Р Е Ш Е Н И Е
№ ................/19.07.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХХ състав, в
открито съдебно заседание, проведено на десети юни две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ОРЛИН ЧАРАКЧИЕВ
при участието на секретаря Ани Динкова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 3992 по описа на съда за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на Н.К.К., ЕГН **********, с
адрес ***, чрез процесуалните му представители адв. Тодорка Рачева и адв. Фанка
Димитрова, уточнена с отговора на насрещния иск, срещу Н.М.Д., ЕГН **********,
с адрес ***, с която е предявен иск с правно основание чл.57, ал.2 от СК за осъждане
на ответницата да заплати на ищеца сумата
от 3552,00 лв., представляваща наемна цена за ползването на съсобствен на бившите
съпрузи недвижим имот, предоставен за ползване на ответницата по реда на чл.
56, ал.1 от СК с решение по гр.д. № */2012 г., представляващ апартамент находящ
се в гр. *с идентификатор * по КККР на гр. * за периода 08.05.2015 г. до 08.05.2016
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване
на исковата молба – 20.03.2018 г., до окончателното изплащане на задължението.
В исковата молба, уточнена с отговора на насрещния иск,
се твърди, че бракът на страните е прекратен с развод, считано от 25.06.2013 г.
Ищецът сочи, че от 2014 г. до сега ответницата и общата им дъщеря ползват
имота. На 08.05.2015 г. на ответницата била връчена нотариална покана, с която
била поканена на основание чл. 31, ал.2 от ЗС да заплаща месечно обезщетение на
ищеца в размер на 600,00 лв., в случай че със съдебно решение ѝ бъде
определена квота на собственост в процесния апартамент. С влязло в сила решение
по гр.д. № 736/2014 г. на Окръжен съд – *, на основание чл. 23 от СК е установено, че ищецът е
собственик на **********/********** ид.ч. от апартамента на * а останалите
39116600/********** ид.ч. били придобити от страните в СИО. Към настоящия
момент квотата на ищеца в собствеността била **********/********** ид.ч., а на
ответницата 19558300/********** ид.ч. Във връзка с изложеното ищецът претендира
ответницата да му заплати сумата от 3552,00 лв. представляваща наемна цена за
ползването на имота от ответницата за периода 08.05.2015 г. – 08.05.2016 г.
Ищецът сочи, че месечната сума, която ответницата му дължи е 296,00 лв. и
същата е определена като е взета предвид месечния наем за целия апартамент от
600,00 лв., обстоятелството, че в апартамента е живяла и дъщерята на страните, към
която ищецът няма претенции, както и предвид квотата на собственост на ищцата в
апартамента. По изложените съображения моли за уважаване на иска.
В срока
по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от Н.М.Д., чрез
процесуалния ѝ представител – адв. Татяна Патаринска. Не спори, че с
ищецът са били съпрузи, като излага, че с решението за развод семейното жилище
ѝ било предоставено по реда на чл. 56, ал.1 от СК, както и с
определението по привременни мерки. Поддържа, че претенцията на ищеца е
неоснователна, неуточнена, не е ликвидна и изискуема, тъй като същият не е
изпълнил свои насрещни задължения. Сочи, че решението, с което съдът е
определил на страните различни квоти на собственост в апартамента е влязло в
сила на 20.12.2017 г. и до този момент квотите са се считали за равни, поради
което до тази дата половината от апартамента е била ползвана от ответницата
като собственик, а другата половина от общата им дъщеря. Определя като неясен
начина, по който е формирана претендираната от ищеца сума от 296,00 лв.
месечно. По изложените съображения моли предявеният иск да бъде отхвърлен.
Претендират се и разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответницата е депозирала и насрещен иск с правно основание
чл.31, ал.2 от ЗС да бъде осъден ищецът да ѝ заплати сумата от 3000,00 лв.,
представляваща обезщетение за лишаването на ответницата от ползване на
съсобствен на страните недвижим имот, представляващ Апартамент № * находящ се в гр. * с идентификатор * по КККР на гр. * за периода 15.05.2015 г. – 15.05.2016 г, ведно
със законната лихва върху сумата от датата на подаване на насрещната искова
молба – 15.05.2015 г.
Сочи, че в отговор на поканата
на ищеца Н.К., ответницата отправила до него нотариална покана, с която го
уведомила, че след като я лишил от ползването на други съсобствени на страните
недвижими имоти – апартамент в ж.к. Владиславово и триетажна къща семеен хотел
в с. *, претендира от него да
ѝ заплаща месечно сумата от 250,00 лв. за
апартамента и 1500,00 лв. за вилата. Нотариалната покана била връчена на ищеца
на 13.05.2015 г., чрез адвокат Тодорка Рачева, на посочения по делото съдебен
адрес. Адвокат Рачева била пълномощник на ищеца по тогава висящото между
страните гр.д. № 736/2014 на ВОС. Определя като безспорно обстоятелството, че
към датата на връчване на нотариалните покани Н.К. не е живял в апартамента
находящ се в гр. * Сочи, че отговорът на нотариалната покана е изпратен в
дадения от ищеца срок, на посочения от него адрес. Твърди, че е подавала жалби до полицията и прокуратурата за съдействие във
връзка с неоснователното ѝ недопускане до апартамента в ж.к. * но и до сега не и е осигурен
достъп до имота. Допълва
своите твърдения във връзка с подадения от ответника отговор по насрещния иск
като сочи, че през 2010 г. той заживял в жилището във ж.к. „*“ след като бил изведен от
семейното жилище по реда на ЗЗДН на ул. *“. Именно тогава ответникът
сменил ключалката на апартамента и не допускал ответницата до него въпреки
опитите ѝ. По изложените съображения моли за уважаване на иска.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на насрещния иск от Н.К., с който оспорва
претенцията по основание и размер. Не спори, че с решение по гр.д. № 12168/2012
г., влязло в сила на 25.06.2013 г., с което бракът между страните е прекратен с
развод правото на ползване на семейното жилище находящо се в гр. * е
предоставено на Н.Д. на основание чл. 56, ал.1 от СК. Сочи, че не му е връчена
надлежно покана по смисъла на чл. 31, ал.2 от ЗС. Поддържа, че действително
адв. Тодорка Рачева е била негов пълномощник по гр.д. № 736/2014 на ВОС. Същата
обаче няма пълномощно да подава и получава нотариални покани от името на Н.К.,
поради което не са налице предпоставките по чл. 37 и сл. от ГПК, вкл. по чл. 51
от ГПК, за да се приеме, че адв. Рачева е имала задължението да получи
адресираната до доверителя ѝ нотариална покана. Респективно отказът
ѝ да я получи е основателен. Наред с това от приложената от ответницата
жалба до ВРП се установява, че същата е знаела, че Н.К. пребивава на адрес в с.
* и именно
там е следвало да бъде адресирана и поканата. Не спори, че Апартамент № * е придобит от
страните в СИО. Твърди, че не е ползвал това жилище и не е лишавал насрещната
страна от възможността да ползва жилището, което е било отдавано под наем преди
завеждане на бракоразводното дело. Сочи, че в периода, в който отношенията им
се конфронтирали ответницата предупредила наемателите, че прекратява наемния
договор и жилището следва да бъде освободено, защото смята да живее в него.
След прекратяването на този договор апартаментът не е ползван от ищеца ответник по насрещния иск, а
Н.М. има ключ и достъп до него. По изложените съображения моли предявеният иск да
бъде отхвърлен. Оспорва през 2010 г. да е изваждан от семейното жилище на ул. „* по реда на ЗЗДН, да е сменял
ключалката на апартамента в ж.к. „* както и че не допускал до него ответницата. Претендират
се и разноски.
В о.с.з. страните поддържат
изразените позиции по спора, чрез процесуалните си представители. Доразвиват
съображенията си в писмени защити, съобразно предоставената от съда възможност.
В своите бележки ответницата
моли в евентуалност за извършване на прихващане на вземане със задължение.
Съдът, след като прецени събраните в процеса писмени
доказателства, поотделно и в съвкупност, и въз основа на своето вътрешно
убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:
Страните по делото не спорят, а и от представенoто решение постановено по
гр.д. № 12168/2012 на ВРС (л. 42) се установява, че сключеният на 06.06.1987 г.
брак между Н.К.К. и Н.М.Д. е прекратен с развод поради неговото дълбоко и
непоправимо разстройство, настъпило по вина и на двамата съпрузи. С решението
семейното жилище в гр. * е предоставено за ползване на ответницата, на
основание чл. 56, ал.1 от СК.
Видно от Нотариален акт за покупко-продажба № * г.(л.5) съпрузите * И. * са продали на Н.К.К. недвижим имот представляващ
Апартамент № *, находящ се в сграда на адрес: гр. *, на първи жилищен етаж, с площ 104,50
кв.м., ведно с избено помещение № 8 и припадащите му се 6.14 % ид.ч. от общите
части на сградата.
