 25 000 лева от застрахователя ЗАД”Виктория” ., като в останалата част първият ответник не е предприел действия по плащане на дължимото обезщетение.Същевременно се твърди, че същият е предприел действия представляващи разпореждане с притежаваното от него имущество, като по този начин е затруднил удоволетворяването на ищците, в качеството им на кредитори с установено вземане.Посочено е, че приобритателя на процесния имот - дъщеря на първите двама ответници е знаела за задълженията на своя баща и по презумпцията на закона имущественото разпореждане от страна на първия ответник И. Д. е извършено с цел на съконтрахентите да се увредят интересите на кредиторите/ищците/, като за тях е налице правен интерес за предявяване на иска с правно основание чл. 135 ЗЗД, при наличие на всички предпоставки, тъй като длъжникът с действията си намалява своето имущество и с това затруднява и осуетява удовлетворяването на ищците , в качеството им на кредитори, поради което последните разполагат с правото да поискат обявяване за недействителни спрямо тях увреждащите ги действия на длъжника.

В хода на висящото исково производство, ищците са направили отказ от иска спрямо ответника - Е. К. Д., като първоинстанционния съд, с протоколно определение от 15.12.2011 г. е прекратил производството по отношение сочения с исковата молба ответник.

По основателността на предявения иск, ответниците изразяват становище, че същият е неоснователен, с твърдение, че извършената от тях сделка е законосъобразна, с аргумент, че към момента на извършеното разпореждане от страна на първият ответник – 21.05.2007г. липсва влязъл в сила съдебен акт, с който същата страна да е призната за виновна по обвинение по смисъла на НК, както и че по отношение процесния недвижим имот липсват каквито и да се възбрани и запори, тъй като същият към датата на сделката не е имал качеството длъжник. Ответниците оспорват наведените от ищците твърдения за настъпило увреждане, като последица от изповяданата и поставянето на ищците в неизгодно положение за удоволетворяване на вземането им, като излагат правни доводи, че не е налице втората предвидена в нормата на чл.135 ЗЗД предпоставка за извършено от тяхна страна действие, което уврежда кредитора. В подкрепа на изложеното ответника И. Д. представя писмени документи, установяващи правото му на собственост върху друго недвижимо имущество, имащо характер на зeмеделска земя, и за които имоти ответниците твърдят , че в хода на образувано изп. производство от страна на първия ответник е предложено на кредиторите/ищци/ принудителното изпълнение да бъде насочено именно срещу тези имоти, на 08.06.2011г., като не бил получил отговор, и поради наличието на тези обстоятелства се прави възражение за липсата на правен интерес от страна на ищците за водене на настоящото производство.

Ответникът Д. Д., освен направените възражения за нередовност на исковата молба досежно определената и посочена от ищците цена на иска, възразява и срещу твърдението за знание от нейна страна, в качеството и на трето лице и съконтрахент по разпоредителната сделка, за съществуване вземането на ищците спрямо първия ответник, т.е. за качеството му на длъжник и съответно за твърдяното увреждане, като в подкрепа на това посочва, че от четири години живее в самостоятелно домакинство в Г. Б., както и че през този период от време след настъпилото ПТП е била извън страната - в Америка. Прави доказателствено искане за събиране на гласни доказателства.

По делото са събрани писмени и гласни доказателства, назначена и допусната е ССЕ, заключението по която, както и допълнително е прието от първостепенния съд.

Районният съд е уважил предявения иск като основателен и доказан.

ПРАВНИ ИЗВОДИ:

Настоящата съдебна инстанция намира изводът, направен от първостепенния съд за правилен, водим от следното:

Въззивният съд приема, че фактическата обстановка по делото е изяснена от първостепенния съд обективно, всестранно и пълно. Съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства, въз основа на което е изградил обосновани фактически констатации. Правните изводи на районния съд също са правилни и са базирани на установените по делото факти. Настоящият въззивен състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение и доколкото пред настоящата инстанция не са приобщени нови доказателства, то счита, че същите не следва да се преповтарят в настоящото решение и съгласно чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на първостепенния съд.

Предмет на конститутивния иск по чл. 135 от ЗЗД е потестативното субективно материално гражданско право на ищеца-кредитор (което той може да упражни единствено чрез предявяване на този иск пред съда) да бъде обявена само спрямо него за недействителна (т. нар. „относителна недействителност”) дадена правна сделка или друго правно или фактическо действие на ответника-длъжник, с които последният го уврежда. Това потестативно право възниква, респ. искът е основателен при наличието на следните материалноправни предпоставки: ищецът да е кредитор на ответника-длъжник, т.е. ищецът да е титуляр на друго субективно материално (притезателно или потестативно) гражданско право, противопоставимо на ответника-длъжник; извършеното от последния действие/сделка (атакувано с иска) да уврежда интереса на ищеца-кредитор, т.е. да осуетява или да затруднява по някакъв начин упражняването на правата му спрямо ответника-длъжник; последният да е знаел за увреждането към момента на извършването на атакуваната сделка/действие, а когато тя е възмездна – и договарящото с него лице (съконтрахента му – също ответник по иска) трябва да е знаело за увреждането; когато увреждащата сделка/действие е извършена преди възникване на вземането на ищеца-кредитор, е необходимо намерение (а не само знание) у ответниците за увреждането.

Ищцовата страна е доказала качеството си на кредитор спрямо първият ответник - длъжник, като е установила, че вземането и предхожда извършеното от двамата ответници правно действие, намаляващо имуществото. Отделно от това ищецът е доказал и другата предпоставка, че вторият ответник е в родствени отношения с прехвърлителя по сделката, което от своя страна презумира знанието и в случая намерението на последния, че с това си действие длъжникът уврежда кредитора.

Неоснователни, предвид и приетото по-горе от въззивния съд, са направените оплаквания в двете въззивни жалби .

Ищцовата страна е кредитор на ответника И. Д. по вземане за обезщетение за вреди от непозволено увреждане, и това вземане е възникнало към датата на деликта 08.08.2006 г., който е установен с влязла в сила присъда. Неоснователни са оплакванията и доводите, че ищцовата страна нямала качеството кредитор към датата на процесната сделка 21.05.2007 г., тъй като към тази дата наказателното производство не е приключило. Субективното материално право на вземане за обезщетение от непозволено увреждане възниква от момента на извършване на деликта и настъпването на вредите като елемент от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД.

Съдебното предявяване на това субективно гражданско право на вземане за обезщетение няма отношение към неговото възникване.

Цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори (чл. 133 от ЗЗД). С оглед на това всяко отчуждаване на имот от патримониума на длъжника, обективно води до намаляване на неговото имущество и от там и възможностите на кредитора да се удовлетвори. Това само по себе си го уврежда. / в т. см. и Решение № 137 от 10.03.2010 г. на ВКС по Г. д. № 836/2009 г., III г. о., ГК, производство по чл. 290 ГПК /.

Независимо от обстоятелството, че в годината, следваща тази на продажбата на процесния недвижим имот, са закупени земеделски земи от длъжника, съдът приема, че той е увредил кредитора по паричното вземане, тъй като затруднява осребряването на имуществото му с цел удовлетворяване на вземането. Констатирана е разлика от 2 100 лв. между продажната цена на втория жилищен етаж, находящ се в Г.П. по атакуваната сделка, която е 6 100 лв. / при обявена в нотариалния акт данъчна оценка 6 082.40 лв./ и покупната цена на земеделските земи в с. Медковец, община Монтана от 4 000 лв. / при данъчна оценка 4 209.50 лв./. Няма данни по делото за пазарната цена на тези недвижими имоти, към датата на отчуждаването и съответно закупуването им, а видно от посочените в нотариалните актове цени на продажба и закупуване – същите са близки до данъчните им оценки.

Анализирайки изготвените съдебно-оценителни експертизи, първостепенният съд е обосновал правилен извод, че другото имущество /земеделски земи в с. М./, което притежава длъжника - е недостатъчно за удовлетворяване на вземането на кредитора, с оглед данните по предоставеното удостоверение от съдия-изпълнител /л. 144 от първоинстанционното дело/. Впрочем при разглеждане на Павлов иск , не се и дължи сметка за размера на вземането на кредитора. Този иск е предоставен на кредитора като обезпечение за реално събиране на дължими вземания, какъвто е разглеждания случай.

След като имотите не са с еднакви характеристики, пазарна стойност и атрактивност при продажбата и закупуването им / отчужденият имот по атакуваната сделка е втори жилищен етаж от двуетажна къща в Г. П., а закупените са земеделски земи в с. М. /, съдът не може по своя преценка да определи, че земеделските земи са достатъчни за удовлетворяване на вземането на кредитора, тъй като подобно действие противоречи на разпоредбата на чл. 133 от ЗЗД, а освен това кредиторът сам избира имотите или вещите, върху които да насочи принудително изпълнение.

На лице е и задължителната практика на ВКС по смисъла на т. 2 ТР № 1/2009 г. на ОСГК и ТК на ВКС, намерила израз в решение от 11.05.2010 г. по Г. д. № 100/2010 г. и решение от 25.06.2010 г. по Г. д. № 1294/2009 г. и решение от 06.10.2010 г. по Г. д. № 754/2009 г. на ВКС, в които е прието, че увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника - когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора. Не е налице увреждане само тогава, когато длъжникът има друго имущество, което не само е достатъчно да удовлетвори кредитора и може да се секвестира, но и удовлетворението може да се извърши по същия начин без затруднение, както и чрез имуществото, предмет на действието, за което е предявен отменителният иск / в т.вр. и Решение № 2771 от 26.X.1978 г. по Г. д. № 1769/78 г., I г. о. /

Въззивният съд приема, че длъжникът затруднява удовлетворението на кредитора с отчуждителната сделка, сключена с неговата дъщеря, независимо че по-късно е закупил и притежава в собственост и земеделски земи.

Това е достатъчно за да се прецени като основателен искът по чл. 135 от ЗЗД, който не засяга действието на отчуждителната сделка, а единствено дава възможност за кредитора, който не може да се удовлетвори от цената на останалия в патримониума на длъжника недвижим имот, да насочи принудително изпълнение и срещу отчуждения. Длъжникът и приобретателят имат възможност да отклонят принудителното изпълнение срещу отчуждения имот, като платят паричното задължение, а длъжникът може да се ползва и от разпоредбата на чл. 443 от ГПК. С уважаването на иска по чл. 135 от ЗЗД, правата на длъжника и приобретателя не се засягат сериозно, тъй като сделката между тях, а и за всички други трети лица, остава валидна. Ефектът от прогласената относителна недействителност отпада с погасяването на задължението, което прехвърлителят - длъжник има към кредитора по чл. 135 от ЗЗД.

С оглед на изложеното по-горе, въззивният съд приема, че са неоснователни, релевираните във въззивните жалби доводи за липса на увреждане на ищцата поради обстоятелството, че в патримониума на длъжника има недвижимо имущество, което да удовлетвори вземането на кредиторите, освен процесния имот. С оглед нормата на чл. 133 ЗЗД за всеки длъжник е налице задължение да се въздържа от действия, които намалят имуществото му, доколкото същото следва да е налично за удовлетворяване на надлежни вземания на кредиторите. Всяко действие, намаляващо активите на длъжниковото имущество може да се тълкува като увреждащо кредитора към датата на сключване на сделката. Въззивният съд изложи по-горе и съображенията си защо приема, че с тази сделка длъжникът затруднява удовлетворението на кредиторите и в тази връзка обосновано районният съд е приел за доказана и втората предпоставка на предявения иск по чл. 135 от ЗЗД, а именно, че процесната покупко-продажба е увреждаща ищцовата страна. С тази сделка ответникът-длъжник намалява имуществото си, което служи като общо обезпечение за изпълнение на задълженията му към ищците и затруднява удовлетворяването им, и е без значение, че имотът е продаден, тъй като паричната наличност е силно променлива величина и парите като вещи лесно могат да бъдат укрити, а и в конкретния случай е закупил земеделски земи на по-малка стойност от тази на отчуждения имот. Преценката за увреждащия характер на процесната сделка следва да се вземе предвид имуществото на длъжника към датата на сключването й / в т.вр. и Решение № 423 от 29.11. 2012 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение, по Г. дело № 1623 по описа за 2011 г. постановено по чл. 290 от ГПК /.Към тази дата, липсват данни по делото за притежавано друго имущество и доходи от длъжника.

Обоснован и съобразен с процесуалните правила за доказване е и изводът на първостепенния съд, че към датата на сключване на процесната сделка, ответникът Д. е знаел, че е длъжник на ищците във връзка с настъпилото по негова вина ПТП и причиненото от това увреждане. Без значение за знанието за увреждане у ответника-длъжник, че към този момент срещу него не е имало съдебно предявена претенция и вземането не е било установено по размер, тъй като към момента на извършване на процесната сделка са се били осъществили всички факти, обуславящи отговорността на този ответник и тези факти са му били известни като участник в ПТП, причинено от негово виновно поведение.

Презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД е приложима по отношение на купувача по процесната сделка – ответника Д. Д. и тежестта за оборването на тази презумпция е за ответниците по делото. Наведените с въззивната жалба оплаквания и доводи в обратна насока, са неоснователни, тъй като съдът приема, че тази законова презумпция не е оборена с оглед събраните гласни доказателства. Житейски неоправдано е да се приеме, че такова проблемно обстоятелство в живота на нейния родител е останало неузнато и некоментирано във връзка с предприетата отчуждителна сделка, атакувана в това исково производство, независимо от отдалечеността на живеене. Сделката е изслушана след датата на деликта и в процеса ответната страна не е доказала липса на намерение и знание за увреждането.

По възражението за неправилно определената цена на иска:

При предявяване на иска ищецът е този,който посочва цената на иска – чл.70 ал.1 ГПК, но съдът не е обвързан от това. Съгласно предвиденото в този разпоредба съдът може служебно да повдигне въпроса за цената на иска, както това може да направи и ответникът по иска, но най-късно в първото заседание за разглеждане на делото, като в случай на несъответствие на указаната цена с действителната, съдът определя цената на иска. Така посочена и определена, цената на иска остава неизменна за цялото производство по делото и настъпилите промени впоследствие в паричната стойност на спорното право поради изменение в цените,са без значение за цената на иска. В разглеждания случай поради оспорване цената на иска от ответника в депозирания отговор на исковата молба, районният съд в първото по делото заседание е оставил без уважение това искане.

Съгласно разпоредбата на чл.70 ал.2 ГПК определението на съда,с което се увеличава цената на иска,подлежи на обжалване с частна жалба. По аргумент на противното, след като с определението на съда не се увеличава цената на иска, посочена от ищеца, същото не подлежи на обжалване. Определението на районния съд е извън кръга на очертаните в разпоредбата на чл.274 ал.1 ГПК - не прегражда по-нататъшното развитие на делото и обжалването му не е изрично предвидено в закона.

За пълнота на изложението:

Съгласно чл. 68 ГПК, цената на иска е паричната оценка на предмета на делото. Съгласно чл. 69, ал.1, т.4 ГПК, размерът на цената на иска за съществуването, за прогласяване на недействителност, както и за прекратяването на договор е стойността на договора, т.е. паричната оценка на насрещните престации. Когато една от насрещните престации по договора съставлява права върху недвижима вещ, стойността на договора се определя от данъчната оценка на вещното право, а ако няма такава – пазарната цена на правото, т.е. размерът на цената на иска се определя при условията на чл. 69, ал.1, т.2 ГПК. Съгласно чл. 71, ал.2 ГПК, когато цената на иска се определя при условията на чл. 69, ал.1, т.2 ГПК, дължимата държавна такса е ј от тази цена или правилото на чл. 71, ал.2 ГПК е приложимо във всички случаи, когато цената на иска се определя от данъчната или пазарна цена на вещното право, в т.ч. и по искове за прогласяване недействителност на договори, имащи за предмет вещни права върху имот – в тази връзка и задължителна съдебна практика на ВКС - определение № 397 от 29.06.2010 г. постановено поч.Г. д. № 176 по описа за 2010 год. на ВКС, ІV г.о. .

Информация за данъчната оценка на процесния имот има на л.129 от първоинстанционното дело, въз основа на издадено съдебно удостоверение на един от ищците, която по данни на общинската администрация П. е 7 947.80 лв. Същата обаче е представена след проведеното първо по делото съдебно заседание и в случая не рефлектира върху определената вече родова подсъдност на спора и дължимата държавна такса.

По възражението за прекомерност на разноските:

Като съобрази разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 3 и § 2 от Наредба № 1 от 9.VII.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и като взе предвид и развитата защита пред въззивната инстанция, въззивният съд не намира за нужно да допусне редукция на определения размер адвокатско възнаграждение за процесуалния представител на тримата ищци, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК по направеното възражение на жалбоподателите с въззивните жалби, с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, определена не само от броя на проведените съдебни заседания, а и от съвкупността на правните и фактически преценки и съдопроизводствени действия на процесуално представляваната от повереника страна / в случая пълномощникът представлява и тримата ищци/, необходими за правилното му решаване .

Адвокатското възнаграждение за процесуалният представител на ищците, изчислен съгласно разп. на чл. 7, ал. 2, т.3 и §2 от Наредба № 1 от 9.VII.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, по предявения иск е 1 482 лв. Договореният размер и за тримата ищци е 2 100 лв.. Въззивният съд прави извод, че претендираните разноски не се нуждаят от намаляване, доколкото размерът им не е завишен прекомерно, като държи сметка и за броя на лицата, по отношение които е осъществявал процесуално представителство този адвокат. Същият е подал отговор по всяка от въззивните жалби и е осъществил процесуално представителство пред въззивната инстанция.

Въззивният съд прави извод, че разноските, които са осъдени да заплатят ответниците в атакуваното решение, с оглед изхода на делото – са правилно определени от първоинстанционния съд.

Поради изложените съображения от фактическа и правна страна и на основание чл. 271 ал. 1 от ГПК, въззивните жалби се явяват неоснователни, а първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

С оглед изхода на процеса във въззивното производство, отговорността за разноски лежи върху въззивниците, които следва да понесат своите както са направени. Въззиваемата страна не претендира сторени от нея разноски за тази инстанция.

Водим от горното, ОС Б.

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА като правилно Решение № 227 от 05.09.2012 г., постановено по Г.д. № 658/2011 г. по описа на Районен съд – П..

РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от съобщението до страните, че е изготвено.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: