№ 660
гр. Пловдив, 22.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Николай К. Стоянов
Иванка П. Гоцева
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Николай К. Стоянов Въззивно гражданско
дело № 20235300503403 по описа за 2023 година
Производство е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на С. П. П. с ЕГН: **********, чрез
процесуалния и представител адв. Г. С. против Решение №262465 от 07.11.2021г.
постановено по гр.д.№8003/2020г. по описа на ПдРС, двадесет и първи гр.с, с което e
осъдена С. П. П. да плати на „Асклеп – П“ ООД, ЕИК *********, следните суми: 15
000 лв – представляваща част от вноска в размер на 60 000 лева, с падеж 28.02.2019 г.,
съгласно сключено между страните споразумение за разсрочено изплащане на парично
задължение от 01.02.2019 г., ведно със законната лихва от постъпване на исковата
молба в съда – 10.07.2020 г. до окончателното погасяване и общо 1600 лв.- разноски по
делото.
В жалбата са релевирани доводи за неправилност и необоснованост на
първоинстнационното решение, като се отправя искане до въззивния съд за неговата
отмяна и постановяване на ново, с което исковата претенция да бъде отхвърлена в
цялост. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна „Асклеп – П“ ООД, ЕИК ********* чрез процесуалния
представител адв.С. Т., с който оспорва жалбата като неоснователна. Моли да се
потвърди първоинстанционния акт като правилен и законосъобразен Моли се
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
С решение №838 от 16.06.2022г постановено по в.гр.дело №74/2022г. на
Пловдовски окръжен съд, съдът е потвърдил Решение №262465 от 07.11.2021г.
постановено по гр.д.№8003/2020г. по описа на ПдРС, двадесет и първи гр.с.
1
С решение №229 от 18.12.2023 г. по гр.д. № 4038/2022 г. по описа на ВКС,
съдът е обезсилил решение №838 от 16.06.2022г по в.гр.дело №74/2022г. на
Пловдовски окръжен съд, като е върнал делото за нова разглеждане, като е дал
указания исковата молба да бъде оставена без движение.
В резултат на оставянето на исковата молба без движение, ищецът твърди, че
исковата му претенция се основава на споразумение за разсрочено изплащане на
парично задължение от 01.02.2019 г., по силата на което ответницата се е задължила да
заплати сумата от 60 000 лв. с падеж 28.02.2019 г.
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл. 269 от ГПК, прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да обжалва и
срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което се явява процесуално
допустима.
При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията
си по чл. 269, изр. първо от ГПК съдът намира, че същото е валидно и допустимо.
Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК следва да бъде
проверена правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при
служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми,
като въззивната инстанция се произнесе по правния спор между страните.
Първоинстанционният съд е сезиран с частичен осъдителен иск с правна
квалификация по чл. 79, ал. 1 , пр. 1, вр с чл. 365 ЗЗД предявен от „Асклеп – П“ ООД,
ЕИК ********* против С. П. П., ЕГН **********. Ищецът твърди, че ответницата
работила при него от 2013г. до края на м. януари 2019 г. като служител в дрогерия в с.
К., общ. П.. След направена ревизия, ищцовото дружество установява липси в размер
на 223 288 лева. Ответницата не оспорва констатираните липси, като на 31.01.2019 г.
депозира писмено обяснение с нотариално заверен подпис, в което признава, че е
„присвоила парични средства и медикаменти на стойност 223 288 лева“ и заявява
желание за сключване на споразумение с цел избягване на наказателна отговорност. На
01.02.2019 г. между страните е сключено споразумение, в което ответницата признава,
че през периода от постъпването на работа през 2013г. до 31.01.2019г., в качеството си
на служител, е присвоила от работодателя „Асклеп – П“ ООД, парични средства и
медикаменти на стойност 223 288 лв., която сума по силата на постигнатото между
страните споразумение се задължава да възстанови на дружеството в пълен размер при
посочения погасителен план. Ищецът твърди, че липсва погасяване на първите две
вноски в размер на по 60 000 лева, чийто падеж настъпил съответно на 28.02.2019г. и
на 20.12.2019г., поради което за същият се поражда правен интерес от предявяване на
настоящия иск. Моли се за присъждане на сумата от 15 000 лв., представляваща част от
2
задължението по вноска в размер на 60 000 лева с падеж 28.02.2019 г., съгласно
сключеното споразумение, ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска
до окончателното изплащане на сумата. Ответницата оспорва исковете като
неоснователни.
Първоинстанционният съд е уважил предявените искове като е приел, че
доколкото страните са постигнали спогодба относно наличието на определен дълг и
размера на неговата стойност, то съдът следва да се позове на нея, без да установява
действителните отношения или да ги изследва, поради което не е обсъждал по
същество възражението на ответницата, че дългът по сключеното споразумение не е
възникнал, поради невъзможност за генериране на задължения в този размер. Касаещо
направеното възражение за нищожност поради опорочена воля, първоинстанционният
съд е приел, че от събраните по делото доказателства не би могъл да се направи
обоснован извод за упражнено насилие при сключване на споразумението и при
изтовяване на собственоръчно написаните обяснения. Съдът е посочил, че в
обяснението на ответницата се съдържа извънсъдебно признание на неизгодни факти,
потвърждаващи соченото и в споразумението. В тях се съдържа изрично
волеизявление за желание за сключване на спогодба, което е станало впоследствие, с
оглед на което е направил извода, че при сключване на спогодбата ответницата е имала
воля за обвързване, без затова да има упражнено каквото и да е било насилие.
Пред въззивната инстанция са събрани нови доказателства –приета е ССЕ.
От приетите по делото доказателства се установява, че между страните по
спора са съществували трудови правоотношения.
В саморъчно писмено обяснение с дата на нотариална заверка 31.01.2019г.
ответницата С. П., в качеството си на служител на фирма „Асклеп” ЕООД признава че
от 2013г до 31.01.2019г работи в дрогерията в с. К., за който период „присвоила
парични средства и медикаменти на стойност 223288лева” и заявява, че желае
сключване на споразумение с цел избягване на наказателно производство. На
следващия ден - 01.02.2019г е сключено споразумение,с което ответницата се е
задължила към ищеца да изплати сумата на вноски, при договорен погасителен план.
Споразумението е „за разсрочено плащане на парично задължение”и в т.1 от него се
възпроизвежда даденото в нотариално завереното „обяснение” самоуличаване в
присвояване на сумата през периода от постъпването на работа през 2013г до
31.01.2019г.
От приетата по делото съдебно- счетоводна експертиза, чието заключение
настоящият съдебен състав кредитира като компетентно изготвено, от лице с
необходимата квалификация, отговарящо пълно и ясно на поставените въпроси, се
установява, че въз основа на представената от дружеството ищец документация не се
потвърждават липси в дрогерията в с.К., за които е отговорна ответницата, тъй като
предоставената от ищеца документация е била недостатъчна за изводи. Трудови
3
правоотношения между страните е имало от 20.12.2011г до 29.12.2014г,по който
трудов договор местоработата на ответницата като помощник-фармацевт е била в
аптека в гр.П., а не в дрогарията, с. К..От 01.06.2015г ,когато е сключен последващия
трудов договор за длъжността помощник-фармацевт ,нейната месторабота е
дрогерията в с. К.,като същият е бил прекратен считано от 06.04.2017г. По трудов
договор от 07.02.2019г до дисциплинарното уволнение на ответницата(считано от
29.08.2019г), същата отново е заемала длъжността помощник фармацевт в дрогерията.
Няма приемателно-предавателни протоколи и други отчетни документи. Според
отчетите на фискалната памет на обекта (касовия апарат) целият оборот за периода в
който ответницата е работила там, сборно(сумарно) е 87 240,36лв.
Било е прекратено и образуваното по сигнал на управителя на ищцовото
дружество наказателното разследване за длъжностно присвояване (ДП №415/2019 г. на
отдел „Икономическа полиция” ОДМВР-Пловдив) за престъпление по чл.203,ал.1 вр
чл.26,ал.1 НК ,на основание чл. 24 , ал.1 т.1 НПК (с постановление на ОП-Пловдив от
22.07.2020 г.)
Сключеното между страните споразумение от 01.02.2019 г. за разсрочено
изплащане на парично задължение, с което ответницата е признала, че през периода от
постъпването си на работа през 2013 г. до 31.01.2019 г. в качеството си на служител е
присвоила от работодателя си „Асклеп – П“ ООД парични средства и медикаменти на
стойност 223 288 лева, която сума се задължава да му възстанови в пълен размер, от
гледна точка на гражданското право несъмнено включва фактическия състав и
правните последици на извънсъдебната спогодба по чл.365 ЗЗД. Разпоредбата на
чл.365, ал.1 ЗЗД предвижда, че с договора за спогодба страните прекратяват един
съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки.
При наличие на спогодба, съдът не може да преценя интереса на страните. Противното
би било в противоречие със същността на договора за спогодбата като способ за
разрешаване на спорове, чрез взаимни компромиси. Законът предоставя на страните
възможност - въз основа на направените взаимни отстъпки, те да могат да създават,
изменят или погасяват всякакви правоотношения, включително и такива, които не са
предмет на конкретния спор /чл.365 ал.2 ЗЗД/.
Касателно направеното от ответницата възражение, че изпълнение по
договора за спогодба не са дължи, защото спогодбата е нищожна, поради опорочена
воля както при подписване на декларацията, така и при сключване на споразумението,
предвид упражнено спрямо ответницата насилие, съдът го намира за неоснователно. В
тази връзка пред първата инстанция са събрани гласни доказателства на свидетеля П.П.
- син на ответницата. Свидетелят посочва, че един ден в края на м. януари 2019г.,
майка му притеснена и през сълзи му се обадила, веднага да тръгне и да отиде да я
прибере от аптека в гр.П.. Майка му му споделила, че предния ден Х. и съпругата му, я
завели при нотариус, за да попише някакъв документ, като за целта и отправили
заплахи, че свидетелят, брат му и децата и, „..щели да изчезнат и нямало да ги види
повече…“Свидетелят посочва , че майка му била много разстроена, разтреперана и
4
вдигнала кръвно от притеснение, но не пожелала да подаде жалба нито в Полицията,
нито в Прокуратурата, тъй като била убедена, че Х. има влиятелни връзки в тези в тези
институции и тя няма да получи да защита. Според показанията на свидетеля Р.Д.Д /в
трудовоправни отношения с ищцовото дружество, без родство с ответника/ имащ
непосредствени впечатления, доколкото лично е присъствал при изготвяне на даденото
от ответницата обяснение на 31.01.2019г., С. П. сама решила да напише обяснения,
като по никакъв начин нито някой я задължил, нито е упражнил заплаха спрямо нея. П.
признала включително и пред свидетеля, че първоначално започнала с присвояването
на лекарства, които вземала за приятели, след което започнала да взема пари. След като
ответницата написала обясненията, управителят на ищцовата фирма предложил - той,
С. П. и свидетелят да отидат при нотариус, за да заверят нотариално документът.
Свидетелят е категоричен, че не е присъствал на отправени заплахи от страна на
управителя на дружеството нито към С., нито към семейството и, нито на
осъществяването на някаква принуда, П. да изготви и подпише процесната декларация.
Към момента на подписване на декларацията, Д. е станал свидетел на постигната
между С. П. и управителя договорка, да подпишат споразумение, с което да уговорят
план за връщане на присвоените от С. П. суми. Свидетелят посочва, че близо година
след изготвяне на обяснението, П. е продължила да работи при ищеца.
При съвкупна преценка на събраните гласни доказателства, настоящият
съдебен състав приема, че не се установява по категоричен и несъмнен начин при
условията на пълно и главно доказване, че по отношение на ответницата е упражнено
насилие, при подписване на декларацията и при сключване на споразумението.
Действително свидетелят П.П. е констатирал, че майка му е разстроена, разтреперана и
от притеснение е вдигнала кръвно, но от факти, които според майка му са се случили
предния ден - в края на м.януари 2019г. Свидетелят нито е присъствал на изготвянето
на декларацията от ответницата, нито има преки впечатления от психическото и
състояние към деня на изготвяне на декларацията, а след това и на споразумението. Не
е за пренебрегване в случая е и обстоятелството, че декларацията е подписана не в края
на м. януари, а в последния ден от месец януари – 31.01.2019г., а споразумението е
подписано от С. П. на следващия ден на 01.02.2019г. т.е. би следвало да е в деня, в
който свидетелят П. е прибрал майка си от аптеката от гр.П., но последният не изнася
такива данни. От друга страна, свидетелят Д. разколебава достоверността на
изнесеното от свидетеля П., доколкото посочва, че като пряк очевидец на договорките
между страните, по отношение на ответницата не е упражняван натиск, нито са
отправяни каквито и да е било заплахи от управителя, при изготвянето на
декларацията, нещо повече декларацията е изготвена по инициатива на П..
Гореизложеното обосновава извода, че от съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства, не би могъл да се направи обоснован извод, че е опорочена волята на
ответницата както при подписване на декларацията, така и при сключване на
5
споразумението, поради упражнено спрямо нея насилие, поради което направеното в
тази насока възражение за нищожност на сключената спогодба се явява неоснователно.
Спогодбата е двустранен договор,с който по дефиниция на чл.365,ал.1 ЗЗД
страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор. При
позоваване на нея,основателността на претенциите,въведени като предмет на спора
зависи единствено и само от изпълнението на уговорките по това споразумение и това
очертава спорния предмет на делото,както и квалификацията на спорното право
доколкото договорът за спогодба е самостоятелен,неформален и консенсуален
договор.
Ответникът в този случай може да се защити срещу ефекта на спогодбата
която е сключил, само ако оспори нейната валидност,като при определени
предпоставки съдът проверява действителна ли е спогодбата и без да е направено
възражение от ответника, но условието е ищецът да е основал иска си на нейното
действие, както е в разглеждания казус. Спогодба е приложима и в отношенията между
служител и работодател, включително ако има за предмет преобразуващо уреждане на
правоотношения по възникнала пълна имуществена отговорност, но съдът не зачита
споразумение, което противоречи на закона,заобикаля го, или нарушава добрите
нрави,което би довело до нищожността му. / Решение № 60156 / 14.07.2021 г. по гр.д.
№3156/20 г. на ВКС, Трето г.о./
Според Тълкувателно решение № 1/2020 от 27.04.2022г. по тълк. дело №
1/2020г. на ОСГТК на ВКС съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението
по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение
за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата
страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по
делото доказателства. Когато със споразумение за разсрочено плащане, каквото е
процесното служител на дружеството-ищец е поела задължение да възстанови на
работодателя на вноски /разсрочено/ в пълен размер парична сума от 223 288 лева
,която признава за стойност на присвоени от нея парични средства и
вещи/медикаменти/,спогодбата която съдът може да зачете не е върху наказателна
отговорност за така посоченото при самоуличаване деяние.
Разпоредбата на чл. 20 ЗЗД предвижда, че при тълкуване на договорите
трябва да се търси действителната воля на страните, тълкувайки отделните уговорки
във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия
договор, с оглед целта на договора, обичаите и добросъвестността. В тази връзка,
когато е налице съмнение, неяснота или двусмисленост по установените в договора
клаузи, в това число и по обема на правата и обектите, които следва да се придобият по
конкретно сключения между страните договор, при тълкуването на тези клаузи следва
да се има предвид и се изследват обстоятелствата, при които е сключен договора,
породените към този момент отношения между страните и произтичащото от това
поведение на последните, както и това след сключването му, които обстоятелства
водят до цялостно изясняване на действителната воля на страните. Следователно, при
търсене на действителната обща воля на страните по сключения договор, следва да се
съобразят обстоятелствата при сключването, както и изявленията и поведението на
страните, предшестващи и последващи сключването на последния. Този принцип,
отнасящ се до приложението на чл. 20 от ЗЗД и следващият се от тази норма правен
режим на тълкуване на двустранните договори, е възприет в константната практика на
ВКС/решение № 502/26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. по описа на ВКС, IV го и
6
решение № 89/17.07.2009 г. по гр. д. № 523/2008 г. по описа на ВКС, II то, постановени
по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 38/ 27.02.2012 г. по гр. д. № 1227/2011 г. по
описа на ВКС, II го, в решение № 788/15.12.2005 г. по гр. д. № 513/2004 г. по описа на
ВКС, IIго, постановено по реда на ГПК/отменен/. При наличие на спор относно точния
смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния
смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението; доколко
буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и как следва да се
тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му
смисъл. При тълкуването на неясни клаузи следва да се има предвид и да се изследват
обстоятелствата, при които е сключен договорът, породените към този момент
отношения между страните и произтичащото от това тяхно поведение, както и
поведението им след сключването му, които обстоятелства водят до цялостно
изясняване на действителната воля на страните. Договорната свобода (принцип на
гражданското право), е ограничена единствено от императивните разпоредби на закона
и добрите нрави/вж. решение № 30 от 24.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1883/2021 г., IV
г. о.; решение № 505 по гр. д. № 1476/2011 г., IV г. о., и решение № 81 по гр. д. №
700/2012 г., IV г. о./
Съдът прилагайки горните правила за тълкуване към сключеното между
страните извънсъдебно споразумение за разсрочено изплащане на парични задължения
от 01.02.2019 г. стига до извода, че страните при сключване на процесното
споразумение се намират в трудово правоотношение, предметът му е реализиране на
пълна имуществена отговорност на работника или служителя чрез разсрочване на
признавано от него парично задължение, самоуличаващо ответницата в
извършителство на престъпление/присвояване/.
С оглед специфичния характер на трудовите правоотношения законодателят е
предвидил изрични правила за имуществената отговорност на работника или
служителя, като тя бива разграничена на ограничена или пълна имуществена
отговорност. Пълната имуществена отговорност се реализира само в случаите, когато
работникът е причинил вреда на работодателя умишлено, в резултат на престъпление
или не при или по повод изпълнение на трудовите функции – чл. 203, ал. 2 КТ , както и
при липси, когато работникът или служителят изпълнява функциите на материално
отговорно лице – чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ. Други случаи на пълна имуществена
отговорност може да се установяват само със закон – чл. 207, ал. 4 КТ.
Настоящият съдебен състав намира, че инвокираното от ответницата
възражение за нищожност на процесното споразумение поради липса на основание е
неоснователно. В правната теория и съдебна практика се приема, че основанието за
предоставяне имотна облага другиму е типичната, непосредствена цел, която се
преследва с престирането, т. е. желания от страните правен резултат. Причината може
да бъде да се придобие право или вземане, да се погаси дълг или да се надари.
Основанието се определя от страните по договора, в рамките на предоставената им от
закона свобода и затова трябва да бъде законно. Съгласно чл. 26, ал. 2 от ЗЗД, липсата
на основание при каузалните сделки е порок, който влече тяхната изначална
недействителност – нищожност. Основанието на договора се предполага винаги, до
доказване на противното, като тежестта да докаже липсата на такова е на оспорващия.
7
Наличието на основание е критерии, различен от неговата законност, като вторият
порок влече недействителност на договора поради противоречие със закона или
заобикалянето му.
Липсата на основание, водещо до нищожност на правните сделки с оглед
нормата на чл. 26, ал. 2, изр. първо, предл. четвърто от ЗЗД, е налице само при
каузалните сделки. В правната теория и съдебната практика основанието на сделката се
схваща като типичната и непосредствена правна цел, която се преследва с
предоставяне на имуществена облага. Съществуването на основание се извежда от
вида и съдържанието на сделката. Съобразно мотивите на ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк.
дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, за липсата на основание съдът не може да
следи служебно, защото то се предполага съгласно чл. 26, ал. 2, изр. второ от ЗЗД и
съдът е длъжен да зачете съществуването му, ако презумпцията не е оборена. В
настоящия случай възражението е релевирано от ответната страна. От съдържанието
на процесното споразумението ясно личи целта на сключването му –избягване на
наказателна отговорност от страна на ответницата за извършено престъпление от общ
характер- присвояване чрез поемане на задължение за репариране на вреди.
Ответницата не е провела пълно и главно доказване, по силата на което да бъде
оборена установената в закона презумпция за наличие на основание. Предвид
изложеното, процесното споразумение не е нищожно поради липса на основание.
Настоящият съдебен състав обаче намира, че целта на процесното споразумение е
непозволена от закона тъй като води до самоуличаване на ответницата в извършване
на тежко престъпление. Това противоречи на закона, тъй като последният не позволява
сключване на договор за уреждане на дълг, който е възникнал в резултат на извършено
престъпление.
Досежно направеното от ответницата възражение, че процеснтото
споразумение противоречи на добрите нрави, съдът го намира за основателно. В
тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК е
посочено, че добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са писани, систематизирани
и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях.
Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските
правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес,
като преценката за нищожност на договорни клаузи, поради накърняване на добрите
нрави, следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора. Законодателят придава правна значимост на нарушението на добрите нрави с
оглед на защитата на обществените отношения като цяло, а не само поради
индивидуалния интерес на конкретен правен субект. Добрите нрави се накърняват с
нарушаване на обичайния обществено утвърден начин на мислене и поведение под
8
психическо въздействие върху страната за сключване на сделката (убеждаване,
склоняване), което не е измама или заплашване по смисъла на ЗЗД. Може да
противоречи на добрите нрави и сделка, която нарушава изискванията за
еквивалентност на престациите и условията на сключването й сочат на необичайност –
лекомислие, неопитност, икономическа и физическа зависимост на едната страна от
другата или от трети лица, по чието настояване е сключена.
В конкретния казус се иска да се реализира пълна имуществена отговорност
на ответницата чрез спогодба основаваща се на самоуличаване в извършването на
престъпление. Това налага извода, че така сключената спогодба е нищожна, тъй като
противоречи на добрите нрави, доколкото те са опредени като граница на свободата на
договаряне, предвидена в чл. 9 от ЗЗД.
Освен това признание на страната за настъпили неизгодни за нея факти не
освобождава съда от задължението да прецени признанието с оглед всички
обстоятелства по делото съгласно чл.175 ГПК, включително след като признанието е
обективирано и в споразумение като така представеното. От заключението на ССчЕ,
което съдът кредитира като компетентно и ясно изготвено не установява липси в
дрогерията в с. К., за които да е отговорна ответницата. Липсват приемателно-
предавателни протоколи и други отчетни документи. Според отчетите на фискалната
памет на обекта (касовия апарат) целият оборот за периода в който ищцата е работила
там, сборно(сумарно) е 87 240,36лв., а се твърдят присвоявания в общ размер на 223288
лева. Поради това възражението на ответницата, че обективно е невъзможно да
присвои суми, поради невъзможност от генериране на задължения в този размер пред
процесния период, настоящият съдебен състав намира за основателни.
При доказателствена тежест за ищеца по делото, не са ангажирани
доказателства за налието на задължения на ответницата към ищеца.
Поради изложеното, се налага извода, че така предявения иск следва да се
отхвърли изцяло като неоснователен и недоказан.
На основание гореизложените доводи, различаващи се от изводите на
първоинстанционния съд, следва обжалваното решение да се отмени изцяло, като се
отхвърли изцяло предявения иск.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на
ответницата следва да се присъдят разноски за първа, въззивна и касационна
инстанция. Такива надлежно се претендират, като са налице и доказателства, че те са
реално заплатени и е представен и съответен списък на разноските по чл. 80 ГПК. В
тях се включват направените пред първата инстанция разноски – за адвокатско
възнаграждение в размер на 1880 лв., направените пред настоящата съдебна инстанция
разноски- внесената държавна такса в размер на 300 лева, депозит за вещо лице- 300
лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 2500 лв., както и направените пред
касационната инстанция разноски- внесената държавна такса в размер на 30 лева и
адвокатско възнаграждение в размер на 2500 лв. Така общия размер на всички
разноски е 7510 лева.
Предвид горните съображения, съдът
9
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 262465 от 07.11.2021 г. по гр. дело № 8003 по
описа за 2020 г. на РС-Пловдив, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Асклеп – П“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. П., ул. „Иван Асен II“ № 25 иск за осъждане на С.
П. П., ЕГН **********, с адрес: гр. Пловдив, ул. *** да плати сумата от 15 000 лева
/петнадесет хиляди лева/ –главница представляваща част от вноска в размер на 60 000
лева, с падеж 28.02.2019 г., съгласно сключено между страните споразумение за
разсрочено изплащане на парично задължение от 01.02.2019 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 10.07.2020 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „Асклеп – П“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. П., ул. „Иван Асен II“ № 25 да заплати на С. П. П., ЕГН **********, с
адрес: гр. Пловдив, ул. *** сумата от общо 7510 лв. - разноски за първа, въззивна и
касационна инстанции.
Решението подлежи на касационно обжалване, в едномесечен срок от
съобщаването, при наличие на предпоставките по чл. 280 от ГПК, пред Върховния
касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10