С влязло на 20.12.2017 г. в законна сила решение по гр.д. № 736/2014 г. на
Окръжен съд – * (л.6-12) е установено по предявения
иск с правно основание чл. 23 от СК, че спрямо ответницата ищецът е
изключителен собственик на **********/********** ид.ч. от апартамент находящ се
в гр. * с
идентификатор * по КККР на гр. *. В останалата част искът за установяване, че ищецът е
едноличен собственик на жилището е отхвърлен като неоснователен.
Видно от Договор № * от 30.03.1995 г. за продажба на държавен недвижим имот, сключен от една
страна от кмета на община * и от друга страна от Н. и Н. Калчеви, последните са
закупили ведомствено жилище на „*, находящо се в гр. *.
Към доказателствата по делото е приложена Нотариална покана рег. № * г. (л. 20) от Н.К. до Н.Д.. В поканата ищецът поддържа,
че е едноличен собственик на жилището на ул. „* което ответницата ползва от януари 2014 г., във връзка с
което кани последната да му заплаща сумата от 600,00 лв. месечно считано от
01.01.2014 г. до предаване на апартамента в негово държане. Видно от
нотариалното удостоверяване на гърба на поканата същата е връчена лично на
ответницата на 08.05.2015 г., в кантората на нотариус Виктория Дякова. В
титулната част на поканата за съдебен адрес на Н.К. е посочено следното: „адв.
Тодорка Рачева, Адвокатска кантора гр. Варна, бул. „Сливница“ № 98, вх.2“.
С Нотариална покана рег. № *. (л. 32-33) Н.Д. е оспорила претенциите на Н.К. за заплащане обезщетение.
На свой ред в поканата поддържа, че ищецът насилствено я е лишил от ползване на
жилището в ж.к. „Владиславово“ и вила в с. „*“, във връзка с което претендира месечно обезщетение в
размер от 250,00 лв., съответно 1500,00 лв., считано от 01.01.2010 г. Поканата
носи нотариално удостоверяване на действията по връчването ѝ, съгласно
което на 13.05.2015 г. е връчена на ищеца на посочения в отправената от него
покана съдебен адрес, а именно адв. Тодорка Рачева. Последната обаче след
запознаване със съдържанието на поканата е отказала да приеме същата с
аргумента, че не е упълномощена за това.
По насрещния иск са ангажирани и гласни доказателства посредством разпита
на свидетелите Камелия Неделчева Калчева – дъщеря на страните, водена от ищцата
и *, воден от ответника.
Свидетелката * сочи, че първоначално
семейството е живяло в жилището в кв. „*“ до 2006 г., след което се преместило в апартамента на
ул. „*Поддържа, че след отстраняването му
от жилището през юли 2010 г. по реда на ЗЗДН баща ѝ заживял в жилището в
кв. „*“, а след изтичане на периода на
заповедта за защита се върнал да живее на ул. „*“. Свидетелката излага, че към края на 2010 г. - началото
на 2011 г., заедно с майка си се опитали да влязат в жилището във „*“, но патронът бил сменен, а баща ѝ отказал
категорично да им даде ключове и заявил, че всичко е негово и майка ѝ
няма право да влиза в другите имоти. Поддържа, че през годините с майка си са
правили многократно опити да влязат в жилището, но неуспешни (последно февруари
т.г.), а подадените жалби също не постигнали резултат. Свидетелката излага, че
многократно с майка си са искали ключ от ответника, който заявявал, че няма да
даде такива на никоя от двете, защото тези имоти са само негови и могат да
влизат там единствено в негово присъствие. Сочи, че след развода баща ѝ
заживял в жилището в кв. „*“, но не знае къде е живял в процесния период май 2015г.- май 2016 г.
Излага, че никога не е имало наематели в апартамента във „*“ и не са правили опити да сменят патрона. Знае, че майка
ѝ фигурира в документите за собствеността на жилището. Поддържа, че баща ѝ
не желае да комуникира с нея, тъй като твърди, че е опропастила целия му живот.
Свидетелят * излага, че не
познава Н.Д., а много рядко се вижда с ответника. Сочи, че след 2006 г. Н. е
живял около „*“. При срещите им в с. * ответникът споделял, че след развода живее в селото, защото нямало къде да живее в
гр. Варна.
Към доказателствата по делото е
прието заключението на неоспорената от страните съдебно-оценителна експертиза
изготвена от вещото лице инж. Р.П., което съдът приема като обективно,
мотивирано и компетентно дадено. Вещото лице е установило, че средната пазарна
месечна наемна цена за апартамента находящ се в гр. * с идентификатор * по КККР на гр. * за периода 08.05.2015 г. до 08.05.2016
г. възлиза на 560,00 лв. или годишно
на 6720,00 лв. Експертът сочи, че жилището е в много добро състояние и не се
налага извършване на ремонт. По отношение на Апартамент № * с идентификатор * по КККР на гр. Варна за периода 15.05.2015 г. – 15.05.2016
г. вещото лице е дало заключение, че месечният наем възлиза на 220,00 лв. или
годишно 2640,00 лв. Експертът сочи, че това жилище се нуждае от основен ремонт,
а състоянието в което се намира не позволява да се отдаде под наем.
Други относими доказателства не са събрани по делото.
Гореизложената
фактическа обстановка налага следните правни изводи:
По първоначалния иск с
правно основание чл. 57, ал.2 от СК:
Съгласно нормата чл.57, ал.1, изр.1 от СК, по силата на съдебното решение,
с което се предоставя ползването на семейното жилище на някоя от страните,
между бившите съпрузи възниква наемно правоотношение, което е възмездно, т.е. –
ползващият жилището бивш съпруг дължи наем на неползващия го съгласно
решението.
За уважаване на иска за заплащане на наем за ползването на частта от
жилището, която е собствена на неползващия бившето семейно жилище съпруг,
последният следва да установи в процеса в условията на пълно и главно
доказване, 1) че процесното жилище е придобито от страните в твърдяните квоти, 2)
че гражданският им брак е прекратен, 3) че имотът е предоставен за ползване на
ответницата по реда на чл. 56, ал.1 от СК, 4) че същата е ползвала жилището в
рамките на процесния период, 5) размерът на претендирания наем. Отправянето на
покана към ползващият съпруг не е сред елементите на фактическия състав на
претендираното обезщетение по реда на чл. 57, ал.2 от СК за разлика от иска по
чл. 31, ал.2 от ЗС (в този смисъл Решение № 199/15.01.2018 г. по гр.д. №
154/2017 г. на ВКС, I-во г.о.).
В случая от подробно коментираните по-горе
писмени и гласни доказателства, а и поради липсата на оспорване от страните се
установява, че Н.К. и Н.Д. са бивши съпрузи, чиито брак е прекратен с решение
постановено по гр.д. № 12168/2012 на ВРС, както и че по време на брака между
тях е възникнала съсобственост в СИО по отношение на недвижими имоти находящи
се в гр. *, а именно - Апартамент № * находящ се в * с идентификатор * по КККР и апартамент находящ се на ул. „* с идентификатор * по КККР.
Не е спорно също, че с приетото като доказателство решение по гр.д. №
736/2014 г. на Окръжен съд – * (л.6-12) е установено, че ищецът Н.К. е изключителен собственик на
**********/********** ид.ч. от апартамента на ул. „*, а останалите 39116600/********** ид.ч. от жилището,
както и апартаментът в ж*“ са придобити от страните в режим на СИО, трансформирана в обикновена
съсобственост при равни квоти с прекратяването на брака им.
На следващо място с доклада по делото е обявено за безспорно и ненуждаещо
се от доказване, че в периода 08.05.2015 г. до 08.05.2016 г. Н.М. е ползвала
заедно с общата за страните пълнолетна дъщеря апартамент находящ се в гр. * с идентификатор * по КККР на гр. *.
От изложеното до тук се установява по несъмнен за съда начин, че процесният
апартамент находящ се на ул. „* е бил семейно жилище за страните до прекратяването на брака им със
съдебното решение по гр.д. № 12168/2012 на ВРС, с което е предоставен за
ползване на ответницата. Категорично се установява също, че страните са
съсобственици на апартамента при квоти **********/********** ид.ч. за ищеца
(изключителна собственост и прекратена СИО) и 19558300/********** ид.ч. за
ответницата (само от прекратена СИО) или в процентно съотношение съсобствеността
в имота е 98.84 % към 1.16 %. В тази връзка съдът намира за неоснователно възражението
на ответницата в смисъл, че тъй като позитивното за ищеца решение по чл. 23 от СК в сила от 20.12.2017 г. имало действие занапред, между 08.05.2015 г. и 08.05.2016
г. презумпцията за съвместен принос на съпрузите при придобиване на имота все
още е действала и ответницата е обитавала своята половина от него на годно
правно основание да я направи собственик. Тази теза не отчита обстоятелството, че
уваженият от ВОС иск за **********/**********
ид.ч. от имота е установителен и уважаването му има за правна последица установяване
влагането на лични средства на един от съпрузите към момента на придобиването
на вещта. Следователно съдебно определените за действителни квоти в съсобствеността,
следва да се считат за възникнали към този преходен момент, а именно към датата
на придобивната сделка, т.е. още през 2006 г.
В обобщение съдът намира, че ответницата дължи на бившия си съпруг наем за
ползването на неговата част от процесното жилище през периода 08.05.2015 г. - 08.05.2016
г., поради което искът по чл. 57, ал.2 от СК се явява основателен.
При определяне размера на дължимият наем следва да се вземе в предвид
безспорно установеното обстоятелство, че през времето 08.05.2015 г. - 08.05.2016
г. жилището е обитавано както от ответницата Н.Д., така и от пълнолетната
дъщеря на страните. При това положение, след като липсват твърдения между
бившата съпруга и дъщерята на ищеца да са възникнали отношения на пасивна
солидарност по отношение дължимостта на наема за цялото съвместно ползвано жилище,
98.84 % от което е еднолична собственост на ищеца, то крайното задължение на
ответницата следва да се определи като от общата площ се приспадне ползваната
фактически от дъщерята половина, т.е. 50 % и се извади и собствената на ищцата
ид.ч от апартамента в размер на 1,16 %. Следователно на ответницата следва да
се възложи задължение за заплащане на наемна цена представляваща 48,84 % от
общо дължимата за процесния период, която
съгласно приетото заключение на вещото лице по СОЕ възлиза на 6720,00
лв. или дължимият от Н.Д. наем за периода 08.05.2015 г. - 08.05.2016 г. възлиза
на 3281,37 лв., до който размер следва да бъде уважен и предявеният иск. За
остатъка до пълния претендиран размер от 3281,37 лв. искът следва да се
отхвърли като неоснователен. Частичната основателност на главната претенция
обосновава основателността и на акцесорната претенция за законна лихва върху
главницата от датата на депозиране на исковата молба до окончателното ѝ
изплащане.
За пълнота съдът следва да посочи, че възраженията на ответницата за
завишеност на определения от експерта месечен наем от 560,00 лв. останаха
недоказани, доколкото не бяха скрепени с успешно проведено доказване
посредством повторна СОЕ или други доказателствени средства. Наред с това не
следва да се обсъждат като преклудирани и твърденията релевирани в третото редовно
заседание, че след процесния период жилището е било реновирано и в този
по-добър вид, а не в процесния, е оценявано от вещото лице. Тези възражения за
завишена цена на наема се отнасят до размера на иска и ответникът е следвало да
ги изчерпи с отговора на исковата молба.
По насрещния иск с
правно основание чл. 31, ал.2 от ЗС:
Според чл. 31, ал. 1 от ЗС всеки
съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно с нейното предназначение и
по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата
им. Ако един съсобственик ползва общата вещ не съобразно обема на своите права
в съсобствеността, той по силата на чл. 31, ал. 2 от ЗС дължи обезщетение на
останалите съсобственици за ползата, от която те са лишени след датата на
писмена покана.
Горното отнесено към настоящия казус сочи, че за успешното провеждане на
иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС ищцата следва да установи в условията на пълно и
главно доказване, 1) че с ответника са били съсобственици на посочената в
исковата молба недвижима вещ при посочените квоти в рамките на заявения период,
2) в който ответникът е ползвал лично имота, като е възпрепятствал ищцата да
ползва общата вещ, 3) че ищцата е отправила писмена покана до съсобственика ; 4)
размерът на претендираното обезщетение.
По този иск са безспорни фактите единствено по пункт първи от така условно
обособената доказателствена тежест, доколкото по-горе от правна страна бе
обоснован изводът на съда за това, че в следствие на прекратена СИО страните са
съсобственици при равни квоти на имот Апартамент № *, находящ се в гр. * с идентификатор * по КККР.
Спорни обаче между страните са обстоятелствата дали Н.К. е лишил Н.Д. от ползването
на апартамента, изпратена ли е писмена покана да ответника за заплащане на
обезщетение, както и размерът на иска.
В случая ищцата по насрещния иск
сочи конкретно, че ответникът е възпрепятствал достъпа ѝ до имота в ж.к.
„* посредством смяна през 2010 г. на
патрона на входната врата на апартамента, непредоставяне на съответните нови
ключове, както и недопускане до жилището. В подкрепа на твърденията на ищцата
са изслушани показанията на * - дъщеря на страните. Доколкото последната собствено твърди, че е живяла с
майка си преди и след развода, а баща ѝ е силно негативно настроен към
нея, казаното от свидетелката действително следва да се кредитира при условията
на чл. 172 от ГПК с оглед установения извънсъдебен антагонизъм в позициите на
свидетелката и ответника именно относно предмета на съдебния спор, а именно
ограничен ли е бил достъпа на майката до жилището в *“. От друга страна тези обстоятелства и в съвкупност не
могат да изключат доказателствената стойност на коментираните показания поради
заинтересованост, тъй като свидетелката не е затаила пред съда обстоятелството,
че между нея и насрещната страна съществува конфликт, но и защото преди разпита
е предупредена от съда за наказателната отговорност по чл. 290 от НК. Освен
това показанията на Камелия Калчева са изградени в резултат на лични възприятия
от опитите на ищцата през годините да влезе в жилището. Близката родствена връзка
със страните и обитаването на едно домакинство с ищцата сочи и, че този свидетел
има де факто ежедневни наблюдения върху всички аспекти от отношенията на своите
родители. Следователно съдът дава вяра на свидетелката, че към края на 2010 г.
- началото на 2011 г., ответникът е отказал да предостави на нея и ищцата
ключове за сменения патрон на входната врата на жилището във „Владиславово“,
както и че последващите им опити да влязат в жилището, включително през
февруари тази година, са завършили безуспешно. Поради това съдът приема, че
включително за процесния период 15.05.2015 г. – 15.05.2016 г. ответникът не е
предоставил достъп на ищцата по насрещния иск до припадащата ѝ се част от
общата вещ, нито ѝ е дал възможност да ползва общата вещ заедно с него.
Т.е. налице е установено по делото лишаване на ищцата от ползване на апартамента
във „*“ при заявено от нея желание да го
ползва. Извод за обратното не може да се направи от ангажираните от насрещната
страна гласни доказателства, доколкото показанията на водения от ответника свидетел Станко Пейчев не установяват
релевантни за спора обстоятелства. Свидетелят единствено сочи, че самият Н.К. му
заявил на неустановени дати, че живее в с. *. Дори и да е вярно, обаче, последното обстоятелство е
ирелевантно за спора, по който вече е установено, че със самоуправните си
действия ответникът практически е поставил достъпа на ищцата до имота в
зависимост единствено от собствената си воля и желание да предостави на бившата
си съпруга, с която е в конфликт, ключ за сменения патрон. Така е лишил Н.Д. от
ползване на целия имот в процесния период, поради което за нея като неползващ съсобственик
е възникнало правото да потърси обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС.
На следващо място съдът намира за
установено посредством приетата към доказателствата Нотариална покана рег. №
2740/2015 г., том 1, № 123 от 11.05.2015 г. (л. 32-33), че ищцата е отправила
необходимото писменоволеизявление до ответника К. да ѝ заплаща
обезщетение за частта ѝ от общия имот, до която я е лишил от достъп. В
тази връзка се явява неоснователна защитната теза на ответника по насрещния
иск, че поканата не му е надлежно връчена, защото не е изпратена на адреса му в
с. *, където ищцата е знаела, че той живее, както и защото адв. Рачева, която е получила поканата на 13.05.2019 г. не е била упълномощен
адресат на коресподенция по тази претенция. И двете обстоятелства дори и да са
верни се явяват ирелевантни за редовното уведомяване на ответника по чл. 31,
ал.2 от ЗС, който собствено е посочил за свой съдебен адрес адв. Тодорка Рачева
в изпратената три седмици по-рано Нотариална покана рег. № 948/2015 г., том 1,
№ 22 от 21.04.2015 г. (л. 20) до Н. Дончева за заплащане на наем за жилището на
ул. „*“. Така в отношенията на страните
адв. Рачева е стабилизирана за надлежен адресат на ответника именно по неговата
изрична воля, а наличието или липсата на представителна власт за получаване на
кореспонденция е въпрос единствено на вътрешните отношения на Н.К. и посочения
от него адресат адв. Рачева, но не може да се противопостави от ответника на
трето за упълномощителната сделката лице, каквото е ищцата Д.. Наред с това съдът
намира, че насрещните облигационни спорове за ползването на двете жилища
произтичат пряко от прекратената СИО на бившите съпрузи, т.е. от общ юридически
факт и комуникацията по повод тях е взаимосвързана. За това не подлежи на
разумно съмнение, че адв. Рачева е била надлежен адресат на цялата формална
кореспондения между страните по повод на имуществените спорове касаещи
съсобствеността от брака. Не без значение е и презумпцията за добросъвестно
упражняване на правата при преговори в гражданския оборот, съобразно чл. 12 от ЗЗД. Поради това след като не е спорно, че адв. Рачева безспорно се е запознала
на 13.05.2015 г. със съдържанието на поканата от 11.05.2015 г. (макар и
впоследствие да е отказала да я получи, видно от нотариалното удостоверяване на
действията по връчването), едновременно с което същата и понастоящем е проц.
представител на Н.К. по множеството съдебни дела между бившите съпрузи свързани
само и единствено с прекратената СИО, то презумпцията за добросъвестното
упражняване на права изисква съдът да приеме, че пълномощникът на ответника го е
запознал с волята на ищцата да ѝ заплаща обезщетение. В обобщение по
делото се установява и наличието на писмена покана по смисъла на чл. 31, ал.2
от ЗС, респективно след датата на получаването ѝ – 13.05.2015 г. за
ищцата е възникнало вземане за обезщетение от ответника, в размер на наема за
собствената ѝ площ от жилището във ж.к. „*“, от чието ползване е лишена. Следователно по делото са
установени всички елементи от фактическия състав на предявения от Н.Д. иск,
който се явява основателен. Съдът приема, че размерът, до който следва да се
уважи искът следва да се определи отчитайки квотата на Н.Д. в съсобствеността
на апартамента, а именно 50 % и дадената от вещото лице стойност на наема за
процесния период 15.05.2015 г. – 15.05.2016 г. възлизащ на 2640,00 лв. Или в
обобщение на ищцата се дължи обезщетение на годишна база в размер от 1320,00
лв. В тази връзка съдът намира за неоснователни възраженията на ищцата за
заниженост на определения от експерта по приетата СОЕ наем за жилището, тъй
като в тази посока страната не е провела последващо доказване.
Частичната основателност на главната
претенция обосновава основателността и на акцесорната претенция за законна
лихва върху главницата от датата на депозиране на исковата молба до
окончателното ѝ изплащане.
По искането за прихващане:
Искането на ответницата и ищца по насрещния иск за прихващане направено
в писмената защита съдът намира за процесуално допустимо (в този смисъл Решение
№126/03.06.2019 по дело №3899/2018 на ВКС, ГК, IV г.о.), а доколкото са уважени
както първоначалната, така и насрещната искова претенция, същото се явява и основателно.
Поради това със съдебното решение съдът следва да се произнесе с отделни
диспозитиви както по двата иска така и по процесуалното изявление за прихващане.
След прихващане на по-голямото вземане - това по първоначалния иск с вземането
по насрещния, остава непогасен остатък от претенцията на Н.К. в размер от 1961,27
лв., по отношение на който решението на съда ще има конститутивно действие.
По
разноските:
Предвид изхода на спора на всяка от страните
следва да се присъдят разноски, както и да ѝ се възложат такива съобразно
уважената, респективно отхвърлената част от съответната претенция.
В тази връзка ищецът по
първоначалната претенция е поискал и доказал разноски в размер от общо 922,08
лв. - 144,08 за платена държавна такса, 178,00 депозит за вещо лице и 600,00
лв. адв. възнаграждение по договор за прана защита и съдействие с адв.
Димитрова на л. 129. Независимо от изричното посочване в договора, че същият обхваща
конкретно производството по насрещния иск съдът намира, че уговореното в него възнаграждение
от 600,00 лв. се дължи за осъществено представителство от пълномощника в цялото
производство, вкл. по първоначалния иск. Изводът на съда произтича както от
обстоятелството, че и двата иска касаят правоотношения възникнали от една и
съща прекратена СИО, така и от факта, че след сключване на договора страната е
представила в о.с.з. списък по чл. 80 от ГПК, в който адв. възнаграждение се
претендира общо за цялото производство. Т.е. съдът приема, че разходите, които
следва да се репарират на Н.К. за адв. възнаграждение по всеки от двата иска следва
да се определят на базата на половината хонорар от 600,00 лв. като се отчете
постигнатия от страната правен резултат като ищец, съответно ответник по
насрещния иск. При това положение на основание на 78, ал.1 от ГПК на ищеца
следва да се присъди сумата от общо 574,67 лв. за разноски сторени по иска по
чл. 57, ал.2 от СК, а на основание чл. 78, ал.3 от ГПК сумата от 168,00 лв. за
заплатено адвокатско възнаграждение в производството по насрещния иск с правно
основание чл. 31, ал.2 от ЗС.
Ответницата по първоначалната
претенция е поискала разноски от 303,00 лв. за платена държавна такса, 172,00
депозит за вещо лице и по 550,00 лв. адв. възнаграждение за всеки от двата
иска. Съдът намира, че тези разноски се установяват от доказателствата по
делото – вносни бележки и договори за правна защита, с изключение на разноските
за държавна такса, доколкото част от претендираната със списъка по чл. 80 от ГПК сума представлява държавна такса внесена за разделеното и спряно
производство по чл. 31, ал.2 от ЗС за имота в с. Шкорпиловци. При това
положение на ищцата по насрещния иск следва да се признаят доказани разноски за
внесена държавна такса от 42,86 лв. (отчитайки частта, за която е освободена от
заплащане по чл. 83, ал.2 от ГПК) и на основание чл. 78, ал.1 от ГПК да и се присъди
сумата от 336,54 лв. общо за разноски сторени по иска по чл. 31, ал.2 от ЗС, съобразно
уважената му част. На основание чл. 78, ал.3 от ГПК Н.К. следва да заплати
на Н.Д. и сумата от 41,90 лв. за заплатено от последната адвокатско
възнаграждение в производството по първоначалния иск по чл. 57, ал.2 от СК.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Н.М.Д., ЕГН **********, с адрес *** да
заплати на Н.К.К., ЕГН **********,
с адрес *** сумата от 3281,37 лв. (три
хиляди двеста осемдесет и един лева и тридесет и седем стотинки), представляваща
наемна цена за ползването на съсобствен на бившите съпрузи недвижим имот,
предоставен за ползване на ответницата по реда на чл. 56, ал.1 от СК с решение
по гр.д. № 12168/2012 г., представляващ апартамент находящ се в гр. * с идентификатор * КККР на гр. * за периода
ОСЪЖДА Н.К.К., ЕГН **********, с адрес *** да
заплати на Н.М.Д., ЕГН **********,
с адрес *** сумата от 1320,00 лв. (хиляда триста и двадесет лева), представляваща
обезщетение за лишаването на ответницата от ползване на съсобствен на страните
недвижим имот, представляващ Апартамент № * находящ се в гр. *, * с идентификатор * по КККР на гр. * за периода 15.05.2015 г. – 15.05.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване
на насрещната искова молба – 15.05.2015 г., на основание чл.31, ал.2 от ЗС,
като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до
пълния претендиран размер от 3000,00 лв. като неоснователен.
ДОПУСКА ПРИХВАЩАНЕ между вземането на ищеца по насрещния иск Н.К.К., ЕГН ********** в размер на 3281,37 лв. и задължението му към ищцата по насрещния иск Н.М.Д., ЕГН ********** в размер на 1320,00
лв., като след прихващането остава непогасен остатък от вземането на
ищеца Н.К. срещу ответницата Н.Д. от 1961,27
лв. (хиляда деветстотин шестдесет и един лева и двадесет и седем стотинки).
ОСЪЖДА Н.М.Д., ЕГН **********, с адрес
*** да заплати на Н.К.К., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 574,67 лв. (петстотин седемдесет и
четири лева и шестдесет и седем стотинки), представляваща сторените в производството
по първоначалния иск съдебно-деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК и сумата от 168,00 лв. (сто шестдесет и осем
лева), представляваща сторените в производството по насрещния иск
съдебно-деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
ОСЪЖДА Н.М.Д., ЕГН **********, с адрес
*** да заплати на Н.К.К., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 336,54 лв. (триста тридесет и шест лева и петдесет и четири стотинки),
представляваща сторените в производството по насрещния иск съдебно-деловодни
разноски, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК и сумата от 41,90 лв.
(четиридесет и един лева и деветдесет
стотинки), представляваща сторените в производството по първоначалния иск
съдебно-деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: