Решение по дело №1209/2021 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ………………../……..10.2021 г., гр.София

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV-Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и първа година, в състав:   

                                                   

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА

        ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА

мл.с. ЛЮБОМИР ИГНАТОВ

  

при участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия Генжова в.гр.дело №1209 по описа за 2021 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение №20236078/27.10.2020г., постановено по гр.д. №24739/2020г. по описа на СРС, 125 състав, е признато за установено, че К.Г.К. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1803,77 лева – главница за топлинна енергия за период м.04.2016г. до м.04.2018г. – главница за имот с адрес гр. София, ж.к. „*************, аб. №258067, заедно със законната лихва от 11.04.2019 до плащането, сумата 196,15 лева – лихва за забава от 14.09.2016г. до 28.03.2019г., сумата 28,36 лева за дялово разпределение по фактури от 04.2016г. до 04.2018г., заедно със законна лихва от 11.04.2019г. до плащането, както и 5 лева лихва за забава за период от 30.04.2016г. до 28.03.2019г., за които суми по гр.д. №320/2019г. от РС – гр. Своге е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК. С решението е отхвърлен предявеният от „Т.С.“ ЕАД против К.Г.К. иск за установяване на вземане по заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по гр.д. №320/2019г. от РС – гр. Своге: за горницата над уважения размер на иска за топлинна енергия до пълния предявен размер от 1956,65 лева и за период от м.10.2015г. до м.03.2016г., за горницата над уважения размер на иска за обезщетение за забава до пълния предявен размер от 235,44 лева, за горницата над уважения размер за дялово разпределение до пълния предявен размер от 29,49 лева и по фактура от 03.2016г., както и за горницата над уважения размер за обезщетение за забава върху главницата за дялово разпределение до пълния предявен размер от 5,32 лева. Осъден е К.Г.К. да заплати на „Т.С.“ ЕАД сторените по делото разноски – сумата от 86,32 лева за заповедното производство и 259,06 лева за исковото производство. Осъдена е „Т.С.“ ЕАД да заплати на К.Г.К. сторените по делото разноски – сумата от 26,08 лева за заповедното производство и сумата от 26,08 лева за исковото производство.

Постъпила е въззивна жалба от ответника в производството К.Г.К., чрез пълномощника адв. Р.Н., срещу решението в цялост, като се излагат оплаквания, че същото е недопустимо. Въззивникът поддържа, че е налице несъответствие между посочения в заявлението по чл.410 от ГПК и в исковата молба период, за който се претендират вземанията за доставена топлинна енергия и за такса за извършена услуга дялово разпределение, като липсата на идентичност между двете вземания обуславяла липса у ищеца на правен интерес за предявяване на установителен иск. Според въззивника разминаването във времевите периоди означава, че и месечните задължения, сборът от които формира съвпадащите крайни суми, са на различна стойност. Поради това въззивникът моли първоинстанционното решение да бъде обезсилено и производството по делото да бъде прекратено, както и да бъде обезсилена издадената заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.

Насрещната страна по жалбата „Т.С.“ ЕАД не е представила писмен отговор по реда и в срока на чл.263, ал.1 от ГПК.

С молба от 19.05.2021г. въззиваемата страна – ищец, чрез пълномощника юрисконсулт А.К., изразява становище за неоснователност на жалбата.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу К.Г.К. положителни установителни искове с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №320/2019г. на РС – Своге.

Изложените във въззивната жалба доводи за недопустимост на първоинстанционното решение въззивната инстанция намира за неоснователни.

Видно от приложеното към настоящото дело ч.гр.д. №320/2019г. по описа на РС – Своге, на 03.06.2019г. е издадена заповед №462 за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК в полза на „Т.С.“ ЕАД срещу К.Г.К. за следните вземания: 1956,65 лева – главница за доставена, но незаплатена топлинна енергия, сумата от 235,44 лева – лихва върху главницата за доставена топлинна енергия, начислена за периода от 14.09.2016г. до 28.03.2019г., сумата от 29,49 лева – главница, представляваща неплатено задължение за дялово разпределение, сумата от 5,32 лева – лихва върху главницата за дялово разпределение, начислена за периода от 30.04.2016г. до 28.03.2019г. и законната лихва върху двете главници, считано от 11.04.2019г. до изплащане на вземането, както и сумата от 144,54 лева разноски по делото. В диспозитива на заповедта за изпълнение не е посочен периодът, за който са начислени вземанията за доставена топлинна енергия и за такса за услуга дялово разпределение. В обстоятелствата, от които произтича вземането в издадената заповед по чл.410 от ГПК е посочено, че същите са начислени за периода от м. март 2016г. до м. април 2019г. В заявлението по чл.410 от ГПК е посочено, че сумите за топлинна енергия се претендират за периода от м.10.2015г. до м.04.2018г., а вземането за извършена услуга дялово разпределение – за периода от м.03.2016г. до м.04.2018г. В подадената искова молба по реда на чл.422 от ГПК е посочено, че вземанията се претендират за периода от 01.05.2015г. до 30.04.2018г. С оглед обстоятелството, че не е налице разминаване в размера на претендираните вземания, посочени в заявлението по чл.410 от ГПК и в исковата молба, като в исковата молба се претендират вземания за по-дълъг период, производството в частта относно иска за установяване на вземания за периода от 01.05.2015г. до 30.09.2015г. е следвало да бъде прекратено, тъй като за ищеца не е налице правен интерес за установяване на вземания за този период. Видно от диспозитива на първоинстанционното решение, съдът се е произнесъл по исковете за период, започващ от м.10.2015г., поради което същото е допустимо и съответства на заявената претенция. Следва да се отбележи също така, че съобразно Общите условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 г., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в сградата - етажна собственост и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача - чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2. От приетото в хода на първоинстанционното производство съобщение към фактура №********** от 31.07.2016г., неоспорено от ответника, се установява, че от ищеца се претендират вземания за отоплителен сезон 01.05.2015г. до 30.04.2016г., като суми за консумирана топлинна енергия в рамките на отоплителния сезон са начислявани в периода от м.10.2015г. до м.04.2016г., за което са издавани ежемесечни фактури, съобразно чл.32, ал.1 от общите условия. Поради изложеното въззивната инстанция намира, че претендираните със заявлението по чл.410 от ГПК и с исковата молба вземания съвпадат по основание и размер, поради което постановеното решение не се явява недопустимо.

Поради съвпадане на крайния извод на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

По разноските:

При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, разноски се дължат на въззиваемата страна, която обаче не е подала отговор на въззивната жалба и не е била представлявана от процесуален представител в проведеното открито съдебно заседание пред въззивния съд, поради което съдът намира, че разноски за юрисконсултско възнаграждение не следва да й се присъждат.

По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-Е въззивен състав

 

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №20236078/27.10.2020г., постановено по гр.д. №24739/2020г. по описа на СРС, 125 състав.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                       

 

ЧЛЕНОВЕ : 1.                         

 

  2.