№ 12182
гр. София, 20.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 62 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЕВЕЛИНА ОГН. МАРИНОВА
при участието на секретаря МАРИАНА ИВ. СОКОЛОВА
като разгледа докладваното от ЕВЕЛИНА ОГН. МАРИНОВА Гражданско
дело № 20231110121696 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на Т. М. ......... срещу
...........“.
Ищецът твърди, че по силата на трудов договор № 16/15.02.2021 г. е
замел при ответника длъжността „експерт програми и проекти“ срещу
основно месечно трудово възнаграждение в размер на 1 546, 43 лв., увеличено
през м.08.2021 г. на 1 933, 05 лв., а през м.11.2021 г. – на 2 190, 70 лв. Твърди,
че ответникът не му е изплатил в цялост дължимото трудово възнаграждение,
с оглед на което ищецът има вземане, както следва:
за сумата 200 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м.11.2021 г.;
за сумата 200 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м.12.2021 г.;
за сумата 1 700 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м.01.2023
г.;
за сумата 1 700 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м.02.2023
г.;
Твърди, че на 27.02.2023 г. е изпратил до работодателя уведомление за
прекратяване на ТПО на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ – поради забава в
изплащането на трудовото възнаграждение.
Малко по-късно на същия ден е получил искане за даване на обяснения
по чл.193 КТ защо не се е явил на работа в периода 03.01.2023 г. – 27.02.2023
г., като със заповед № 1/02.03.2023 г., връчена на 09.03.2023 г., му е било
наложено дисциплинарно наказание „дисциплинарно уволнение“.
Счита, че към този момент ТПО вече е било прекратено едностранно от
1
него, с оглед на което заповедта за уволнение следва да бъде отменена.
Моли съда да постанови решение с което:
1. да отмени заповед № 1/02.03.2023 г., връчена на 09.03.2023 г., с която му
е наложено дисциплинарно наказание „дисциплинарно уволнение“;
2. да осъди ответника да му заплати:
сумата 200 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м.11.2021 г.;
сумата 200 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м.12.2021 г.;
сумата 1 700 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м.01.2023 г.;
сумата 1 700 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м.02.2023 г.;
3. да осъди ответника да му заплати:
сумата 2 190, 70 лв., представляваща обезщетение по чл.221, ал.1 КТ;
4. да осъди ответника да му заплати:
сумата 3 614, 65 лв., представляваща обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск по чл.224 КТ;
Претендира законна лихва от датата на исковата молба до
окончателното изплащане на сумите. Претендира разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника ...........“, с който оспорва исковете. Оспорва да е налице
неизплатено трудово възнаграждение за м.11.2021 г. и м.12.2021 г., като
твърди, че за тези месеци дължимото трудово възнаграждение е било
изплатено в пълен размер.
Оспорва за ищеца да е било налице основание за едностранно
прекратяване на ТПО, с оглед на което изявлението му в същия смисъл не е
породило правно действия. Счита, че законосъобразно е било прекратено
ТПО на ищеца с налагане на дисциплинарно наказание „дисциплинарно
уволнение“ заради неявяване на работа в периода 03.01.2023 г. – 27.02.2023 г.
В тази връзка не оспорва и че трудово възнаграждение не е изплащано на
ищеца за м.01.2023 г. и м.02.2023 г., тъй като през тези месеци той не е
полагал труд.
Оспорва исковете по чл.221, ал.1 КТ и чл.224 КТ като неоснователни.
Предявява насрещен иск срещу ищеца за сумата 2 190, 78 лв.,
представляваща обезщетение по чл.221, ал.2 КТ, дължимо при прекратяване
на ТПО с налагане на дисциплинарно наказание „дисциплинарно уволнение“,
ведно със законна лихва от предявяване на насрещния иск до изплащане на
сумата.
В срок е постъпил отговор на насрещния иск от ищеца Т. М. ........., с
който оспорва същия по съображения, че не са налице предпоставките за
възникване в полза на работодателя на претендираното обезщетение по
чл.221 ал.2 КТ. Отправя искане същият да бъде отхвърлен. Претендира
разноски.
2
Съдът, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните,
съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира следното от фактическа
страна:
Безспорно е между страните, че помежду им е възникнало ТПО по
силата на трудов договор № 16/15.02.2021 г., представен по делото, по силата
на който ищецът е заемал при ответника длъжността „офис мениджър“, с код
по НКПД – 24226004 „експерт програми и проекти“.
Безспорно е между страните, че на 27.02.2023 г. ищецът е отправил към
ответника изявление за прекратяване на ТПО на основание чл.327, ал.1, т.2
КТ – поради забава в изплащането на трудовото възнаграждение, както и че
същото е било получено от работодателя по имейл на същата дата –
27.02.2023 г. Горното се потвърждава от представения по делото обективиран
на хартиен носител електронен документ – извлечение от електронна
кореспонденция, а именно – имейл от 27.02.2023 г., 09:47 часа, с който
ищецът сочи, че изпраща уведомление за прекратяване на трудовото си
правоотношение.
Видно от самото уведомление, в същото ищецът сочи като основание за
прекратяване на ТПО неизплащане на трудово възнаграждение за м.12.2022 г.
и м.01.2023 г.
Видно от разменената между страните електронна кореспонденция –
имейл от 27.02.2023 г., 10:54 часа, със същия на ищеца са изискани писмени
обяснения за неявяване на работа 41 последователни работни дни за периода
03.01.2023 г. – 27.02.2023 г. в срок до 01.03.2023 г.
По делото са представени писмените обяснения на ищеца, в които сочи,
че след като е изпратил уведомление за прекратяване на ТПО, е получил
въпросното искане за даване на обяснения. Видно от самите писмени
обяснения, същите са получени от служител на ответника на 01.03.2023 г.
Безспорно е между страните, че със заповед № 1/02.03.2023 г. на ищеца
е било наложено дисциплинарно наказание „дисциплинарно уволнение“.
Последната е изпратена на ищеца по имейл на 09.03.2023 г., като страните не
спорят, че е била получена.
По делото работодателят е оспорил предявения иск за отмяна на
уволнението с твърдения, че ищецът е злоупотребил с правото си да прекрати
договора, като по този начин цели да избегне налагането на дисциплинарно
наказание за неявяването си на работа, тъй като през м.12.2022 г. изобщо не е
идвал на работа, а е бил в чужбина без съгласието на работодателя си.
Представена е справка от ......., в която се съдържат данни за излизане на
ищеца от Република България на 14.12.2022 г. през ГКПП Аерогара София и
влизане в страната на 31.12.2022 г. през ГКПП Аерогара София.
Същевременно, работодателят е изплатил на ищеца пълния размер на
трудовото възнаграждение за м.12.2022 г., макар и със забава – на 27.02.2023
г., което се установява от заключението на приетата по делото ССЕ.
3
Безспорно е между страните, че за м.01.2023 г. и м.02.2023 г. ответникът
не е изплащал трудово възнаграждение на ищеца.
При така установеното съдът намира от правна страна следното:
По иска по чл.344, ал.1, т.1 КТ:
В тежест на ищеца е да докаже, че между него и ответника е сключен
трудов договор със соченото в исковата молба съдържание – обстоятелство,
което не е спорно между страните, както и че трудовото правоотношение е
било прекратено от страна на ответника.
В тежест на ответника е да докаже, че законосъобразно е прекратил
последното.
Съгласно чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ работникът или служителят може да
прекрати трудовия договор писмено, без предизвестие, когато работодателят
забави изплащането на трудовото възнаграждение или на обезщетение по този
кодекс или по общественото осигуряване. Според практиката на ВКС,
обективирана в решение № 495/03.06.2012 г. по гр. д. № 527/2009 г. на ВКС,
IV ГО и решение № 145/07.06.2012 г. по гр. д. № 1247/2011 г. на ВКС, III ГО,
нормата на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ не поставя изискване за срока на забавата,
нито създава модалитет относно размера на неизплатеното трудово
възнаграждение или обезщетение. Без значение са и причините, поради които
работодателят е забавил изплащането на възнаграждението и дали е приложил
правилото на чл. 245, ал. 1 КТ. Прекратяването на трудовото правоотношение
на това основание настъпва с получаване на писменото волеизявление от
работодателя и връчената след този момент заповед за дисциплинарно
наказание „уволнение“ е без предмет /решение № 144/23.02.2010 г. по гр. д. №
3101/2008 г. на ВКС, I ГО/.
Нормата на чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ не поставя момента на прекратяване на
трудовия договор в зависимост от това дали фактически е налице
основанието за прекратяване на трудовия договор. Както връчването на
заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, издадена от
работодателя, автоматично води до прекратяване на трудовото
правоотношение, независимо от това дали са били налице посочените в нея
основания за уволнение, така и писменото изявление на работника за
прекратяване на трудовото му правоотношение на някое от основанията по
чл. 327, ал. 1 КТ води до автоматично прекратяване на трудовото
правоотношение, независимо от това дали е налице посоченото в изявлението
на работника или служителя основание. При незаконно /без основание/
прекратяване на трудово правоотношение по чл. 327, ал. 1 КТ, работодателят
разполага само с възможност да претендира от работника или служителя
обезщетение за вредите, които е понесъл от неоснователното прекратяване на
трудовия договор, но не и с право да иска възстановяването на вече
прекратеното трудово правоотношение /в посочения смисъл – решение № 289
от 18.11.2014 г. по гр. д. № 1289/2014 г. на ВКС, IV ГО/.
Когато работникът или служителят упражни добросъвестно
4
потестативното си право да прекрати трудовото правоотношение с
едностранно изявление без предизвестие, трудовото правоотношение се
прекратява с достигането на изявлението до работодателя. В този случай е без
правно значение дали работникът е притежавал това потестативно право или
не го е притежавал, защото не са налице съответните предпоставки на чл. 327
КТ. Трудовият договор е прекратен, а работникът отговаря за вредите, които е
причинил на работодателя. В такъв случай работодателят не може да прекрати
вече прекратеното трудово правоотношение. Трудовото правоотношение
обаче не се прекратява, ако работникът злоупотреби с правото си по чл. 327
КТ – напр. за да избегне налагането на дисциплинарно наказание за
нарушение, което е извършено преди отправянето на едностранното
изявление /в посочения смисъл – решение № 289 от 18.11.2014 г. по гр. д. №
1289/2014 г. на ВКС, IV ГО и определение № 1071 от 15.10.2010 г. по гр. д. №
562/2010 г. на ВКС, IV ГО/.
В случая безспорно е между страните, а се потвърждава и от
електронната кореспонденция между страните – имейл от 27.02.2023 г., 09:47
часа, че на 27.02.2023 г. ищецът е отправил към ответника изявление за
прекратяване на ТПО на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ – поради забава в
изплащането на трудовото възнаграждение за м.12.2022 г. и м.01.2023 г.,
както и че същото е било получено от работодателя по имейл на същата дата
– 27.02.2023 г.
Страните не спорят и че със заповед № 1/02.03.2023 г. на ищеца е било
наложено дисциплинарно наказание „дисциплинарно уволнение“. Последната
е изпратена на ищеца по имейл на 09.03.2023 г., като страните не спорят, че е
била получена.
Следователно, ищецът е отправил изявление за едностранно
прекратяване на трудовото му правоотношение, което е получено от
работодателя на 27.02.2023 г., т.е. преди да му е връчена и дори преди да е
издадена заповед № 1/02.03.2023 г., с която му е наложено дисциплинарно
наказание „дисциплинарно уволнение“.
В случая обаче работодателят е оспорил предявения иск с твърдения, че
ищецът е злоупотребил с правото си да прекрати договора, като по този начин
цели да избегне налагането на дисциплинарно наказание за неявяването си на
работа в периода 03.01.2023 г. – 27.02.2023 г. Твърди, че през м.12.2022 г.
ищецът изобщо не е идвал на работа, а е бил в чужбина без съгласието на
работодателя си.
Съгласно чл.8, ал.2 КТ добросъвестността при осъществяване на
трудовите права и задължения се предполага до установяване на противното.
На първо място, установи се по делото, че отправянето на уведомление
за прекратяване на ТПО до работодателя (27.02.2023 г., 09:47 часа предхожда
искането за даване на писмени обяснения до ищеца – 27.02.2023 г., 10:54
часа). Ищецът е отправил изявление за прекратяване на ТПО, получено от
работодателя, преди да е било инициирано дисциплинарно производство.
5
В представената справка от ....... се съдържат данни за излизане на
ищеца от Република България на 14.12.2022 г. и влизане в страната на
31.12.2022 г. От обстоятелството, че за ищеца има регистрирани напускане на
страната на 14.12.2022 г. през ГКПП Аерогара София и влизане в страната на
31.12.2022 г. през ГКПП Аерогара София, на първо място, не следва, че през
целия този период ищецът е бил в чужбина – с оглед режима след 01.01.2007
г. и липсата на изчерпателни данни за всички пътувания на българските
граждани и ползвани от тях МПС, както и доколкото има данни единствено,
че лицето е напуснало страната, съответно – че се е върнало през ГКПП
Аерогара София, а не и че връщането е от дестинацията, достигната при
напускане на страната на 14.12.2022 г. Още повече, за периода, за който
работодателят твърди ищецът да е бил в чужбина без негово съгласие, му е
изплатил пълния размер на дължимото трудово възнаграждение от 1 700 лв.,
и то със забава – на 27.02.2023 г. Въз основа на ангажираните по делото
доказателства не може да се приеме за доказано ищецът да е злоупотребил с
правото си по чл.327 КТ. Твърденията на ответника са, че през м.12.2022 г.
ищецът е бил в чужбина, т.е. не е полагал труд, в същото време ответникът е
платил на ищеца трудовото възнаграждение за този месец, а наред с това –
м.12.2022 г. изобщо не е част от периода, за който се твърди нарушение на
трудовата дисциплина, за да се приеме, че ищецът цели избягване на
дисциплинарно производство. При наличието на забава в изплащането на
трудовото възнаграждение за м.12.2022 г., не може да се приеме, че
отправянето на уведомление за едностранно прекратяване на трудовото
правоотношение от страна на ищеца има за цел последици, различни от
реализиране правото на едностранно прекратяване и в частност – избягване
на дисциплинарно производство.
Прекратяването на трудовото правоотношение е настъпило с достигане
на отправеното от ищеца уведомление до работодателя – на 27.02.2023 г. Едва
след този момент от страна на работодателя е издадена заповед №
1/02.03.2023 г. за налагане на дисциплинарно наказание „дисциплинарно
уволнение“, като към момента на връчването й трудовото правоотношение
вече е било прекратено едностранно от ищеца, поради което искът за
признаване на уволнението за незаконни неговата отмяна се явява
основателен.
По иска по чл.128 КТ:
В тежест на ищеца е да докаже, че през исковия период между него и
ответника е съществувало трудово правоотношение с посоченото
съдържание, по което е изпълнявал задължението си да престира труд, поради
което в негова полза е възникнало вземане за трудово възнаграждение, чиято
изискуемост е настъпила; че неизплатеното трудово възнаграждение е в
размер на исковата сума.
В случая страните не спорят, че през м.11.2021 г. и м.12.2021 г. ищецът
е полагал труд. От страна на ответника се твърди, че задължението за
6
заплащане на трудово възнаграждение за този период е погасено чрез
плащане. Видно от представения по делото трудов договор основното
месечно трудово възнаграждение на ищеца възлиза на сумата 1 546, 43 лв.
Установи се от заключението на ССЕ по делото, изготвено въз основа на
материалите по делото, както и извършена справка в НАП, че трудовото
възнаграждение на ищеца се е променяло, както следва: през м.08.2021 г. е
било увеличено до сумата 1 933, 05 лв., а през м.11.2021 г. – до сумата 2 190,
78 лв. Съгласно ведомостите за заплати размерът на изплатеното нетно
трудово възнаграждение на ищеца е, както следва: за м.11.2021 г. – 1 500 лв.,
за м.12.2021 г. – 1 500 лв. При съобразяване данните от НАП обаче вещото
лице е посочило, че нетното трудово възнаграждение на ищеца за м.11.2021 г.
е 1 700 лв., и за м.12.2021 г. – 1 700 лв., с оглед на което е налице
неизплатеното трудово възнаграждение, възлизащо на сумата от по 200 лв. за
посочените два месеца.
Безспорно е между страните, че за м.01.2023 г. и м.02.2023 г. ответникът
не е изплащал трудово възнаграждение на ищеца. Горното се потвърждава от
заключението на ССЕ, според което за посочените два месеца на ищеца не е
начислявано трудово възнаграждение поради самоотлъчка. В тежест на ищеца
е да докаже, че е полагал труд в периода м.01.2023 г. – 27.02.2023 г., до който
момент се установи ищецът да е бил в ТПО с ответника, каквото доказване,
предпоставящо основателността на този иск, в случая не е проведено, с оглед
на което не може да се приеме в полза на ищеца да е възникнало вземане за
трудово възнаграждение за посочения период.
По иска по чл.221, ал.1 КТ:
В тежест на ищеца е да докаже, че между него и ответника е
съществувало трудово правоотношение, което е било прекратено едностранно
от ищеца без предизвестие на основание чл.327, ал.1, т.2, т.3 или т.3а КТ,
както и размера на претенцията си.
Установи се по делото, че трудовото правоотношение на ищеца е
прекратено на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ – поради забава в изплащането
на трудовото възнаграждение. Установи се от заключението на ССЕ, че
размерът на брутното трудово възнаграждение на ищеца възлиза на сумата
2 190, 78 лв., с оглед на което в полза на ищеца е възникнало вземане за
обезщетение по чл.221, ал.1 КТ в размер на исковата сума.
По иска по чл.224 КТ:
В тежест на ищеца е да докаже: 1) че между него и ответника е
съществувало трудово правоотношение, което е било прекратено, като е без
значение на какво основание; 2) наличието на неизползван платен годишен
отпуск през периода на съществуване на трудовото правоотношение; 3) че
размерът на претенцията съответства на исковата сума.
В тежест на ответника е да докаже, че работникът е упражнил правото
си да ползва платен годишен отпуск, респ. – че е изплатил на работника
обезщетение за неизползвания такъв.
7
Установи се от заключението на ССЕ, че не е налице неизползван
платен годишен отпуск, с оглед на което в полза на ищеца не е възникнало
вземане за обезщетение по чл.224 КТ.
По насрещния иск по чл.221, ал.2 КТ:
В тежест на ищеца по насрещния иск е да докаже при условията на
пълно и главно доказване, че между него и ответника е съществувало трудово
правоотношение, което е било прекратено поради дисциплинарно уволнение,
както и размера на претенцията си, както следва: брутното трудово
възнаграждение на ответника за срока на предизвестието – при безсрочно
трудово правоотношение, съответно – действителните вреди – при срочно
трудово правоотношение.
С оглед приетото от съда, че преди налагане на дисциплинарно
наказание „дисциплинарно уволнение“ трудовото правоотношение на ищеца
е било едностранно прекратено от него, предявеният иск се явява
неоснователен, тъй като ТПО е било прекратено, но не поради дисциплинарно
уволнение, предпоставящо основателността на иска. С оглед изложеното
насрещният иск следва да бъде отхвърлен.
Относно предварителното изпълнение по чл.242, ал.1 ГПК:
Съгласно чл.242, ал.1 ГПК съдът постановява предварително
изпълнение на решението, когато присъжда издръжка, възнаграждение и
обезщетение за работа, с оглед на което следва да бъде допуснато
предварително изпълнение на решението в частта, с която се уважават
исковете по чл.128 КТ и чл.221, ал.1 КТ.
По разноските:
Ищецът претендира разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в
размер на сумата 1 980 лв. Представена е фактура от 24.04.2023 г., изд. от адв.
Цолов на ищеца за посочената сума, като в същата е посочен начин на
плащане: в брой. Не са представени доказателства за плащане на
адвокатското възнаграждение. Такова не може да се установи от неподписана
от страните фактура, с оглед на което и по арг. от т.1 на ТР № 6/2012 г. на
ОСГТК на ВКС, на ищеца не следва да се присъждат разноски.
Ответникът претендира разноски в размер на сумата 1 393 лв. От тях
ответникът няма право на заплатената по насрещния иск държавна такса,
доколкото последният е отхвърлен като неоснователен.
Претендира се адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1 300 лв.
по договор за правна защита от 07.06.2023 г.
От страна на ищеца своевременно е заявено възражение за
прекомерност, във връзка с което съдът намира следното:
В тази връзка следва да се има предвид, че в практиката на ВКС
(определение № 151/09.05.2016 г. по гр. д. № 5951/2015 г. на ВКС, III ГО,
определение № 821/23.12.2015 г. по гр. д. № 5438/2015 г. на ВКС, IV ГО,
8
определение № 732/28.06.2017 г. по гр. д. № 5545/2016 г. на ВКС, IV ГО,
определение № 240/19.08.2020 г. по гр. д. № 3430/2019 г. на ВКС, III ГО,
определение № 91/02.04.2020 г. по гр. д. № 2350/2019 г., IV ГО на ВКС и др.)
безпротиворечиво се приема, че минималното възнаграждение при обективно
съединяване на искове за отмяна на уволнението, възстановяване на
служителя на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на
обезщетение за оставането му без работа, се определя сумарно, както следва:
на основание чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения – общо една минимална месечна
заплата за съединените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ; и по реда на чл.
7, ал. 2 от Наредбата – за иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, съобразно
материалния интерес.
В случая е предявен иск по чл.344, ал.1, т.1 КТ, с оглед на което
минималното адвокатско възнаграждение по него възлиза на сумата 780 лв., в
какъвто размер е МРЗ за страната за 2023 г., както и оценяеми искове,
възнаграждението по които възлиза на сумата 1 260, 54 лв.
Следователно, общият размер на минималното адвокатско
възнаграждение възлиза на сумата 2 040, 54 лв. Уговореното в случая
адвокатско възнаграждение е в размер, по-малък от посочения, поради което
възражението за прекомерност се явява неоснователно.
Ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника, на основание
чл.78, ал.3 ГПК, сумата 953, 12 лв. разноски, съобразно отхвърлената част от
исковете.
В тежест на ответника следва да се възложи дължимата държавна такса
по уважените искове.
Искът за отмяна на незаконното уволнение (чл.344, ал.1, т.1 КТ) е
неоценяем и съобразно чл.3 от Тарифата за държавните такси, които се
събират от съдилищата по ГПК, за него се събира такса в размер до 80 лв., но
не по-малко от 30 лв. С оглед фактическата и правна сложност на настоящото
производство съдът намира, че дължимата държавна такса следва да се
определи в размер на 50 лв.
Исковете по чл.128 КТ и чл.221, ал.1 КТ с оценяеми и за тях се дължи
държавна такса в размер на сумата от общо 137, 63 лв.
Следователно, ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка
на СРС, на основание чл.78, ал.6 ГПК, сумата 187, 63 лв. (50 + 137, 63 лв.)
държавна такса за производството, както и сумата 80, 92 лв. разноски за
производството (изплатен от бюджета на съда депозит за ССЕ), или общо –
сумата 268, 55 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
9
ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО и ОТМЕНЯ, на основание чл.344,
ал.1, т.1 КТ, уволнението на Т. М. ........., ЕГН **********, извършено със
заповед № 1/02.03.2023 г. за налагане на дисциплинарно наказание
„дисциплинарно уволнение“ и прекратяване на трудовото му
правоотношение, възникнало с ...........“, БУЛСТАТ ......... по силата на трудов
договор № 16/15.02.2021 г.
ОСЪЖДА ...........“, БУЛСТАТ ......... да заплати на Т. М. ........., ЕГН
**********, както следва:
на основание чл.128 КТ – сумата 400 лв., представляваща неизплатено
трудово възнаграждение за периода м.11.2021 г. – м.12.2021 г., ведно със
законна лихва от датата на исковата молба – 26.04.2023 г. до изплащане на
сумата;
на основание чл.221, ал.1 КТ – сумата 2 190, 78 лв., представляваща
обезщетение при прекратяване на ТПО без предизвестие, ведно със законна
лихва от датата на исковата молба – 26.04.2023 г. до изплащане на сумата,
като
ОТХВЪРЛЯ иска за сумата 3 400 лв., представляваща неизплатено
трудово възнаграждение за периода м.01.2023 г. – м.02.2023 г., както и иска за
сумата 3 614, 65 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск по чл.224 КТ – като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОТХВЪРЛЯ предявения от ...........“, БУЛСТАТ ......... срещу Т. М.
........., ЕГН ********** насрещен иск с правно основание чл.221, ал.2 КТ за
сумата 2 190, 78 лв., представляваща обезщетение при прекратяване на ТПО
при налагане на дисциплинарно наказание „дисциплинарно уволнение“ – като
НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ДОПУСКА, на основание чл.242, ал.1 ГПК, предварително изпълнение
на решението в ЧАСТТА, с която ...........“, БУЛСТАТ ......... е осъдена да
заплати на Т. М. ........., ЕГН **********, на основание чл.128 КТ, сумата 400
лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода
м.11.2021 г. – м.12.2021 г., и на основание чл.221, ал.1 КТ – сумата 2 190, 78
лв. обезщетение при прекратяване на ТПО без предизвестие.
ОСЪЖДА Т. М. ........., ЕГН ********** да заплати на ...........“,
БУЛСТАТ ........., на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата 953, 12 лв. разноски по
делото.
ОСЪЖДА ...........“, БУЛСТАТ ......... да заплати по сметка на СРС, на
основание чл.78, ал.6 ГПК, сумата 268, 55 лв. държавна такса и разноски за
производството.
10
Решението, в частта относно допуснатото предварително изпълнение, в
която има характер на определение, подлежи на обжалване пред Софийски
градски съд в едноседмичен срок от връчването му, а в останалата част – в
двуседмичен срок от съобщаването му чрез връчване на препис.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11