Р Е Ш Е Н И Е
№ 4
град Сливен, 30.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд Сливен, Гражданско отделение, Първи въззивен
състав, в открито съдебно заседание на петнадесети януари две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
Мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при секретаря Мария Тодорова, като разгледа докладваното
от мл. съдия Толева въззивно гражданско дело № 594 по описа на Окръжен съд
Сливен за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно и се
движи по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба
с вх. № СД-05-01-7672/04.12.2019г. на Б.С.М., ЕГН: **********, действащ чрез
процесуален представител по пълномощие - адвокат Е.М. срещу Решение № 122 от 15.04.2019г.,
поставено по гражданско дело № 1369 по описа на Районен съд Нова Загора за
2018г.
С процесното решение Районен
съд Нова Загора е отхвърлил предявените от Б.С.М. обективно кумулативно
съединени искове срещу „К.А. – 98“ ЕООД, ЕИК**********, седалище и адрес на управление: село М*, община Нова Загора, област Сливен, Стопански двор,
представлявано от управителя К.А.Г., с които се иска да се признае за
установено съществуване на вземане на ищеца спрямо ответното дружество,
породено от неизпълнение на задължението за заплащане на наемната цена за
стопанската 2016г. - 2017г. по договор за наем, вписан в Служба по вписванията град
Омуртаг с вх. № 1767 от 28.06.2012г., акт 70, том 4 в размер на 86,46 лева,
както и съществуване на вземане за обезщетение за забава в размер на законната
лихва за периода от 02.01.2018г. до 11.06.2018г. в размер на 3,87 лева. С оглед
изхода на спора ищецът е осъден да заплати на ответното дружество сторените
разноски в първоинстанционното производство в размер на 300,00 лева. Препис от
решението е връчен на страните.
В
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от Б.С.М., с която
първоинстанционното решение се обжалва в цялост като неправилно и
незаконосъобразно. Въззивникът намира, че районният съд е извършил неправилен
анализ на събраните доказателства, следствие на който е достигнал до грешни
фактически изводи, а също така е приложил неправилно материалния закон. Излага
се довод, че съдът е разгледал възражение на ответника, което не е релевирано
във възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК, а едва с отговора на исковата молба, с
което действие съдът е нарушил т.11а от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. на ВКС по тълкувателно дело № 4 за
2013 г. Развива съображения, че първоинстанционният съд неправилно е приел за
установено по делото, че за стопанската 2016г. - 2017г. ищецът не е предоставил
ползването на процесните имоти на ответника,
посочва, че по делото не са събрани доказателства, които
да установяват този факт. Въззивникът намира за незаконосъобразен извода на
районния съд, че ищецът - наемодател следва да установи, че е предоставил на
наемателя ползването на земите, предмет на договора за наем. Излага доводи, че
съгласно съдебната практика при невъзможност да се ползва наетия обект,
наемателят има право да поиска разваляне на договора, респективно да иска
намаляване на дължимата наемна цена. Моли въззивния съд да постанови решение, с което да отмени
изцяло първоинстанционното решение като неправилно и незаконосъобразно, като
вместо това уважи изцяло предявените искове. Претендира сторените разноски в
заповедното производство, както и разноските в първата и в настоящата инстанция.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба.
Въззиваемият счита, че първоинстанционното решение за правилно и
законосъобразно, а въззивната жалба оспорва като неоснователна. Въззиваемият
посочва, че наемодателят – ищец не е изпълнил задължението си за стопанската
2016г. - 2017г. да предостави ползването на процесните земеделски земи на
наемателя – ответник. Посочва още, че в процесния период част от земите са отдадени
под наем на друг наемател. Излага подробни съображения в подкрепа на
твърденията си. Оспорва като неоснователно възражението на въззивника, че
първоинстанционният съд неправилно е разгледал възражение, което не е
релевирано по реда на чл. 414, ал. 1 ГПК, а едва с отговора на исковата молба.
В заключение намира, че първоинстанционното решение е постановено след извършен
всеобхватен анализ на събраните по делото доказателства, при правилно
приложение на материалния и процесуален закон, поради което моли да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно.
Страните
не са направили доказателствени искания.
В открито съдебно заседания въззивникът не се
явява и не се представлява. Постъпила е молба от процесуален представител по
пълномощие, в която се моли делото да се гледа в отсъствие на страната. В
молбата процесуалният представител заявява, че поддържа въззивната жалба. Няма
доказателствени искания. Моли съда да постанови решение, с което да отмени
първоинстанционното решение като неправилно и незаконосъобразно. Излага
съображения, че по делото са доказани всички елементи от фактическия състав на
спорното право. Претендира разноски за първата и настоящата инстанция, за които
представя списък по чл. 80 ГПК. В случай на претенция за присъждане на
адвокатско възнаграждение от другата страна прави възражение за прекомерност.
В открито съдебно заседание
въззиваемият не се явява, за него се явява процесуален представител по
пълномощие по чл. 32, т. 1 ГПК – адвокат К.П.. Процесуалният представител
поддържа отговора на въззивната жалба, не прави доказателствени искания. В хода
на устните състезания моли съда да потвърди първоинстанционното решение като
правилно и законосъобразно. Посочва, че решението е постановено при спазване на
материалноправните и процесуалноправни норми, като е извършен всеобхватен
анализ на всички доказателства, събрани в производството. Акцентира, че по
делото е доказано, че за процесния период ищецът не е предоставил ползването на
имотите, предмет на договора за наем, на ответника. Развива подробни
съображения в тази посока. Прави възражение за прекомерност на претендираното
от процесуалния представител на насрещната страна адвокатско възнаграждение за
първата инстанция в размер на 1000 лева.
Въззивната
жалба е редовна, тъй като отговаря
на изискванията на чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК, същата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимиран правен субект срещу
акт на съда, който подлежи на въззивна проверка, поради което е и процесуално
допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни
основания в жалбата. При извършена служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК
настоящата инстанция констатира, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Проверката за законосъобразността и правилността на първоинстанционния
съдебен акт, която настоящият състав следва да извърши съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК се ограничава от наведените във въззивната жалба оплаквания.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.
От
фактическа страна
Страните по делото не спорят, а и
се установява, че с договор за наем от 19.06.2012г. с нотариална заверка на
подписите рег. № 5658, акт № 30, том IV на нотариус Е. Ш., рег. № 128 в НК с район на
действие Районен съд Сливен, вписан в Службата по вписванията град Омуртаг с
вх. рег. № 1767, акт. 70, том 4 от 28.06.2012г. М. К. С. като наемодател е предоставила
на въззиваемото дружество, ответник в първоинстанционното производство, „К.А. –
98“ ЕООД за временно и възмездно ползване недвижими имоти, находящи се в
землището на село К.,
община А. както следва: имот №
036013, представляващ нива с площ 18.32 дка, м. „Кара Ачлък“; имот № 039008,
представляващ нива с площ 4.500 дка; имот № 024004, представляващ изоставени
трайни насаждения с площ 6000 дка.
Страните не спорят, че с
нотариален акт за замяна на недвижим имот № 54, том III, рег. № 3421, нот. дело № 367 на
нотариус С. Й., рег. № 674 в НК, район
на действие Районен съд Омуртаг от 15.06.2017г. ищецът Б.С.М. е придобил собствеността
върху гореописаните недвижими имоти от дружеството „И.“ ЕООД. Считано от 15.06.2017г.
той е встъпил в наемното правоотношение с ответника, обективирано в договора за
наем от 19.06.2012г.
Въпросът, около който се
концентрира правният спор по делото е дали за стопанската 2016г. – 2017г.
ищецът като наемодател по процесния договор е осигурил безпрепятственото
ползване на имотите, предмет на договора, на ответника - наемател.
От представеното и прието като
писмено доказателство по делото заверено копие от молба за заличаване на
договор за наем на земеделска земя до Служба по вписванията град Омуртаг с вх.
№ 1132/15.04.2015г., подадена от праводателя на ищеца „И.“ ЕООД се установява, че това
дружество е поискало заличаване на процесния договор за наем с аргумента, че
въпреки отправена нотариална покана към наемателя за заплащане на дължимата наемна
цена за предходните стопански години, на посочената в поканата дата наемателят
не е заплатил дължимата наемна цена, поради което наемодателят „И.“ ЕООД е извършил
волеизявление за разваляне на договора за наем, считано от 09.04.2015г. С
резолюция от 15.04.2015г. е постановено заличаване на вписването на процесния
договор за наем.
С договор за наем от
16.04.2015г., заверено копие, от който е представено и прието като писмено
доказателство по делото, „И.“ ЕООД е отдало под наем за срок от 20 години
множество поземлени имоти, сред които и процесните три, на дружество „Л.“ ЕООД, ЕИК: ******
С решение № 2639/29.06.2016г.,
постановено по гражданско дело № 14895 по описа на Районен съд Варна за 2015г.
е прието за установено, че между „И.“ ЕООД и „К.А. - 98“ ЕООД съществува валидно
облигационно правоотношение по процесния договор за наем от 19.06.2012г. Със
същото решение съдът е отменил извършеното на 15.04.2015г. заличаване на
вписването на процесния договор за наем в Службата по вписванията град Омуртаг.
Решението е влязло в сила на 04.01.2017г.
От представената и приета като
писмено доказателство по делото справка от Държавен фонд „Земеделие“ с изх. №
02-26000/755 от 15.03.2019г., приложената към нея Заповед № РД-05-4159-18 на
Директора на Областна дирекция по земеделие Търговище, както и споразумение до
Общинска служба по земеделие А. с вх. № ДС-01-1151/31.08.2016г. за образуване на
масиви за ползване на земеделски земи, изготвено по образец съгласно чл. 37в,
ал. 2 ЗСПЗЗ, е видно, че два от процесните имоти, а именно имот № 036013 и имот
№ 039008 са заявени за подпомагане по схемите и мерките за директни плащания за
кампания 2017г., както следва първият от дружество „Т.“ ЕООД, а вторият - от ЕТ „Б.М.“. В справката е
посочено, че за имот № 024004 липсва информация да е заявен за получаване на
субсидии за кампания 2017 година.
От постъпилата по делото справка
от Общинска служба по земеделие А.се установява, че въззиваемият е подал заявление с
вх. № НА-01-254/30.07.2018г., към което е приложено Решение № 2369/29.06.2016г.
на Районен съд Варна и от 30.07.2018г. е възстановена регистрацията на договора
за наем в Общинската служба по земеделие А., който договор е първоначално регистриран
в Общинска служба по земеделие А. под № НА-03-1641/18.07.2012г.
От уведомление от Общинска служба
по земеделие А. с изх. №
10-01-1112-1/20.03.2019г. се установява, че поземлен имот № 036013 е включен в
споразумение за разпределение на масиви за ползване за стопанската 2016г. -
2017г., поземлен имот № 039008 е включен в споразумение за разпределение на
масиви за ползване за стопанската 2016г. - 2017г. като „бяло петно“, а поземлен
имот № 024004 не участва в споразумение за разпределение на масиви за ползване
за стопанската 2016г.-2017г. Видно от приложения към уведомлението Регистър на
имотите на белите петна по ползватели за 2016г. - 2017г. - обработваеми земи,
ползвател на поземлен имот № 036013 е дружество „Т.“ ЕООД, а ползвател на поземлен
имот № 039008 е ЕТ „Б. М.“.
От изслушаното пред
първоинстанционния съд заключение на съдебно - счетоводна експертиза се установява,
че за стопанската 2016г. - 2017г. размерът на дължимата наемна цена за
процесните имоти е 86,46 лева, а обезщетението за забава в размер на законната
лихва за периода 02.01.2018г. – 12.06.2018г. възлиза на 3,89 лева. Установява
се, че за стопанската 2016г.-2017г. не е извършено плащане от наемателя.
Други доказателства от значение за правния спор не са ангажирани, а
останалите, които съдът не обсъжда, са неотносими към предмета на делото.
От
правна страна
Районен съд Нова Загора е бил
сезиран с обективно кумулативно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД и чл. 422 вр. с чл. 86,
ал. 1 вр. с чл. 79, ал. 1, пр.1 ЗЗД.
В производството по чл.
422 ГПК следва да се установи съществуването на изискуемо и ликвидно вземане в
полза на ищеца към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, наличието на елементите от фактическия състав на
правоотношението, от което произтича вземането, както и размера на вземането. Основателността
на претенцията, предмет на въззивното производство, е обусловена от
проявлението в обективната действителност на следните материални предпоставки
(юридически факти): 1) наличието на
действително облигационно отношение, възникнало на основание договор за наем; 2) наемодателят да е предоставил
безпрепястваното ползване на недвижимите имоти, предмет на договора, на
наемателя. А основателността на акцесорния иск е обусловена от тази на главния.
Като съгласно разпоредбата на чл. 154 ГПК в тежест на ищеца е да установи при
условията на пълно и главно доказване елементите от фактическия състав на
спорното право, в това число и размера на претендираното наемно възнаграждение,
а по акцесорния иск да установи наличието на забава и периода ѝ. В тежест
на ответника да докаже правопогасяващото възражение, че е платил наемната цена
за процесния период, а по иска за обезщетение за забава да установи
своевременно погасяване на главното вземане.
Съгласно чл. 228, ал. 1 ЗЗД с договора за наем
наемодателят се задължава да предостави на наемателя вещ за временно ползване,
а наемателят да му плати определена цена. Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора за
наем от 19.06.2012г. наемодателят е длъжен да предаде на наемателя обекта на
ползването в състояние, което годно за ползване и да го уведоми за реалните му
граници. Установи се по делото, че ищецът, въззивник, е встъпил в наемното
правоотношение на 15.06.2017г. Следователно за процесния период - стопанската
2016г. – 2017г. той има активна материалноправна легитимация да претендира
заплащане на наемната цена, тъй като съгласно уговореното в чл. 3, ал. 2 от
договора за наем наемното възнаграждение се дължи до края на месец декември за
всяка изтекла година.
С оглед установеното от
фактическа страна настоящият състав намира, че ищецът не е установил при
условията на пълно и главно доказване един от елементите на фактическия състав
на претендираното право, а именно изпълнението на задължението си да предостави
ползването на поземлените имоти, предмет на договора за наем, на наемателя за
процесния период. До този извод съдът достига по следните съображения:
Считано от 15.04.2015г. е
постановено заличаване на вписването на договора за наем в Служба по вписванията
град Омуртаг поради разваляне на договора за наем от наемателя – праводател на
ищеца. Заличаването е отменено с Решение № 2369/29.06.2016г. на Районен съд
Варна, влязло в сила на 04.01.2017г., вписано в Служба по вписванията град
Омуртаг на 17.07.2017г. Следователно до 04.01.2017г. ответникът (въззиваем) не
е имал правно основание да ползва процесните имоти. Нещо повече, един ден след
заличаване вписването на договора за наем, на 16.04.2015г. е сключен нов
договор за наем на процесните имоти между праводателя на ищеца и дружество
„Ландком“ със срок от двадесет години.
Имотите не са ползвани от
въззиваемото дружество и след отмяната на заличеното вписване на договора за
наем.
Съгласно чл. 37б, ал. 1,
изр. 1 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ)
всеки собственик подава в Общинската служба по земеделие по местонахождение на
имота декларация по образец, в която се посочват формата на стопанисване и
начина на трайно ползване на земите. Като декларацията се подава в срок до
тридесет и първи юли лично или чрез пълномощник и важи за следващата стопанска
година Съгласно чл. 37б, ал. 1, изр. 2 ЗСПЗЗ ползвателите на земеделските земи
са длъжни да представят в Общинската служба по земеделие копие от договорите за
наем, аренда или съвместна обработка на земята. А съгласно третата алинея на
разпоредбата в срок до тридесет и първи юли ползвателите могат да подадат до
Общинската служба по земеделие искане за участие в споразумение по чл. 37в от
закона за формиране на масиви от земеделски земи, като за целта към заявлението
следва да приложи опис на имоти, които ще бъдат включени в масивите, съгласно
регистрираните в Общинската служба по земеделие договори и/или документи за собственост.
За процесната 2016г. - 2017г. стопанска година не се установи по делото въззиваемото
дружество да е представило копие от процесния договор за наем за регистрация в
Общинската служба по земеделие А.. Регистрацията на договора в Общинска служба по
земеделие А. е възстановена на
30.07.2018г. по заявление на въззиваемото дружество, тоест след процесния
период. Видно от справката от Общинска служба по земеделие Антоново и
приложените към нея споразумение по чл. 37в ЗСПЗЗ за стопанската 2016г. - 2017г.
въззиваемото дружество не е заявено като ползвател на имотите, а като такива са
заявени други правни субекти, а именно за имот № 036013 „Т.“ ЕООД и за имот № 039008
- ЕТ „Б. М.“. Нещо повече същите
субекти, които са посочени като ползватели на два от трите процесни имота са
подали заявление до Държавен фонд земеделие за подпомагане по схемите и мерките
за директни плащания за кампания 2017г. От събраните по делото доказателства
безспорно се установява, че за процесния период правни субекти, различни от
въззиваемото дружество, са се легитимирали като ползватели на два от трите
имота, предмет на договора за наем. При липса на представени от ищеца
доказателства, които да оборват проведеното от ответника насрещно доказване и при неблагоприятните последици на доказателствената тежест, съдът е
длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се в обективната
действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. Действително третият имот №
024004, предмет на договора, не е включен в споразумението за формиране на
масиви от земеделски земи и не е заявен за получаване на субсидия, но доколкото
в тежест на ищеца е да докаже, че е осигурил на наемателя ползването на
имотите, предмет на договора и при изрично оспорване от страна на ответника,
съдът намира, че не се установява по делото въззиваемото дружество да е
ползвало и третия имот през стопанската 2016г. - 2017г.
Настоящата инстанция
намира за неоснователно твърдението, изложено във въззивната жалба, че през
процесния период въззиваемото дружество е ползвало поземлените имоти, предмет
на договора за наем. Изложените в тази посока аргументи освен неясни и на места
логически несвързани, остават и недоказани.
Наведеното във въззивната
жалба оплакване на въззивника, че районният съд неправомерно е разгледал
възражения на ответника, които не са заявени с възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК и с това е нарушил т. 11а от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. на ВКС по тълкувателно дело № 4/2013
на ОСГТК е неоснователно. Във възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК длъжникът е
посочил, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за
изпълнение. Въззивникът тълкува превратно постановките на т. 11а от цитираното
тълкувателно решение. Въпросът, по който ВКС се е произнесъл е дали исковият
съд в производството по чл. 422 вр. с чл. 415 ГПК е длъжен да се произнесе по
заявените във възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК оспорвания на претендираното
от кредитора вземане, ако същите не са заявени повторно в отговора на исковата
молба по чл. 131, ал. 1 ГПК. Съгласно мотивите на т. 11а възможността на длъжника
да обоснове оспорванията си във възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК има правните
последици на отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, като Върховната
съдебна инстанция приема, че исковият съд е длъжен да вземе предвид и да се
произнесе и по направените с възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК оспорвания на
кредиторовото вземане, а не, както превратно тълкува въззивникът, че съдът няма
право да се произнася по заявени едва с отговора на исковата молба оспорвания.
Още повече, че в конкретния случай с отговора на исковата молба не е заявено
ново възражение, а само е аргументирано заявеното с възражението по чл. 414,
ал. 1 ГПК правоизключващо възражение за недължимост на претендираното от
кредитора вземане. Необосновано и ирелевантно за предмета на спора е и
възражението на въззивника, че наемателят е разполагал с правната възможност да
развали договора, ако е считал, че наемодателят не е изпълнявал задължението си
да осигури безпрепятствено ползване на процесните имоти. Предвиденото от законодателя
потестативно право на разваляне на договорите чрез едностранно волеизявление е
една възможност, с която страните по облигационното правоотношение разполагат,
но преценка на страната, която намира, че насрещната страна не изпълнява задълженията
си по даден договор, е дали и кога да упражни потестативното си право да
развали облигационната връзка. Страната не може да бъде санкционирана, защото
не е упражнила свое право.
По иска с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. с чл.
86, ал. 1 вр. с чл. 79, ал. 1, пр.1 ЗЗД
Предвид извода на съда за
неоснователност на главния иск, неоснователен се явява и обусловения от него
акцесорен иск за обезщетение за забава за плащане на наемната цена в размер на
законната лихва за периода 02.01.2018г. до 12.06.2018г. в размер на 3.87 лева.
Тъй като правните изводи
на въззивния съд съвпадат с правните доводи на първоинстанционния съд, то
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на правния спор с
право на разноски разполага въззиваемият – ответник в първоинстанционното
производство. Същият е претендирал присъждане на сторените в настоящото
производство разноски - адвокатско възнаграждение в размер на 250,00 лева. Въззиваемият доказва сторените разноски, тъй като е представил договор за
правна защита и съдействие, в който като адвокатско възнаграждение е вписана
претендираната сума и изрично е записано, че същата е заплатена в брой, като в
тази част договорът има характера на разписка съгласно т. 1 от Тълкувателно
решение № 6/2012 от 06.11.2013 на ОСГТК на ВКС и представлява доказателство за
заплащане на адвокатското възнаграждение. Следователно на основание чл.
273 във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, следва да му бъде присъдена сумата от 250,00
лева, представляваща адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
С оглед цената на
предявените искове, настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване
– арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран и на основание чл. 271, ал. 1, пр. 1
Окръжен съд Сливен
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 122 от 15.04.2019г., постановено по
гражданско дело № 1369 по описа на Районен съд Нова Загора за 2018г., като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА Б.С.М., ЕГН: **********, с адрес: *** да заплати
на „К.А. - 98“ ЕООД, ЕИК: ****** седалище и адрес на управление: село М.,
община Нова Загора, област Сливен, Стопански двор 1, представлявано от законния
представител К.А.Г. – управител, на основание чл. 273 вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК
сумата от 250,00 лева, представляваща разноски за въззивното производство.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
.