№ 2141
гр. София, 10.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 125 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА
при участието на секретаря АЛЕКСАНДРА В. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА Гражданско дело
№ 20241110157662 по описа за 2024 година
Ищецът твърди, че на 30.1.2023г. сключил с ответника договор за заем, в който
договор не била посочена отпуснатата сума, като съгласно чл.4 от приложение 5 към
договора за заем, било уговорена дължимостта на неустойка, в случай, че потребителят не
предостави обезпечение на кредитора. Твърди се, че неустойката е нищожна, като цели
заобикаляне на закона , като предвиденият максимален ГПР, формално да не се надвиши.
Уговорката цели предоставянето на допълнително възнаграждение за кредитора; както и
противоречи, освен на закона, и на добрите нрави. Сочи се заобикаляне на разпоредбата на
чл.33,ал.1 ЗПК, като същата разпоредба се счита и за неравноправна, на основание
чл.143,ал.2 , т.5 ЗЗП. Счита се, че не е спазено изискването на чл.11,ал.1т.10 ЗПК, като
записаният процент ГПР не отговаря на действителния. Така сключеният договор за
допълнителна услуга се счита за недействителен, поради противоречие на чл.10аЗПК.
Поради изложенито, се предявява иск за признаване разпоредбата на чл.4 от приложение 5
към договора, за нищожна, съединен с иск за признаване приложение 3 за нищожно, както и
за осъждане на ответника да върне на ищеца сумата от 98,50 лева/ предявен като частичен, за
сумата 10 лева/,.
Ответното дружество, в срока за отговор, оспорва исковете. Счита се, че ищецът
няма интерес от установителен иск / довод, който е неоснователен, защото ищецът
обосновава основателността на осъдителния иск с предявения иск за нищожност. По
същество, се оспорват твърденията, че клаузата за неустойка е нищожна, като се описва
начина на сключване на договора, включително се сочи, че на потребителя в последния етап
е предоставен избор дали, след запознаване с договора и ОУ, да сключи същият. Сочи се, че
на потребителя е предоставен СЕФ, договорът съдържа изискуемите по чл.10 ЗПК
1
реквизити, счита се, че разпоредбата на чл.11,ал.1,т.10 ЗПК е спазена, като задължението за
неустойка не следва да се включва като разход по кредита, а същият е формиран само от
възнаградителната лихва. Оспорва се доводът за нарушение на чл.143 ЗЗП, като се сочи, че
приложима е чл.19,ал.3 ЗПК, клаузата за неустойка е формулирана ясно, и е съобразена с
риска на кредитора. Оспорва се довода за нарушение на разпоредбата на чл.33 ЗПК, за щото
ограничението за размер на обезщетението се прилага само при забава в плащанията.
Оспорва се доводът по чл.71 ЗЗД. Относно предвидената такса, се сочи, че длъжникът се е
съгласил да ползва услугите на пакета, същият не е задължително условие за сключване на
договора, като кредитополучателят самостоятелно го е активирал, услугите не са услуги по
управление на кредита.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на
ответника, намира от фактическа и правна страна следното:
С определението по чл.140 ГПК, обявено за доклад на делото е отделено за безспорно
и ненуждаещо се от доказване по делото, че ищецът е сключил с ответника договор за
кредит чрез използване на средства от разстояние, в който договор е посочено, че сумата се
определя съгласно приложение 1, съгласно приложение 1, главницата възлиза на 500 лева и
ответникът я е предоставил по микросметка на ищеца, в договора е посочен размер на ГЛП
от 40,54 %, ГПР – 49 %, посочен е размер „общо дължима сума при надлежно и правилно
изпълнение на задълженията“ – 566,66 лева, посочен е краен срок за погасяване на
вземането 1.3.2023г., в приложение 5 е посочено, че ако в срок на деня, следващ сключване
на договора, ищецът не предостави едно от изброените в приложението обезпечения, то
съгласно чл.4 от същото приложение, ще дължи неустойка от средно 3,28 лева на ден, като
същата не следва да надвишава 1 % от главницата, начислява се в началото на периода, както
и че при сключване на договора, на ищеца е предоставен погасителен план, съгласно който:
главницата възлиза на 500лева, сумата от 16,66 лева съставлява лихва, сумата 50 лева
съставлява такса, сумата 98,50 лева съставлява неустойка. Безспорно е, че на датата на
сключване на договора, към него е съставено приложение 3, съгласно което ответникът
предоставя допълнителни услуги на ищеца, изброени в чл.1 от договора, за което се дължи
такса от 50 лева.
Безспорно е, че на 30.1.2023г. ищецът е получил на каса на Изи Пей сумата 500 лева
главница, както и че на 3.2.2023г.е заплатил в полза на ответника сумата от 587,50 лева, като
основание е посочено, „предсрочно погасяване договор ***“
Страните не спорят, че аритметично, ако сумата 98,50 лева се включи в ГПР 49 %, то
същият ще надвиши 50 %.
Договорът за заем е сключен при действието на ЗПК, като по делото няма
доказателства, нито твърдение, физическото лице да е получило заемната сума за търговска
или професионална дейност, поради което и ищецът има качеството „потребител“ по
смисъла на закона, на основание § 13, т.1 ДР на ЗЗП.
2
По доводите за нищожност на договора за кредит, съдът намира следното. Ищецът
основава твърденията си за нищожност на целия договор при твърдения, че неустойката за
непредставяне на обезпечение, не е включена в ГПР, поради което и се стига до заобикаляне
на закона, заблуждаваща търговска практика.
По делото е отделено за безспорно,че ако сумата 98,50 лева - неустойка се включи в
ГПР, то и същият ще надвиши 50 %. Относно твърдението на ищеца, че ГПР не включва
възнаграждението на поръчителя, което влече със себе си нищожността на целия договор.
Неизпълнението на задължението на ищеца да предостави обезпечение на кредитора, може
да доведе до намаляване на възможността на кредитора да се удовлетвори на крайния падеж
на договора. Неустойката, предвидена в размер – процент от задължението по договора,
съставлява общ разход по кредита. Неустойката е предварително определяема още при
сключването на договора и следва да се включи в ГПР, тъй като отговаря на определението
„общи разходи по кредита“, по даденото от СЕС тълкуване на чл.3 от Директива 2008/48,
както следва: „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи,
включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят
следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните [такси]; разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.
„[ГПР]“ означава общите разходи по кредита за потребителя, изразени като
годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо, включително
разходите, посочени в член 19, параграф 2.“
Както се посочи по – горе, посоченият в договора ГПР е по – нисък от действително
предвидения по договора, което се получава чрез заобикаляне на закона – предвижда се, чрез
въвеждане на института на неустойката – позволено от закона правно средство, да се
постигне забранен от закона резултат – нарушаване на разпоредбата на чл.19,ал. ЗПК, който
забранява ГПР над 5 пъти законната лихва. Ето защо, е налице заобикаляне на закона, на
основание чл.21 ЗПК. По същество, доколкото разпоредбата на договора, предвиждаща ГПР,
не може да се замести по право с разпоредба на закона, нито волята на страните да може да
се замести от съда с тълкуване на останалите разпоредби на договора, то и нищожната
разпоредба на договора, посочваща ГПР, влече нищожност на целия договор, защото
същият не би бил сключен от ответното дружество – кредитор, както без разпоредбата,
предвиждаща предоставяне на обезпечение, така и без ГПР. Ето защо, искът е основателен,
на главното основание. /виж в този смисъл съображение 56 от Решение на СЕС по дело С –
714/2022 / “ С оглед на изложените съображения на втория и третия въпрос следва да се
отговори, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се
тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР,
включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
3
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница.“/ .
Неоснователни са доводите на ответника – кредитор, че длъжникът е имал избор,
включително информиран. Ответникът не предоставя по делото СЕФ, от който да е видно, че
е предложил на потребителя друг вариант, без предвидената неустойка. Срокът за
предоставяне на обезпечения на кредитора, е непосилен за потребителя – същият е от един
ден.
Формално, в договора е посочено, че самият потребител е избрал този вид
обезпечение, като неустойката е определена изначално, а не при неизпълнение на
задължението на потребителя да върне дадената в заем сума. Изложеното налага извод, че
на потребителя не е предоставен действителен избор, в случай, че иска да получи заемната
сума, на следващо място, и предвид краткия срок за изпълнение на задължението да
предостави обезпечение на кредитора. . Следователно, неустойката е следвало да се включи
в ГПР, като горе се посочиха последиците от непредвиждането му в рамките на общите
разходи по кредита- изложеното води до недействителност на целия договор и главният иск
е основателен, а евентуалният следва да се остави без разглеждане, поради несбъдване на
вътрешно- процесуалното условие за разглеждането му.
Тук е моментът да се посочи, че по възраженията на ответника, с Решение на СЕС от
21.3.2024г. по дело С – 714/2022г., СЕС се произнесе по въпроса, че възнаграждението за
поръчителя е част от общия разход по кредита.
На основание чл.55, ал.1,пр.1 ЗЗД, даденото въз основа нищожен договор, следва да
се върне изцяло на ищеца и искът е основателен изцяло, до увеличения в о.с.з. от 27.1.2025г.
размер, платени, въз основа представената по делото от ответника справка – сумата 32,83
лева неустойка, сумата 50 лева такса преференциално /ВИП/ обслужване, сумата 2,50 лева
такса за предсрочно погасяване.
По разноските. Ищецът претендира заплащането на разноски от 150 лева държавна
такса и определяне на адвокатско възнаграждение, по реда на чл.38 ЗАдв.
На първо място, съдът не е обвързан от посочения от адвоката размер в списък за
разноски, защото възнаграждението се определя от съда, тъй като процесуалното
представителство се осъществява безплатно. Същата е неоснователна, защото разпоредбата
на чл.7,ал.2 НМРАВ е изрична – възнаграждението за процесуално представителство по
оценяеми искове, е определяемо въз основа интереса. Действително, налице е изрична
разпоредба на чл.2,ал.5 НМРАВ, която предвижда определяне на възнаграждението по всеки
иск, прието с изменение на същата наредба.
Цитираното изменение на НМРАВ, пряко противоречи на отговора на преюдициално
запитване по т. 1 на решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С - 427/2016 и С-428/2016 на
СЕС, първи състав, че разпоредбата на чл. 101, § 1 ДФЕС във вр. чл. 4, § 3 ДЕС. „ Член 101,
4
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от
една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно
производство срещу адвоката— да договорят възнаграждение в по- нисък от минималния
размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС.
Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за
прилагането й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така
наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури
изпълнението на тези легитимни цели.“ Такива „легитимни цели“, според тълкуването на
СЕС, съставляват осигуряване на достъп до правосъдие, гарантиране на квалифицирана
правна помощ, предотвратяване на злоупотреба с право и др.. Предвиждането с подзаконов
нормативен акт, без наличието на законова делегация, на, по същество максимален размер,
на възнаграждението за адвокатска защита, по всеки иск, органичава достъпът до
правосъдие / ако съдът прилага пряко разпоредбата, то и при предявяването на иск,
включително за такса от 50 лева, ищецът следва да заплати адвокатско възнаграждение от
400 лева без ДДС, и ищецът следва да прецени дали би могъл да понесе разноските/, като
пряко не води до предотвратяване на злоупотребата с право.
Следователно, искането за определяне на самостоятелно възнаграждение за всеки иск
е неоснователно.
При съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото,
обстоятелството, че защитата и по трите иска е една и съща, спорният въпрос, разгледан от
съда е относно ГПР, в която посока е и защитата на ищеца, същата защита не изисква
множество процесуални действия, защита по доводи, поради което и при условие, че
разглеждането на делото е приключило в едно открито съдебно заседание / без присъствие
на страните/, по един спорен и то правен въпрос, следва да се определи възнаграждение от
общо 480 лева с ДДС.
При тези мотиви Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено, че чл.4 от Приложение № 5 към договор за
потребителски кредит№ ***/30.1.2023г- сключен между А. Г. А. ЕГН ********** с адрес
***, и Ай Ти Еф Груп АД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление град София,
улица Сребърна № 16, бл.Парк Лейн Офис Център, етаж8; приложение № 3 от договора, са
недействителни, на основание чл.22 във връзка с чл.11,ал.1,т.10 ЗПК.
ОСЪЖДА Ай Ти Еф Груп АД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
град София, улица Сребърна № 16, бл.Парк Лейн Офис Център, етаж8 да заплати на А. Г. А.
5
ЕГН ********** с адрес ***, сумата сумата 32,83 лева неустойка, сумата 50 лева такса
преференциално /ВИП/ обслужване, сумата 2,50 лева такса за предсрочно погасяване
заплатени по договор за потребителски кредит№ ***/30.1.2023г , заедно със законната
лихва от предявяването на иска –30.9.2024г. до плащането и сторените по делото разноски
от 150 лева за държавна такса.
ОПРЕДЕЛЯ, на основание чл.38,ал.2 ЗАдв възнаграждение за процесуално
представителство на ищеца по делото от 480 лева с ДДС.
ОСЪЖДА Ай Ти Еф Груп АД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
град София, улица Сребърна № 16, бл.Парк Лейн Офис Център, етаж8 да заплати на
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в регистър БУЛСТАТ с номер *********,
ф.д. № 24/2021г. по описа на 24- ти състав на СГС, сумата 480 лева възнаграждение за
осъществено безплатно процесуално представителство на ищеца по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6