РЕШЕНИЕ
№ 1229/13.7.2020г.
гр. Пловдив, 13.07.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание на тридесети юни, през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева
при секретаря В. П. и с участието на прокурор при Окръжна
прокуратура - Пловдив В. В., като разгледа докладваното от
съдията административно дело № 1113 по описа на съда за 2020 година, за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.203 и сл. от АПК, във връзка с чл.1, ал.2 от ЗОДОВ.
Образувано е по искова молба от И.А.Х. с ЕГН ********** ***, депозирана
чрез пълномощника му адв. И.С.,***. С исковата молба е предявена претенция за
осъждане на ответната страна да заплати на ищеца имуществени вреди, претърпени
в резултат на издадено срещу него незаконосъобразно Наказателно постановление №
1005 от 22.07.2019 г. на Кмета на Община Пловдив, представляващи сторените в
хода на съдебното обжалване на наказателното постановление по АНД № 5253/2019 г.
по описа на Районен съд Пловдив, разноски за адвокатско възнаграждение в размер
на 300 лв. Претендират се и
направените в хода на настоящото производство разноски.
Ищецът,
редовно призован, се представлява в съдебно заседание от адв.С.,
който заявява, че поддържа исковата претенция и моли същата да бъде уважена
като основателна и доказана. Поддържа искането за присъждане на разноски по
представен списък.
Ответникът по иска Община Пловдив е депозирал писмен отговор по исковата
молба, чрез юрисконсулт Т.. С отговора се оспорва исковата молба, като се сочи,
че искът е неоснователен и недоказан, поради това, че освен договорът за правна
защита и съдействие, ищецът не е представил други доказателства за осъществено
плащане на адвокатско възнаграждение, а сам по себе си договорът не бил
доказателство за това. В условията на евентуалност се прави искане за
намаляване на претендираното обезщетение.
Задължително участващият по реда на чл.10, ал.1 от ЗОДОВ прокурор изразява
становище за неоснователност на исковата претенция.
Пловдивският административен съд, на
първо място, намира, че искът е допустим.
С оглед на съдържанието на исковата претенция се касае до иск с правно
основание по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, доколкото е заявено искане за присъждане от
съда на обезщетение за имуществени вреди, за които се твърди да са настъпили в
резултат от незаконосъобразен акт на държавен орган при изпълнение на
административна дейност. В тази насока следва да се има предвид, че съгласно
Тълкувателно постановление № 2/2015 г. от 19 май 2015 год. по
тълкувателно дело № 2 по описа за 2014 г. на ВКС, Общото събрание на Гражданска
колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, наказателното постановление,
като резултат от упражнената дейност по административно наказване, също
представлява по естеството си правораздавателен акт, който не се издава по реда
на АПК и не носи белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл.
21 АПК, но въпреки това, основният вид на дейността по налагане на
административно наказание и на извършените действия или бездействия във връзка
с административното наказване не дава основание разпоредбата на чл.1, ал.1 ЗОДОВ да се тълкува ограничително като приложното й поле да се ограничи до
административните актове, издавани по реда на АПК, а незаконосъобразните наказателни
постановления, с оглед на правораздавателния им характер, да бъдат изключени от
предметния обхват на закона. В същото ТП е посочено и че за квалифициране на
иска като такъв по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ определяща е не правната природа на
отменения акт, а основният характер на дейността на органа, негов издател.
Независимо, че наказателното постановление не представлява индивидуален
административен акт по смисъла на чл.21 АПК, определящо за квалификацията на
иска за вреди по чл.1, ал.1 ЗОДОВ е обстоятелството, че актът се издава от
административен орган, представлява властнически акт и въпреки че поражда
наказателно - правни последици, е правен резултат от санкционираща
административна дейност. Заключено е, че неговото издаване е последица от
изпълнение на нормативно възложени задължения, упражнена административно -
наказателна компетентност, законово предоставена на органите в рамките на
административната им правосубектност, което по своето съдържание представлява
изпълнение на административна дейност. В случая исковата претенция е основана
именно на отмяната на наказателно постановление по предвидения за това съдебен
ред по ЗАНН.
На второ място, както е посочено и
в цитираното вече ТП № 2/15 г., а също и в ТР № 1/2017 г. на ВАС, ОСС І и ІІ
колегия, нито ЗАНН, който е приложимият закон в производството по обжалване на
наказателните постановления, нито НПК, към който ЗАНН препраща за неуредените
случаи, са предвиждали към момента на провеждане на производството пред
районния съд по отмяната на наказателното постановление специален ред за
присъждане на разноски за адвокат в производството. Същото се е отнасяло и до
касационното производство по обжалване решенията на районните съдилища по
административно-наказателни дела, при които, съгласно ТР № 2/2009 г. на ВАС, административните
съдилища не са могли да присъждат разноски. Тъй като към момента на провеждане
на производството пред Районен съд - Пловдив по обжалване на наказателното
постановление не е била в сила все още разпоредбата на чл.63, ал.3 от ЗАНН /приета
едва с ДВ., бр.94/29.11.2019 г./, то редът за претендиране на направените
разноски по тези производства по ЗАНН е именно този по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за
търсене на обезщетение за вреди.
Искът е предявен от надлежна страна, предвидена сред лицата, които могат да
търсят обезщетение в разпоредбата на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, респ. чл.203 от АПК.
Същият е предявен и против надлежен ответник, доколкото по смисъла на чл.205 от АПК искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано
от органа, от чийто незаконосъобразен акт са причинени вредите. В случая,
издател на посоченото наказателно постановление, от чиято незаконосъобразност
се твърди да са произтекли вреди за ищеца, е Кмет на Община Пловдив. Последната е
юридическо лице, съгласно чл.14 от ЗМСМА, поради което и доколкото издателят на
отмененото наказателното постановление е част от административната структура на
това юридическо лице /арг. от чл.38-39 и чл.44, ал.1,
т.15 от ЗМСМА/, правилно искът е насочен именно срещу Община Пловдив.
По същество исковата претенция се явява
основателна.
От приетите и приложени по делото доказателства се установява от фактическа
страна, че срещу ищеца Х. е било издадено Наказателно постановление № 1005 от 22.07.2019
г. на Кмета на Община Пловдив, с което на същия е било наложено административно
наказание глоба от 1000 лева на за нарушение на местна наредба на Община
Пловдив. Наказателното постановление било обжалвано по реда на чл.59 от ЗАНН от
ищеца Х. ***. Жалбата е била депозирана чрез упълномощен от Х. адвокат С. и към
нея били приложени пълномощно и договор за правна защита и съдействие от 12.08.2019
г., сключен между ищеца и упълномощения му адвокат. По жалбата в РС - Пловдив
било образувано АНД № 5253/2019 г., по което ищецът бил представляван от
упълномощения му адвокат. С решение № 2158/25.11.2019 г. на ПРС по АНД №
5253/19 г. наказателното постановление било отменено като незаконосъобразно.
Това решение било обжалвано пред Административен съд Пловдив от Община Пловдив.
По жалбата на общината било образувано КАНД № 3923/2019 г., по което с
окончателно решение № 631 от 12.03.2020 г. било оставено в сила отменителното решение на районния съд.
Съгласно Тълкувателно решение №
6/2013 г. на ВКС ОСГТК, когато възнаграждението за адвокат е заплатено в брой,
то с оглед доказване на плащането, този факт следва да бъде отразен в договор
за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото и в този случай той
има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е
договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. В случая се установява,
че такъв договор за правна защита и съдействие, ведно с пълномощно от името на
ищеца за адв. С., са били приложени в оригинал по АНД № 5253/2019 г. на РС
Пловдив. В договора, с посочена дата на сключване 12.08.2019 г., е изрично
отразено, че има за предмет именно оказване на правна защита и съдействие по
повод обжалване на въпросното наказателно постановление. В договора, освен
това, изрично е посочено и че е договорено и заплатено в брой възнаграждение от
300 лева към датата на сключването му. В тази насока и според съда, въпросният
договор за правна защита и съдействие е годен да удостовери извършения от
страна на ищеца разход за адвокатска защита пред районния съд по обжалване на
наказателното постановление. Ето защо и не се възприемат като основателни
възраженията в отговора по исковата молба и не би следвало пред ищеца да се
поставят по-високи изисквания относно доказване на осъщественото по договора с
адвоката му плащане, понеже същият е в производство за присъждане на
обезщетение, в сравнение с тези, възведени с цитираното ТР за доказване на
плащането на адвокатско възнаграждение пред съд по всяко друго производство,
именно защото вредата, от която се претендира обезщетение, произтича от
направения разход за адвокатско възнаграждение. Поради това и така направеният
разход от 300 лева за възнаграждение на адвокат по делото на районния съд е
практически доказан.
За да възникне правото на обезщетение по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е необходимо
да са налице няколко кумулативно определени предпоставки, а именно: да има
причинена вреда - имуществена или неимуществена; да съществува
незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на
държавата или общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието
да са при или по повод изпълнението на административна дейност; пряка и
непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или
бездействието и настъпилата вреда. При липсата, на който и да е от елементите
на посочения фактически състав, не може да се реализира отговорността на
държавата по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
В конкретния случай, както се посочи, е установена по делото наличната отмяна на издаден при изпълнение на
особена по своя характер административна дейност, каквато е административно-наказателната
дейност, акт – наказателно постановление, като незаконосъобразен. В развилото
се пред Районен съд Пловдив по АНД № 5253/19 г. производство се установява,
както се каза вече, ищецът да е направил имуществен по своя характер разход,
като е заплатил адвокатски хонорар за представителство от адвокат, упълномощен
с пълномощно по делото. Така направеният разход се явява имуществена вреда за
ищеца, която, освен това, е в пряка причинна връзка с отменения като
незаконосъобразен акт – наказателно постановление – и е непосредствена
последица от него, доколкото ищецът не би търсил и заплащал адвокатска защита,
ако срещу него не бе издадено незаконосъобразното наказателно постановление. В
тази насока съдът взема предвид и изричното разрешение, дадено в задължителното
за съдилищата ТР 1/2017 г. на ВАС и издадено преди измененията в чл.63 от ЗАНН,
според което при предявени пред административните съдилища искове по чл.1, ал.1
от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените
адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им
представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл.4 от ЗОДОВ.
Съдът поради това е длъжен да се съобрази със задължителното за приложение
тълкувателно решение.
Не е част от фактическия състав на разпоредбата на чл.1 от ЗОДОВ
установяване виновно причиняване на щетите за реализиране отговорността на
държавата. В тази връзка съдът съобразява и съдържанието на изричната
разпоредба на чл.4, пр. посл. от ЗОДОВ.
Не се установява
от доказателствата по делото нито една от хипотезите на чл.5 от ЗОДОВ, които са
основание за отхвърляне на иска, или намаляване размера на присъденото
обезщетение.
От
изложеното следва, че искът е доказан по своето правно основание, като поради това
и ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца обезщетение за
имуществени вреди, произтекли от заплатено адвокатско възнаграждение в
производството по обжалване на отменено като незаконосъобразно наказателно
постановление, издадено против ищеца.
За да отговори
на възражението на ответника относно
прекомерност на исковата претенция и искането за намаляването на претендираното
обезщетение, съдът отново се позовава на мотивите на цитираното и по-горе
Тълкувателно решение № 1/2017 г. на ВАС, в което изрично е отбелязано, че
съдът, спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността, следва да
присъди само и единствено такъв размер на обезщетение, който да отговаря на
критериите на чл.36, ал.2 от Закона за адвокатурата /ЗА/, сиреч да е обоснован
и справедлив, което означава да е
съразмерен на извършената правна защита и съдействие и да обезщети страната
за действително понесените от нея вреди от причиненото й от държавния орган
непозволено увреждане, без да накърнява, или да облагодетелства интересите, на
която и да е от страните в производството. В разпоредбата на чл.36, ал.2 от ЗА
е предвидено, освен, че размерът на договореното адвокатско възнаграждение
следва да е обоснован и справедлив, също и че не може да е по-нисък от
предвидения в наредбата на ВСС размер за съответния вид работа. В чл.18, ал.2
от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /в съответната предходна редакция/ е предвидено, че
за процесуално представителство, защита и съдействие по дела срещу наказателни
постановления, каквото е установено в случая да е извършено за ищеца пред
районния съд от адвокат, когато административното наказание е под формата на
глоба, имуществена санкция и/или е наложено имуществено обезщетение,
възнаграждението се определя по правилата на чл.7, ал.2 върху стойността на
санкцията, съответно обезщетението, но не по-малко от 300 лв., а за процесуално
представителство, защита и съдействие по дела от административно - наказателен
характер, извън случаите по ал.2 възнаграждението е 300 лв. /чл.18, ал.3 от
Наредбата/. В случая размерът на глобата по отмененото наказателно
постановление е бил 1000 лева, поради което и минималният размер на адвокатското
възнаграждение за представителство пред съда е 300 лева на основание чл.7,
ал.2, т.2 от Наредбата /в редакцията ѝ към момента на сключване на
договора за правна защита и съдействие/. Предвидените по Наредбата размери са
само долна граница, под която адвокатите не могат да договарят възнаграждение
за оказаната от тях правна помощ, а самият размер се определя по свободно
договаряне въз основа на писмен договор с клиента. Това означава, че въпросният
минимален размер не е равнозначен на обоснован и справедлив размер по смисъл на
чл.36, ал.2 от ЗА, а определянето на размера на възнаграждението като обоснован
и справедлив е в зависимост от характеристиките и обема на конкретно оказаната
правна помощ и във връзка със спецификите, сложността, продължителността и предмета
на конкретното производство.
В случая, видно е, че адв. С., който е
представлявал ищеца пред Районен съд - Пловдив по делото, по което е отменено
наказателното постановление, е съставил и депозирал жалбата против
наказателното постановление, а оказаната правна помощ по делото пред районния
съд се е изразила в процесуално представителство чрез участие на адвоката в двете
проведени съдебни заседания. В производството пред районния съд е било
проведено пълноценно съдебно следствие със събиране на гласни доказателства,
както и изслушване на експертиза, а пълномощникът на ищеца е изложил и
становище по съществото на делото. С оглед на посочената действително
осъществена правна защита и съдействие, както и характера, сложността и обема
на делото, по което е осъществена защитата, то съдът намира, че претендираният
от ищеца размер на обезщетението, който и не надхвърля минимално предвидения по
Наредбата е съразмерен. Тоест, така направеният разход от 300 лева от ищеца
може да бъде счетен за съответен на фактическата и правна сложност на
проведеното пред районния съд производство и поради това направеното в
настоящото производство искане за обявяване прекомерност на направения разход и
съответно намаляване на претендираното обезщетение от страна на ответника не
следва да се уважава. Поради изложеното и исканото по делото обезщетение за
направени разходи за адвокатско възнаграждение следва да се уважи като
претенция до пълния претендиран размер от 300 лева.
Не е направено
акцесорно искане за присъждане на законна лихва върху този размер на
обезщетението, поради което и съдът не дължи произнасяне.
С
оглед изхода на делото, на основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ, на ищеца ще следва
да бъдат присъдени и сторените в настоящото производство разноски в размер на
общо 310 лв., от които 300 лева възнаграждение за един адвокат и 10 лева
държавна такса, внесена за образуване на настоящото дело.
По изложените
мотиви Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Община Пловдив, с ЕИК ********* гр. Пловдив, пл.“Стефан Стамболов“ № 1,
да заплати И.А.Х. с ЕГН ********** ***, сумата в размер на 300,00 лв. /триста лева/,
представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди в резултат
на незаконосъобразно издаденото срещу него Наказателно постановление № 1005 от 22.07.2019
г. на Кмета на Община Пловдив.
ОСЪЖДА Община Пловдив, с ЕИК ********* гр. Пловдив,
пл.“Стефан Стамболов“ № 1, да заплати И.А.Х. с ЕГН ********** ***, сумата в
размер на 310, 00 лв. /триста и десет
лева/, представляваща направените от него по настоящото дело разноски за
държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14-дневен
срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: