Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 07.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на осми
ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря Елеонора
Георгиева,
разгледа докладваното от
съдия Сантиров гр. д. № 4811/2019 г. по
описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение №34289 от 07.02.2019 г., постановено по гр.
дело № 54873/2018 г., СРС, 65 състав, са уважени предявените от С.Л.П.-В. срещу
Инспекторат към ВСС, кумулативно обективно съединени искове с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – за отмяна на наложеното на ищеца дисциплинарно
наказание „уволнение“, извършено със Заповед №ЗЧР-9/17.07.2018 г. на главния
инспектор на Инспекторат към ВСС; с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ – за възстановяване на ищеца на
заеманата преди уволнението длъжност – експерт с юридическо образование в
Специализираната администрация на Инспекторат към ВСС; с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ,
във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ – за заплащане на сумата
от 21957,50 лв., представляващо обезщетение за оставане без работа поради
незаконно уволнение за период от шест месеца през периода от 17.07.2018 г. до
17.01.2019 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от предявяването на иска - 16.08.2018 г., до
окончателното изплащане на сумата, като този иск е отхвърлен за разликата над
уважения размер от 21957,50 лв. до пълния предявен размер от 22800,00 лв. Със
същото решение, предвид изхода на спора, ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за първоинстанционното производство съразмерно на уважената
част от исковете в размер на 1283,97 лв., както и на основание чл. 78,ал.6 ГПК да заплати по сметка на Софийски районен
съд сумата от 978,30 лв., представляваща дължимата държавна такса за уважените
искове и сумата от 260,02 лв., представляваща разноски за вещи лица. На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника съразмерно
на отхвърлената част от исковете сумата от 20,59 лв.
Срещу
така постановеното решение, в частта, с която предявените искове са били
уважени, е подадена въззивна жалба от ответника Инспекторат
към ВСС, чрез пълномощника си – юриск. Ф.Д., с
надлежно учредена представителна власт по делото, в която са изложени
оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон,
съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа се, че в нарушение
на чл. 146 ГПК и чл. 312, ал. 1, т. 2 и ал. 2 ГПК и при допуснати нарушения в
изготвения по делото доклад, следствие на което не е настъпила предвидената в
ГПК преклузия, първоинстанционният
съд не е допуснал в първото съдебно заседание събирането на относими
доказателства. Сочи още, че първоинстанционния съд е
формирал погрешни изводи, тъй като не е обсъдил всички относими
към процесното дисциплинарно нарушение доказателства,
не е направил цялостна преценка на приетата по делото СТЕ и необосновано е
приел, че ищцата не е автор на файла с наименование „Предложение ЗСВ“, макар и
същият да е създаден на нейния работен компютър. Хипотетично било позоваването
в мотивите, че е възможно да бъдат моделирани всички атрибути на файла, макар и
да не са инсталирани програми за отдалечен достъп. Изтъква че по същия начин стоял и въпросът с
паролата за достъп, която била индивидуална и в дадените обяснения ищцата била признала,
че не е предоставяла същата на друг. Необосновани били и изводите на СРС, че
самият файл съдържал единствено становище на съставителя му, а текста целял
прецизиране на законовата уредба, тъй като съдържанието на документа било в пълно
противоречие с официалното становище на работодателя- ИВСС. Изтъква, че
преместването на ищцата в специализираната администрация и допълнителното
споразумение от 21.01.2018 г. сочели на доверието, което главният инспектор имал
към ищцата. Поддържа, че мотивите към законопроекта се публикуват на страницата на НС, което
можело да послужи за всякакви публични интерпретации, различни от официалната
позиция на ИВСС, което било нарушение на разпоредбата на чл. 126, т. 9 КТ, вр. чл. 190, т. 4 КТ, като липсата на самокритичност също
обуславяла извод за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание. Счита, че
е доказано визираното в заповедта дисциплинарно нарушение, което обосновавало
налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание. Моли съда да отмени решението
в обжалваната част и отхвърли уважените искове, както и да присъди направените
по делото разноски.
Въззиваемият
ищец - С.Л.П.-В., чрез пълномощника си - адв. Е. И., с надлежно учредена
представителна власт по делото, е подал в законоустановения
срок отговор на въззивната жалба, с която оспорва същата изцяло. Излага
подробни доводи за правилност и материална законосъобразност на
първоинстанционното решение и моли съда да отхвърли въззивната жалба и потвърди
решението в обжалваната част. Претендира разноски за настоящата съдебна
инстанция.
Решението
в частта, с която иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение за
оставане без работа поради незаконно уволнение за период от шест месеца през
периода от 17.07.2018 г. до 17.01.2019 г. е отхвърлен за разликата над уважения
размер от 21957,50 лв. до пълния предявен размер от 22800,00 лв. не е обжалвано
от ищеца и е влязло в законна сила.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за
неоснователна по следните съображения:
За
да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че между
страните е съществувало валидно трудово правоотношение за неопределено време,
по силата на което ищецът е заемал при ответника длъжността „експерт с
юридическо образование в Специализираната администрация на Инспекторат към ВСС "
с място на работа Инспекторат към ВСС, което правоотношение е било прекратено с
процесната заповед с налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание -
„уволнение”. Приел е, че с оглед посоченото в уволнителната заповед, не е
установено, че именно ищцата е създала процесния файл
„ПРЕДЛОЖЕНИЕ ЗСВ“, съответно, че това е станало на работния й компютър. Приел е
още, че макар и да не е по конкретно поставена задача, създаването на този файл
е свързан със съществуващото трудово правоотношение между страните и че сам по
себе си това действие не съставлява тежко дисциплинарно нарушение. Посочил е
още, че в така създадения файл не се съдържат твърдения за осъществена
дискриминация при ответника, нито съмнения или внушения за това, а се цели прецизиране
на законовата уредба според виждането на автора, както и че дори да е
представен на народен представител със знанието, че мотивите ще станат
публични, не води до извод за уронване престижа на работодателя. Приел е, че
ищецът е установил по делото, че е останал без работа през процесния период и е
уважил изцяло осъдителния иск за заплащане на обезщетение.
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите
и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и
правни изводи на първоинстанционния съд, поради което
по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно
наведените във въззивната жалба оплаквания, които
очертават и предметния обхват на въззивната проверка,
намира следното:
По
делото страните не спорят, че между тях е съществувало трудово правоотношение
за неопределено време, по силата на което ищецът е заемал длъжността „експерт с
юридическо образование в Специализираната администрация на Инспекторат към ВСС“
с място на работа Инспекторат към ВСС в гр. София.
Не
спорят също, че това трудово правоотношение е било прекратено със заповед №ЗЧР-9/17.07.2018
г. на главния инспектор на Инспекторат
към ВСС на основание чл. 330, ал. 2 КТ с налагането на ищеца на дисциплинарно
наказание „уволнение“, считано от 17.07.2018 г., когато процесната заповед е
била връчена на ищеца – арг. чл. 195, ал. 3 КТ, което е удостоверено с подписа
на ищцата.
В
уволнителната заповед е посочено, че комисия назначена от главния инспектор със
Заповед № ЗЧР-5/14.05.2018 г. е извършила проверка на работния компютър на С.Л.П.-В., като от Протокола на комисията се
установява, че в личния й потребителски профил съществува файл озаглавен „ПРЕДЛОЖЕНИЕ ЗСВ“, който е бил
създаден на 01.02.2018 г. и е редактиран последно на 02.02.2018
г. Същият съдържа предложение за изменение на ЗСВ в частта му на чл. 60в, ал. 2 ЗСВ, предвиждащо следния текст „Възнаграждението на експертите е равно на
възнаграждението на съдия в окръжен съд.“ Посочено е още, че в деловодството на
Народното събрание е депозирано предложение с вх. № 854-04.79 от 09.05.2018 г.
от народния представител Х.Б.Х., съвпадащо с мотивите открити на работния
компютър на ищцата „ПРЕДЛОЖЕНИЕ ЗСВ“, което предложение за изменение на ЗСВ в
тази му част са били публикуване на интернет страницата на Народното събрание. Обосновавайки
личния интерес на ищцата от такова изменение на ЗСВ, работодателят е направил
извод, че именно предложението, изготвено от ищцата на служебния й компютър, е
било внесено от народния представител Хамид, но това не било в изпълнение на
поставена служебна задача, а и съдържало неверни твърдения за дискриминационно
отношение на работодателя при определяне на възнаграждението на експертите и
със съзнанието, че тези неверни твърдения ще бъдат публично достъпни на
страницата на Народното събрание, както и при обсъждането им, е нарушила
задължението си да не злоупотребява с доверието на работодателя, вкл. като не
уронва доброто му име – чл. 126, т. 9 КТ, вр. чл. 359 ЗСВ. Извел е извод, че посоченото деяние съставлява нарушение на трудовата
дисциплина по смисъла на чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ, като е отбелязал, че деянието
е на просто извършване и настъпването на вредни последици не е елемент от
състава на нарушението.
Принципно
дисциплинарната отговорност на работниците и служителите е вид юридическа
отговорност и се изразява в налагане на определени неблагоприятни правни
последици, заради извършено и установено дисциплинарно нарушение. Работодателят
е дисциплинарнонаказващия орган и притежава дисциплинарна власт, която
представлява неразделна част от неговата работодателска власт. Дисциплинараната
отговорност се реализира в рамките на дисциплинарно производство, което се
развива под формата на сложен динамичен фактически състав – съвкупността от
последователно извършвани правни действия, насочени към установяване на
правонарушението и определяне и налагане на дисциплинарното наказание. Тежестта
на доказване, т.е. задължението за установяване законността на уволнението,
носи ответникът по настоящото дело, а законността на едностранното прекратяване
на трудовото правоотношение се обуславя от проявлението на обстоятелствата,
предвидени в чл. 195 КТ, във вр. с чл. 190 КТ, чл. 194, ал. 1 КТ и чл. 193, ал.
1 КТ. След установяване факта на нарушението на трудовата дисциплина,
нарушителя, времето и мястото на извършване на противоправното неизпълнение на
трудовите задължения, работодателят е длъжен да субсумира тези обстоятелства
под диспозицията на правната норма, регламентирана в чл. 195 КТ, във връзка с
чл. 190, 186 и 187 КТ, вследствие на което може да упражни своето потестативно
субективно право да уволни дисциплинарно виновния работник.
Макар
в КТ да липсва легална дефиниция на понятията „злоупотребата с доверие на
работодателя, съдебната практика е приела, едно рестриктивно
тълкуване в смисъл , че същото се осъществява с умишлено поведение на
„използване на оказаното доверие от работодателя и с цел неправомерно извличане
на облага за служителя или негов близък”, а уронването престижа и доброто име
на работодателя е „нелоялно отношение към работодателя, незачитане на доброто
му име и злепоставяне пред трети лица”.
С
оглед на наведените във въззивната жалба оплаквания и
възраженията в отговора към нея следва да се отбележи, че настоящата съдебна
инстанция намира за обоснован извода на първоинстанционния
съд, че ищецът не е установил при условията на пълно и главно доказване в
съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, че именно ищцата е автор на
файла „ПРЕДЛОЖЕНИЕ ЗСВ“, открит на нейния компютър. Въпреки, че в дадените
обяснения П. е признала, че само тя разполага с парола за достъп до работния
компютър, от неоспореното от страните заключение на вещото лице по изслушаната
Компютърно-техническата експертиза, което настоящия състав на съда намира за
компетентно и обективно дадено и кредитира с доверие, се установява, че на
работния компютър на ищцата е създаден профил на системен администратор и може
с паролата на администратора компютъра да се активира, както и през този профил
файлове от компютъра да бъдат копирани, изтрити и променяни, включително без да
е необходима парола на потребителя. Нещо повече, в конкретния случай не се
установява посочена в уволнителната заповед верига на причинно-следствена
връзка между входираното от народния представител Х.Б.Х.
предложение с вх. № 854-04.79 от 09.05.2018 г. за изменение на чл. 60в, ал. 2 ЗСВ, публикувано на интернет страницата на Народното събрание и констатираното в
Протокола на комисията назначена от главния инспектор със Заповед №
ЗЧР-5/14.05.2018 г. наличие в работния компютър на ищцата файл озаглавен „ПРЕДЛОЖЕНИЕ ЗСВ“, на
който в представения разпечатан вид не е посочен автор. Съгласно чл. 87, ал.
1 КРБ право на законодателна инициатива имат всеки народен представител и Министерският съвет, като от
доказателствата по делото не се установява безспорно, че именно ищцата е предоставила на народния представил открития
на нейния компютър файл „ПРЕДЛОЖЕНИЕ ЗСВ“. Идентичността на мотивите може да е индиция, но не доказва този факт, а и в отговорност на
народния представител е да преценява обосноваността на мотивите към внесения от
него законопроект, като съображенията /обосновката/ в тях са лично негови, дори
и да поискал и даже да му е оказано съдействие от друг субект /вкл. работник
или служител/. При това положение няма как да бъде вменено във вина на ищцата
съдържанието на мотивите към внесен от народния представител Х.предложение за
изменение на чл. 60в, ал. 2 ЗСВ, като от текста на предложението настоящият
състав на съда намира, че не се съдържат внушения и твърдения за дискриминационно
отношение на работодателя при определяне на възнаграждението на
експертите.
В
заключение следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 39, ал. 1 от Конституцията на РБ, изказването на мнение чрез слово - писмено или устно, е
конституционно гарантирано право на всеки гражданин, а съгласно чл. 45 КРБ гражданите
имат право на жалби, предложения и петиции до държавните органи. Ето защо само
по себе си предложение до държавен орган, вкл. и народен представител, което
цели подобряване на условията на труд чрез усъвършенстване на правната уредба
и определяне на по-високо възнаграждение
за определена категория служители не субсумира
нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ,
обосноваващо налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание.
Обусловеността
на иска по чл. 334, ал.1, т.2 КТ от изхода на спора по предявения иск по чл.
334, ал.1, т.1 КТ предопределя и уважаването на иска за възстановяване на ищеца
на заеманата преди уволнението длъжност – „експерт с юридическо образование в
Специализираната администрация на Инспекторат към ВСС при Инспекторат към ВСС.
Доколкото
във въззивната жалба липсват други конкретни
оплаквания включително и относно размера на предявения осъдителен иск по чл.
225, ал. 1 КТ, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на
решението в тази му част.
Тъй
като крайните изводи на настоящата инстанция съвпадат с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение.
При този изход на правния спор, на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК във връзка с чл. 273 ГПК, в полза на въззиваемия следва да бъде
присъдена сумата от 1200,00 лв., представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство пред въззивния
съд по договор за правна защита и съдействие от 25.09.2019 г. Следва да се
отбележи, че е неоснователно възнаграждението на пълномощника на въззивника за прекомерност на адвокатското възнаграждение, тъй
като същото е определено към минималния размер, съгласно чл. 7, ал. 1, т. 1, вр. ал. 2, т. 4 от НАРЕДБА № 1 ОТ 9 ЮЛИ 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, като съдът отчете фактическата и правна
сложността на делото.
С оглед на правилата, установени в разпоредбата на
чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК въззивното решение може да бъде обжалвано пред ВКС.
Така мотивиран, Софийският
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 34289 от 07.02.2019 г., постановено по гр. дело № 54873/2018
г., по описа на СРС, 65 състав в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО, в
частта, която е отхвърлен иска с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. с чл. 225,
ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконно
уволнение за период от шест месеца през периода от 17.07.2018 г. до 17.01.2019
г. за разликата над уважения размер от 21957,50 лв. до пълния предявен размер
от 22800,00 лв. е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА Инспекторат към ВСС, с адрес: гр. София, ул. „*********,
да плати на С.Л.П.-В. ЕГН **********, на основание 78, ал. 3 ГПК във връзка с
чл. 273 ГПК сумата от 1200,00 лв., представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение пред настоящата съдебна инстанция.
РЕШЕНИЕТО
може да се обжалва с
касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен
срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: