№ 301
гр. ЛЕВСКИ, 22.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЛЕВСКИ в публично заседание на двадесет и девети
ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Стойка Г. Манолова Стойкова
при участието на секретаря Ваня Н. Димитрова
като разгледа докладваното от Стойка Г. Манолова Стойкова Гражданско
дело № 20224410100357 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл.
128, ал.2 от КТ и чл. 224, ал.1 от КТ.
В Районен съд – Левски е постъпила искова молба от Д. П. Н., с ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. Белене, обл. Плевен, срещу „***“ ЕООД,
ЕИК:*** със седалище и адрес на управление: гр. ***, представлявано от
К.З.М. - управител.
В исковата молба се твърди, че на 15.07.2020 г. ищецът е сключил с
ответника „***" ЕООД безсрочен трудов договор, по който му било
възложено да изпълнява длъжността „Заварчик". Със същия с ответника
уговорили за извършваната работа на ищеца да му бъде заплащано твърдо и
независещо от отработените дни основно месечно трудово възнаграждение в
размер на 610 лв. и допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и
професионален опит 0.60 % за всяка година трудов стаж при настоящия
работодател, за всяка година трудов стаж на същата, сходна или със същия
характер работа, длъжност или професия. В договора било уговорено и
правото му да ползва платен годишен отпуск в минимално определения от
закона срок от 20 работни дни.
Твърди се, че въпреки че пристъпил към изпълнение на задълженията
по договора и започнал реално да полага труд по него в дните, указвани от
ответника, последният не пристъпил към изпълнение на насрещното си
задължение да му плаща уговореното между тях основно и допълнително
трудово възнаграждение. През 2020, 2021 и 2022 г., въпреки желанието му,
той не му позволил да ползва и полагащия му се платен годишен отпуск за
уговорения в договора ни срок.
1
Посочено е в исковата молба, че със Заповед № 001/07.04.2022 г.,
връчена на същата дата, ответникът прекратил едностранно трудовото му
правоотношение, считано пак от същата дата, на основание чл.328, ал.1, т.З от
КТ - поради „намаляване обема на работата". При прекратяване на договора,
ответникът отказал да заплати на ищеца дължимото му трудово
възнаграждение за периода от 15.07.2020 г. до 07.04.2022 г. Отказал да му
заплати и да определи по размер и начисли, и дължимото му обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск за 2020, 2021 и 2022 г.
Отправя искане съдът да постанови решение, с което на основание
чл.128, т.2 от КТ от КТ да осъди ответника да му заплати сумата от 12 632.74
лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода от
15.07.2020 г. до 07.04.2022 г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считана от датата на предявяване на настоящия иск до окончателното и
изплащане;
-на основание чл.224, ал.1 от КТ да осъди ответника да му заплати
сумата от 1180.20 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск за 2020, 2021 и 2022 г., ведно със законната лихва върху тази
сума, считана от датата на предявяване на настоящия иск до окончателното и
изплащане.
Ищецът е представил писмени доказателства с исковата молба: заверено
копие от трудов договор №004/15.07.2020г., Заповед №001/07.04.2022г. за
прекратяване на трудов договор №004/15.07.2020г., копие на трудовата
книжка.
В едномесечния срок по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от
страна на ответника.
Становището на ответника е, че искът е изцяло неоснователен, тъй като
трудовото възнаграждение е изплатено изцяло, като за изплащането на
сумите е съставена надлежна документация. Трудовият отпуск също бил
надлежно разрешен и ползван.
Наведените аргументи са, че противоречало на всякаква не само
житейска, но и правна логика ищецът няколко години да полага труд за
компанията на ответника и не само да не получава трудовото си
възнаграждение, но дори да не ползва отпуск.
Посочва, че е ноторно известно, че работникът се труди, за да
задоволява основните си жизнени нужди, изключително с цел закупуване на
храна и основни услуги за себе си и семейството си, а ако не се нуждае от
средства за съществуване, той въобще няма да работи. В случай, че работник
години наред не получава възнаграждение, но въпреки това продължава да
полага труд, граничела с абсурд.
Посочва, че в хипотезата на чл. 270 от КТ изпълнението на
произтичащото от писмения трудов договор парично задължение за
изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверявало с
подписа на работника в разплащателна ведомост, в разписка или касов ордер,
както и в документ за банков превод по влог на работника, като в тези случаи
2
не възниквали съмнения за основанието, на което работникът е получил
плащането. Цитираната норма уреждала начина на плащане на дължимото на
работника трудово възнаграждение, както и писмената форма за доказване
изпълнението на задължението на работодателя. В отговора на исковата
молба се посочва, че съгласно трайната съдебна практика на ВКС по чл. 290
ГПК, нормата на чл. 270, ал. 3 КТ не рестриктирала допустимите
доказателствени средства за установяването на факта на плащане на
трудовото възнаграждение единствено до ведомост, РКО или платежно
нареждане. Допустимо било плащането да се установи и с други
доказателства, включително косвени, както и със свидетелски показания,
когато са налице изключенията по чл. 164, ал. 2 и чл. 165, ал. 1 ГПК. Такива
писмени документи, ако са съставени, съставлявали пълно доказателство за
плащане, като счита, че настоящият случай бил такъв. Твърди, че при
последното си посещение в офиса на ответника ищецът помолил
счетоводителката на дружеството да му предаде РКО за времето на работа в
дружеството, където било отразено срещу подпис изплащането на трудовото
му възнаграждение, за да можел ,,да ги снима за личния си архив", след което
да ги върне в канцеларията на дружеството. След получаване на документите
ищецът не ги е върнал и впоследствие е завел настоящия иск.
Ответникът твърди, че в случая е налице изключението по чл. 165, ал. 1
от ГПК, а именно, документът, който доказва изплащането на трудовото
възнаграждение на ищеца - касови ордери са изгубени или унищожени не по
вина на ответника, а на самия ищец.
Посочва, че ограничението на свидетелски показания никога не е
абсолютно. Те са допустими, ако документът - РКО е бил съставен, но е
изгубен или унищожен не по вина на страната, която има тежестта да докаже
обстоятелствата - в случая - ответникът. В този случай със свидетели можело
да се установява както съществуването на документа към определен момент и
неговото съдържание, така и обстоятелствата, които са били удостоверени в
него, а също и обстоятелствата, при които е бил изгубен или унищожен.
Позовава се на съдебна практика - решенията по гр.д.№824/2011г. на IV г.о.,
постановено по въпрос относно доказателствените средства за установяване
съдържанието на загубен или унищожен, не по вина страната документ и в
решението по гр.д.№ 3269/2014г. на III г.о., постановено по въпрос за
допустимостта в процеса на други доказателствени средства - косвени
доказателства, които сочели на възможен извод, че сумите по трудовите
възнаграждения са изплатени на лицето, например други писмени
доказателства, свидетелски показания, заключения на вещи лица и др., които
сочели на единствения възможен извод, че сумите по трудовите
възнаграждения са изплатени на лицето. Допустимо било приложението и на
писмени доказателства с косвен характер - счетоводни документи - годишен
финансов отчет, декларации пред НАП и НОИ, служебни бележки,
обстоятелства и факти, декларирани от самия ищец пред органите на
социално подпомагане и др., подобни, така допълнителна съдебна практика -
3
решение № 89 от 29.03.2013 г. на ВКС по гр.д. № 558/2012 г., IV г.о. и
решение № 295 от 18.06.2012 г. на ВКС по гр.д. № 251/2012 г., IV г.о.,
постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Ответникът твърди, че на основание гореизложеното не било спорно, че
тези допълнителни - т.нар. „случайни документи" в качеството им на
доказателства извън разплащателните ведомости за изплащане на заплати,
били допустими. Съгласно решение по гр.д.№ 558/2012г. на IV г.о.,
постановено по въпрос дали е допустимо получаването на работна заплата да
бъде доказвано с доказателства, извън посочените в чл.270 ал.З КТ" отново
било прието, че „когато законът урежда изискване за доказване на
определени обстоятелства с писмен документ, това не изключва
възможността съответните обстоятелства да бъдат доказвани със случаен
документ".
Счита исковата претенция на ищеца за изцяло неоснователна, като
твърди, че претендираните суми са били изплатени изцяло, включително
внесени са дължимите осигурителни вноски, а трудовият отпуск бил ползван
надлежно след съответно разрешение от страна на работодателя.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, приема за
установено следното:
Направено е и е прието изменение на иска с основание чл. 128, т.2 от
КТ, чрез намаление на същия от 12632.74 лв. на 8243.73 лв., както и на иска с
правно основание чл. 224, ал.1 от КТ, чрез намаление на същия от 1180.20лв.
на 1145.80 лв.
Не се спори и съдът намира за безспорно установено, че ищецът е бил в
трудово правоотношение с ответника в периода от 15.07.2020г. до
07.04.2022г. и че през този период е полагал труд при ответника –
работодател.
В показанията си св. Ваня Т. Попова, която води счетоводството на
ответника, сочи в показанията си, че ищецът е посещавал фирмата, за да
извърши справки за ведомости и отпуски. Свидетелката показала на ищеца
всички ведомости, за кой период е бил в отпуск – данните, които били
въведени в НАП. Свидетелката не уточни какви документи е дала на ищеца,
нито си спомня съдържанието на документите, които му е предоставила да се
запознае.
В показанията си свидетелят Ц.Ц.С. заявява, че не знае нищо за никакви
разходни касови ордери.
Назначена е съдебно–икономическа експертиза от заключението на
която се установява, че според сключения трудов договор №004/15.07.2020г.,
работникът получава допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж
при ответника за всяка година трудов стаж на същата, сходна или със същия
характер работа, длъжност или професия. Вещото лице е установило, че
ищецът Д. Н. е работил при ответника в периода м. април – м. юни. За
периода м. ноември 2018г. до м. май 2019г. е полагал труд в ТМУ Свищов
като заварчик. Работил е по трудово правоотношение и в друго предприятие
4
на същата длъжност заварчик. Вещото лице е изчислило в два варианта
размера на допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и
професионален опит, разликата по които е 62,46 лв.
Вещото лице е изчислило и брутния и нетния размер на трудовото
възнаграждение на ищеца в два варианта.
Дължимото обезщетение по чл. 224, ал.1 от КТ в брутен размер за
2020г. за 8 дни е в размер на 244 лв. и дължимото обезщетение в брутен
размер, компенсирано с 5 дни използван отпуск в повече през 2022г. – 81,50
лв.
Вещото лице разяснява, че след като се запознала със счетоводната
документация при ответника и прегледала справките на НАП за процесния
период е установила, че разходът за трудови възнаграждения е начисляван и
осчетоводяван редовно и изплатените трудови възнаграждения са
осчетоводявани на каса с кореспондиращи записи. Според вещото лице
трудовото възнаграждение е начислявано и осчетоводявано ежемесечно в
размерите, отразени в разчетно – платежните ведомости. Вещото лице
посочва, че осчетоводеното трудово възнаграждение е отразено в Годишните
финансови отчети за 2020 и 2021г. и Отчет за заетите лица, средствата за
работна заплата и други разходи за труд за 2020 и 2021г.
Според заключението на вещото лице полагаемият отпуск за 8 дни за
2020 г. не е ползван. Няма отразени дни за платен отпуск и във ведомостите
за 2020г. През 2021г. били подадени две молби за отпуск. През периода от
01.11.2021г. до 12.11.2021г. – 10 дни и съответно била издадена заповед
№4/01.11.2021г. за ползване на платен годишен отпуск в размер на 10 дни за
посочения период;
Молба от 15.12.2021г. за ползване на 10 дни за периода от 15.12.2021г.
до 31.12.2021г. Издадена заповед №8/15.12.2021г. до 31.12.2021г. за 2022г. е
ползван платен годишен отпуск в размер на 10 дни.
Вещото лице е дало отговор и на въпроса ежемесечно и своевременно
ли работодателят е подавал информация пред НОИ и НАП за ищеца като
осигурено лице и дали са начислявани и внасяни осигурителни вноски.
Отговорът е, че данните били подавани в срок – до 25 число на месеца,
следващ месеца, за който се отнасят данните. Данните са отразени в
регистъра на осигурените лица в НОИ. Осигурителните вноски са
начислявани и внасяни в срок.
Според заключението не съществува разлика между начислените суми
за трудово възнаграждение и осчетоводените такива. За процесиня период
ответното дружество няма задължения към НАП за дължими осигурителни
вноски и същите са платени в срок.
Установява се от заключението, че в ДСП – Белене съществуват
документи, депозирани от ищеца Д. Н., издадени от работодателя, които са
приложени. Самите документи се подават лично от лицето и не се представят
от работодателя. От представените удостоверения се установява, че същите са
издадени за да послужат съответно пред социалната служба, а другото – при
5
необходимост.
Съдът кредитира заключение на вещото лице като добросъвестно
и компетентно, дадено съобразно поставените задачи, което не е
оспорено от страните.
Съдът приема за безспорно установено, че ищецът е работел по
трудово правоотношение в ответното дружество.
В разпоредбата на чл. 128, т.2 от КТ е регламентирано основно
задължение на работодателя като страна по трудовото правоотношение да
плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа.
От събраните по делото доказателства съдът приема за безспорно
установено, че на ищеца е заплащано трудово възнаграждение в периода
15.07.2020г. до 28.02.2022г.
Съдът споделя становището на процесуалния представител на ищеца, че
са налице основания за частично уважаване на предявения иск.
В трудовия договор, сключен между страните, същите са уговорили
върху трудовото възнаграждение на ищеца да бъде начислявано
„допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален
опит 0.60% за всяка година трудов стаж на същата, сходна или със същия
характер работа, длъжност или професия.
Минималният размер на допълнителното трудово възнаграждение за
придобит трудов стаж и професионален опит и определен с ПМС
№147/29.06.2007г. – 0.6 на стомесечно върху основната работна заплата за
всяка година придобит трудов стаж и професионален опит.
Съгласно чл. 12, ал.2 от НСОРЗ за придобит трудов стаж и
професионален опит се зачита стажът, признат по реда на Кодекса на труда за
времето, през което работникът или служителят е работил и продължава да
работи в предприятието, в т.ч. на различни работни места и длъжности.
Разпоредбата на чл. 12, ал.4 от същата наредба при определяне размера на
допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и
професионален опит работодателят отчита и трудовия стаж на работника или
служителя, придобит в друго предприятие по смисъла на §1,т.2 от
допълнителните разпоредби на КТ на същата, сходна или със същия характер
работа, длъжност или професия.
От извършената проверка на счетоводната документация на ответника,
извършена от вещото лице по приетата от съда съдебно – счетоводна
експертиза се установява, че е започнал да начислява допълнителното
трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит от
втората година на договора – от м. август 2021г. За периода от м. юли 2020г.
до м. юли 2021г. такова не е било начислявано и съответно плащано. Съдът
споделя изразеното становище на ищеца чрез пълномощника му, че
допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и
професионален опит е дължимо от момента на сключения договор, тъй като
видно от представените писмени доказателства – трудова книжка на ищеца,
трудовият му стаж, придобит в същото и други предприятия по смисъла на
6
§1,т.2 от ДРКТ на същата, сходна или със същия характер работа, длъжност
или професия е бил повече от една година. Предвид горното ответникът
дължи заплащане на това неначислено, но дължимо допълнително
възнаграждение като част от трудовото такова за периода от 15.07.2020г. до
28.02.2022г., което е в размер на 62,46 лв., ведно със законната лихва, считано
от датата на предявяване на иска, до окончателното изплащане, като следва
да бъде отхвърлен предявеният иск за разликата до пълния претендиран
размер от 8243.73 лв. като неоснователен и недоказан.
По иска с правно основание чл. 224, ал.1 от КТ
Ищецът претендира присъждането на сумата от 1145,80 лв.,
представляваща брутния размер на полагаем, но неизползван платен годишен
отпуск за 2020г. – 8 дни с брутно възнаграждение 244 лв., за 2021 г. 20 дни с
брутно възнаграждение 657,80 лв. и за 2022г. 5 дни с брутно възнаграждение
244 лв.
Ответникът е представил като доказателства молба за ползване на
платен отпуск от 01.11.2021г. и издадена Заповед №004/01.11.2021г. за
разрешаването му; молба за ползване на платен отпуск от 15.12.2021г. и
издадената Заповед №008/15.12.2021г.; молба за ползване на платен отпуск от
03.01.2022г. и издадената Заповед №009/03.01.2022г. за разрешаването му.
Представените доказателства са оспорени от ищеца в хода на производството,
с твърдението, че той не е искал и не ползвал сочения в съдържанието на
документите платен годишен отпуск за 2021 и 2022г. По отношение на
изброените три броя молби е открито производство на основание чл. 193 от
ГПК за оспорване истинността им.
Назначена е съдебно – графическа експертиза, от заключението на която
се установява, че ръкописните текстове в документи – молби за отпуск от
01.11.2021г., от 15.12.2021г. и 03.01.2022г. не са изписани от Д. П. Н..
Подписите, положени в графа „С уважение”, в документи - молби за отпуск
от 01.11.2021г., от 15.12.2021г. и 03.01.2022г. не са положени от Д. П. Н..
Съдът кредитира заключение на вещото лице като добросъвестно и
компетентно, дадено съобразно поставените задачи, което не е оспорено от
страните.
Предвид изложеното оспорването е доказано и са налице основанията
посочените писмени доказателства да бъдат изключени от доказателствата по
делото. Опровергава се твърдението на ответника, че ищецът е искал и
ползвал платен годишен отпуск да 2021 и 2022г.
Предвид горното искът се явява основателен и доказан по основание и
размер и следва да бъде уважен за сумата от 1145,80 лв., представляваща
брутния размер на полагаем, но неизползван платен годишен отпуск за 2020г.
– 8 дни с брутно възнаграждение 244 лв., за 2021 г. 20 дни с брутно
възнаграждение 657,80 лв. и за 2022г. 5 дни с брутно възнаграждение 244 лв.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване
7
на иска до окончателното изплащане на сумата.
От страна на ищеца се претендира адвокатско възнаграждение по чл. 38,
ал.2 от ЗА. Размерът се определя от съда съобразно размера на отхвърлената
част от исковете, дължи се от насрещната страна по правилата на чл. 78, ал.1-
3 от ГПК. Дължимото адвокатско възнаграждение се определя от съда в
размер не по – нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал.2, като се
осъжда другата страна да го заплати.
Предвид изложеното, следва ответникът да бъде осъден да заплати на
адвокат Б. П. Б., ЕГН**********, с адрес: гр. *** адвокатско възнаграждение
в размер на 420, 83 лв.
Следва ответникът да бъде осъден да заплати по сметка на РС – Левски
държавна такса върху размера на уважените искове в размер общо на 100 лв.
Следва ищецът да бъде осъден да заплати по сметка на РС Левски
деловодни разноски за преведения от бюджета на съда депозит за изготвяне
на заключение по назначените експертизи в размер на 156,84 лв.
Следва ответникът да бъде осъден да заплати по сметка на РС Левски
деловодни разноски за преведения от бюджета на съда депозит за изготвяне
на заключение по назначените експертизи в размер на 220,16 лв.
На основание изложеното съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „***“ ЕООД, ЕИК:*** със седалище и адрес на управление:
гр. ***, представлявано от К.З.М. - управител, ДА ЗАПЛАТИ на Д. П. Н., с
ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. ***, сумата от 62,46
лв.,представляваща дължимо допълнително възнаграждение за периода от
15.07.2020г. до 28.02.2022г., ведно със законната лихва, считано от
02.06.2022г. - датата на предявяване на иска, до окончателното изплащане на
сумата, като отхвърля предявения иск за разликата до пълния претендиран
размер от 8243.73 лв., като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА „***“ ЕООД, ЕИК:*** със седалище и адрес на управление:
гр. ***, представлявано от К.З.М. - управител, ДА ЗАПЛАТИ на Д. П. Н., с
ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. ***, сумата от 1145,80 лв.,
представляваща брутния размер на полагаем, но неизползван платен годишен
отпуск за 2020г. – 8 дни с брутно възнаграждение 244 лв., за 2021 г. - 20 дни с
брутно възнаграждение 657,80 лв. и за 2022г. - 5 дни с брутно възнаграждение
244 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.06.2022г. -
датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА Д. П. Н., с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. *** ДА
ЗАПЛАТИ по сметка на РС – Левски деловодни разноски в размер на
156,84 лв.
ОСЪЖДА „***“ ЕООД, ЕИК:*** със седалище и адрес на управление:
гр. ***, представлявано от К.З.М. - управител, ДА ЗАПЛАТИ по сметка на
РС – Левски държавна такса върху размера на уважените искове в размер
8
общо на 100 лв., както и деловодни разноски в размер на 220,16 лв.
ОСЪЖДА „***“ ЕООД, ЕИК:*** със седалище и адрес на управление:
гр. ***, представлявано от К.З.М. - управител, ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Б.
П. Б., ЕГН**********, с адрес: гр. *** адвокатско възнаграждение в размер на
420, 83 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд Плевен в
двуседмичен срок от съобщението.
Съдия при Районен съд – Левски: _______________________
9